Невестулката на Леонардо - Книжарница...
124
Transcript of Невестулката на Леонардо - Книжарница...
Вениамин Пеев
Невестулката на Леонардо
Християнска лирика
Първо българско електронно издание, pdf формат© 2016, Издателство „Верен“ ЕООД
© Вениамин Пеев, автор, 2015 Невестулката на Леонардо© Нина Иванова-Донковска, художник
ISBN 978-619-7015-81-2
Вениамин Пеев
Невестулката на Леонардо
Християнска лирика
Издателство „Верен“София, 2016
ЧЕШМАТА
НА
ЖИВОТА
9
ПРЕЧИСТВАНЕ
Ще пия дълго от капчукана първото разлистено дървокато земя –прастара и напукана.И първото изпуснато перона птица, досега нестигана,ще втъкна в своето сърце.Лист от кокиче,трели от авлига –в мен бяла пеленаще се плете.Ще почна да пулсирам отначало!И както в приказките,в тъжен часотворя ли уста,ще звънва палаво –като жълтица –детски смях тогаз.
18.09.1975, Русе
10
УСЕЩАНЕ
Секундите на тези стиховеоткъсвал съм като трохиот хлябана моя ден голям.Ловил съм вятъра,пронизващ всички стави –да го издялам в думи.Като цветчесъбирал съм дъжда във чашка –да трансформирамкапките мув нежност.На слънцетолика неръкотворенсъм отпечатвалвърху кърпатана моето сърце.Додето изковахусещането,че съм жив!
Кажете –има ли Голгота,която да не могада превзема,макар и с кръвпо моето чело!
30.03.1975, Русе
11
ЧОВЕШКО СТРАДАНИЕ
Самото сравнение на човека с крайното ни кара да страдаме.
Блез Паскал
Страданието е талант –не всеки е роден да страда.То е близнак на твойта младост,другар – край смъртния диван.
Но то не носи твоя кръст,превило плещи, към Голгота.Не бърше лоб, от кърви потен,а извисява страшен ръст.
Издухва оня детски плачслед грабнатата ти играчка.Укрепва, щом сърцето мачкаприятелят – сега палач.
И щом се спусне пустота,щом всичко скъпо ти ограбят,то ти остава като хляба,изпечен върху пепелта...
Страданието е талант –не всеки е роден да страда!То е ръка, когато падаш,със сключила пет пръста длан.
17.12.1976, Русе
12
СЛЪНЧЕВА ПЪТЕКА
Слънчева пътека срещу менвърху водната повърхност мека.Колкото да стъпи там човекът –толкова е пътят позлатен.
Но когато тръгна, наширокотой пред мене ще се разпростре.Ще обхване цялото морев жадни и нестигани посоки.
Кани скъпоценният килим,сякаш някой шушне с глас вълшебен.И брегът изглежда непотребен,и е някак пуст и песъчлив.
Босоног, аз трябва да се плъзна –още докато съм босоног!И преди да стана мъдър, строг!...Вечерта зад мене тихо бърза...
2.07.1976, Русе
13
МЕТАМОРФОЗИ
А всеки нещо преживявапреди да се новороди.Небето рано се здрачавапред дъжд от падащи звезди.
Тревата есенно изгнива,за да припламне в минзухар.За орех враната грабливаоткрива, без да знай, леха.
В ударения с камък славейликува вторият живот –пей, със зората се надпявайкато спасен в градушка плод!
И пътник прегоряла нивас пропукан глас не ще кълне:под слога е водата живана извор сладък и студен.
Мен чужда злоба ме скосява.Но като клас крайпътен, слаб,стрит от ръката Ӝ корава,превръщам се във къшей хляб.
23.11.1976, Русе
14
ОГНИЩА
Щракамезаредени с надеждафотоапаратисрещу панагюрски и тревненски къщи.Тичамеиз търновските сокаципознати,вярвайки, че миналото в себе сивъзвръщаме.
Правим от бечоветебитови стаи.Слагаме синии с гаванки,застиламе козяци...А под палтата синосим тайноние души от вискоза.
Черни и лъскави.Хладни и гладки.Негативи,които не заснимат нищо.Да бихме ги хвърлиликато стари тетрадкив пирографираните огнища!...
13.05.1976, Русе
15
КУКЕРИ
Жълто. Зелено. Кафяво.Цветни петна на лукавост...Дребни и тежки дрънкулки.Мечки, попове и булки –странните маски на кукери...
Зверове, демони, хора ликъсат, разнищват простора ни?В зимата бяла и чиста – пепел от въглен езически,крясък на вещерско сборище...
„Тлеят у нас архетипите“ –мънкат професори мъдри.Викайте! Тропайте! Рипайте,гени, подобно пъстърви!...
Гонят те злите ни духове,през вековете загнезденинейде в сърцата ни глухи.Но и след тази процесиявиждам ги, нагло изплезени...
Щъкат те между съседите.Скачат по сцени обществени.И от екрана ни гледатс този и онзи тъждествени...
02.02.2014, Перник
16
КОМПЮТЪРЪТ И НИЕ
Той всеки денни учикак здравословно да ядем.Как да спим.Как да работим.Как да вярваме.Как да се любим.
Той обсебва телата ни.Мислите ни.Чувствата ни.Душите ни.Надеждите,кълнящи тихо в гърдите ни.Поезията.Трагедиите в живота ни.Додето накраявсичко и себе сипрозаично погубим...
Дали пък не ще ударивсе пак мигът,когато напразно духътще почне да търсисвойта глътка въздухсред един кръстопътмежду небето и машините?
17
Тогавамечтите ни отминалидали не ще изгорятзавинаги в горнилотона адско бъдеще?...
Дали не ще пребъдеКомпютърът,който няма да има нуждаот нас –дори да го включваме?И няма да има нуждаот опитни мишки, които на всичкода учи?
Плодът на познанието –зародиш на рая Едемски –събира по капкиотроватана онзи змей старовремски...
25.02.2014, Перник
18
НЕВЕСТУЛКАТА НА ЛЕОНАРДО
Творецът на Джокондатаи Тайната вечеря на Христоссъздаде мен –най-малкия шедьовър на живота.И сякаш рече:„Нека бъде невестулкатапосланиеза всяко поколение!“
И скокнах аз,подобно свитък с печат на древен гений(не владетел!) –към всеки век,народ,ухо.
И викам с глас човешки:„Невестулка съм само аз,невестулка.Имаммека и фосфорна козина.Галели са ме нежномного Леонардови девойки.И от всяка ласка бликваше електричествотона земетръсна обич.
19
Моята лъскавинае детена деня.Моите очи са борови върхове.Моето сърцее неусмирим вихър.Аз не се затваряммежду две похлупени шепи,макар да съм голямаколкото детски юмрук.
О, горкӝна злото око,в което припламва прищявкатада танцувам нощемза трийсет сребърника! –Имам нокти извити,които дори гениитене рисуват.
О, горкӝна ръката,посегнала да отпорисребърната ми козина,за да сложиякавърху вехтото палтона нечие бездушие!
20
О, горкӝна нозете,изпружили се да обуятмокасиниот моята ласкавост,за да стъпватбезшумно след някого! –Имам бели резци, по рождение наточени.
Невестулка съм само аз –бях,съми ще бъда!“
30.03.1977, Русе
21
АПОКАЛИПСИС
В старата раклаотдавна са чакалисенки и стихове, дрехи и спомени.Чакали дълго,плакали горкоза своя моментсъкровенпод капака на мрака.
Спомен за детството –агънце крехко и вакло.Спомен за обич –прегръдка на прагана обрек или раздяла.Дрехи –за сватбаили пътуване с влакаотвъд хоризонта на страхили остракиране.Хиляди мъжки съдби,досега неоплакани –стон подир стонв оня безветрени душен сезонв безцарствиетона мрака.Стихове –бледи и ярки,мъртви и жарки,
22
грешни и праведни,още кървящиили напълно забравени.
Старата ракла,ах, старата ракла...
Чуй, не открехвайполека капака Ӝ.Чуй, не разбуждайсвета на Пандора.Чуй, не бъди любопитенза приказки стари и митове.Приготви се за бойбез отдих, без глътка покой!Щом скръцне веднъж той,в простораще се втурнат нагоре, нагорене спомени – демони.Ще политнат подобно светкавици – ангели.Ще настъпи моментът очакванот всичките сенкитам, дълбоко в старата ракла.Ще настъпи Денят Господенна огнени чувства и мисли,и истини –Страшният сладостен миг на твоя свободенот миналотоАпокалипсис.
30.11.2013, Перник
23
ЧЕШМАТА НА ЖИВОТА
Шумът на пълнеща се стомнае моят, нашият живот.Бълбукат радости, неволипод слънчевото зарево.
Пред селския анахронизъм –една чешма без водомер –в реки от спомени навлизаме.И мракът става все по-чер...
Чучурът ражда живинатаза устните от памтивек.И капят – капка подир капка –надежди, слово и човек.
И въздухът свисти, задавян.Последна глътка. Тишина.Нима началото е краят?И краят на какво е знак?...
Напълнил стомната си, тръгваприятелят, стоял пред мен.След него стомната си пълня.След мене други – ден след ден...
И все така тече чучурътне дни – безбройни векове...Ора в нощта. Покълвам в утрото...И ронят зърно класове...
15.05.2005, Рударци
24
КАПЯТ ЯБЪЛКИ
Капят ябълки в градината –под градушка оцелели,прътите на ветровеи капризи на годината,сред надежди побелелии изтлели часове.
Имал си, уви, предвкусиеза добро и многородие,за любов, руменина.Ала съхнат, гладни, устнитеи жестока е природатакато сеч посред война.
Падат от дървото истини,падат мисли и емоции,падат тайните накуп.А пък клоните увиснали –като прошки за пороците –отброяват: туп-туп-туп...
И сърдечната ти ритмикав тоя ритъм е настроенаот самия първи ден.Няма начин!... Скоро свиква се:бял цвят, пъпки, плод и спомени,пулс – просветнал и сразен...
21.08.2014, Червена вода
25
БОЛДИНСКА ЕСЕН
През есента на 1830 г., прекарана в с. Болдино, Пушкин написва повече от 20 стихотворения и приказки. Тук той завършва и романа „Евгений Онегин“.
Тиха Болдинска есенкаца век подир векна бреза или кестен,над глава на Човек.И се тръшва със писък...Пада снежен саван.Некролози написвавятър – като кон вран.Нейде вълци завиват...Но пак век подир векскръбната вест изтриватстъпките на Човек.Той държи малка кӝлав силната си ръка.И я хвърля – на воляда лети над снега,зимата да променяв пролет, нея – във стих...
Колко болдински гениив тая есен открих!
22.12.1976, Русе
26
ПРЕД ГРОБА НА ПОЕТА
Ако няма какво да дадем на света,за какво сме родени?
Владимир Башев
Пътека е към гроба ти утъпкана.От топли стъпки е стопен снегът.Макар че мраморът от студ изтръпнал е,край него хората вървят, вървят...
Сърцата и живота си сверяватпо думите ти като в хрисовул.Едни внезапна бледност поразявапред твоя справедлив съдийски пулт.
И рухват като в гроб безкръстен ничком.Не дали нищо – никой не дължипризнанието, че ги е обичал, че нужни някому са те били...
А други продължават – звездочели!(Дотук и сетне – пътят е все прав!)Оставят плод пред тебе, проумели,че зов четат, не древен епитаф.
Разбират – за добро, че са родении се разлистват в знания, в дела.И нека пак „пророците“ вбесенислед тях да махат с траурна ръка!...
27
Светкавицата няма да пронижетях – верни синове на свойта пръст,а ще строши, ще спепели до триждииздигнатия във закана кръст.
До хилядите съвест неприхлупенааз слагам като плод. И с тържествотам всички наши плодове натрупаниокичват гроба ти като дърво.
19.02.1976, Русе
28
ЗНАК ЗА ВЪЗКРЕСЕНИЕ
В мига на сетната разплатане ще дължа ни цент, ни грошна враг, роднина и приятел,и данъчен инспектор лош.
Не ще дължа омрази, обич,пропуснат шанс, забравен жестна свои, чужди, неподобни –от вчера, завчера и днес.
Но ще дължа на черноземаот мойта гръд две шепи пръст.На вятъра – една поема,на облака – перо и лист.
На Сириус – една прашинкаот вдъхновение. И зовкъм прародината невидимав космическия небосклон.
Но тихо!... Нещо ще откраднаи няма да го издължас кръвта на моята душасред траурната ви парадност.
Ще скрия спомен непокоренза ято пърхащи врабци,които всяка пролет в дворатръбяха към простора син.
И може би това е бдениекрай невзривения ми гроб...Търсете знак за възкресение –стих, скътан в задния ми джоб...09.06.1990, Русе
29
* * *
В памет на майка ми
В тоя свят на алчност и безумия,в тоя свят на шум и самота –тихо капе мъдростта на шуматасъс предвкусие за Есента...Как се ражда от смъртта животът ни?Как покълва в мъка радостта?Щом затвори слънцето окото си,няма ли да победят Нощта? Смъртта?...
Щом умират някога и майките,след като са дали светлина,има ли за нас надежда някъде?Има ли безсмъртието знак?...
Може би пък затова сезонитесе въртят в безкраен кръговрат.Почерняват и разцъфват клоните.Есен, зима. Вятър, пек и хлад...Сред омрази някого обичаме.В тишината някому крещим...И все търсим под листо кокичето –да прозрем о т т а т ъ к свода син!
10.02.2008, Червена вода
30
РОДНАТА КЪЩА НА МАМА
Аз минавам край неясъс смесено чувствона трепет и мъка.Тая бяла храмина е пуста,с огнище отдавна нестъквано.
И не влизам,защото вратата я няма.Есентакато циганка кляка наблизо –пред родната къщана мама.
И ми става студено.Не топлят листата –като късчета жълта копринаот нейната рокля.И загребва ветрецот треватаросата,и очитесиновно намокря.
О, махни се оттук,Есен,полугола ориснице!Не вещайпо ръката на родното място!
31
Знам, над покрива сламенен,като старческо чело увиснал,ще разцъфнепрез идната пролетпак праскова.
2.10.1975, Лакатник
32
БАЛКАНДЖИЯ
Прадядо ми кръстилиоще през ТурскоПетър,защото бил зърнест и сухкато скала.По него като корениваяли ветроветебалканската хубостсъс остри,непачи пера.
Той слънцето вдишвал,могъщ,със гърдите корави.И в своя човешки животсамосъс стадата дружал,та сянката му пред залезнаподобявала кентавър –не с мундщук между зъбите,а с ясенов кавал.
Той прогонвал нощтакато прилепи като умора.И прегръщал зоратакато своя мома.
33
Затова го наричаливсички съселяни – Зорови не повярвали те на слуха:„дядо Петър умря“...
И днес, щом надникнаназадна живота през рамото,виждам отвъд хоризонтаедин бял ямурлук.И дочувам надеждата –с грохот търкалящ се камък –как дяластъпалата,които водятдалече оттук.
18.09.1975, Лакатник
34
ПЕЙКАТА И ПТИЦИТЕ
Не се плашете,мои птици кротки!Безшумно ще пристъпяпокрай васв самия крайна моята разходка,прозрял и тайни,и любов,и власт.
Трошичките си кифленикълветеи пърхайте от щастиес крила.За вас не съществуват ветровете,омразитеи сивата мъгла.
Не знаете какво е справедливост,не различавате добро и зло.Какво е мъст?Любов?Надежда жива?Какво е смърти ангелско крило?
На пейката отсрещаще приседна.Там есенни листасега горят.
35
Но иде зимас лик болнав и бледен.Разходката привършва.Няма път...
На пейкатаи птиците не кацат.Олющена енейната боя.Какво е щастие?Какво – нещастие?Не пише там,не казва ясно тя.
Но пак ще ида,мои кротки птици!И като лъхот ангелско крилоще се допрадо пейката-старица.Ще тръгнакато разбунтуван роб.
Ще стана луковица,там посята.За разлика от васще съм безкрил,но моят дух ще хвръкне през мъглатакъм небосвода,друг живототкрил.
4.12.2013, Перник
36
ПОЕТИЧЕСКА МОЗАЙКА
Не приемамдилемата на поезиятаза разума – хладен, обжарен или остър –или сърцето –ранимо, любвеобилноили стрелящо с оловен откос.
Иначе –къде остава духът?Къдеизписва своите графитиживотът на вярващия?
Поезията е амалгамаот страдание и възторг! Това го знае духътоще от Едемската градина,когато Адам и Ева първи разбират,че дървото на възторга ражда страдание...Оттам нататъкследва животът на вярващия...
Разтърсва ме огнен възторг –вулканът така се разтърсва от лава.В молитви говори ми Боги моя грях изпепелява...
37
Умът ли това проумява?...Сърцето лиго вдишва с емоция?Духът се смирява, щом чуе товаи моли с Давидов копнежда бъде докрай съкрушенслед възторга...Тогаваживотът ми заприличвана пророчески разрушен Йерусалимски храм,в който не кадят потомствени свещеници,но се издига Облачният стълбна Яхве.
Пял съм химни на Творецапод звезди и благослов.Вярата ми и протестътбяха огън, бяха зов.
Но край себе сисе сблъсквах само с глухии слепи като совиминувачии свещеници.Те се смятаха за символи на човешката мъдрост,защото минавахаежедневнокрай статуята на СофӜя.
38
Но всъщност носехаагонизиращи духове,в които кълнеше безумиетои леността.
Единственото си начало, което вижда Мъдростта,е „страх от Бога“ – огледалона вечни, истински неща.
Живях в градина с неузрялоза Богапоколение.И днес все ощепълним кошниците сисъс зелените плодчетана лозунги,намерения,обещания,които никоганяма да се изпълнят,уви...
Вярата истинска в Богатопла е като сърце.Тя е възторг. Тя е болка.Тя е и лавров венец.
11.12.2013, София
ЖИВОТ
ВМЕСТО
ИСУСОВИЯ
43
ИЗБОР
„Да минеш като топъл вятър,през вледенените душина всички хора по земята;да можеш и да пресушишреки от скръб, омрази, ярост;да си възкръснал ти Христос,запалил гаснещата вярас единствен към небето мост;да бъдеш сянка непризнатасъс сенки на дела във плът, които хвърлят по земятазърна добри да изкласят...“
О, блян, премазван с кръст и клади,и фарисейщина, и злост!Чертаеш избор безпощаден –за антихрист или Христос...
29.11.1974, Перник
44
ДОКОСВАНЕ ДО БОГА
Дори да покоряотново Хималаите,надбягвал сес вихрушки и лавини...Дори над кулата на Кремълтайнои дебнешкомпо въздуха да мина...Дори да стигнаоще по-високо –като туристс ракета и скафандър...Дори...Аз ще изгубя взетата посокаи с грозен гръмвърху светаще падна!
Дори да се допитвам аздо „Гугъл“,до папатаи вещите църковници...Да се покриядо очисъс гуглатана теология,екстрасенсии съновници...
45
Аз нямаи веднъж да Го намеря,надничащв телескопа на безверие!
А в малкатаи тиха стая –във стихили в молитва кротка –докосвампочвата Синайскахилядократнои беседвам с Бога.
11.12.2013, Перник
46
ЧОВЕШКАТА ДУША
На майка ми
Моята душане ще свикне с греха,както очите се адаптират към тъмнината.Дори да попадна в пещера без изход,на която зазидватзад гърба ми входа,аз пак ще съзирам белотатана н е й н и т е сталактити и сталагмити,молитвено сплели пръсти.И пак ще предусещамуродливите очертанияна прилеповите силуетина изкушения,на гряхи богохулни предизвикателства, които се стрелват към зеницитена душата ми...
Аз живеяв света на греха многовековен.Понякогасъс зловеща изобретателностсъчинявамАдамови и Евини извинения.И както лисицатасе връща
47
в смрадливата си бърлога,посягам отновокъм забранени плодове.(Колко ли едемски потомцирецидивистичноса правелии все правят това?!)
Но моята душане ще навикне никогас греховност!
Като лилиясред блатни миазмище разтварям чашката сивсяка сутрини под зората на всеки век.Сърцето ми не ще бъде разнищеноот смъртоносния дъхна гнилоч.Бялата глеч на венчелистчето муне ще попива нечистотата.Блатните пръскище падат отновокъм своето дъно, защото коренът мие мъдростта на различието.
(Съвършенството не е в аскетизма,а в борбата да бъдеш себе си).
29.12.1973, Русе
48
КРЪСТОСЛОВИЦАТА НА ЖИВОТА
В кръстословицата на животакрещим с плода на самохвалното познание.Узнахме имената на реките,кръстосващиЕдемския ни рай.Развяваме байрацивърху планини и кули,когато ни изгониха от него.Нарекохме с латински прозвищарастения, животни, насекоми, птиции рибите, и водораслите в морето.Че даже пътя на Христовите страданиянаричаме днес „Via dolorosa“…
Предвиждаме какви ще бъдатпосоките на вятъраизвън Едемската градина.И облацитеразпознаваме по вид и форма,сякаш самите ние сме ги сътворили.И прогнозираме дъжда,снега, градушката –по-авторитетно от библейските пророци.И няма вече кътче –извън Едемското прибежище, –където да не сме надникнали,оставяйки следите на всезнанието.Научихмекак тарантулата
49
изплита мрежи,за да ни ухапе.(Да не говорим пъкза пепелянката,за мамбатаи всички дъщери на оня черен змей едемски).Приготвяме антибиотици отрано,защото знаем откъде ще дойде щамътна новатавръхлитаща ни епидемия.Дори ни е известно вече,че догодинаще се родят в дома ни –там, досам стените на едемското ни минало –двама едноутробни братя.И първородниятще мрази другия до смърт.И има, мислим си,неоспорими данникой комуживота ще отнеме...
За нас отдавна няма хоризонти,които да не можем да прекрачим!Прекрачихме дориграничната преградамежду живота и смъртта.И можем мъртвите да върнем от тунела,прокаран към отвъдното.
50
А някои от нас надзъртатпрез дупката на оня зид,опасал споменаза древния Едем.И гледаме хоризонталноний през неясъс носталгия,със яростили пък с омерзение...
Но липсва оня вертикален взоркъм Онзи, Който ни орисада дебнем все отвън Едемот хиляди години...И кръстословицата на живота,претъпкана като чувал с хоризонтални знанияи паралелелен опит,все още губиистинския смисъл!
05.03.2014, Перник
51
ВСЕ ПО-НАДОЛУ
Той слизаше надолу, все надолу!...Прие плътта на тленния човек –роди се в пещера пустинно-гола,сред свят, студен и кух като ковчег.
Със блудници и митари дружеше,които юдаизмът бе презрял.Бе обявен за глупав, луд и смешен,че слепите цереше с шепа кал...
Но трябваше да слезе по-надолу!Да мине през зловонния Кедрон, да стане мост на бедни, гладни, голикъм Божията благост – като клон,
прехвърлен над вековна тъмна бездна.Пожертва младост. Изтърпя позор.Присъдиха Му участ безполезнав историята на велик народ.
И като камък, хвърлен от зидаря,в любимата маслинена гораорисан бе от мъка да изгаряс отблъсната от Своя Бог ръка.
Но Той се спусна още по-надолу!Той, силният, се сгърби – блед и слаб.По Него плюха изцелени болнии биеха Го здрави хром и сляп.
52
И непризнат от Своята родина, макар че бе най-вещият Пророк,смъртта пророческа не Го подминапред погледа на целия народ.
Накрая слезе толкова надолувъв тоя свят без гръд и без душа,че той изгуби сила и контрол ина спускането Му не издържа.
Ковчегът се затресе и разпука,пронизан от живот и от любов.И търсим всички същата пролука –началото на път и смисъл нов!...
27.03.1978, София
53
ВИДЯН ОТ КРЪСТА
Видя ли ме в бездушната тълпа,която беше спряла до Голгота –надвиснала и гневна – над ръбана гавра и безумие страхотно?Под Тебе и край мен крещяха теот векове с разпенени гримаси.Във всеки две размахани ръцебе втъкнато проклятие ужасно...
Видя ли ме? – Запушил бях ушии прилепил бях клепки, като пламък.Но хулите и адските лъжипроникваха през порите с измама...Аз бях отровен, слаб – и пак стоях.Аз трябваше докрая да остана!На устните зад кървавия прагзаключил бях и своята закана...
Видя ли ме?... Ти можеше за мигда свикаш ангели от небесата. А всеки ангел – с гръмоносен щикна всички тях да прикове устата...
По кръста доизтичаше кръвтабез стон, без скръб, без грях и без отмала.Спасителю! И мене там видя,и нещо Твоя гаснещ взор запали...
17.07.1972, Панагюрище
54
ЖИВОТ ВМЕСТО ИСУСОВИЯ
Животът ми бе и вързоп, и гега...(Не търся тропа с поза и размах.Не търся рима, из ръкав изтекла.Това от личен опит го разбрах.)
В модерния ни век на технологии,инфлации и кризи – ден след ден –аз често се въргалях в изнемогабез изход, от надежда озарен.
И нужна бе ръка, за да се хвана!И нужен ми бе някакъв импулс!Едва тогава проумях, че нямапо-сигурна опора от Исус.
За някои е Той като икона.За други – принцип. А за трети – Цар.Но аз Го зная и ще Го запомнякато единствения ми Другар.
Животът ми дотук като вързоп беи тъпчех го безкрай с какво ли не.И сякаш „цар“ бях аз, а Той бе робът(товара ми Той никога на сне)...
Той ме изправяше, когато падах.Измиваше следите ми от кал.Умираше – да вдъхна глътка радостаз, който вместо Него бях живял.
23.11.2013, Русе
55
БОЖИИТЕ ДАРОВЕ
Защо, когато си изпросилот Бога скъп и нужен дар,той е подвластен на износванеи смяната на господар?...
Талантът често се запъваи рие като коня с крак.Надеждата за мир потъвакато крушенец в морски мрак...
Дори детето ти, измоленона Анна с горестния вик,твори внезапни главоболияи ти вгорчава миг след миг...
Плющи плесницата на братас коварство и в борба за власт.И питаш се: кое е „святото“в антагонизма между нас?...
Пилеем Божиите даровекато пари и плодове,които взели сме без мяра,без труд, без пот и без ответ...
И лъжем се, че има вечностна тоя свят ограничен!Но всеки пропуск е обреченда бъде съдник в оня ден,
56
когато даровете златнина Бога вечно ще блестят,а пропилените талантище рият пак за сетен път...
И както в нощните кошмари,които слитат върху нас,ще чезнат Божиите дарове, щом ги докоснем с пръст и глас...
19.08.2014, Червена вода
57
НОЩТА СТАРЕЕ
Нощта стареепо-бързо от мен.Сгърбва се,става по-ниска.Недовижда лунатадори в пълнолуниеи забравя...за слънцето румено сутрин.Намята трескавона плещите си тръпнещипо-дебела завивка от мрак.Кашля от валматана мъгливата есен.Дълго не спив часовете среднощни,от съвестта сиизгризвана.А при изгрева сивкав –с глава размътена –се излежава безкрайно по гръб.Търси край одъраприпряно тояжката на своите спомени. Разсипвана едри глъткикафето горчивопо белите линии на аутобанаи боровите върховемачка ли, мачкапо хребета на земното.
58
Само азтърся дълбоко в себе си оня дух,който още не съм изгубил,за да вдишам аромата предпролетенв тревожнатаесенна нощ.
12.09.2014, Перник
59
ЧУДЕСНА ВЪЗМОЖНОСТ
Никойне връщавремето и животаназад.Зад нас се издигана невъзможност стената,която никой –дори и Христос –с чук не е още разбивал.Обич,тъга,възхвала и хулене –стават фактподир факт.Архиварите удрят жестоковръз тяхна историята печата.И вълната соленана линейното времедо върха ги залива.
Но стрелата на земнотоотлита далече напред.И макар да не чувашсвистенето на тетивата,и макар да не виждашкак удря направо в онази десятка,това е най-трудният,
60
но и най-чакан проектна твоите мисли,копнежитеи сетивата.О, чудесна възможност –да зърнешбезкраяв надеждата кратка!
24.12.2014, Перник
61
МОЛИТВАТА НА РАЗБОЙНИКА
И каза: „Господи Исусе, спомни си за мене,когато дойдеш в царството Си“. (Лука 23:42)
И след като издъхна, ще живея!Не вярвам, че без спомен ще умра.Не се опитвам да го разбера –подобно цвят, ранен от суховея.
Не се опитвам данни да посочана учен, философ и статистик,че оня миг е моят сетен миг,заключен под надгробната ми плоча.
Щом няма спомен в тоя свят огромен,то сме излишни и светът, и аз!Настъпи ли забравата, тогаздействителната смърте с м ъ р т б е з с п о м е н ...
Не искам аз признания и слава.Не искам параграф във летопис.Животът е пореден скъсан лист,припламнал само миг върху жарава.
Затуй като разбойника се моля,агонията страшна победил:„Помни ме, Боже, в оня миг немили поднови ме според Твойта воля!
И ако всеки друг за мен забрави,и като лунен сърп ме затъмни,изтритото ми име си спомнии моля всяка буква да поправиш“.
30.04.2014, Перник
62
КРАЖБА
О, Христе!Мнозина откраднаха днесТвоето име.Откраднаха гобившите садукеи,за да се закотвятпо билото на властта.Откраднаха го бившите фарисеи,за да им ръкопляскат по стъгдитена вечното лицемерие.Откраднаха гобившите митари,за да подпечатват с негосвоите индулгенции.Откраднаха гобившите търговци в храма,за да печелят с лихвиот изображението Тии да пълнятнепреобърнатите си сейфове.Откраднаха гобившите първосвещеници,защото такава била модатав постмодерната ни епоха.Всъщност тази епохасе оказа твърде постмизерна,
63
защото бившитестанаха настоящи...
Оставиха за Тебе,о Христе,само Твоя кръст,защотобил архаичен,неприличен,много личен и... тежък за носене...
17.05.2014, Перник
64
КОРАБНИЯТ СПИСЪК
Днес мода е за корабния списъкнай-върлият скептик да се натиска...
Водите на потопа днес кръщаватедни от нас със имена на верни.Но други – като гарваните черни,за леш летящи, се вманиачават,че са моряци в кораба на Ноя.Забравиха набързо как крещяха,че няма Бог и съд и даже стряхане им е нужна тука от пороя...
Но стана мода в корабния списъкнай-върлият скептик да се натиска...
Уж беше Ной отломка буржоазнана някакво крушение идейно.Уж пречеше на светлата им дейностсъс думите на вярата си празна...А мнозинството покрай нас жонглирас понятията „кръст“, „Христос“ и „вяра“ –почти като с „любов“ и „изневяра“ – банално лого върху всяка лира.
О, модно е днес в корабния списъкнай-върлият скептик да се натиска!...
Проблемът е обаче, че без стълбамнозина смятат днес да се възкачват.
65
На палубата искат да прекрачват,а старите кощунства още бълват.
С една ръка към капитана махат,а с другата проклятие запращат.Със дявола все още се разплащат,а Божието име шепнат плахо.
И мислят си, че в корабния списъкморяци и удавници се вписват...
08.09.2014, Перник
66
БЕЗГЛАСНОТО ХРИСТОВО СЛОВО
Сред тоновеот томове хартияи под лавини –хладни празнословия –ще мога ли, Христе, да Те открия,за да Ти станаверният следовник?
Ти не написанито ред евангелски.Награда поетична не спечели.Не беше Цицерон.Не беше ангел.Не беше Августини Авъл Гелий.
По пирамидиТи не се похвали,че Твойта речвовеки ще пребъде.Не завеща на хоратаскрижали,които си получилот отвъдното.
Не беше аплодиранот величия,защото не написаслова тронни.
67
Но никой като Тебне е обичани търсен –пряко злобата Неронова.
О, всички писмена,в света изписани,не струват грош –дори и върху камък!Умират думии гноясват мисли,и пергаментитлеят като слама...
А Твоята ръка –крило трептящо,което се докосва върху пясъка,към блудниците като менизпращавсе същото посланиебезгласно.
Но то надвивагордостта и крясъка,които смятат,че ще бъдат трайни!...Христе, каква е тази властнаи мълчалива Твоя тайна,що фараонии дворци събаря,а простите и грешнитеиздига?
68
Христе, нуждая се от тиха вяра,за да разбирамвсичков Твойта книга.
23.04.2014, Перник
69
БЕЗ ЦЕНЗУРА
Не искам моят стихда имитира тоя свят!И като книжна формулада лягав подлистника добре познатна делничностили облага.
Той не лети с хартиени крила.И вятърът наземенго не носи.О, нека дажехорската мълвада го обстрелва с куп въпроси,да го наричазлобно – „нескопосан“!...
Той крие оня цветен аромат,със койтобилкитеот памтивекХриста възвеличават.Пропит ес оня повей-хлад,във знойслед птици прелетниоставащ.
70
Той птичи трели е –от таз земянадигнали секато първи въздъх.Към Богас неговечно се стремя!И знам – Той няма,нямацензор грубда бъде!
31.07.1974, Панагюрище
71
ЖАЛОНИ КЪМ ВЪРХА
Постепенно отминавамкато камъни крайпътниярки възрасти на подвиги на точен, горд размах.Но със своята каруца –върху куп от слама жълта –все опитвах да погледназад върха... Дали успях?...
Детството ми като фосформойта памет озарява.И зад гъстата завесаот игри и прахоляккато ядчица горчивавкус в сърцето ми остава,че така и не написахМоцартов завършващ знак...
И на Дунав в ракитакасомчета ловувах, скучнопо земята залиняланижех стъпки сред калта,вместо като оня Райчо,плувайки, да се науча,че кратунките на храбростне узряват във пръстта...
Моите гърди са здрави(при мъглите малко кашлям),но от склона на агонияи скалата на триумф
72
виках силно надалекои кого – не знам – уплаших?Собствения страх обаче –мисля – стъпках с тоя шум...
И когато планинитекачвах с помощта на лифта,и палатката безлюднасгрявах с клонки от елха,моят дух – с любов брониран –на смъртта разкъса рифаи видя звезда да падакато факел над върха.
Дий, каруцо, по паважа!Дий, каруцо, в пътя черен!Колела и дух търкаляй!В пек и сняг – напредвай пак!Само че ще стискам палцикамък да не ме умерис букинистки ревматизъмили футболен инфаркт...
22.11.1976, Русе
ЕЗЕРНИ
ДЪЛБИНИ
77
СТЕНИ
Защо все другитестени разбиват,а ние вдигаместени край нас?...
Берлинската стенаостава жива –в сърца и погледи,в глада за власт.В беса, душите ни обсебил.В дребнавостта,злината,хитростта.Уж я разбихме с чуковена дребнипарчета,а все никненейдетя.
Аз още пазяшареното късче –един натрапчивзнак и сувенир –за оня век,от зло и мъстизмъчен,с безкрайната мечтаза траен мир.
78
Сам го откъртихс вик на облекчениеот гроба наБерлинската стена!
Но нямам чуки мощно вдъхновение –стените днешниаз да отменя...
Не вавилонски кулиднес ме плашат.Не фараони мрачниме гнетят!Тревожи ме,че в боя ръкопашенза правдата –стени ще порастат...
И вместо храмовена мир да вдигамот пепелта на минали войни,с гърди и взоротново ще достигамтвърдта на другикаменни стени...
27.04.2014, Перник
79
БЕЛИТЕ ЛЕБЕДИ
Белите лебедив Хайд паркгледат надолукъм дълбините на езерните води.Техните отражениябезплътниса мечтите имза духовност.
Колкото по-ниско се свеждат главите, колкото повече се извиватперископитена белите шийки,толкова по-надълбокопрозират очите.
Не трохичките,хвърлени от ситите гостина парка.Не личинките,скрити под чашкитена водните лилии.Не монетите сребърни,златнии медни –събраниот беднии милиардери.
80
Не коронованитебели главиции силнитебели пераили човките аленитърсят теден и нощ.
Белите лебединадничатдо дънотов езерните води, за да видятдали и душите имсъщоса тъй бели и чисти...
Чак тогава навярно ще чуемпрелюдиятана нечия песен на лебед!...
27.04.1991, Лондон
81
ДУМИ, ДУМИ...
Думите ставатвсе по-малкос годините.Изгарят, изпепеляват се...Пресявам ги с педантичността на златотърсача,който прокарва през ситототонове пясък и камънибез да улучваникогазлатната жила.
Свободатасе оказа блудница,която изритах отдавнаот уютния дом на сърцето си.Демокрациятасе залюби с олигарситеи отпрашив джип с тъмни стъклананякъде.Любовтавсеки ден се реди на опашкапред НОИ –кандидатстваза пенсия минимална...
Дори първото словов живота ми –по хронология и ценност –което единствено искам да помня,изчезна.
82
Вече няма на когода шепна „мамо“,защото отдавнане ликувами спрях да плача...
И все по-рядкоказвам „аз“от името на човека,който се мислешеза Коперник на вселенатаили историкна Големия взрив.Да, в кръговрата на животадумитеставатвсе по-малкои все по-малко!...
Копнея само накрая,когато присветнесетната светулкана моя живот,да мога да усетя,да помисля, да извикам,да изстрелям нагореедна единствена дума:„Боже!“.
28.04.2014, Перник
83
ПРОКЛЯТИЕТО НА КНИГАТА
Заключена за чужди хладни погледисъс седем пъти по печати седем,ти надживя победи и неволивъв свят на мъдрост и духовност беден.
Горена върху клади на омрази,заравяна в тъмници на забрава,душата ти туптя в гранитна пазваи твоят пулс не бе от смърт забавен.
Наричаха те грешница и вещицасветци и учени, и неграмотни.Нареждаха те като вещ до вещитемилиардери или безимотни...
Послания по кремък или пясъчникизстъргваше векът ни с криви нокти.И имена (Хамурапи и Рамзес)стопиха се без знак и без посока...
Но все се раждаше подобно фениксот папирус, искра и живо слово.Герои и поети вдъхновениспасяваха те от смъртта отново.
Понякога, за кратко приласканас благоволението към наложница,те хвалеха и с грохот барабанен,окичвайки безбрачното ти ложе.
Но в пътя си на слави и разпятиясъс своята съдба не се размина:щом истината възвестяваш силно,посрещат те навсякъде с проклятия...
06.05.2014, София
84
ПОЕТИТЕ НЕ СЕ ПРОДАВАТ!
Площад „Славейков“ –Вавилон на търговия с книгите.Религия.Наука.Политика.Философия.Изкуство.Проза.Драма.Отминалото времеразтоварило талигитена още дишащи творбии архаични камъни.
Минават край сергиите безброй читатели.Разхождат кучета.И дъвчат дъвки.Показват ни татуировки.Докосват книгите с тъгаприятели,мечтатели.А други спираткраткопокрай евтините опаковки.
Шамански изповедии учебниците „втора употреба“надвисватнад прегърбен Достоевски.На окултизматъмното поднебиедели мегдансъс Леонардовите фрески.
85
Купчини книги –зигуратите безчисленина древни и модерни астролози...И тъй нататък – даже е безсмисленода ви изреждам всички куриози!
Но щом потърсишхубава поезия –за своята душа,ей тъй, по спешност,въпросът ти изглежда безполезени те отрязватбързокато грешник...
„При нас поезия не се продава често.Не е изгодно,знаеш ли,приятелю.Едни поети днесса неизвестни,а други няматвечеобожатели.“
Но аз съм оптимист!И този отказтака разбирамв своята порода:цената име толкова висока,че просто,може би,н е с а з а п р о д а н ...02.09.2014, София
86
СНЕЖЕН ЧОВЕК
Стърча навън, на двора, с нос от морков –червен от студ, но не от алкохол.Отдавна вече не усешам болка,защото като истина съм гол.
Додето вдигахте край мен пестниции целехте ме с ледени кълба,аз виждах, че по мене кацат птици.И стисках мълком своята метла.
Аз нямам меч, крило и перодръжка.Но старата метла добре мете.Знам, изначалната ми храброст мъжкане се топи на пек, но все расте!
С метлата си премитам всяка шумка,която ляга в пряспата-душа.Как мразя лъжеумните раздумки!Как предпочитам тихо да стърча!...
Когато се прозявате на топлои любовта дори ви загорчи,ще видите, че вън, подобно облак,все още снежният човек стърчи.
Той чака непризван. С метла на рамо.С душа от сняг. В привидно вечен сън.И подир миг – ще ви се стори само,че чули сте оттам априлски гръм...
10.12.1981, Русе
87
КЛЮЧ
Не бих заключвал своето мазе,претъпкано с антики и буркани –като джуджета мрачни и сковани,с извадени сърца,с отрязани ръце.
Не бих поставял в спалнята секрет.И цветни сънища не бих сънувалв дюшек от пух. По-скоро бих бълнувал,разкъсван от кошмар,разпъван върху лед.
И дървено легло бих предпочел,щом подсъзнанието шепне нощем,че някой друг на нара не разкошендо мене също спи,на длан отдалечен...
Не бих заключвал старото бюро,в което зреят бавно черновитена стихове, тъй както зреят днитев браздите на нощтаи бликват в зарево...
Но бих целувал светлите ръце,светкавично които се протегнати всеки ключ навреме ми отнемат,преди да хлопнахладнонякъде резе.
88
Как ненавиждам късчето металдори когато го наричат „златно“!Как иначе ще има необятност?Как нещо ще съм взели нещо ще съм дал?...
27.10.1986, Русе
89
ЕЗЕРНИ ДЪЛБИНИ
Страхувам сеот дълбините на това езеро,което съм виждал в своите сънища.Ходих,викайки, на брегана Лох Нес,но не срещнахчудовищетона легендии палеонтолози.Ходих,обикаляйки,седемте Рилски езера,но не усетихзарежданетона душата сиот всемирния акумулатор.И колкото и да хвърлях,шепнейки,малки монетив езера и басейни,мечтите ми не се сбъднаха...
А всяка нощсънувам(все по-близо)това кристално езеро,
90
в което не живеят чудовища,не плуват русалки и нимфи,не блестят монети и надежди.Има само еднабезбрежна, бездънна, безутешна,безгласнаНеизбежност...
Езерните дълбинина отвъдното –Марианската падинана Вечността.Вдишвам нейната хладинавсяка нощи на утротосе уча да плувам...
09.05.2014, Перник
91
ЗА СВОБОДАТА
Свободата е такаваПалавница,която не трябвада ни води за носа!Тези,коитотоваоще не са разбрали,още не са свободни.Не са!
Философи я пращахав небитието.Политици я оковаватв програми,с финансов бюджет.Но нямаш ли,приятелю,свободата в сърцето си,ти си на робствонавекипроклет...
Свободата не значида се научимкак да се пазимот проблемии СПИН.Такава свободае синджирът на куче.
92
Трябва да я скъсаме,по пътя Ӝза да вървим.Иначе ще гризем кокалана самозаблудатав двора на някойнов господар.И ще подскачаме в кръгкато лудите,вярвайки си,че всеки от нас е... цар...
Свободата е майсторлъкътда имашсамоограничения.Да знаеш,да можеш,но да не го щеш!Свободният ти животима тогава значение,когато за много нещаискаш самда умреш.
Свободата търписамо един партньор –Истината.С други партньорисвободатане договарябрак.
93
Не сключва сделки,не подписва съдружиябезпринципни.Гневноим отказваи тропваоще по-яростнос крак.
Свободата не е девиз архаичен,запазен в букварии школски слова.Свободата и днесвсе така се зарича:„Или аз, или свинец –знам само това!“.
7.12.2013, Перник
94
ДЕ-EВОЛЮЦИЯ ИЗВЪН ЕДЕМ(постмодерна елегия)
Човечеството днес – археологически безумно –изравя от праха и плесентамоделите край Мъртвото морес надеждата да възкреси... Едем...
В Едем обачекрушата бе крушаи ябълката – ябълка, и зеленчукът – зеленчук.И древната змия не си създаваше илюзия да хвръкне, а съскаше и си пълзеше по корем...
И теменужката не стана минзухарсъс мириса на някаква екзотика.И славеят, напрегнал гласни струни,не пееше с гласа на чучулигаили врабчеи не заграчи като гарван.Вълкът и тигърът,играейки си кротко с агнетона воля,не си смениха кожитеи не поискаха импланти...
В Едем бе ясно що е род и що е вид.Дървото бе дърво. И цветето бе цвете.Животното бе звяр и птицата бе птица.Листа, ухание, мустаци и бради, пера и козинаси бяха там, къдетоТворецът бе ги сложил изначално.Творецът, без да сбърка или смеси имената,мъжа обозначи като Адам,
95
а на жената даде правотода бъде Ева,защотоЕдемската градина –на любовта, хармонията, слънцето и щастието –бе във Едем,не по площадите содомскии улиците на Гомор.
Когато паднаха стените на Едем,започна де-eволюциятаи преселението на морала.Дърветата превърнаха се в кактуси,цветята – в хищници.Реките райскисе затлачиха със пясък.Едем заряза спомена синякъде на изток,а пък Содом (с предградията на Гомор)се обяви за европейска столица –на право, на култура и на битуване човешко.Адам изгуби мъжествотона враждата със змията,а Ева простопусна си брадапредизвикателно...
О времена без нрави –далеч извън Едем!...Проклятието смятат, че е мода, забравяйки, че всъщносте позор!...
12.05.2014, Перник
96
ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ПОЗДРАВЯВАШЕ ВСИЧКИ
В нашия граддълбоко провинциаленедин човекпоздравяваше всички.Минаваше по една и съща улицаи казваше на всеки срещнат:„Добър ден!Желая добър пъти успешен ден!“.Поздравявашестари и млади,усмихнати и сърдити на света, дори онези,които щяха да го наругаят...Поздравяваше и онези,които го смятаха за луд...Той бе човекът,който единственпоздравяваше всичкибез разлика.Понякогапоздравяваше по два и три пътиедни и същи хора,които минавахапо улицата на неговите поздрави.Хората бяха забравили вечеимето на улицатаи я нарекоха „улицата на поздрави за всички“.
Един ден човекът,който поздравяваше всички
97
без разлика,не мина по улицата.Бяхме свикнали с неговите поздрави,но когато попитахзнае ли някой защо го няма,всички свиваха рамене, дори и онези,които бяха приемали поздравите му радушно.Улицата бързо възвърна името си –на някакъв герой от съпротивата(на едната партия – срещу другата партия).Хората спряха да се поздравявати кестените по тротоарите посърнаха.Настъпи такова гробно и враждебно мълчаниепо улицата, където бяхме поздравявани всички,че дори онези, които се бяха усмихвали на поздравите,се начумериха заплашително.Стените на жилищните блокове посивяхаи всички прозорци се захлопнаха силнозавинаги.
Не се появи друг човек,който да поздравявапо улицата на поздравитевсеки денвсички.Мисля, че се бе случилонай-необратимото:фрагментирането на улицата и хората...
23.05.2014, Перник
98
ПЛАЧ НА ТРИТЕ МОМЧЕТА
В памет на трите израелски момчета:Еял Ифра (19 г.), Гилад Шаер (16 г.) и Нафтали Фенкел (16 г.), отвлечени на 12 юни 2014 и намерени по-късно зверски убити
Защо ни доведохте в Израел,дядо и бабо?Защо ни родихте в Хеврон,мамо и тате?Защо гледахме ние с надеждакъм Йерусалим и Сион всеки ден?Така ли ще изпълнимзавета на отец ни Авраам, като умираме още невръстни?Така ли ще населим земята обетована,щом падаме долукато още неузрели смокини?...
С нашата смърт угаснахаонези звезди,които никой не успя да преброипо небосклона на дългото миналона този народ,който е Божи,но вечно е билмишена на кръв и омраза.Нима днес смъртта е блаженство?Не е ли тя вечно проклятие?...
99
Какво от това,че ни убиха коварнов земята, където текат мед и мляко,щом капките им се стичат отровнии не плътта засищат те и изцеляват,а рани дълбоки дълбаят в гърдите?...
О, верни отци на преблагия Господ!О, мили роднини, в печал потопени,не е ли заветното благословениепо-скороживот сред пустинния пясъкна чужда родина,където владее миръти децата играят без страхот засади и бомби?...Не е ли земята,нам обещана от Бога,по-лоша дори и от мащеха,щом сеем покорство,а никнат гробове отвсякъде?...
01.07.2014, Перник
100
ЩОМ ПОЛУМЕСЕЦЪТ Е ЯТАГАНЪТ
Но чу тя (Мерием) глас изпод себе си: „Не скърби, защото сътворил е твоят господар под тебе ручей бистър“. (Коран 19:24)
Избухват словата, прикрити в Коранапод палмови вейки в оазис стъмнен.И пада духът, от коварство сразен,там, щом полумесецът е ятаганът.
А щом полумесецът е ятаганът,и извор, и поглед наливат се с кръв.И свойте събратя връхлита със стръв,щом те са юдеи или християни.
Щом те са юдеи или християнивъв Газа, из Странджа, или пък в Мосул,без детските вопли дори да е чул,помита ги с ярост и мъст ураганът.
Помита ги с ярост и мъст ураганътпак с древна, наточена, бясна коса.Пробожда, съсича Пророка Исатам, щом полумесецът е ятаганът...
И питам: „С поредната бликаща ранакакво пак пропуснах? Какво не разбрах,че в името свято на своя Аллахтърчи правоверният пак с ятагана?“...
13.08.2014, Перник
101
ЖИВАТА ВОДА
На Д. Чавдаров – Челкаш
– Дай ми да пияводата жива –жаден съм,страшно съм жаден.Изстивам...
– Ето ти чаша водаминерална –от извор горещ,лечебеннаточена.Пий!
– Дай ми да пия водата жива.Не тази –дай ми от другата.Гасна...
– Ето ти стомна с водаот спомени,спастрени от Милано,от Рим,от Неапол.Бягствобе тази водаи спасениеот онези години отровни.Пий!
102
– Дай ми да пияводата жива.Не спомени искам,а бъдеще!Искам последнатаглътка водада е жива.Искам, когатонай-самсъм останалв света,шепа от жива вода!Пия...Сбогом...
10.05.2014, София
103
ПРЕЗ КЛОНИТЕ НА КИПАРИСИТЕ
Една тъга-мъгла се стеленад гробищния парк.Белеят се,подобно костии обезсмислили се имена във времето,надгробни плочии дялани от камък кръстове.Красиви и зловещи отпечатъцина земната ни преходност...
Напразна е била –си мисля –и грижата за тях,и печалта на живитепо скъпите покойници.Не знам дали разбиратвсички,че ще поематпо пътеката към Долната земя,която са обходилии мъртвитедалече преди нас.
Но ето,че през клоните на кипариситесъглеждамвнезапнокак тихо се процеждатлъчите на надеждата.
104
Съборените вече кръстовеи мраморните плочи,набраздениот пек и ветрове, и зими,приличат на приготвен изначалносолиден материалза бъдещо строителство.От тях ще бъде изграденлелеяният Замък,сред който ще пирувати ликуват някогадушите ни,повярвали в безсмъртието!
И аз усещам –може би за първи път –с ония дремещи и архетипни фибри,че печалта е страх ненужен.Той изпълзява от душата просветленаи шмугва се из треволякав обратната на вярата и на живота ми посока!
Затуй – блажен! –ще вложа аз и своя камъкв градежа на безсмъртието!
27.07.2014, Червена вода
105
УХАНИЕТО НА ЛИПА ПО „КНЯГИНЯ МАРИЯ ЛУИЗА“
Уханието на липа –роди се мисъл вдъхновена.Съдба премина край съдба –две половинки на вселена.
Уханието на липа –пророчество за мъдро лято.Трамваи, влакове, тълпапритихват под крилото свято.
И пада от липата цвятвърху перчема на сърцето.И ставам още по-богатот тоя знак на Битието.
Уханието на липа,проникнало във всички вени...Когато някога заспя,ще падат цветове край мене.
Не може тежка миризмана бургери да те убие,Ухание!И то, земянадвиснала,ще те разрие!
Уханието е съдбаи вик, разкъсал чернозема.Пониква там една липаи връх нагоре се въззема.
29.06.2014, София
106
ARS LONGA – VITA BREVIS
„Ars longa“ – колко лозунги крещяхана миналото в пещерата празна.Невинността на вярата ругахаи Бога с провокации все дразнеха.
Градяха свойта вавилонска кулас кирпичите на дръзко самочувствие.Но се закотвиха на кота нулаи срина се бездарното изкуство...
„Ars longa“?... О, година след годинани е по-ясно, че това зависине от желания, а от аршинана всяко чувство и на всяка мисъл!
Щом те са къси – като къси нишкиот мрежата ни, сред живота хвърлена,то не улавяме тогава нищо,което да ни води към безсмъртие.
Животът ни на краткост е обречен, когато с гордостта си го отрязвамеот корена на неговата вечност.Тъй бързо и изкуството залязва!
Напразно с Бога то се състезаваи рухва в маратона на живота,защото вечна вярата оставаи тя за вечна участ го подготвя.
06.01.2014, София – Перник
МАЛКА ПОЕМА
ЗА СОЛТА
111
1.
Солницата остана на софрата.След празните, омазнени блюдаи чашите, покривката залята –на масата остана само тя.
Видях я да стои непоклатимаслед тостове, наздравици и глъч,защото зад стъклото крехко имаудавян често, ала нужен лъч.
Когато вдигахме нагоре длании се кикотехме с неистов глас,единствено солницата останабезмълвна, ала пълна между нас.
Изпразнихме се всички като чаши,забравихме и фрази, и вина…Но, Боже мой, солницата ме плашисъс своята космична светлина!
Обърна ли я, тя ще ме поръсисъс ситния снежец на свойта соли ще зашушне, че е вече късно,че съм се сраснал с дървения стол…
2.
От малък зная, че солта е вредна(тя поразява всички сетива).За зрението, казват, че е вредна.За мозъка ми в трезвата глава.
112
За бъбреците, казват, че е вредна,особено при камък и нефрит.И за стомаха, казват, че е вредна,когато имаш язва и гастрит.
Не знам си още за какво е вредна!…И детските филии с тънък слойот масло – майка ми нагледно„солеше” с щипка захар, вместо сол…
А после сам „солях” със захар – думии жестове, и своя мил гръбнак,за да изглеждам пред света разумен,послушен, кротък, със характер благ…
Един път ми сервираха във странствочиния зеле със сладникав вкус.Без хляб. И, Боже мой, – ужасно! –сладнеше келнерът червенобуз.
Сладнеше оня даскал във колежас вида на някой, всичко там узнал.И сладостно разбирах, че невеж съмдошъл, но си оставам в тоя хал.
Сладняха замъци. Църковни сгради.Епископи. Кралицата дори.Блестящите коли по автострадите.И чуждите жадувани пари.
Сладняха дънки, джинси и кафета.Сладняха и перуки, и бради…Кристалче сол поне ми намерете,защото тая сладост ме влуди!…
113
И като смахнатите наркоманисе втурнах в светлото си детство аз,за да намеря вкус солен, останалкато спасение в тоя късен час…
3.
На Лозето в едемската градинаний бяхме две първични същества.По къси гащи (пояс от смокини)живеехме сред грозде и трева.
Той беше като Господ (моят Дядо).Аз бях Адам, излюпен от калта…Благословено и далечно лятона чучулиги, въздух и жита!…
С тояга пазех Лозето от Смока(оная, „старовремската змия”).А Дядо пееше над мен високо,та аз – пазачът – да не се боя.
Защото бях красив в невинността си,но бяха крехки двете ми крилаи виждах, че без Дядо е опаснода влизам в битка с вечната Ламя…
4.
Софрата ни на обед беше скромна,но – все със хляб, със сол и с едър грозд.И Дядо, червендалест като стомна,се смееше: „Това се казва пост!…”
114
Но подир миг, библейски начумерен,се сопваше: „От мене запомни,че тоя пост, момче, е триж по-веренот градските какви ли не храни.
Яж хляб – да ходиш здраво по земята.Зобни си грозде, за да бъдеш як.И да обичаш истината свята –солта да ти е, сине, под ръка.
Което е добро, то е солено.Потиш ли се във труд, в потта ти – сол.Кръвта на всички хора е червена,но на героя тя кипи от сол.
И майчините сълзи капят тежко,защото са натегнали от сол.И правдата – това е бяло нещо,което има вкус на шепа сол”.
Накрая гребваше с ръка кораватрохите от софрата всеки път(че птиците небесни заслужаватс човека хляба му да споделят).
Но под асмата с пърхащите гранки,над Дядо слезли като ореол,оставаше прадревната гаванкас вълшебното количество от сол.
„Солта е само за човека, сине.От масата ти да не слиза тя!”И чакаше гаванката ни чиннослед обеда да дойде вечерта.
115
5.
Щом залезът небесната покривказаливаше над нас като шира,тръбеше Дядо в цял Едем почивкаи сядахме край простата софра.
И слушах аз, очите си опулил,легенда за един нещастен дом.Изсипал Бог чувала Си със жупелнад грешния и весел град Содом.
Содомците след пиршества безумницвъртели в огъня като щурци.Замлъкнали там арфените струни.Угаснали там шумните дворци.
Опънало гирлянди от жараванебето със конци от серен дим…Но както често в разказите става,един герой останал невредим.
Той бил любимецът на Бог Йеховаи носел кратичкото име Лот.Предупреден за всичко наготово,побягнал той за своя мил живот.
Отдире тътрели в праха бохчитена Лот жена му с двете дъщери…И, Боже мой, веднъж не се опиталда се обърне тоя мъж дори!…
116
Избягал нависоко в планината,че ужким търсел той живот-простор,но пъхнал си главата слепешката пак в теснотията на град Сигор…
Живял, гулял и любил. И забравилЖената, дето тънък меч пробол,щом зърнала дома си в смрад и лаваи се превърнала на стълб от сол…
Но времето като добър учителизтрива грешките на паметта.И Лотовите внуци днес почитатЖената, оживяла след смъртта.
Тя пак стои на оня бряг самотен,щадена от войни и ветрове.И вечер, подир паша, идват кроткода лижат сълзите Ӝ там овце…
6.
Солницата ме чака на софрата –за Дядовата памет ще мълчим.Ще тънем в унес двама, докогатоот мъката си се успокоим.
Тя ще ми сочи истината бяла,с която е напълнена докрай, та мойта сол, в гръдта ми овлажняла,да се затопли и да заухай.
117
И аз да разбера, че още дишам!Че още мойта кръв и дух кипят.Че в тоя свят и век не съм излишен,но имам смисъл, цел и дълъг път...
И нейде – с песента на чучулиги –гласът на Дядо като рог тръби.И думите му още в мен надвикват шума на ежедневните борби.
7.
„Което е добро, то е солено.Потиш ли се във труд, в потта ти – сол.Кръвта на всички хора е червена,но на героя тя кипи от сол.
И майчините сълзи капят тежко,защото са натегнали от сол.И правдата – това е бяло нещо,което има цвят и вкус на сол.
Солта е само за човека, сине.От масата ти да не слиза тя!Животът не е миг или година,а вечност, осолена от солта.”
А захарта? – Това е дажба миша,която води ни до зъбобол…Ще ближа сол и стихове ще пиша,додето стана сам на стълб от сол!…
1990, Русе
118
СЪДЪРЖАНИЕ
ЧЕШМАТА НА ЖИВОТА
Пречистване / 9Усещане / 10Човешко страдание / 11Слънчева пътека / 12Метаморфози / 13Огнища / 14Кукери / 15Компютърът и ние / 16Невестулката на Леонардо / 18Апокалипсис / 21Чешмата на живота / 23Капят ябълки / 24Болдинска есен / 25Пред гроба на поета / 26Знак за възкресение / 28В тоя свят... / 29Родната къща на мама / 30Балканджия / 32Пейката и птиците / 34Поетическа мозайка / 36
ЖИВОТ ВМЕСТО ИСУСОВИЯ
Избор / 43Докосване до Бога / 44Човешката душа / 46Кръстословицата на живота / 48Все по-надолу / 51
119
Видян от кръста / 53Живот вместо Исусовия / 54Божиите дарове / 55Нощта старее / 57Чудесна възможност / 59Молитвата на разбойника / 61Кражба / 62Корабният списък / 64Безгласното Христово слово / 66Без цензура / 69Жалони към върха / 71
ЕЗЕРНИ ДЪЛБИНИ
Стени / 77Белите лебеди / 79Думи, думи... / 81Проклятието на книгата / 83Поетите не се продават! / 84Снежен човек / 86Ключ / 87Езерни дълбини / 89За свободата / 91Де-eволюция извън Едем / 94Човекът, който поздравяваше всички / 96Плач на трите момчета / 98Щом полумесецът е ятаганът / 100Живата вода / 101През клоните на кипарисите / 103Уханието на липа по „Княгиня Мария Луиза“ / 105Ars longa – vita brevis / 106
МАЛКА ПОЕМА ЗА СОЛТА / 111
Вениамин Пеев
Невестулката на Леонардо
Нина Иванова-Донковска, художник
Първо изданиеБългарска
Издателство „Верен“София 1000, пл. „Славейков“ 1
www.veren.bg
ISBN 978-619-7015-81-2
