Мария Ландова за Ада Митраниbsph.org/members/files/pub_pdf_1405.pdf ·...

Брой 331,50 лв.

22-28.10.2014 Год. 23

33

Мария Ландова за Ада Митрани

Александър Христов за Владимир Полеганов

Интервю с проф. Ирена Груджинска-Грос

Интервю със Силвия Плат

Рьоне Шар

Мо Йен

Матиас Енар

Татяна Громача

Бистра Чолева-Лалева

Теодора Куцарова

Людмила Миндова

Мария П. Василева

Антоний Петров

Андриан Захариев

КОГАТО СЛУШАХТЕ

които слушахте да ви говорят

и ви плещеха

години месеци и векове

в ушите и в утробите

в душите като шепнеха изкъсо

някои песенно

безплодно ехо от чужди петилетки

собствени поетики и спомени

като разказваха и преразказваха

предричаха

съвсем порядъчно швейцарско айларипане

с дълбока руска водка състрадание

и национално щастие

и интернационално чакане

затрупано по вените аортите и мускулите

с конвулсии по родовите корени

с дозирано шумолкане

под масите на масите народни

да бяхте се обадили поне


Ада Митрани, Обигран заек за примамка

2

Н О В О

Литературен вестник 22-28.10.2014

ПОРТАЛ “КУЛТУРА” www.kultura.bg/web/ – нова територия за гледни точки, видеоинтервюта и дебати с колумнистите Иван Кръстев, Калин Янакиев, Теодора Димова, Деян Енев, Тони Николов и Андрей Захариев

Вижте: Илиян Лалев с инсталацията „Янко и неговата теория за относителността”.

Прочетете: Димитър Димитров: „Периодът на нестабилност се удължава”. Любен Генов – „Пътят” на Николай Майсторов.

Проблемът за Църквата е в центъра на новия 94 брой/ЛЯТО на сп. „Християнство и култура”. На „появата на енорията и презвитерът като предстоятел” спира вниманието ни прот. Добромир Димитров. Светослав Риболов изследва идеите на Маркел Анкирски и заблудите на „маркелианството”, а Калин Янакиев предлага „три погледа към Църквата”: като благовестно общество на Царството, като Тяло Христово; като лечебница. В броя още може да прочетете „църковните беседи” на отец Михаил Дойчев, както и духовните фрагменти на прот. Николай Нешков, озаглавени „Сърцето е алхимик”. В раздела „Християнство

и актуални дискусии” ще откриете текста на Г. Демакопуло и А. Папаниколау за „неправославното православие на Путин”, статията на Мартин Осиковски „Християнство и левица”, както и анализът на Иван Стамболов „Не е ли време икономиката да отстъпи?”. Темата „Християнство и философия” е представена с четири есета на Габриел Марсел, с текста на Рени Йотова „Смисълът на страданието” и с анализа на Слава Янакиева „Памет, вина, съвест”, посветен на няколко кинематографични стратегии. Броят е илюстриран с фотографии на Николай Трейман из цикъла „Седемте църкви на Апокалипсиса”.

П Е Р И О Д И К А

Душите влюбени и учените бледи / обичат котките — могъщи същества…

Всички знаехме, че Бодлер е сред нас. Докато изговаряхме думата „котка” на различни езици – турски, полски, гръцки, португалски, испански, унгарски, италиански, македонски, индийски, български; докато слушахме по сокаците и пред магазинчетата мъркането на котките, които първи посрещаха и последни изпращаха гостите, ние знаехме, че Бодлер е тук, някъде сред нас.

Ришард Криницки, Йоргос Хулиарас, Рати Саксена, Тиаго Торес да Силва, Доменико Бранкале и Игор Исаковски бяха сред чуждестранните гости на Международния поетически фестивал между 14 и 18 октомври в Истанбул. Организиран от истанбулския поет Аднан Йозер и с активното участие на няколко поколения турски поети, фестивалът събра ведно изключително разнообразни поетически гласове и в пет дни им предостави блестящо подбрана акустична среда за среща с аудитория, за която поезията представлява форма на мислене и начин на живот. Местата на четенията, разположени всеки път в различни части на Истанбул, създаваха особения динамичен ритъм на фестивала, а съчетанието между модерна и антична, светска и сакрална среда уплътняваше и увеличаваше като през лупа смисловите послания. Между една от най-красивите книжарници на Истанбул – „Мефистотел”, през малката „Ая София”, конгресния център „Халич”, Унгарския културен институт, театър „Модерна сцена” и „Йеребатан сарнъджъ”

(Юстиниановото водохранилище под Синята джамия), поезията отекваше в оригинал и превод на турски, отваряйки диалог с гласове на живи и мъртви.Лично за мен сред големите подаръци на фестивала беше не само срещата с изключителния автор на „Камък, скреж” Ришард Криницки, чиято книга четях по пътя в превода на Вера Деянова, но и пърформансът на унгарската група поети, художници и музиканти в Унгарския културен институт, великолепните стихове на португалския поет и изпълнител на фадо Тиаго Торес да Силва, поезията на Доменико Бранкале, Игор Исаковски и Йоргос Хулиарас… За съвременната турска поезия отварям дума накрая не защото там й е мястото, а защото, струва ми се, тази поезия заслужава един специален брой на „Литературен вестник”. И надявам се скоро! Баки Айхан, Селахатин Йолгиден, Емел Йозкан, Зейнеп Кьойлю, Юсуф Алпер, Фуркан Чалишкан, Музафер Серкан Айдън, Оя Уйсал, Шерафетин Кая – това са автори, които, вярвам, ще срещнат и в България своите добри читатели.

СЪВРЕМЕННИК – 03|2014

Робърт Стоун, Деца на светлината, роман, превод Божидар СтойковЧарлз Симич, стихотворения, превод Пейчо КъневАлис Мънро, Мечката слезе от планината, разказ, превод Здравка ЕвтимоваХаруки Мураками, Градът на котките, прeвод Здравка ЕвтимоваРазкази от Арагон – Хосе Мария Латоре, Моментални снимки, Хулио Фрисон, Джоконда е жадна и Адолфо Аюсо, Вертхайм, превод Рада ПанчовскаОля Стоянова – разкази (Градината, Fast food, Къщата на влюбените, Еко и История с щастлив край)Тодор Николов – разкази (Герои, Вилите в дъжда, Надолу по улицата и Лица и места)Иван Сухиванов – разкази (Размяната, Тишина, Килерът, Лудата и На прага)Марко Ганчев, поезияВладимир Попов, поезияЕдвин Сугарев, поезияСтефан Иванов , поезияСаманта Хънт, Жълтото, разказ, превод Маргарита ДограмаджянСам Шепард, Индианаполис (Магистрала 74), разказ, превод Маргарита ДограмаджянМихаел Маар, Магнетичният гущер, есе, превод Стоян ГяуровСергей Герджиков, Салса от Мексико, пътеписХаджиме Накамура, За китайския начин на мислене, превод Драган Илиев, Сергей Герджиков

В броя: проф. Ивайло Мирчев – живопис и рисунки; Арслан Ахмедов - фотографии

Бодлер в Истанбул

Колкото до Бодлер, да, той наистина беше навсякъде, в този град на „душите влюбени” и котките… И вече си мисля кой ли турски поет ще срещна в Париж. Дали няма да е роденият през 1981 г. поет и архитект Ефе Дуян:

Докато гледам към теб

Малко момиченце тича и преобръща костенуркатаЗа първи път костенурката вижда небето

Пътува и написа ЛЮДМИЛА МИНДОВА

П Ъ Т

Скъпи приятели,

Издателство „Скалино” и галерия „Натали” имат удоволствието да ви поканят на Софийската премиера на новата поетична книга на Владимир Левчев „Любов на площада”, която съдържа политически и любовни стихотворения, писани през последните 35 години. На 24 октомври, петък, от 18 ч. поетът Владимир Левчев ще чете от книгата. Едно от стихотворенията му ще видите и като част от изложбата „Вятърът”, която продължава до 30 октомври в галерия „Натали”. Очакваме ви този петък от 18 ч. в галерия “Натали” на „Гурко” 38.

Биляна Генова, арт мениджър на галерия “Натали” Емилия Миразчийска, гл. редактор на изд. “Скалино”

П О К А Н А

3

Ч Е Л И Л И С Т Е Х У Б А В А И З Л О Ж Б А


Смислопроизношения

„Като деца, двете с Ада пишехме вестник, който продавахме на нашите родители (мисля за 10 ст. - ръчно написан с печатни букви и илюстрации), в който между другото критикувахме някои тeхни поведения. Но аз много обичах едни “смислопроизношения”. Състояха се от едно или две изречения - граматически верни, но без никакъв смисъл. Приличаха на клишета (леко вдъхновени от соцжаргона). Рецитирахме ги в хор и това много ни радваше, но никой не разбираше какви са тези глупости. Това беше някакъв пърформанс. Те бяха записани, но главно ги рецитирахме в хор (дует), както показва тяхното име, те трябваше да се произнасят. Бяха абстрактни, нямаха смисъл, но напомняха смисъл” – този спомен на художничката Аглика Ликова от общото им детство с Ада Митрани ни дава ключ към новите творби на Ада, които са съставени от една или няколко фигури – анатомически верни, но нелогично разчленени и разположени в абстрактно пространство, съчленени със схеми, чертежи и инструкции - директно от политически коректния жаргон - абсолютно безсмислени, но напомнящи смисъл. „СМИСЛОПРОИЗНОШЕНИЯ”, които някак между другото иронизират и критикуват скритите девиантни поведения в подредения ни свят.

„Рисуването е като карането на колело – не можеш да го забравиш!”, убеждава ни Ада Митрани, която през осемдесетте, заедно с Николай Майсторов и Андрей Даниел, изиграваше за мен образа на истинския, извънреден художник - съвременен като форма, но класически като чувствителност, пластическа плътност и мощно въздействие. Извън конвенцията - нежен, болезнен, откровен, запомнящ се. После Ада изчезна от артистичното ни пространство, а вакуумът тутакси засмука лавина от подражатели. Камерната изложба в галерия „Арте”, наречена от авторката „Отвъд”, има двойна мисия: от една страна, да ни припомни чудесния артист Ада Митрани и от друга, да спомни и на самата Ада Митрани, че е чудесен артист.

Вакуумното куче - заровено в американската мечта

Медийната суетня се завихри главно около бекграунда на събитието, с акцент върху 20-годишното прекъсване в битността на авторката като художник. Любопитна и респектираща е нейната история тип „пълна промяна”. Тоталната метаморфоза, преобразила артиста в благонадежден и проспериращ адвокат. Отвъд нашето провинциално цъкане и тюхкане, Ада Митрани е убедена, че човек трябва периодично да сменя своите занимания, за да не му е скучно и за да трупа различен опит. Така, на 41, тя започва да учи право, а на 51 е назначена на престижна държавна работа към федералното правителство, съдебен юрист в Министерството на енергетиката във Вашингтон. Работата, освен че е отговорна, трудна и добре платена, успява и да я въодушевява: „От нас зависят редица важни държавни дела и съдбите на много хора...” – казва адвокатката, а художничката добавя: „В Америка е трудно да се прави изкуство. Там е прието, че художникът е богат човек, който рисува за удоволствие.” В този смисъл излиза, че през последните 20 години Ада Митрани, изучавайки и практикувайки право, е изработила и спечелила правото си да е художник в САЩ. Художник, който рисува за удоволствие - своето и на публиката. Повратният миг настъпва внезапно,

Ада отвъд ада Ада Митрани с изложбата „Отвъд” в галерия „Арте”

с купуването на прости рисувателни блокове и обикновени писалки... А листовете започват сами да се пълнят с необикновени рисунки. Лиричните литографии отпреди 20 години присъстват в експозицията с драматургическата задача да са отправна точка, база за сравнение и контрапункт на колекцията от 16 нови рисунки. Точно тези, новите - непретенциозни, леки, намигащи, леко провокативни, елегантно иронични и замислящи зрителя - са особено интересни.

Без да е търсено, от тази седмица в София, пристига и Браян Дейли - известен съвременен американски артист, с експозицията си „Разсекретено – Разгадавнето на един парадокс”. Дейли също е прекъснал за доста дълъг период работата си като художник, избирайки дълга и патриотичното си чувство пред творчеството. Скоро той споделя през произведението „Човекът с карираното минало”, че се е почувствал твърде „кариран” и затова се е завърнал към изкуството. Тъкмо тази нарастваща „карираност” в крайна сметка връща и Ада към импулсивното начало на изкуството. Към порива. И тя отново формулира нуждата си от рисуването като вътрешно присъща потребност. Рисуването й дава „начините и средствата” - по думите на бялата царица към Алиса - да си почине, да релаксира и да си поиграе със сериозната материя, върху която работи. Но парадоксът на изкуството-като-игра е, че има творци, които си остават при играта и експеримента, и други, които, играейки, умеят да кажат и нещо повече.

„Имало е полза от прекъсването!”, каза Николай Майсторов. Впрочем турнето на Ада Митрани в София преминава при изключително интересно случайно съвпадение. Това са успоредни изложби на Николай Майсторов и на Кольо Карамфилов – артисти, сродни с Ада, залагащи на интелигентно експресивния фигуративен възглед, но доста по-драматични. Ако Майсторов продължава да търси с постоянство и намаляваща патетика монументално-епични сюжети в библейските притчи, а Кольо Карамфилов се концентрираше върху тоталната самота на човека и твореца пред дверите на смъртта, то Ада Митрани не издирва Смисъла нито

в живота, нито в изкуството. Създавайки си подобия на смисли, тя рисува редица парадоксални ситуации, организира с графични средства мисловния силогизъм, превръща го в подобие на живот, в „Обигран заек за примамка” или в „Обърнато маскировъчно устройство”. В „Кукла на пружини”! Заглавията са красноречиви. Рисунките - също.

Устройство за емоции

В шестнайсет неголеми листа Ада Митрани успява да побере лудостта на нашето време – епохата, която ще влезе в историята като диктатура на администрацията. Ако великият Чаплин създаде най-силния образ на своята епоха

в „Модерни времена”, вкарвайки малкия човек в конвейера - между зъбчатите колела на механичната машина, то ние сме натикани в процесорите на компютрите, но по обратния път. Не ни вкарват в Матрицата – ние сами влизаме в нея. Това е постоянен процес чрез масираното инжектиране в главите и в душите ни на лавина от всевъзможни реклами, инструктажи и правила - чиповете на реда. Чиповете на унифицирането. Художничката е толкова наблюдателна и сетивна, че успява по един въздействащ начин да илюстрира процеса, превръщайки разглеждането му в приключение, в ребус, в забавно разследване... Тя сблъсква биологичната форма на човешкото – изчезващо, разтапящо се, разпрашаващо се - с анонимната, агресивна и неумолима „загриженост” на всевъзможните инструктажи. Плътта се кодифицира, превръща се в калиграфски запис от правила – букви, цифри и символи... В драскулки. В клиновидно писмо. Топлият хаос на човешкото съществуване среща хладната яснота на схемата и се опитва да я живее въпреки нея, в нея. Уникалната индивидуалност се схематизира, изсушава и умира. Но правилно. По правилата.

Протезна ръка в употреба или Ръчно устройство за визуални ефекти

Завръщайки се към рисуването, Ада Митрани пак си задава, на едно друго равнище, фундаменталния въпрос: Какво по-точно е изкуството? И си отговаря: това е последната относително свободна човешка дейност. Дейност, която още не е софистицирано стандартизирана. Не е прошнурована и архивирана. Тя, като автор работил тук-тогава и там-сега, съумява да остава свободна. Независима. Наблюдателна и безпощадна. Колкото и да се опитват да въведат инструктажи за начините на употреба на изкуството, то все още им се изплъзва... Все още намира пролуки. Маскира се и продължава.

МАРИЯ ЛАНДОВА

Ада Митрани, Вакуумно куче: устройство

Ада Митрани

4

В И Т Р И Н А


Нелсон Родригес, „Булчинска рокля”, „Целувка на асфалта”, превод Мая Даскалова, корица: Федерален университет Рио де Жанейро, ИК „Огледало”, С., 2014Двете писеси в двуезичния сборник на бразилския авангардист Нелсон Родригес излязоха по повод двойна годишнина – 100

години от рождението на автора, която беше през 2012, и 10 години от издателската дейност на бразилското посолство у нас. За десет години бяха публикувани едни от най-големите имена на почти непознатата у нас бразилска литература – Машадо де Асис, Грасилиано Рамос, Карлос Друмонд и Кларисе Лиспектор. Родригес е един от основоположниците на съвременния бразилски театър. Наред с това е и журналист (започнал е като криминален репортер) и запален футболен фен, който публикува и спортни коментари. По истории от неговата популярна вестникарска рубрика „Животът такъв, какъвто е” са създадени филми. „Булчинска рокля” е пиесата, с която изгрява звездата му като драметург, а „Целувка на асфалта” бележи различен етап в творчеството му, когато той се обръща към образеца на древногръцката трагедия и й придава съвременно звучене. Жалко, че книгата не се продава, а само се подарява, тъй като е издадена от посолството и така няма голям шанс да стигне до различни кръгове читатели.

Андраш Петьоц, „Чужденци”, превод Мартин Христов, оформление Мариета Василева, фотография Рита Естер Мечеки, издава „Ерго”, С., 2014, 12 лв.Познаваме този унгарски автор от стихосбирката му „На мястото от слънцето огряно” (2003) в превод на Николай Бойков. Току-

що излезлият роман „Чужденци” е вдъхновен от „Чужденецът” на Камю. Историята разказва за живота на 8-годишно дете и неговата майка. Двете са бегълци из неназовани земи. Лесно е да се направи аналогия с нашата съвременност, когато бежанците са всекидневие почти във всички точки на света, а войните не спират. Романът е с поздаглавие „Тридесет минути преди войната”, а разказът е от гледната точка момиченцето Анна. Написан по въздействащ начин – Кертес твърди, че се чете „на един дъх”, романът претърпява три преиздания. Преведен е досега на немски, полски и грузински, а полският писател Кшищоф

Варга, който гостува наскоро у нас, казва за него, че е творба за „несигурното, плашещо бъдеще на Европа”.

Ралф Уолдо Емерсън, „Свръхдушата”, съставителство и превод Албена Бакрачева, художник Любомир Пенов, издава „Сиела”, С., 2014, 12 лв.Представителният подбор от есетата на трансцеденталиста Емерсън (1803-1882) ни запознава с идейните и житейските му устои.

Образованият за свещеник автор, напуснал впоследствие амвона, става популярен като лектор и автор на книги с есета. Излизайки от храма на религията, той влиза в храма на Природата, издига образа на Поета Проповедник, на индивидуалиста, уповава се на американския интелектуалец и пише за Новия свят така: „Тук, тук, в Америка е домът на човека”, вярвайки, че Америка е мястото за свобода на таланта и на духа. Изданието съдържа 11 есета проповеди, сред които прекрасното му есе за своя ученик Хенри Дейвид Торо. Има и голям предговор от Албена Бакрачева.

Матиас Енар

Френският писател и преводач Матиас Енар, арабист по образование, живее в

Барселона и е автор на няколко романа. На български е познат с книгата си „Говорù им

за битки, за царе и слонове” („Прозорец”), отличена с наградата „Гонкур” на

лицеистите. Предлагаме откъс от романа „Улицата на крадците”, в който се разказва

за двама мароканци от Танжер, израснали заедно, преживели Арабската пролет и

попаднали в плен на обстоятелствата в променящото се мароканско общество.

Съдбата ги разделя, за да ги срещне отново след години, когато приятелите се оказват непримирими врагове заради избора, който

са направили в живота си.

ПРОЛИВИ

Хората са кучета, отъркват се едни о други в мизерията, търкалят се в мръсотията, неспособни да се измъкнат от нея, по цял ден се въргалят в прахоляка и ближат козината и половите си органи, готови на всичко за парче месо или гнил кокал, които някой благоволява да им подхвърли, и аз също като тях съм човешко същество, следователно порочен боклук, роб на инстинктите си, куче, куче, което хапе, когато се страхува, и търси да го погалят. Виждам ясно детството си, живота си на невръстно пале в Танжер, скитанията си на млад пес, скимтенето си на бито куче; разбирам полудяването си по женските, което вземах за любов, и най-вече осъзнавам липсата на господар, която пришпорва всички ни да го търсим в тъмното, като се душим взаимно, изгубени, безцелни. В Танжер изминавах по пет километра два пъти на ден, за да ида да погледам морето, пристанището и Пролива, сега все така вървя много, освен това чета, все повече и повече, приятен начин да излъжеш скуката, смъртта, да излъжеш самата мисъл, като я разсееш, като я отдалечиш от истината, единствената, а тя е следната: ние сме животни в клетка, които живеят, за да изпитват наслада в тъмнината. Повече не се върнах в Танжер, при все че срещах разни хора, които мечтаеха да отидат там като туристи, да си наемат хубава вила с изглед към морето, да пият чай в Кафе „Хафа”, да пушат хашиш и да чукат местните, през повечето време местни от мъжки пол, но не само, има и такива, които се надяват да си легнат с принцеса от „Хиляда и една нощ”, честна дума, толкова пъти са ме питали дали мога да им уредя някоя кратка почивка в Танжер с хашиш и туземки, за да разпуснат, и ако знаеха, че единственият задник, който съм виждал, преди да навърша осемнайсет години, е този на братовчедка ми Мерием, щяха да паднат или нямаше да ми повярват, дотолкова свързват Танжер с някаква чувственост, желание, разпуснатост, каквито той никога не е имал за нас, но които се предлагат на туриста, готов да подхвърли няколко звънки и тежки монети в портмонето на мизерията. В нашия квартал не идваха никакви туристи. Къщата, в която израснах, не беше нито богата, нито бедна, семейството ми - също, тате беше благочестив, добър човек, както се казва, почтен човек, който не тормозеше нито жена си, нито децата си – с изключение на някой и друг ритник в задника от време на време, нещо, което на никого не е навредило. Човек, прочел една-единствена книга, но добра - Коранът: това беше всичко, от което се нуждаеше, за да знае какво да прави в този живот и какво го чака в другия, да се моли по пет пъти на ден, да пости, да дава милостиня, единствената му мечта бе да отиде на поклонение в Мека, да го наричат Хаджи, Хаджи Мохсен, това беше единствената

му амбиция, не го вълнуваше дали с усърдна работа ще направи от бакалията си супермаркет, не го вълнуваше дали ще печели милиони дирхами, той имаше Книгата, молитвата, богомолството и туйто; майка ми благоговееше пред него и се отдаваше с почти фанатично подчинение на домакинската работа: така израснах аз, със сурите, поученията, историите за Пророка и славните времена на арабите, ходих в съвсем обикновено училище, където научих малко френски и испански и всеки ден с моя приятел Басам слизахме до пристанището в долната част на Медината и до големия пазар Гран Зоко да зяпаме туристките, откакто топките ни обраснаха с косми, с Басам се занимавахме основно с това - да плакнем очи по чужденките, особено през лятото, когато ходеха с къси панталони и къси поли. Лете и без това нямаше какво друго да правим, освен да следим момичета, да ходим на плаж и да пушим козове, ако някой ни подхвърли парче хашиш. Аз четях стари френски криминални романи, които купувах с десетки за по няколко монети от един антиквар, криминални романи, защото в тях имаше свалки, често с блондинки, скъпи коли, уиски и кинти, всички неща, за които можехме само да мечтаем, притиснати между молитвите, Корана и Бог, който ни беше нещо като втори баща с единствената разлика, че не ни риташе в задника. Ние сядахме на върха на скалата с лице към Пролива, заобиколени от финикийски гробници, които всъщност бяха дупки в скалата, пълни по-скоро с пакети от чипс и кутии от кока-кола, отколкото с древни трупове, всеки с уолкмен на ушите, и с часове гледахме как сноват ферибоотите между Танжер и Тарифа. Беше адска скука. Басам мечтаеше да замине, да си опита късмета на другия бряг, както казваше; баща му беше сервитьор в крайбрежен ресторант за богаташи. Аз не мислех чак толкова за другия бряг, за Испания, за Европа, харесваше ми това, за което четях в криминалетата, но само толкова. С романите научавах език, опознавах страни, гордеех се, че ги познавам, че ги имам само за себе си, не исках този шишко Басам да ми ги замърсява със стремежите си. По онова време най-много ме привличаше братовчедка ми Мерием, дъщерята на чичо ми Ахмед: тя живееше сама с майка си на нашия етаж, баща й и братята й бяха земеделски работници в Алмерия. Не беше много хубава, но имаше големи гърди и заоблено дупе, вкъщи често носеше прилепнали дънки или полупрозрачни пеньоари, Боже мой, Боже мой, ужасно ме възбуждаше, питах се дали го прави нарочно, а в еротичните си мечтания, преди да заспя, си представях как я събличам, как я галя, как заравям лице между огромните й гърди, но не бях в състояние да направя първата крачка. Тя ми беше братовчедка, можех да се оженя за нея, но не и да я опипвам, не беше редно. Задоволявах се с това да мечтая, да говоря за нея с Басам по време на нашите следобеди, докато наблюдавахме сновящите кораби. Днес тя ми се усмихна, днес беше облечена еди-как си, мисля, че беше с червен сутиен, и т. н. Басам кимаше с глава и ми казваше, че тя ме иска, сигурно е, пада си по мен, иначе нямаше да направи този номер, какъв номер, отговарях, нормално е да носи сутиен, нали? Да, ама червен, братле, даваш ли си сметка? Червеното е за възбуждане, и така нататък в продължение на часове. Басам имаше типичното лице на бедняк, кръгло, с малки очички, всеки ден ходеше в джамията със своя старец. Прекарваше времето си в кроене на невероятни планове за това как ще емигрира нелегално, предрешен като митничар, като ченге, мечтаеше си да открадне документите на някой турист и добре облечен, с хубав куфар да се качи спокойно на кораба, сякаш нищо не се е случило – аз го питах: ама какви ще ги дириш в Испания без мангизи? Ще побачкам малко, за да спестя, после ще

ида във Франция, отговаряше той, във Франция, после в Германия и оттам - в Америка. Не знам защо си въобразяваше, че ще му е по-лесно да замине за Америка от Германия. В Германия е много студено, казвах му аз. И освен това там не обичат арабите. Не е вярно, казваше Басам, харесват мароканците, братовчед ми е механик в Дюселдорф и е адски доволен. Разправя, че научиш ли немския, страшно те уважават. И по-лесно дават документи от французите.Разменяхме си замъците в Испания, гърдите на Мерием за емиграция; така размишлявахме часове наред, загледани в Пролива, а после се прибирахме пеша у дома, той да отиде на вечерна молитва, аз да се опитам да зърна още веднъж братовчедка си. Бяхме на по седемнайсет години, но в главите си по-скоро на дванайсет. Не бяхме големи умници.Няколко месеца по-късно изтърпях първия си побой, лавина от юмруци, каквато не ме беше връхлитала никога дотогава, накрая се намерих полужив и разплакан колкото от болка, толкова и от унижение, баща ми също плачеше - от срам - и нареждаше заклинателни слова, Бог да ни опази от нещастието, Бог да ни е на помощ, няма друг Бог освен Аллах и прочее, като току прибавяше плесници и удари с колана, а майка ми стенеше в един ъгъл, също плачеше и ме гледаше, все едно бях самият дявол, и когато баща ми се изтощи толкова, че не можеше повече да ме налага, настана голяма тишина, огромна тишина и двамата ме загледаха втренчено. Аз бях чужд, почувствах как тези погледи ме изтласкват навън, бях унижен и ужасен, очите на баща ми бяха пълни с омраза, тръгнах си тичешком. Затръшнах вратата след себе си, на площадката чух през вратата как Мерием плаче и вика, разнасяха се удари, долитаха обиди, кучка, мръсница, спуснах се тичешком по стълбите, вече навън осъзнах, че от носа ми тече кръв, че съм по риза, че имам само десет дирхама в джоба и няма къде да отида. За щастие, беше началото на лятото, вечерта бе топла, въздухът - солен. Седнах на земята, облегнах се на ствола на един евкалипт, зарових лице в дланите си и ревах като хлапак, докато се стъмни и започнаха да призовават за молитва. Станах, беше ме страх: знаех, че няма да се прибера у дома, че повече няма да се върна, невъзможно е. Какво да правя? Отидох до кварталната джамия да видя дали ще успея да хвана Басам на излизане. Той ме видя, ококори се, направих му знак да се измъкне от баща си и да ме последва. Мамка му, знаеш ли каква ти е физиономията? Какво ти се е случило? Моят старец ни хвана голи с Мерием, и само при спомена за този момент стиснах зъби, очите ми се напълниха със сълзи на гняв. Срамът, ужасният срам, че ни бяха заварили голи, с тела, изложени на показ, изгарящият срам, от който и днес още се вцепенявам – Басам подсвирна, мама му стара, не е трябвало да се оставяш да те хванат, наистина, казах, наистина, без да навлизам в подробности. И какво ще правиш сега? Изобщо не знам. Но не мога да се прибера вкъщи. Къде ще спиш, попита ме Басам. Нямам представа. Пари имаш ли? Двайсет дирхама и една книга, това е всичко. Той ми даде няколко монети, останали по джобовете му. Трябва да вървя. Ще се видим ли утре? Както обикновено? Добре, казах, и той си тръгна. Малко напосоки се разходих из града. Тръгнах пак нагоре по булевард „Пастьор”, после по малките стръмни улички слязох до брега на морето, в баровете с компаньонки грееха червени светлини, пред входовете седяха подозрителни типове. По крайбрежната алея спокойно се разхождаха двойки, хванати под ръка, това ми напомни за Мерием. Върнах се на пристанището и пак се изкачих до Гробниците, седнах с лице към Пролива, в Испания блещукаха красиви светлини, представях си как хората танцуват по плажовете, свободата, жените, колите; какво, да му се не види, щях да правя

Улицата на крадцитеА Р А Б С К А П Р О Л Е Т

5

В И Т Р И Н А


„Деконструкцията на Томас С.” е дебютният сборник с разкази и една повест на Владимир Полеганов. Той беше издаден от Университетско издателство „Св. Климент Охридски” през 2013 г. като част от поредицата „Нова поезия и проза”. Въпреки че това е първа книга за автора, читателите могат да се спокойни, че няма да им се наложи да се сблъскат с белетрист, който ще търси извинения в младостта си за качествата на своите текстове на полето на художествената литература. Тъкмо напротив – авторът демонстрира завършен стил, умения за конструиране на литературни сюжети и умело боравене със съвременни жанрове, които пречупва и смесва през призмата на оригинален и талантлив писател. Полеганов полага своите текстове в жанрове, които до голяма степен са непознати и неразработвани в съвременната българска литература, но в момента се радват на голяма популярност в западноевропейската и англоезичната литература. Авторът свободно вгражда елементи от течения като научна фантастика, фентъзи и постфентъзи, „steam punk”, „new weird” и др. Разказите му обаче трудно биха могли да бъдат поставени в естетиката само на някой конкретен жанр, защото обединяващото в тях е именно смесването на отделните направления и конструирането на един нов и оригинален стил на писане.Текстовете на Полеганов са хомогенни и през всеки един от тях съвсем видимо преминава нишка, която бележи автентичен почерк. Във всички разкази ясно се забелязват сходни мотиви, образи и внушения. Несъмнено такива са градът, птиците, огледалата, книгата и писаното слово, тялото, раната и белегът, машините, преплитащите се светове, сънищата и проблематичната идентичност. В книгата си авторът изгражда мрачни дистопични светове, които рядко са директно свързани с познатата реалност. Въпреки че са с относително малък обем, всеки един от тях има плътна атмосфера и отчетливо усещане за алтернативен свят. Най-често той е поставен в рамките на мистични, мрачни и дори морбидни градове. Нещо повече – урбанистичното пространство се превръща в единствената възможна форма

на свят, тя е всеобхващаща, ахронична реалност, извън която не би могло да съществува нищо друго. Разбира се, пред читателя винаги стои изкушението да потърси връзки между художествения свят на автора

и реалността – вероятно така доста успешно ще могат да се конструират много паралели. Книгата обаче предлага и един по-затворен прочит, при който читателят може за миг да се отрече от съществуването на своята реалност и така изцяло да се потопи в наранената плът на света в разказите. Именно тогава се разгръща пълнотата в писането на Полеганов, неговите светове стават самодостатъчни, капсулирани в една наистина зряла художествена естетика и подвластни на свои мрачни, но не фантастични, а напълно реални в рамките на текста закони. Разказите на автора сякаш се опитват да извикат в лицето ни: „спри да се вкопчваш в своята реалност, защото само така ще можеш наистина да изживееш нашата”.Несъмнено няколко думи трябва да се посветят и душевния и психическия свят на героите, които обитават „Деконструкцията на Томас С.”. Тук отново първата дума, която веднага проблясва, е „рана” (може би не е случайно, че повестта, която „затваря вратата” на сборника, носи заглавието „Градове и рани: първо пълно издание”). Персонажите неизменно носят нашарена с белези и все още кървящи процепи душевност. Именно тези следи са положени в основата на импулсите, които движат героите. Така стигаме и до втората важна дума – „импулс”. Психическият свят на персонажите често балансира на ръба между осъзнатото и неосъзнатото, но в последната сметка, като че ли рационалното губи битката с подсъзнателното, а реминисценцията и импулсът вземат превес и оказват голямо влияние върху поведението им.

Конструиране на светове Точно тази неясна психическа среда, в която са поставени героите, обгръща света на разказите в було, изтъкано от мистерии, фантазии, недоизказаност. И тук, в сложния, дори понякога обременен душевен свят, се крият неясните сили, които правят възможно така важното за Владимир Полеганов пропукване на художествената реалност. Предметният свят също получава допълнително натоварване. Предметът се превръща в метапредмет, в символ и самостоятелно функционираща смислова цялост. Нещо повече – много често между героите в разказите и тези метапредмети се наблюдава дублиране (в разказа „И. К. между редовете”, например, умиращите писатели се превръщат в книги). Централно място имат също машината и изобретението, зад тях обаче не стои технологичният прогрес, характерен за научнофантастичната литература, а мистично-магическата сила, която превръща машината в символ и функция, но и в почти одухотворен предмет, който не рядко заема централно място в разказите и дори се изравнява по сюжетна осветеност с героите.Особено впечатление прави стилът на Полеганов. Въпреки че текстовете са силно поетични, на места дори лиризирани, с ясно изразена символност и мистичност, това по никакъв начин не ги прави трудночетивни, тъкмо напротив – повествованието върви леко, има ритмичност и кулминационни моменти, които водят читателя из сюжета. В разказите на Полеганов не липсва напрежение и интересът на читателя градира до самия край, авторът нерядко залага на недоизказаното, на забулената в мистерия антиразвръзка, на отворения или напълно отложения край. Тези похвати дават на текстовете усещане за свързаност и мащаб, конструират своеобразна митологичност, поставена в рамките на алтернативен свят, и оставят у четящия впечатление, че всички тези истории, въпреки че функционират напълно самостоятелно, са част от по-голяма цялост. Подобни похвати са широко използвани от автори като Х. Ф. Лъвкрафт и Робърт Чеймбърс. По този начин Полеганов отваря широка врата пред себе си към по-големите литературни жанрове, а на нас ни остава само да чакаме.

АЛЕКСАНДЪР ХРИСТОВ

Лео Бутнару, „Да ограбиш Пикасо”, избрани стихотворения, подбор и превод Огнян Стамболиев, издава „Авангард принт”, Русе, 2014, 10 лв.Поет, белетрист, преводач, Бутнару е роден през 1949 и е един от най-добрите писатели на Молдова, за чиято независимост се е

борил през 90-те. Носител на много награди, основател на ПЕН клуба в Молдова. Работил е и като журналист, издал е близо 100 книги с поезия, проза, есета, мемоари, преводи. Изследовател е на руския авангард – в края на тома има негов текст за Хлебников. За това избрано на Лео Бутнару преводачът Огнян Стамболиев беше награден, и с право. Книгата респектира не само с обема и броя на творбите, към които дава ключ интервюто с автора от януари тази година. Респектът идва и от качествените преводи, и от отдадеността на Стамболиев към авторите, които превежда. Това винаги личи. То е неразделна част от въвеждането и представянето на всеки чуждоезичен автор в доста бедната ни откъм преводна съвременна поезия българска среда.

Мартин Костов, „Дом”, худажник Надежда Олег Ляхова, Издателство за поезия ДА, С. 2014, 7 лв.Поезията, фотографията и няколкото разказа на съвсем младия Мартин Костов в Мрежата и в малкото литературни издания на хартия, показаха несъмнения талант на 17-годишния

ученик. Стихотворенията започва да пише, още когато е на 12-13 години, но с учудваща зрялост, въпреки житейските трудности, които е принуден да преживее – да се бори за оцеляване, физическо оцеляване. Всичко това се е отляло в провокативните му и немногословни стихотворения. Макар да не познава добре световните образци в поезията, Мартин Костов има вътрешен усет за поезия, за него тя е начинът, по който изговаря себе си, както сам признава в Речника в книгата. Ще стане ли „Дом” литературата за младото момче, ще узнаем тепърва. Но днес сме длъжни да му подадем ръка. В текста си за него Васил Прасков написа: „Защото, докато повечето „влюбени в литературата” или в занаята си поети и писатели живеят, за да пишат, Мартин пише, да са е жив.” И това не е метафора.

Владислав Христов, „Германии”, художник Иво Рафаилов, издава „Ерго”, С. 2014, 7 лв.Владислав Христов „изрича истини, без голяма надежда, но и без страх, че няма кой да го чуе”, пише Палми Ранчев. Новата му стихосбирка „Германии” изненадва с конкретната

си тема – емиграцията. Не защото хиляди българи не преживяват това, а защото в книгата то се е превърнало от унизително в повечето случаи съществуване, в осмислен катарзис, претворен в кратки беззаглавни стихотворения. „В никои други подобни четива не ме е засягала така остро емигрантската тема, както в тази лапидарно изразена драма”, пише за книгата Иван Теофилов. Драматичността на такова живеене лесно може да премине в сантименталност и оплакване, но Владислав Христов вече е прекосил през реките и планините на източната философия и поезия, затова при него драмата е видяна като през микроскоп, думите са максимално обрани. Това обаче е поезия не само за нашето източноевропейско бедняшко присъствие в Европа, а и за невъзможността на човека днес, въпреки че се мести в пространството, да се почувства някъде у дома си.

голтаци, които обикаляха като мен около пазара; студувах, през есента прекарвах нощите мокър, когато бурите се стоварваха над града и подгонваха бедняците към сводовете, потайните кътчета на Медината, строящи се сгради, където трябваше да подкупите пазача, за да ви пусне да постоите на сухо; през зимата заминах на юг, но там не намерих друго освен ченгета, които накрая ме спукаха от бой в един плесенясал участък в Казабланка, за да ме подтикнат да се прибера при родителите си; попаднах на един камион за Танжер с готин тип, който ми отпусна половината от кльопачката си и един шамар, защото отказах да му служа за момиче, и когато минах да видя Басам, когато се осмелих да стъпя в нашия квартал, бях свалил Бог знае колко кила, дрехите ми бяха станали на дрипи, не бях отварял книга от месеци и тъкмо бях навършил осемнайсет години. Малка вероятност някой да ме познае. Бях изтощен. Треперех. Бях горе-долу чист, миех се по дворовете на джамиите под неодобрителния поглед на пазачите и имамите, после трябваше да се правя, че

се моля, за да се постопля на удобните килими, сядах с един Коран в ъгъла и спях седнал с книга на коленете и вдъхновен вид, докато някой истински вярващ не се изнервеше да ме гледа как похърквам над Свещения текст и не ме изгонеше навън с ритник в задника, а понякога и десет дирхама, за да отида да кисна другаде. Исках да видя Басам, за да го накарам да иде при родителите ми и да им каже, че съжалявам, че много съм страдал и че искам да се върна у дома. Помня, че често мислех за майка си. Също и за Мерием. В най-тежките моменти, в ужасните моменти, когато трябваше да се унижавам пред някой пазач на паркинг или полицай, когато от гънките на дрехите им ме лъхваше отвратителната миризма на моя срам, аз затварях очи и си мислех за уханието на кожата на Мерием, за онези няколко часа с нея. Поразявах се от бързината, с която един свят може да се промени.

Преведе от френски МАГДАЛЕНА КУЦАРОВА-ЛЕВИ

без подслон, без пари? Да прося? Да работя? Трябваше да се прибера у дома. Тази перспектива отсега ме съсипваше. Невъзможно. Легнах, гледах звездите, дълго. Дрямах, докато утринният студ не ме принуди да стана и да повървя, за да се стопля. Всичко ме болеше - от ударите, но и от изтощението след нощта, прекарана на голата скала. Да бях знаел, щях кротко да си се прибера у дома, да моля баща си за прошка. Само да не бях толкова горделив, така трябваше да направя, щях да избегна доста унижения и обиди, може би и аз щях да стана бакалин, може би щях да се оженя за Мерием, може би точно в този час щях да бъда в Танжер, да вечерям в хубав ресторант с изглед към морето или да налагам своите хлапета, цяло кучило кресливи и прегладнели кутрета.

Гладувах, ядях гнили плодове, които овощарите оставяха на просяците, трябваше да се бия за нахапани ябълки, после за мухлясали портокали, да раздавам плесници на всякакви откачалки, еднокраки, малоумни, цяла орда гладни

П Р И П И С К И

А Р А Б С К А П Р О Л Е Т

6 Литературен вестник 22-28.10.2014

ОР: Силвия, какво те тласна да започнеш да пишеш поезия?ПЛАТ: Не знам какво ме e тласнало, пиша поезия от много малка. Предполагам, че детските рими са ми харесали и съм си помислила, че и аз бих мога да пиша така. Написах първото си стихотворение, моето първо публикувано стихотворение, когато бях на осем и половина. То излезе в The Boston Traveller и мисля, че оттогава съм професионалист в писането на поезия.

ОР: За какви неща пишеше в началото?ПЛАТ: Мисля, че за природата: птиците, пчелите, пролетта, есента, всички тези неща, които са абсолютен дар за човек, който няма никакъв предишен опит в писането. Настъпващата пролет, звездите над нас, първият паднал сняг и така нататък са истински дарове за едно дете, за един млад поет.

ОР: Сега, прескачайки годините, можеш ли да кажеш, дали има дадени теми, които по-специално те засягат като поет, неща, за които усещаш, че трябва да пишеш?ПЛАТ: Може би е онова, което идва от Америка: Бях много развълнувана от това, което усетих от новите литературни постижения, които дойдоха с, да речем, „Проучвания за живота” на Робърт Лоуел, този силен пробив в сериозното, личното и емоционалното преживяване, който почувствах, че винаги е бил отчасти табу. Стихотворенията на Робърт Лоуел за преживяванията му в психиатрията например ме заинтересуваха много. Тези особени, лични и забранени неща, които усетих, се откриват в съвременната американска поезия. По-специално поетесата Ан Секстън, която пише за опита си като майка, която преживява нервен срив и е крайно емоционална и чувствена жена. Нейните стихотворения са майсторски и в същото време притежават емоционална и психологическа дълбочина, която лично аз мисля, че е доста новаторско и вълнуващо нещо.

ОР: Като поет и като човек, който прекосява Атлантическия океан, ако мога да поставя нещата по този начин, кое натежава повече у теб - Америка или Англия?ПЛАТ: Съдейки по езика, съм американка. Моят акцент е американски, моят начин на говорене е американски, аз съм една старомодна американка. Може би това е една от причините, заради която в момента съм американка и ще остана такава. Смея да кажа, че поетите, които най-много са ме развълнували, са американските поети. Има много малко аглийски поети, на които се възхищавам.

ОР: Това означава ли, че мислиш, че съвременната английска поезия изостава в сравнение с американската?ПЛАТ: Не, мисля, че тя е в усмирителна риза, ако мога така да се изразя. Имаше едно есе на Алварес, британския критик: неговите аргументи за опасностите на фалшивата изтънченост в Англия са много уместни, много верни. Не съм твърде буржоазна личност и мисля, че тази изисканост притежава нещо, което задушава: чистотата, прекрасната спретнатост, която е толкова видима навсякъде в Англия, е може би нещо много по-опасно, отколкото реално излежда. ОР: Но не мислиш ли също така, че английските поети пишат под тежестта на нещо, което се нарича английска литература с главна буква?

ПЛАТ: Да, склонна съм да се съглася с това. Това ми се случи, когато бях в Кеймбридж. Една млада жена дойде при мен и

ми каза „Как смееш да пишеш, как се осмеляваш да публикуваш стихотворения въпреки критиката, ужасната критика, която се стоварва върху всеки, който публикува?” Помня, че бях потресена, когато някой ме критикуваше за това, че започвам като Джон Дън, но не успявам да завърша като него, тогава за първи път усетих тежестта на английската литература върху мен. Мисля, че всичкото това, което поставя ударение на грубата критика в университетите в Англия, е почти парализиращо. В Америка в университета четем какво? – Елиът, Дилън Томас, Йейтс, започваме оттам. Шекспир се развяваше гордо на заден план. Не съм сигурна дали да се съглася с това, но мисля, че за младия поет, пишещия поет, не е толкова страшно да отиде в университет в Америка.

ОР: Ти казваш, Силвия, че смяташ себе си за американка, но когато слушаме стихотворение като „Татко”, което разказва за „Дахау” и „Аушвиц” и „Моята борба”, оставам с впечатлението, че това е вид стихотворение, което един истински американец не би могъл да напише, защото това не означава толкова много за него, тези имена не значат много на другия край на Атлантическия океан, нали?ПЛАТ: Mоят произход е, ако мога да кажа, немски и австрийски. От една страна, аз съм първо поколение американка, от друга, съм второ поколение американка, и така моят интерес към концлагерите е необикновено голям. И в същото време аз съм човек, който се интересува от политика, така че предполагам, че се дължи и на това.

ОР: А като поет имаш ли добър усет към историята?ПЛАТ: Не съм историк, но откривам за себе си, че все повече се очаровам от историята и сега чета много исторически текстове. Много харесвам Наполеон, по-специално в момента ме интересуват битките, войните - в Галиполи, Първата световна война и т.н., мисля, че с възрастта ставам все по-исторически ориентирана. Това изобщо не беше така, когато бях на двадесет.

ОР: Какво мислиш, откъде произлизат стихотворенията ти по-скоро - от книгите или от собствения ти живот?ПЛАТ: Не, не, не бих казала. Мисля, че стихотворенията ми идват директно от емоционалните ми преживявания, но не мога да изразя съчувствие към тези викове на сърцето, които вдъхват усещане за игла или нож, или каквото и да е. Вярвам, че всеки трябва да е способен да контролира и да управлява преживяванията си, дори и най-ужасните, като лудост, това да бъде измъчван, такива преживявания. Мисля, че личният опит е много важен, но със сигурност, той не трябва да бъде затворена кутия или огледало, в което гледаш, или просто нарцистично преживяване. Мисля, че трябва да бъде уместен и свързан с по-големи неща, по-големи - като Хирошима и концентрационния лагер „Дахау” и други такива.

ОР: Значи зад първичното и емоционалното трябва да има интелектуална дисциплина?ПЛАТ: Силно вярвам в това: бидейки в академична среда, изкушена да стана доктор по философия, професор и всичко останало, една част от мен определено уважава дисциплините, но до степен, в която не те превръщат в закостенял човек.

ОР: Кои са писателите, от които си била повлияна и които значат много за теб?ПЛАТ: Те са много малко. Трудно ми е да ги назова. Когато бях в колежа, бях

зашеметена и изумена от модернистите, от Дилън Томас, от Йейтс, от Одън дори: от една страна, бях луда по Одън и всичко, което пишех, беше ужасно одънско. Сега отново започвам да се връщам назад, започвам да обръщам внимание на Блейк например. И след това, разбира се, е нахално да се каже, че някой е повлиян от някой като Шекспир: този някой чете Шекспир и това е всичко.

ОР: Силвия, четейки и слушайки стихотворенията ти, се забелязват две качества, които изплуват бързо и ясно (като мисля, че тези две качества имат общо едно с друго); едното е тяхната прозрачност, тяхната яснота, и въздействието, което имат при прочит. Сега съзнателно ли пишеш стихотворенията си ясни и в същото време подходящи за четене на глас?ПЛАТ: Това е нещо, което не съм правила при по-ранните си стихотворения. Например сега не мога да прочета на глас нито едно от стихотворенията от първата ми книга „Колосът”. Не съм ги писала за такова четене. Честно казано, ме отегчават. Последните ми стихотворения ги чета на себе си и мисля, че в моето усъвършенстване като автор това е нещо доста ново за мен и каквато и яснота да имат, тя идва от факта, че ги чета на себе си на глас.

ОР: Мислиш ли, че това е съществено условие за едно добро стихотворение, да бъде подходящо за четене на глас?ПЛАТ: Да, така считам и мисля, че четенето им на литературни събития, и записването им от други поети е нещо прекрасно. Аз съм много очарована от това. В известен смисъл има завръщане на старата роля на поета, която е била да говори на група хора, сред които е попаднал.

ОР: Или да пее на тази група?ПЛАТ: Да пее на група хора, точно.ОР: Оставяйки поезията настрани, има ли други неща, които би искала да напишеш, или които си написала?ПЛАТ: Винаги съм се интересувала от прозата. Като тийнейджър публикувах кратки истории. Но винаги съм искала да напиша дълга история. Исках да напиша роман. Сега, когато съм достигнала една, да речем, зряла възраст и имам опит, чувствам, че съм много по-заинтересувана от прозата, от това да напиша роман. Мисля, че в романа можеш да събереш например четки за зъби и всички принадлежности от ежедневния живот, което намирам за трудно в поезията. Поезията, мисля, е една тиранична дисциплина, трябва да отидеш толкова далече, толкова бързо, в толкова малко пространство и да избегнеш заобикалящите те периферии. Те ми липсват! Аз съм жена като ларите и пенатите, харесвам малките неща и мисля, че в романа мога да изкопча повече от живота, може би не толкова интензивен живот, но определено повече живот, и като резултат от това писането на роман ми е много интресно.

ОР: Това, което казваш, е почти гледната точка на д-р Джонсън, нали? Какво казваше той - „Има някои неща, които са подходящи да бъдат включени в поезията, и други, които не са”? ПЛАТ: Ами, разбира се! Бих казала, че всичко трябва да може да влезе в стихотворение, но аз не мога да сложа четка за зъби в стихотворение, наистина не мога!

ОР: Можеш ли да се откриеш в компанията на други писатели или поети?ПЛАТ: Много повече предпочитам доктори, акушерки, адвокати, всички освен писатели. Мисля, че писателите и артистите са най-нарцистичните хора. Не трябва да казвам това, защото харесвам много от тях, тъй като много от моите приятели са писатели и артисти. Но съм длъжна да кажа, че харесвам повече хора, които са добри в областта на практическия опит и които могат да ме научат на нещо. Например моята лична акушерка ме научи как да се пазя от пчелите. Е, тя не може да разбере нищо от това, което пиша. И осъзнавам, че я харесвам, да кажем, повече от повечето поети. И сред приятелите ми срещам хора, които знаят всичко за лодките или знаят всичко за определени спортове, или как да отворят някой човек и да му извадят органите. Очарована съм от тази мистерия на практическото. Като поети, ние летим малко в облаците. Винаги са ми харесвали хората, които са ме учили на нещо практично.

ОР: Има ли нещо друго освен поезията, с което би се занимавала? Защото писането очевидно е нещо, което до голяма степен засяга личния живот на човека. Имала ли си някога някакви притеснения за това, че не правиш нещо друго?ПЛАТ: Мисля, че ако трябваше да правя нещо друго, щях да съм доктор. Това е обратното на това да бъдеш писател, предполагам. Когато бях млада, приятелите ми бяха доктори. Слагах си докторската маска, разхождах се наоколо и гледах новородени бебета и отворени трупове. Това ме очароваше, но никога не успях да дисциплинирам себе си до степента, в която можех да науча всичките подробности около това да станеш доктор. Това е един вид опозиция: някой, който се занимава директно с човешките преживявания, може да лекува, да кърпи, да помага, този вид неща. Предполагам, че ако имам някаква носталгия, то това е тя, но успокоявам себе си, тъй като познавам много доктори. И бих казала може би, че съм по-щастлива от това, че пиша за доктори, отколкото да съм доктор.

ОР: Но писането на поезия е нещо, което до голяма степен ти носи удовлетворение в живота, нали?ПЛАТ: О, удовлетворение! Не мисля, че бих могла да живея без него. То е като вода или хляб, или нещо съществено важно за мен. Чувствам се абсолютно удовлетворена, когато съм написала стихотворение, докато го пиша също. С написването на стихотворението бързо напускаш тялото на поета и се превръщаш в поет в покой, което изобщо не е едно и също нещо. Но мисля, че същинското преживяване на написването на едно стихотворение е нещо великолепно.

Преведе от английски РЕНЕ КАРАБАШ

Източник: http://www.english.illinois.edu/maps/poets/m_r/plath/orrinterview.htmThe Poet Speaks: Interviews with Contemporary Poets Conducted by Hilary Morrish, Peter Orr, John Press, and Ian Scott-Kilvery. London: Routledge & K. Paul, 1966

Абсолютният дарИнтервю на Питър Ор със Силвия Плат, 1962 г.

И Н Т Е Р В Ю

7Литературен вестник 22-28.10.2014

В предговора към книгата ви Томас Венцлова я определя като книга за приятелството. Как поляк и руснак стават приятели, и двамата поети емигранти, и двамата по-късно нобелови лауреати?- Най-прекият път, по който поляк и руснак се сприателяват, е когато и двамата емигрират или попаднат в изгнание; ако живеят извън националните си контексти. Има много приятелства между поляци и руснаци, но историята тежи много над тези отношения. Милош и Бродски стават приятели, защото успяват да заскобят напълно историята, която ги разделя или би ги разделила. Това им се е отдавало.

Те могат да бъдат приятели, защото се намират отвъд океана?- Точно така.

Традицията е интегрална част от творческата същност и на Милош, и на Бродски. Повече прилики или повече разлики откриваме в обръщането на двамата към нея?- Да, основното, което ги събира, е това, че и двамата вярват в приемствеността и в ролята на поета като пазител на традицията. Но техните традиции, както вярно посочвате, са много различни една от друга. Бродски гледа на революционна Русия като време на прекъсване на традицията, затова се опитва да възвърне връзката с литературата на по-раншната Русия от началото на века, с дореволюционната литература. Не толкова с поезията, която пише, но с есетата си. Боготворенето му на Анна Ахматова например е част от това, от този опит да се изгради приемственост с традицията.На Милош, от друга страна, не му се налага да се справя с такова радикално скъсване. Той е по-скоро религиозен традиционалист. Много дълбоко метафизичен и религиозен поет, той се обръща назад към литературния език на полския превод на Библията.

Милош е едновременно и интелектуалец, и силно религиозен човек, при това в подчертано секуларно време, което при това питае и силни подозрения към традиционалистите, особено след Втората световна война...- Милош е религиозен по особен, много негов начин. Той е католик, роден католик, но в същото време увлечен по манихейския светоглед. Той също така е и подчертано ляв, струва ми се, особено във времето преди войната. А и след нея остава ляв в социалистическия, не в комунистическия, никога в комунистическия смисъл на думата. Но като някой, който е дълбоко загрижен за социалната справедливост и равнопоставеност. Това прави една много интересна и много гъвкава комбинация. Милош като цяло е изключително дълбока и сложна личност и писател, това е и причината работата с него да носи толкова вдъхновение.

Съвсем наскоро в рамките на една седмица България посетиха две знакови фигури за българската интелектуална емиграция – Цветан Тодоров и Юлия Кръстева. Европа щеше ли да изглежда различно, ако фигури като Тодоров, Кръстева, Милош и Бродски не бяха емигрирали?- Знаете ли, преди всичко трябва да кажа, че написах дисертацията си в Колумбийския университет в Ню Йорк при Цветан Тодоров. Той беше вторият ми рецензент, първият беше Майкъл Рифатер, но истинският читател на работата ми беше Тодоров. Завърших през 1982 г., той посети Колумбийския университет като един от трима професори, за един семестър. Следващият семестър пое Кръстева, а след това Анри Мешоник. Наричаха ги „тройката“ гостуващи професори. Имах късмета, че той преподаваше през първия и можах да работя с него.Как би изглеждал светът, ако не бяха емигрирали... Те бяха вдъхновени хора, може би талантите им биха се развили различно, сигурно. Въпросът, който задавате, е какво би станало, ако историята на Европа не беше толкова трагична... Сигурна съм, че щеше да е по-добре. По-добре за всички, защото 20. век беше век на разрушения, на една катастрофа след друга катастрофа.

Определено щеше да е по-добре, ако не им се беше налагало да емигрират. Но те са хора, на които емиграцията даде сила. Тя е голямо предизвикателство, но когато го преодолееш, те изгражда като личност.

По време на прожекцията на биографичния филм за Милош вчера определихте и себе си като емигрант. Това ли ви привлече към поезията му?- Съвсем вярно. За мен Милош беше пример, модел как да се държа. Когато пристигнах в Съединените щати, още през първото лято от пристигането ми аз и група колеги, бяхме общо четирима, купихме кола на старо и както се правеше по това време – пропътувахме Щатите до Калифорния. Една от целите ни беше, разбира се, да видим революцията в Калифорния, да опитаме марихуана и така нататък... Но също така да посетим Чеслав Милош. Отидохме да го видим. Тогава бях толкова млада, а Милош беше навършил 64, струва ми се. Очаквах да видя този напълно отстранен мъж, огорчен поет, неразбран, без читатели. А се срещнахме с един много красив мъж със слънчев загар, в дънкова риза, който плува всеки ден. Тогава не знаех, че жена му е тежко болна у дома и че той има много проблеми, свързани с това. Но той беше невероятно открит и интересен човек. Също така знаех, защото следях публикациите му, че е и човек, който работи много. За мен той беше някой... Когато го срещнах, си дадох сметка, че трябва да престана да бъда трагично нещастна и изпълнена с носталгия, че трябва да престана да използвам тази носталгия като оправдание да не върша нищо, а да тъпча в собственото си нещастие. Той беше наистина единицата мярка за цялото ни поколение емигранти, а смятам и изгнаници. Сега го наричаме емиграция, но тогава беше изгнание, защото не можехме да се върнем.

Разкажете ни малко повече за личния си контакт с Милош.- Яркият ми спомен с него е тази първа среща. Друг много ясен спомен, свързан с Милош, е докато бях още в Полша, в гимназията. Майката на моя приятелка, която беше поетеса и която се е запознала с Милош по време на войната, заедно участвали в някаква форма на културна съпротива, ми даде книга с негови стихотворения. Единствената негова стихосбирка, отпечатана след войната в Полша, на английски е преведена като Rescue, на полски Ocalenie. Това са стихотворения, писани по време на войната. За мен бяха невероятни, смели. Трябва да призная, че не ги разбирах, но ме разтърсиха. Това беше една от причините, поради които трябваше да се срещна с него, когато пристигнах в Съединените щати.

Упражнили са това магнитно поле върху вас...- Да, направиха го. Те показваха един много различен начин на писане за войната в сравнение с този, с който бях свикнала. Много клишета и стереотипно писане, войната обичайно върви ръка за ръка с експлозия от лоша поезия. Хората имат нужда да се утешават с нея и да се мобилизират. А неговата поезия беше напълно индивидуалистична, на човек, който по самата си природа е цивилен и някой, който не се подчинява на солидарността, ако тя е наложена на индивида. Това го правеше много необичаен поет в Полша, а това беше много важно за мен.

За Милош пишете, цитирайки го: Отказан му е достъп към полските „мистерии с расов и национален характер“, докато неговата впечатлителност „се формира у мен благодарение на майка ми, в едно село - етнически литовско. Това положение – да бъда отвън, ми позволяваше да разбера писателите с еврейски произход, защото и те като мен стояха пред затворена врата. Имахме едно общо отечество - полският език“. Какво означава да търсиш родина в езика, а не в земята?- Знаете ли, преди всичко той не можеше да я открие в земята, защото беше роден в Литва. Имам предвид Литва в общ смисъл, не като държава, защото е роден в границите на Руската империя. Подобно на Мицкевич той е роден като руски поданик,

но на седемгодишна възраст се премества в Полша, където бива натурализиран, но не се определяше като поляк. Никога не изрече „аз съм поляк“. Ако трябваше да каже нещо, казваше „литовец“, но от тази част на Литва, която е принадлежала към Полша. Затова не можеше да се идентифицира с никоя от двете и не го правеше, затова казваше, че е полски поет. Донякъде положението му е сходно на това на Бродски. Когато Бродски говореше за себе си, той казваше „аз съм етнически евреин, гражданството ми е американско, но аз съм руски поет”. И двамата мъже имаха сложно отношение към произхода си. За мнозина това не е проблем, защото смятат, че просто трябва да вземат решение и да се придържат към него. Много е сложно и болезнено да нямаш идентичност, но творчески е далеч по-инспириращо.Милош се чувстваше маргинал, смяташе, че неговата маргинална ситуация е донякъде сходна с тази на полските евреи, които пишат на полски, защото и те, разбира се, са били положени отвън на тази езикова и национална традиция и не са приети от полската национална традиция.

Изглежда, че за Бродски е било по-лесно да пише поезия на английски език в сравнение с Милош, но успяват ли двамата да се почувстват „у дома” в английския? Да го приемат така, както американският културен живот приема тях?- Знаете ли, Бродски имаше различно отношение към езика. Макар че не го признаваше, никога не го каза. На нивото на декларацията винаги казваше същото като Милош, че може да се пише поезия само на езика на детството и на никой друг. Но докато Милош казваше, в личен разговор веднъж ми каза, защото го попитах, отидох и го попитах, и той ми каза: „не мога да напиша стихотворение на английски. Мога да напиша есе на английски, но за стихотворение нямам вдъхновение. То не идва при мен на английски и нищо не мога да направя по въпроса“. В същото време Бродски работеше по различен начин. Бродски пишеше много повече в езика. Милош е повече традиционалистично ориентиран исторически и религиозен писател, а Бродски, не по-малко интелигентен от него – и двамата бяха изключително интелигентни, макар и много различни един от друг – но той започваше от езика. Езикът го водеше от едно изречение към следващото и формата, в която пишеше. По тези причини Милош, смятам, е по-лесен за превод на английски език. Фразата му е по-близка до тази на прозата. На Бродски, от друга страна, превеждането му е много сложно. Той имаше отлични преводачи, Антъни Хехт например, но всички негови преводачи го изглаждаха. Укротяваха и успокояваха поезията му. Също така, когато четеше свое стихотворение, преведено от Антъни Хехт, той чуваше Антъни Хехт. Имаше отлични преводачи, но не можеше да приеме преводите, те дращеха по чувството му за език. Затова започна сам да се превежда, а след това и да пише на английски. И това бяха поеми, както един от критиците му (а после почитател) написа: написани на английски, но с руски акцент.

По-рядко изтъквана страна от делото на Милош е работата му като преводач, университетски човек и славист, при това положено в по-късните години между Бъркли и Краков. Хвърляне на мостове, или ново подчертаване на разстоянията можем да видим в това?- Неговата роля като преводач е огромна. Той беше основната фигура, благодарение на която френската, а след това и американската поетическа традиция станаха познати в Полша, превежда още от времето на дипломатическата му работа първоначално във Франция, а след това и в Америка. Той превеждаше, но и препоръчваше много текстове на други преводачи. Първи си даде сметка, че френската поетическа традиция (а това може би до днес не е напълно оценено в Полша), че Франция вече не е онзи източник на поетическо вдъхновение, който е била, и такова трябва да се търси другаде – в този нов и странен организъм, който представлява американската култура. Той изигра огромна роля. Беше невероятно надарен преводач и работеше изключително много. Когато не можеше да пише собствени текстове, той превеждаше.

Вчера в разгвор г-н Франашек цитира, че с Милош полският литературен ХХ век приключва. Но означава ли това, че в известен смисъл и културата на емиграцията и поетите емигранти също си е отишла?- Да, наистина, ситуацията днес е напълно различна, дори и само заради интернет. Когато аз емигрирах през 1969 г., или бях изпратена в изгнание, казах сбогом на страната си и до 1989-а не можех да се върна. Веднъж успях да вляза нелегално, но беше истинска трагедия. Днес ситуацията е напълно друга, сравнено с тогава. Екстраполирам от политиката, мога да си представя ситуация, в която украински писатели не могат да се върнат обратно в Украйна, но сега няма сила, която да може да ги спре да се свържат с близките си и да поддържат контакт с хора там – заради интернет, заради радиото и телефоните. Днес светът е различен. Когато аз емигрирах, човек трябваше да се запише за телефонен разговор и да чака осъществяване на връзка. А също и много трябваше да внимава какво казва и така нататък. Това е минало и то не е нещо лошо, това е добро развитие на нещата.

Въпросите зададе ЧАВДАР ПАРУШЕВ

„Днес светът е различен“Разговор с проф. Ирена Груджинска-Грос около българското издание на книгата й „Милош и Бродски. Магнитното поле“

Сн. Полски институт, фотограф Иво Чупетловски

С т о Л и ц а

Проектът е финансиран от Столична програма „Култура” на Столична община за 2014 г. и се реализира в подкрепа на кандидатурата на София и Югозападен регион за Европейска столица на културата – 2019 г.

8

Редактор на страницата КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА

Cцена


На 11 октомври един от екраните на „Синема Сити” в София Мол пренесе публиката на сцената на оперната постановка „Макбет” от Верди, която се излъчваше на живо от „Метрополитън опера“ в Ню Йорк едновременно в още над 2000 киносалона в 68 държави на шест континента. С нея стартира пилотният проект на фондациите „Америка за България” и „Международен театрален фестивал „Варненско лято” за предаване в реално време на представления от един от престижните оперни театри в света, който включва до месец април догодина общо десет сателитни прожекции от най-атрактивните заглавия в афиша за сезон 2014/2015. „Метрополитън опера“ на живо от Ню Йорк” е вторият проект след „Националният театър на живо от Лондон” - реализиран в България от Британския съвет, МТФ „Варненско лято” и Столична община, който с помощта на новите технологии прави вече регулярно достъпни за местната публика актуални международни събития в сценичните изкуства.„Метрополитън опера“ първа въвежда формђта на директно дигитално излъчване на представления в киносалони по света през 2006 г. по инициатива на новия й генерален директор Питър Гелб. Тя е отличена с наградите „Еми” и „Пийбоди”, като вдъхновява и други значими оперни, балетни и театрални сцени (освен Националния кралски театър в Лондон, също и Миланската опера „Ла Скала”, Кралската опера и Кралския балет в Лондон, Балета на Болшой театър и др.) да популяризират по този начин своите продукции и изкуство и да достигат до нови, изключително разнообразни и многобройни зрители по света. По отношение на естетическата посока на „Метрополитън опера“ Гелб си поставя за цел да поддържа високото музикално ниво на нейните представления, зададено от музикалния директор – диригента Джеймс Ливайн, но и да повиши театралността в техния постановъчен стил. Затова той привлича световни театрални режисьори, а и следва традицията да утвърждава „Метрополитън опера“ като събитийно място за изява на едни от най-забележителните оперни изпълнители на нашето време. Такова изключително успешно съчетание, което „пише история” за „Метрополитън опера“ (Мет), видяхме в „Макбет” от Джузепе Верди по едноименната пиеса на Уилям Шекспир в постановка на изтъкнатия британски Шекспиров режисьор Ейдриън Ноубел, който във внушителния период от 13 години (1990 – 2003) е бил директор на Кралската Шекспирова компания в Лондон. Първата й премиера се състои през 2007 г., но Мет откри сезона с нея с подновен състав, в който като Лейди Макбет триумфално се явява примата Анна Нетребко заедно със сръбския баритон Желко Лучич като Макбет, басът Рене Папе като Банко и тенорът Джоузеф Калея като Макдъф, под диригентската палка на главния диригент на операта Фабио Луизи. „Макбет” е първата Шекспирова пиеса, която Верди адаптира за опера заедно с либретистите Франческо

Мария Пиаве и Андреа Мафеи през 1847 г. С нея той изиграва важна роля за присъединяването на Италия във вълната на преоткриване на Шекспир в Европа във времето на Романтизма. Тук сюжетът е компресиран върху основните драматически ситуации. Композиторът прекъсва традицията на италианското „белканто”, като в музикално отношение се стреми вече да извлече експресивната сила на мелодията, да придаде, както казва той, „характер на нотите”. В неговия „Макбет” всичко е концентрирано около демоничните сили, обхождащи пиесата и душите на героите й. Тук вещиците в гората не са само три, а цял тригласов женски хор. Макбет и Лейди Макбет са портретирани в основните и изведени до крайност характеризиращи ги противоречиви страсти, превърнати, както отбелязва британския шекспировед Джонатан Бейт изобщо за стратегията на работа на Верди по отношение на Шекспир – в тяхна „икона”. Постановката на Ейдриън Ноубел не се стреми да следва конвенциите на операта на 19. в. В обръщането му към музиката, особено по пиеса на Шекспир, като че ли има някаква закономерност. Преди няколко години той издава книгата „Как да поставяме Шекспир”, в която подчертава особената сила именно на ритмическото и музикално качество на езика и речта на английския бард. От друга страна, театралният подход в неговия „Макбет” се открива в интерпретативната стратегия на търсене на актуалното значение и звучене на тази опера днес, в прецизното драматично портретиране на действията в нея и на всеки един от героите. „Ню Йорк Таймс” го цитира: „Когато Верди композира „Макбет” през 1847 г., Европа се тресе от бунтове. Сюжетът, който избира да драматизира – за гражданската война, за един велик генерал, който се превръща в кървав тиранин и трябва да бъде отстранен с чужда помощ, е в някакъв смисъл историята на света след 1945 г. Вижте Куба, вижте Зимбабве. Вижте Югоизточна Азия или Южна Америка”. С помощта на сценографа и костюмограф Марк Томпсън Ноубел настанява действието на мрачната опера за трагедията на стремежа за власт в забележителна еклектична смесица. В нея по стилен начин се изгражда образност на разкъсвани от войни и трагедии времена на 20. и 21. век. Огромни колони и тъмно нашарени плоскости се пренареждат в пространството, правейки възможни необичайно честите за една опера смени на сцените между гора с истински дървета, спалня, банкетна зала, бойно поле и др. Онова, което изглежда като ядро на постановката на Ноубъл, е както въпросът за личната способност за преживяване тежестта на властта като изкушение, завладяваща и засенчаваща съзнанието амбиция, водеща до престъпления, опасна и бездънна пропаст на вътрешна борба със съвестта, така и акцентът върху отношението между владетеля и неговия народ, подчинен на тази власт, нейния основен потърпевш. „Хорът на вещиците”, с който операта си открива, не внушава въплъщение на свръхестествени демонични сили, а е по-скоро като гротеска на силите на една маса. Ключова сцена е началото на четвърто действие, в което Верди специално добавя „хор на шотландските бежанци”, бягащи от тираничното кралство на Макбет към Англия. То е обхванато от мизерия и студ, сняг се спуска по изнурените тела на бежанците и на Макдъф, който тъкмо научава за убийството на жена си и детето си

и решава да отмъсти за несправедливостта. Камерата обхожда лицата на изпълнителите, което позволява да видим колко прецизно е построен всеки детайл в този портрет на потиснатите и прогонените от нещастието на земите си, обхванати от единствения стремеж на Макбет и Лейди Макбет да запазят живота си и трона. Но и те не са предадени никак еднозначно. Верди посочвал, че Лейди Макбет трябва да изглежда „грозна и зла” и да звучи „грубо, рязко и мрачно”. Но разбира се, нищо подобно не може да се очаква от сензационната Анна Нетребко. Още първата сцена, в която се появява тя, опровергава всякакви подобни визии – тази на една от знаковите арии в операта „Nel di della vittoria… Or tutti, sorgete”. В нея Лейди Макбет чете писмото от своя съпруг, който й предава пророчеството на вещиците, че ще бъде следващият крал, и тя е решена да го постави на трона. Нетребко изпява арията от леглото в семейната спалня; дългите й руси коси и сигнално червеното й червило контрастират на блестящата сива нощна дреха и тъмното обкръжение. Тя плътно и мощно пресъздава своята героиня далеч от традиционната представа за „злодей”, а като силна личност с изключително влияние и сексуална власт над своя съпруг. Тя тласка двамата към пагубно престъпление, в което накрая губи и себе си. Развитието на нейния образ описва парабола, завършваща със забележителната сомнамбулна сцена на арията „Una macchia”. Тук бляскавата нощница е заменена с опърпана, косите са сплескани, погледът е празен, пътят и връзката с реалността са изгубени – тя върви по пътека от нареждани в самия момент под краката й столове и непрекъснато се нагнетява усещането, че всеки момент може да изпадне. Тази роля за Анна Нетребко, чиято звезда изгря зашеметяващо на оперния небосклон още в началото на миналото десетилетие, означава изключително успешен преход от лиричното към драматично сопрано, разкриване на нов етап от нейната артистична биография, възторжено възприет от критиката и публиката. По време на радиоизлъчването на представлението на станцията на Мет коментаторът прави сполучливото определение за „Макбет” на Верди като „музика за мислене, чувстване и страдане”. Основната трагедия на героите е, че те като че ли не знаят какво да правят и музиката пресъздава лутането в техните страсти. Желко Лучич е особено убедителен именно в това предаване на вътрешните противоречия на Макбет по много елегантен и емоционален начин. Фактът, че в „Синема Сити” имахме възможност да гледаме „Макбет” на живо от „Метрополитън опера“, но не физически, а посредством обектива на камерите, по никакъв начин не ощети съпреживяването на това наистина световно събитие. Може би дори точно обратното. Начинът на заснемане максимално ни доближаваше до лицата на изпълнителите, отвеждаше ни зад кулисите и заедно с интервютата с творческия екип постигна онова парадоксално усещане за непосредствено възприемане, което създава техниката. Едно наистина силно и изключително многообещаващо начало на поредицата от преки излъчвания от сцената на „Метрополитън опера“ в Ню Йорк, което подклажда нетърпението за следващите заглавия в програмата й.

АНГЕЛИНА ГЕОРГИЕВА

„Макбет” на живо от Метрополитън опера в Ню Йорк

Между 8 и 10 октомври в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” се състояха серия от уъркшопи по театър Но. Техен водещ беше Ямамото Акихиро сенсей, който е виден актьор от школата „Кандзе”, а също така и директор на театър „Ямамото Ногакудо”. Той пристигна от Япония заедно със своя син и българския си ученик д-р Петко Славов, за да се срещне с български актьори и танцьори, на които да предаде основни познания по театър Но, като най-добрите от тях ще получат възможността да участват в Но представления в България, рамо до рамо с професионални Но актьори. Идеята е представленията да се случат догодина в Пловдив. Първото събитие от тридневното обучение беше отворена лекция, даваща основни представи за японското емблематично театрално изкуство. Ямамото сенсей изложи накратко историческото развитие на театър Но. Зараждането на това изкуство се случва през XIV век, когато Япония е съзнателно изолирана от контакт с други държави. В такава мирна обстановка творят Дзеами и Канами, баща и син, актьори и драматурзи. Техните фигури обуславят развитието на театър Но и по това време той става изкуство, покровителствано от шогуната. Днес се играят пиеси както от XIV в., така и написани в наше време. Театър Но е изкуство,

основано на песен и танц, а главният персонаж най-често е дух на починал войн или пък божествено същество. Ролите са строго обозначени и всеки актьор специализира и изпълнява само

един вид роля. Шите е главният персонаж, уаки – второстепенният, кьооген е комедиен персонаж, който с по-прости думи обяснява разказаното от шите. Той може да има спътници – цуре. Музикантите, от своя страна, са четирима: един, който свири на флейта, и трима, свирещи на барабани с различна големина.След този разказ Ямамото продължи с демонстрация на танц, която, от своя страна, предизвика обяснение на сцената на театър Но. В миналите векове тя е била на открито и затова днес продължава да има покрив. Сцената е квадратна, до нея се стига по мост, наречен хашигакари. Тя е направена от кипарисова дървесина. По нея се ходи със специални бели чорапи, а самият начин на ходене е също специфичен – с леко присвити колене и приплъзване на стъпалото, без то напълно да се отделя от пода. Ямамото сенсей демонстрира ходенето, след което покани желаещите от слушателите да опитат сами. Дойде ред и за пеенето, чиито специфики и разновидности сенсеят обясни, а после покани всички присъстващи да пеят заедно. Песента, която се пя, е от пиесата „Хагоромо” („Крилатите одежди”). Ще приведа историята на пиесата, за да може да се добие представа за същността на Но пиесите, които не съдържат конфликт и неговото разрешаване от типа на западното им разбиране. Една пролетна утрин рибарят Хакурьо от Мио излиза на риболов и забелязва в клоните на един бор чудни одежди. Той решава да ги вземе със себе си и да ги превърне в

семейно богатство, но изведнъж пред него се появява неземно красива девойка. Тя му казва, че е небесна богиня, служеща в Лунния дворец, и моли Хакурьо да й върне дрехите, без които не би могла да се върне на небето. Рибарят отначало отказва, но трогнат от тъгата и сълзите й, се смилява над нея и обещава да й ги върне, ако тя изпълни за него един небесен танц. От благодарност девойката се впуска в танц, описващ красотата на небесния Лунен дворец и боровите гори на Мио. Накрая тя политва и се изгубва в омарата на небето над планината Фуджи.После Ямамото и неговите асистенти показаха четири маски и разказаха за тяхната специфика. Може би най-любопитно е, че маските са на възраст между 50 и 100 години. Правят се от кипарисова дървесина и обикновено не покриват напълно брадичката на актьора. Ямамото сенсей демонстрира как различните положения на маската й придават различно емоционално излъчване. Най-добре представилият се участник по вървене беше награден с това да бъде облечен и подготвен, както един Но актьор. Така разбрахме, че за обличането са нужни най-малко двама помощници. Видяхме как се прави прическата, че перуката е направена от конска грива и че преди да се сложи маската, задължително трябва да се отдаде почит на боговете.Ямамото Акихиро отговори на въпросите на слушателите, като не пропусна да прояви чувство за хумор и да отбележи колко харесва страната ни.

ЕМИЛИЯ ИЛИЕВА

Към японската култура и театър Но с Ямамото Акихиро


Рьоне Шар

Посвещение

Non e gia part’in voi che con forz’invincibile d’amore tutt’a se non mi tragga. *1 Monteverdi. Lettera Amorosa

Сърцето внезапно лишено, пустинно, тъй видимо става щастливо сърце, диадема.

О, подкопано време и години на тъга... Те пряко себе си отново ще дадат живот на произведението, почитано от всички времена.Аз те обожавам. Честолюбецът, останал все така неверник за жената, ще бъде рано победен, подобно стършела в борба със ловкостта си. Обожавам те сега, когато се отбива шлепът тежък на смъртта.„О, свят благословен, това бе тъй прекрасно време на жадуван Ерос, че то обжари скелета на мойто същество и раковината на нейния корем: и те се смесиха завинаги. Това бе тъй сетивен миг, че промени мъглявата, разсеяна пътека на съдбата ми в един път от отражения зарад потайното блаженство на земята на любовниците”.

...Нямам вече треска тази сутрин. Главата ми е бистра и свободна, поставена като скала върху градината на твоя образ. Вятърът, задухал вчера от север, кара натъртените хълбоци на дърветата да потреперват.Чувствам, че този край ти дължи една не тъй доверчива чувствителност и очи, различни от тези, с които би видял всички предишни неща. Ти си тръгна, но живееш в гъвкавостта на обстоятелствата, защото мен и нея ни боли. И за да свикна с тази мисъл, скъсах с възможните посетители, с труда и с противоречията. Почивам както ти ме уверяваше, че трябва да го правя. Често отивам да спя в планината. И тогава с помощта на вече благосклонната природа се спасявам от забитите тресчици във плътта ми, от предишни злополуки, от жестоките турнири.Дали ще можеш да приемеш срещу себе си един човек тъй алчен?

Луни и нощи, вие сте вълкът от черно кадифе и село върху бдението на моята любов.

„Изследвай своите клепачи”, казваше майка ми, сведена над мен, преди да заспя. Забелязвах да се носи на повърхността някакво камъче, ту лениво, ту дращейки остро, едно малко камъче в зелената трева. Тогава плачех. Бях го пожелал в душата си, единствено в душата си.

Песен на Безсънието:

„Жадувана любов, Любовницата ще пристигне,о, лятна слава, плодове!И слънчевият лъч ще спре на устните й,разголената детелина върху тялото ще се затвори,миниатюрна като ирис или орхидея - най-древният подарък от поляните на удоволствието,излян от водопада и от устните прошепнат”.

Моята възхвала кръжи над къдрите на твоето чело подобно ястреб с остър клюн.

О, есента! Градината брои дърветата си тъй различни. Тя цялата е в червеникаво и жълто. Другата, до пътя, представлява гъсталак от тръни. Пристигна червеношийката, милият певец на полята. Капките на песента й се отронват по стъклото на прозореца. В тревата на моравата звънтят магическите злодеяния на насекомите. Слушай, но недей да чуваш нищо.

Би трябвало да се пропука онова, което смазва този град, където ти си задържана. Вятър, вятър, вятър покрай дънерите и стъблата.Повдигнах очи към прозореца на стаята ти. Всичко ли със себе си отнесе? Една снежинка само се топи върху клепача ми. Проклет сезон, във който съжаляваме и се надяваме и който ни отнема волята.

Аз знам, че ако въздухът, тъй отегчен от повечето същества, те прекоси, ще се насити с изобилие и забавления искрящи.

Чудесно се смея с теб. Ето шанса ми единствен.

1 “вече не съществува част от вас, която да не ме привързва изцяло към себе си чрез неустоимата сила на любовта.”

Lettera amorosa

Отсъстващ съм навсякъде, където чества се отсъствието.

Не мога и не искам да живея другояче освен в пространството на своята любов. Двамата с теб не сме останки от един провал, нито мотив за една още по-потискаща зависимост. Защото също водим, тъй лукаво и един до друг, едно сражение без упреци.

Ти си удоволствието с всяка следваща вълна. Но ето, всички се натрупват наведнъж. Морето се създава, морето се измисля. Ти си удоволствие, корал от гърчове.

Кой не е мечтал, скитайки по булевардите на градовете, за един свят, който, вместо да започне с думата, започва с намеренията?

Думите ни са бавни и не ни застигат, като че съдържат, разделени, една мъзга достатъчна, за да останат пленници на зимата. За тях е невъзможно сякаш да се устремяват и да се събират между двата края на напрегнатото разстояние. Гласът ни тича от единия към другия. Но всяка просека, лозница, всеки гъсталак го приласкават в себе си и го задържат, за да го изпитат. И всичко е претекст да го забрави.Често аз говоря само зарад теб, да ме забрави и земята.

След вятъра бе винаги по-красиво, въпреки че болката в природата продължаваше.

Току-що се върнах. Вървях дълго време. Ти си Непрестанната. Сега си правя огън. Сядам на фотьойла панацея. И в гънките на варварските пламъци умората ми пак се изкатерва. Доброжелателна метаморфоза, предшественик на гибелта.

Навън денят, освободен от болка, се повлича, и върбовите пръчки се отказват от бичуването. А по-високо е окрайнината на гората, която се разкъсва от лай на кучета и виковете на ловци.

Ковчегът ни всеобщ и съвършен, крушение в мига на своя празник. И от руините и собствената прах се появява пак мъжът с глава на пеленаче. Той вече е наполовина течен и наполовина цвете.

Ръмжи земята, нощи на чифтосване на птици. И заговор един на сухи клони не ще успее там да издържи.

Ако нямаше нищо на земята освен нас, моя любов, щяхме да сме без съюзници и без съучастници. Предвестници чистосърдечни или оцеляващи глупци.

Упражняването на живота, няколко битки с развръзка без изход, но със законни мотиви, ме научиха да гледам човека през ъгъла на небето, чието буреносно синьо е най-благоприятно за него.

Устата зинала и все по-глождещият глад за нещо по-добро от светлината отмахват своите окови.

Този, който бди на върха на удоволствието, е равен на нощта и слънцето. Безкрил, той няма как да продължи.

Открехвам вратата на нашата стая. Там спят игрите ни, измислени от твоята ръка. Втвърдени, гербовете тази сутрин са от мед и от черешово дърво.

Моето изгнание е нива оградена под градушката. То се качва в търпеливата си кула. Но защо небето се прегърбва?

Той е част от места, в които безплътната душа внезапно започва да ликува. Наоколо е само безразличното пространство. Тя се надига от вледенената земя, разгърнала е като песен свойта кожа, за да закриля онова, което я събаря и изтрива от окото на студа.

Защо на раната полето е от всички най-цветущо? Мъжете с остарели погледи, които имат орден от пронизано небе, добиват нова рана, без да се учудват.

О, точиларю на нещастието ми, аз страдам, чувайки как изворите по твоя път си поделят ябълката на бурите.

Една камбанка прозвънява върху покрития с мъх склон, където ти задрямваше, мой ангел на извръщането. Зърнестата почва беше влажно опако на дългото небе, дърветата - неустрашими танцувачи.Покой на твоята муцуна, преизпълнена от пяна, кобило от кошмарен сън – надбягването ти е свършило отдавна.

О, това зимуване на мисълта, заета със едно-едничко същество, чиято липса го поставя между свръхестественото и изкуственото.

Не е тъй просто да останеш върху гребена на смелостта, когато проследяваш с поглед някоя летяща птица в края на деня.

Аз не смесвам самотата с лирата на пустинята. Облакът тази нощ, който обкръжава ухото ти, не е от сняг приспивен, а от мъгливи небеса, рисувани през пролетта.

Два жълти ириса в зелената вода на Сорга. Ако течението ги отнесе, ще бъдат със отсечени глави.

Моя смешна алчност, мое ледено желание: да хващам твоята глава на хищна птица с яростна утроба. Но аз те имах неведнъж, стояща като качулат сокол под скалния дъжд.

Ето стъпките на истинския свят, тъмната перспектива, в която силуетите на хората жестикулират сред грабежи и раздор. Някои от тях в замяна направляват огъня на жътвата и се сдружават с облаците.

Благодаря, че съществуваш, без да те пречупвам никога, о ирис, мое тежко цвете. Ти растеш по бреговете на реки от чудодейна обич и не кориш умиращите, над които бдиш, ти миеш раните, които даже времето не заличава и не довеждаш до ужасната обител - дори на отразените прозорци позволяваш да пресътворяват едно-единствено лице от страст и съпровождаш връщането на деня върху зелените, свободните алеи.

Преведе от френски ЗЛАТОЗАР ПЕТРОВ

Ада Митрани


Бистра Чолева-Лалева

1.Нали мога да пиша?

Един път те бях питала дали мога да ти пиша разни неща...По-лесно ми е да пиша, когато е до някой.Реших да пиша на теб, ако ти все още си съгласен. Няма нужда да ми отговаряш, а да си по-скоро мълчалив свидетел на някакъв творчески процес, независимо дали го намираш това за глупаво или не.Успокоително ми действа да пиша до някой от другата страна на света, някой, който е на едно от мечтаните от мен места. Да знам, че получаваш писма от мен, дори и да не ми отговаряш. Хубаво е.Като погалване по главата или целуване от вътрешната страна на ръката...

Сънувах, че пътуваш... Нямаш шапка, имаше силен студен вятър, и аз протегнах за миг ръцете си, сложих ги върху ушите ти, усетих затоплянето и се отдръпнах. Мисля, че бях бременна.

2.Какво е да тръгнеш да търсиш волята си. Един ден се събуждаш, протягаш тялото си, протягаш сетивата си, чувството си за радост, напъваш се малко, ако се е успало, и усещаш - волята я няма. Изчезнала, скрила или изгубила се, но я няма.

На 7 съм. Гледам една от сапунките на баба. Серия, не знам коя си. Баба приготвя сладкиш. Мама и татко ще дойдат всеки момент, ще идем на кино, ще се върнем пак тук и ще празнуваме рождения ми ден. Ще имаме гости. Обичам да има много хора около мен.„Не може да ми говориш така. Аз съм ти майка”- звучи от телевизора. И баба казва така понякога на мама, и аз като порасна, сигурно мама така ще ми казва...Решавам да се скрия. Открих идеалното място. Само чакам да звъннат. Мама и татко пътуват много. Работят в една фирма. Много работа, много нещо. Образите на екрана се движат, спирам звука, за да не пропусна звънеца да чуя. Сърчицето ми тупка силно. „Родена си си с по-различен ритъм, се смее татко, сърцето ти е като джаз музикант, импровизира”. Трудна дума. Не разбирам, но я помня. Филмът свършва. Закъсняват. Звън. От тук не виждам и не чувам нищо. Е, ако не ме намерят, ще се покажа. Няма никой. Какво става?

Ето ме с едно момче. Усещам как помръдва и допира тялото си в моето. Мога да правя каквото си искам. Не съм все още на 18, през декември ги навършвам, но пък съм студентка първи курс. Журналистика, и съм от най-добрите. Така казват. Баба много се радва. На седмия ми рожден ден нейният подарък беше тетрадка с невероятно красива корица. Дядо й я бил подарил, когато се запознали, но тя никога не писала в нея. А момчето, което сега ми се усмихва и гали корема ми, е джаз музикант, студент и той, свири на тромпет. Направо полудях, като го чух снощи. Размърдвам се. Изтръпна ми кракът. Лежа и си мисля, когато нещо започва - знае ли човек колко е животът на това нещо? И ако знае, че е ден или седмица - би ли започнал? Придърпвам чаршафа. Харесва ми да гледам голите ни тела от такъв ъгъл. Красиви са, ухаят. Сигурно това е уханието на младостта. Преди това не беше така. Имам си гадже музикант.Пие ми се кафе. Като малка не обичах миризмата на кафе. Баба ми пиеше много, даже миризмата ми горчеше, понякога си хапвах бонбон.- Искаш ли да направя кафе?Боже мой, той ми чува мислите. А може би е време за кафе. Нека не си намислям човека, нека се оставя нещата да текат, да потекат. Снощи бях с любимия ми зелен, но суперразвлачен пуловер, бях си прибрала косата, не приличах на нищо, но той ме видя. Сигурно е усетил възхищението ми и затова ме покани, а аз взех, че дойдох. Дори не го познавам. Като в романите. Само да не се случи нещо лошо. Мисля си, че предизвиквам такива неща. Ако ме покани пак, ще се облека с рокля, или не знам, да изглеждам по-добре.Имам лекции. В неделя! - Трябва да тръгвам. Ще оставим кафето за другия път.Целува ме, моля ти се, кажи, че пак ще се видим. Моля те, покани ме пак. На дневна светлина е още по-хубав. Леко ме боцка, като допира лицето си в моето.- Ще направя вечеря. Ела към 6. И после ще идем заедно в клуба. Тази вечер пак свирим, но по-късно. Ако искаш - и се усмихва.Така ми се подгъват краката. Едва успях да кимна и да промълвя „тук съм в 6”, и излетях навън. Чувах ритъма на сърцето си. Като неговата музика туптеше. Трябва да забавя ритъма, днес лекцията беше важна.

Някой плаче. Баба. Е, може ли днес, на рождения ми ден, баба да плаче. Чувам женски глас, но не е мама. Ами ще изляза и после пак ще се скрия. Тези дрехи тук ме

задушават. Малко е странно. Нещо ми става тъжно. И на мен ми се плаче. А, ето пак някой звъни. Ама какво става? Излизам от скривалището. Тръгвам към коридора. Виждам баба, седнала на пода с някаква жена. Бабо? Баба ме вижда и се изправя, идва към мен, прегръща ме. Мама и татко ги няма. Днес имам рожден ден. Ще идем на кино и ще празнуваме. Бабо? Защо ми е толкова тъмно? Падам.

Човешките отношения. Темата днес. Само че аз въобще не съм тук. Бях си намислила да ми се случи да се влюбя чак като завърша. Всъщност не знам дали това е да се влюбиш, но определено краката са ми омекнали и гледам да не мигам, защото го виждам. И въобще не мислех, че ще ми се случи толкова бързо след онова. Дали аз бях предизвикала тогава онова насилие... Две години минаха. Имам изписани 47 тетрадки. Добре, че пиша. Целият ми гняв и страх е в тези 47 тетрадки. Не можех тогава да понасям баба, исках да съм голяма. Напих се, повръщах, и тогава, на онзи красив и скъп диван, даже не разбрах и какво точно се случи, чувствах се празна, никаква, цялата в гадни миризми и малко кръв, не смеех да погледна после никой, най-вече баба. А тя беше много търпелива. Обичам те, бабо, знаеш ли? Казват, че най-лошото, което може да ти се случи, не е смъртта, а да загубиш дете. Но аз имах толкова гняв към света, към теб, не те разбирах, само те мразех, че трябва да живея с теб, че животът ми е променен, че не отидох на онзи мой седми рожден ден на кино.

Седя на една току-що боядисана пейка. Не ставам, за да проверя дали съм залепнала, дали съм се изцапала, дали има следи от боя по мен. Един слънчев лъч упорито се опитва да пробие през листата. Затопля се само едната част от лицето ми, където съм целуната от слънцето. Целуната и желана. След малко имам среща, бабо, и утре ставам на 18, студено е малко. Понякога се чувствам по-голяма, може би на два пъти повече. И усещам с леко изстиналите си сетива в този декемврийски ден, че и обичам два пъти по толкова. Може и да може повече...

3.Движи се бавно. Не бърза за никъде. Нищо не е толкова или пък жизненоважно. Влиза в сградата като всеки друг път, отваря първата врата, поглежда надясно. Вижда отворената врата и част от тялото на жена, облечена с елек, наведена над компютър, пред вратата три или два отворени чадъра, капки по пода. Ще завие вляво, ще отмине вратата на женската, после на мъжката тоалетна, на кухнята. Ще види дългия коридор, преливащ към голямата стая с хора, миризми, тела женски и мъжки, очи, движения, но няма да влезе там.Ще отвори вратата вдясно и ще влезе в стаята. Отпред - три жени, директно пред учителката и зелената „черна” дъска, в леко суховати нотки, после са другите, от едната страна, от другата. В дъното - закачалка с тъмни палта.И ще слуша за безработни, помощи, права, безизходица, задължения, надежда, отминало време...Защо това? Заради общуването ли идва, за да не стои сама вкъщи, да избяга от мислите си, от страха, че нещо се изплъзва, че не може да се ориентира къде е, защо е, как е... Защо?Избира днес да не измине този път. Затова затваря чадъра си, оставяйки само капките... си... и излиза... Без да мине през коридора, не казва нищо на наведената чернокоса жена, тя дори не знае, че е там, и излиза. Дъждовни снежинки я бият по лицето, навсякъде са, не оставят никакво място за сълзите й, затова те примирено се връщат обратно. Намират си друг път. Пълзят надолу по тялото й, опитват се да излязат, да излязат, като пъпна връв се нареждат, срязват я и пада.Снежинките, леки и нежни, стремглаво устремени към края си, губейки част от красотата си, се спускат към нея.. На спирката чака русо момиче с дебели, криви и безформени крака, обути в бял ластичен панталон. Опитва се да се затича към нея, но тя става бързо, усмихва се, казва нещо от рода на „ах, колко е хлъзгаво тук” и продължава. Усеща болка по тялото си, мокрота... но не спира да се огледа. След няколко минути влиза в шопинг център. Ха-ха-ха. Ескалаторът е само за два етажа. Толкова. Няма повече. Магазините ги знае. Затова няма да влиза. През витрините наблюдава продавачките. Някои имат работа, други - не, но всички се държат като да имат.„Hallo” - някой я поздравява. Сигурно са се объркали. Или тя се е объркала. Така й се иска някой да й каже: „Здравей, как си?”, някой познат или близък. Тук познатите са малко, а близки няма.

4.- Ето писмото, трябва ми интервю до вторник, някакъв интернат за момичета с противообществени прояви, мисля, че живеят по три години там затворени.

Баба ме отгледа и ми разказваше, че все съм искала да се поставям на мястото на другия. Като малка съм лягала долу на пода, свита, за да „усетя” котката, скачала съм от масата, за да разбера как лети врабчето (и съм си счупила крака). После в училище, помня как точно преди да влезе учителката заставах на нейното място и впервах поглeд в съучениците си, като се оставях да ме завладее чувството - какво е да си учител. Сядах на първия чин, после на последния, да разбера как е. Записах се за малко в хор, после в духовия оркестър. Помня, че се явих един ден на

някаква районна олимпиада по рисуване и си представях как седи художникът, как взима четката... Дали заради всичко това реших да запиша журналистика? Винаги си задавах въпроса - а какво е да си някой друг? Но баба винаги ми казваше – Разбери какво е да си ти.

Автобусът беше студен и мизерен. Със сигурност не е проветряван, откакто е направен. Сиво поле, оредели дървета, прав път. Какво всъщност правех тук? Писмото беше прилежно сгънат лист, с красив ситен почерк.

„Някога бях красива. Исках да съм голяма. Обувах обувките

на мама - тя ме биеше, чорапите й - пак. Тя не е виновна,

работеше в шивашки цех, прибираше се късно, беше самотна,

никога не плачеше, не трябваше да й обувам чорапите.

Веднъж дойдоха някакви нейни приятели, учудих се кога ли

са й станали приятели, тя с никого не се виждаше, мисля, че

беше пила, много самотна беше, и се смееше, така се смееше,

а аз стоях и я гледах, после някой ме притисна, аз мълчах,

за първи път виждах мама щастлива, е, не знам какво е

щастието, но така ми се струваше тогава, не че сега знам,

но тогава… Когато ме съблече - мълчах, и после също, и на

следващия ден, и на по-следващия…

После ми беше все едно с кого съм, къде съм, някак си

затварях очите, и си мислех, че съм мъртва, и този над

мен е напълно извратен да спи с мъртвец, а аз си летях, не

наоколо, защото там долу беше тъжна гледка, а гледах само

към небето - мислех си, че там, на небето, е по-хубаво, и

исках още малко да умра - та дано го стигна, ама не можах.

Мама не знаеше какво да прави с мен. Не ме биеше. Не знаеше

защо не се усмихвам, защо не й обувам обувките, не слагах

чорапите й, излизах, връщах се… Едни учебници стояха в

ъгъла, нямах бюро, редях си книгите една върху друга на

пода. Бях чела, че когато искаш да разбереш нещо, нужно е

да отвориш една книга, без значение къде, и да прочетеш, без

значение какво, но то си има някакво значение само за мен,

само в този момент. И така отварях…

И един ден отворих, и прочетох – „край”. Малко по-късно

сложих в едно сакче гащи, блузки, джапанки, пуловер - мама си

го беше изплела, когато бях малка, но й го взех, тя така и не

дойде, не я пуснали от работа, и полицаят ме доведе тук.

Това се случи в един есенен следобед, валеше дъжд, гуменките

ми прогизнаха, пръстите ми се оцветиха в розово, видях

ограда, балкон, момичета пушат, някой ми говореше нещо,

мъчно ми беше за мама, сигурно плаче, тя вече плачеше много,

но тихичко, да не я чуя, но аз я чувах.

Забравих си сандвича - направила ми беше сандвич, не знам

какво да правя, питат ме нещо...”

Студени тръпки ме полазиха по гърба. Когато се изправих да сляза на спирката, погледите на няколкото човека в това овехтяло превозно средство се впериха в мен. По пътеката нагоре погледът ми се спря на един прозорец на нещо като малък гараж, на който имаше вафли „Чайка”. Много ги обичам. Напомнят ми баба и дядо, и чаша какао, и вафли, седнали всички на верандата. Вратата беше затворена. Надникнах през прозореца - кафе машина, жълти пластмасови чашки, дъвки, цигари, бисквити, шоколади. И бележка – „сандвичи с кашкавал и салам” - но сандвичи нямаше. Ниско долу, в една каса - шишета с някаква зелена напитка. Почуках. Появи се жена толкова бързо, сякаш е стояла от другата страна на вратата, с долепено ухо, и е чакала сигнал. Отвори вратата и мило ме попита - Какво да е? Отговорих кратко - Вафли „Чайка”, един пакет - платих и бързо излязох.Докато вървях нагоре, усетих колко е усойно и неприветливо по този път. Не виждах края и се надявах да не съм объркала нещо. Най-накрая видях решетката и разбрах, че съм пристигнала. Нямаше никой. Запътих се към кабинета на директора. След броени минути щях да взема първото си интервю от „планираните” за дипломната ми работа. Сега щях да разбера дали ще мога да се свия или пък да скоча, както в детството, за да усетя другия. Щеше да е различно. Много по-различно.

Трудното

Знаех, че ще е трудно. Опитах се да я предразположа. Тя седеше и ме гледаше. Започнаха да треперят леко коленете ми. Стара травма, която се обаждаше при лошо време и особени ситуации. Като днешната. Да не знам какво да правя. - Кажи ми пак името си.Казах го тихо. Гърлото ми беше пресъхнало. Имах нужда от чаша вода.Продължихме да се гледаме.- Усещам те.Тихо.

- Ти си тук не да ровиш в миналото ми, нали?Кимнах.- Харесва ми как си се облякла. Понякога тук идват едни женички с костюми и куфарчета и разни брошури, даже не говорят с нас, смятат, че тези листовки ще ни образоват и научат да станем по-умни. Друг път идват едни, колкото се може пї арт. Иди ги разбери - правят ли си го мисленето пї арт с тези раздърпани дрехи, ама..Пак тихо.

- Гледаш решетките ли? Като затвор е, но добре, че ги има. В началото не можех да се примиря с това. Но сега знам, че решетките помагат да не се върнем във външния свят и също този свят да не се докопа до нас. Някои момичета не го разбират и бягат, и се провалят. То ние, че сме провалени,

Очи, пълни с пътища


така е. Ама аз ще си взема една хартия от тук, на която да пише, че не съм напълно провалена, че мога и да се справям. На мен хората няма да повярват, но на хартията - ще.Знаеш, че бях проститутка и че си оставих детето в дом, нали? Затова и от мен искаш да вземеш интервю, защото хората биха чели за такива като мен, а не за момичето, което дойде в кабинета на директора. Или той ти каза да дойдеш при мен? Тази лисица. За да го има и него във вестника. А това момиче е тук само защото е крадяла разни храни от магазина в селото и е ромка, никой от семейството й не се интересува от нея, не била добра в „занаята”.Но ми харесваш. Не задаваш глупави въпроси. А мълчиш. Добра си. Знаеш да мълчиш. Това е най-важното. И после - започваш да пишеш. Има нещо особено в това.А сега си върви.Всъщност чакай. Ако ме попиташ какво искам? Нищо. Искам само никой да не ме притеснява. Виждаш ли онова момиче с розовата коса? Тя е специална, пее, все е в центъра на вниманието, винаги разговаря с хората, които идват тук. А онова момиче с очилата? Тя пише, и тя е специална. Аз съм обикновена. Аз ги харесвам тези момичета. Живи са. Искам само да ми е спокойно. Ще науча занаят тук. Учат ни да шием. И като изляза оттук - ще шия. Това искам. Да шия. И никой да не ме притеснява. Не искам семейство, деца, мъже. Ще си плащам сметките, ще си купувам книги, ще ходя на кино и рок концерти, и в библиотеката, там е тихо. А сега наистина си върви.

Лесното

Открито ме погледна и започна:- Повечето дни гледам през прозореца, когато не съм на училище. Странното е, че оттам виждам училището. И като че ли през цялото време съм на училище, смешно, нали? Няма къде да бягам повече. Съдът каза, че съм за тук, а майка ми само плачеше. Не ми беше смешно в началото. Сега ми е все едно. Тук съм. Преди година по това време бях на хор. Обичам да пея. Имахме концерти в Атина, Милано и Севиля. Щяхме да пеем в Париж, но... сега пея тук. Смешно, нали? Боядисах си косата в розово. Класната ми беше добра жена.Гледаш стаята ни. Има още две момичета. Едната е свестна, но другата е напълно луда. Само пише. Изписала е целия гардероб, шкафа, ето виж, после ще ти пусна, записва се и на касетофона. Да не забравя, каза, и когато спра да говоря, като ми изчезне гласът - ще напиша книга. Ама тя наистина нещо тихо говори и не чува добре. Прави ли се, не знам. Но е пратила някакво писмо на известен журналист.А аз - бягах от училище. Биех се, с всеки, който ме ядосваше. Един път тръгнах да се бия с втория си баща. Ей, как един път не ми каза нещо мило. А своята си дъщеря - Ела, малкото ми ангелче, какво правихте днес, онази кучка да не те е ядосала нещо? А после пускаше телевизора и започваше да пие, а кучката, демек аз, се грижеше за малката. Мама работеше най-тъпата работа - диспечер при такситата, и вечер все я нямаше. А като си дойдеше - Боли ме главата, пазете тишина, защо не излезеш навън. Така бързо се научих да ходя навън.Ти за какво мислиш? Не ми харесва тук, но ще издържа. Имам си планове. Трябва да завърша. И си тръгвам по пътя. Имам малко пари от баба и дядо.Сега ще ти прочета нещо. Написах го миналия път, когато идваха артистките, някакъв проект има. Заради тях не се махам, заради това, което правим, е възможно да се издържа. Играем, пеем, пишем, творим. Ще направим представление и ще бъде най-страхотното. Онова момиче там, дето говореше с нея преди малко, каза, че така хората ще разберат, че и ние сме хора. Най-обикновени, като техните деца, но с неподходящи родители. Много е умна, но все мълчи. Тя много не се включва в игри, в които не знае какъв ще е краят, не обича изненади. Слушай сега. Може да е смешно. Ето какво написах.

„Аз съм, която съм.

Искам да мога да се смея по-често.

Искам да ям шоколад когато си поискам.

Искам да не ми задават тъпи въпроси.

Искам да не ме питат защо мисля, че един въпрос е тъп.

Искам да си купя лодка.

Искам да престана да пуша.

Искам да виждам усмивката на мама всеки ден.

Искам да се върна в друга къща.

Искам да пея в чужбина.

И да имам три деца.

Искам леля им да идва понякога на гости.

Искам да престана да се сърдя на себе си.

Искам да намеря някой да ме прегръща по-често.

Много ли е?”

Докато се връщах с автобуса, започнах тихичко да си тананикам. Затворих очи. Момичета на шестнадесет. В ушите ми звучеше песента на едно от тях: Тичало, тичало

и стигнало до едно кръстопътище. То се двоумяло по кой

път да тръгне - ляв, десен, горен, или да се върне по този, от

който идва.

Андриан Захариев

Път

тръгваме през

чуждите очи

към себе си

един човек

пресича улицата

улицата пресича

времето

времето пресича

живота

и човекът изчезва

в тълпата

Предчувствия

всяка наша среща

е околосветско пътешествие

с хартиено корабче

аз греба срещу течението

на предчувствията

че се задава буря

виждам как на хоризонта

вълните стават

все по-големи и се надигат

като чувства

които всеки момент заплашват

да ни залеят

времето е безначално

и разпръснато

във всички посоки

ние с теб

две различни посоки

в едно и също време

ще можем ли

да понесем безкрая

на тази неизбежност

Хорските приказки

правят истината за

нас

на решето.

Думите забиват

томахавки

в гърбовете ни,

ние ги вадим

една по една,

една по една

до една,

вадим ги и броим

изгубените

приятелства.

единствените два

възможни избора

на човека

в името на това

да бъде свободен

да върши добро

или да не върши зло

чудех се каква е

разликата

между човека и ангела

и реших да ги попитам

поотделно

питам ангела

повдига рамене и

разперва

ръце

питам човека

повдига рамене и

разперва

криле

Задушница

набираме звезди

за мъртвите

раздаваме дъждове

кротко жънем

тъгите си

и преглъщаме

житото

Теодора Куцарова

животът –

чернова

не ти дава шанс

да започнеш на чисто

да започнеш наново

дао е

като някой да ти каже

че детето ти ходи

в един по-голям

училищен двор

като ученичка

винаги се чудех

защо учителите

имат лош дъх

сега някак

разбирам

в моя живот

не всичко

което прилича на нищо

не е нищото

на което прилича

по отношение на

жадност към енергия

имам спинус бифидус

детето което носиш

в себе си

да е бременно

с теб

разгръщам книгата

все на тази

чезнеща в тъмнината

каляска

дошлите за мен

едни такива

все косачи

все секачи

във всичките ни дворове

на всяка крачка

дърво което не ражда

все едно съм бездетна

а навън вали

измислям живота си

в следващото

прераждане на пролетта

какво сме ние

обикновени кучета

в добри ръце

бурени

в библейски земи

скрита

в това тяло

няма кой да ме открие

бръмбарче каца

на мен

все едно съм му светът

тялото –

къща с праг

в който все да се спъваш

оставено тук

за останалото нищо не

знаем

стените

ще се стесняват

докато заспя

детско пръстче

сочи пътища

по тайна карта

не можах да срещна

детето

уговорка направена

насън

хората

които се влюбват в дете

само защото е влязло

и огледало стаята

без да ги забележи

защо ми се падна

момче и момиче

като теб

множество малки

отхапвания

захвърлената от дете

ябълка

все така цяла

аз съм онова

противното дете

с лице валчесто и мръсно

което кани

да споделиш

картонената му кутия

детските приятелства

са връзки за цял живот

между котета и зайци

кучета и морски свинчета

в зоомагазин

където всичко е

за продан

деца говореха за кратък път

аз знаех

той ще ги погуби

един ден

се събуждаме

като възрастните които

сме били като малки

събуждаме се деца

Ада Митрани, Устройство за измерване на бюст


Мо Йен

Разказът „Сухата река“ на китайския нобелист за 2012 Мо Йен (букв. Неговорещия) спечели първа

награда на ежегодния конкурс за превод на китайска литература „Нефритени слова“, организиран от

„Институт Конфуций“. Разказът е в превод на студенката от трети курс на специалността

„Китаистика” – Елена Бисеркова. На второ място се класира Радина Димитрова с преводите на

разказите „Бурен вятър“ и „С главата надолу“, а на трето – Кристина Нанева с разказа „Есенни води“.

Победителите имаха честта да получат грамотите си лично от автора, който беше в България и получи

почетното звание „Доктор хонорис кауза” на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

Предвижда се всички преводи, участвали в конкурса, който беше в два раздела – за студенти и за

завършили, да бъдат публикувани в сборник с разкази и кратка проза на Мо Йен.

Докато кръглата червена водниста луна се издигаше над сумрачното поле на изток от селото, мъглата ставаше все по-гъста, все по-тежка и всичко сякаш се беше оцветило в тъжния и красив червен лунен цвят. Слънцето току-що беше залязло и на хоризонта все още оставаше една дълга ивица пурпурни облаци. Няколко немощни звезди примигваха с бледа светлина между слънцето и луната. Селото бе заглъхнало, смътно и загадъчно: кучетата не издаваха звук, котките не издаваха звук, и гъските, и патиците бяха онемели. Когато слънцето залезе, луната изгря и замря звездната светлина, от една открехната изплетена от съчки врата излезе дете. Щом прекрачи прага, то се превърна в призрачна сива сянка, която се понесе леко. Носеше се бавно покрай речната дига зад селото. Изсъхналите спаружени треви в подножието на дигата и окапалите върбови листа прошумоляваха, сякаш се задъхваха. Детето вървеше много бавно, съпроводено от лекия звук от пречупването на сухите треви и стъпканите трошливи опадали листа. С явно усилие то се изкачи на речната дига, клекна и захлупи сянката си, многократно по-голяма от самия него. Остана там до сутринта, когато го намериха. Приличаше на свила се на кълбо жаба сред коренищата на сладките картофи по речното дъно, заспала, за да не се събуди никога повече. Хората от селото го гледаха, наобиколили го в кръг. Повечето от тях не знаеха възрастта му, а малцина знаеха името му. Родителите му стояха облещени като риби, с празни и неразбиращи погледи, без да могат да отговорят на въпросите на съселяните си за момчето им. Приживе то бе кльощаво, с тъмна кожа, голяма уста и сплескан нос, с жив и пъргав поглед, непознало никога какво е болест, с превъзходно умение да се катери по дърветата. Утре, на зазоряване, щръкналото му дупе щеше да посрещне изгряващото слънце, с лице дълбоко заровено в гарвановочерните пълзящи стъбла на тиквите. Лицата на хората бяха като студена и безлюдна пустиня, докато гледаха бледата кожа на дупето му, изпъкващо на фона на тъмното тяло. Огретият от лунна светлина задник беше целият покрит с белези. Хората го гледаха и сякаш гледаха едно ясно и красиво лице, сякаш гледаха самите себе си.Момчето клекна върху речната дига, притисна ръце в скута си и положи брадичка върху острите си колене. Почувства собственото си сърце да бяга из вътрешността на тялото като воден плъх, съпроводено от плъзгащ се звук, понякога в гърлото, понякога в корема, понякога сърцето отново пробягваше до крайниците му. Във вътрешностите му сякаш имаше проходи за плъхове във всички посоки и приличащото на плъх сърце можеше своеволно и спокойно да се плъзга навсякъде. Луната продължаваше да се издига, все така водниста. Сгъстеният тъмен въздух – нито дим, нито мъгла, набъбваше и пълзеше от вътрешността към покрайнините на селото и не спря да се издига, докато не покри всички сгради, а най-високите клони на голямата топола в центъра стърчаха над валмата на мъглата. Високият и прав ствол на дървото приличаше на дръжка на чадър, куполът на мъглата приличаше на чадър, на конична бамбукова шапка, също на покрива на паланкин, на отровна гъба. Всички дървета в селото се бяха свили, не смееха да надминат височината на тополата. Тя горделиво си пробиваше път към небесата. На двадесет метра от земята в разклонение между клоните имаше хаотична плетеница от вейки, всред нея живееха свраки и врани, които всеки ден се дърляха без почивка, а ако луната бе ясна, тяхната гълчава щеше да я съпровожда през целия й път. Може би когато детето бе клекнало върху речната дига, в средата на голям сенчест участък, от пресъхналото му гърло да бе излязъл звук подобен на ридание. Вероятно си припомняше нещо току-що отминало. Тогава то носеше широка роба, беше босоного, изправено под тополата, която се извисяваше над единствената в селото петстайна къща с керемиден покрив. Детето в тази къща беше много красиво момиченце, с очи като две катраненочерни камъчета от китайски шах уейци. Момичето му каза: „Сяо Ху, можеш ли да се изкатериш на тази топола?“ То смаяно гледаше момичето, устата

му се изкриви в усмивка, късият му нос се покри с бръчки. „Не можеш да се изкатериш, смея да кажа, че не можеш да се изкатериш!“ Момчето прехапа дебелите си

устни. „Щом като можеш да се изкатериш, ще ми отчупиш ли един клон? Трябва ми ей онзи, видя ли го, съвършено правият? От него ще си издялкам пушка, а като я издялкам, двамата ще си играем заедно, ти ще играеш шпионин, аз ще играя Освободителната армия1.“ То силно поклати глава. „Знам, че не можеш да се изкатериш, ти не си малък тигър2, а само малка свиня!“, възмутено каза момичето, „Занапред няма да си играя с теб“. Момчето гледаше момичето с блестящите си черни очи, устата му се беше изкривила сякаш ще заплаче, потърка земята с крак и най-накрая сухо каза: „Мога да се изкатеря“. „Наистина ли можеш?“, приятно изненадано попита момичето. То кимна с всичка сила, съблече робата си и светлосинкавата кожа на корема му се показа. Рече: „Ти ще наблюдаваш за хора, нашите не ми позволяват да се катеря по дърветата“. Момичето пое дрехите и предано кимна. Момчето обхвана ствола на дървото с двата си крака. Кожата на стъпалата му беше загрубяла и то се захващаше много сигурно за сребристосивия дървесен ствол, без въобще да се подхлъзва. То се закатери нагоре по дървото подобно на котка, движенията му бяха бързи и плавни, с вроден усет за катерене. Момичето държеше дрехите му в ръце и гледаше с лице нагоре как тополата бавно се накланяше, как бавно се превиваше към нея. В захлас, тя отново видя голия гръб на босоногото момче, под чиято тежест върхът на дървото се извиваше като лък и сякаш всеки момент можеше да го изстреля. Момичето под дървото току потреперваше. После видя как тополата отново бързо се изправи. Сред светлината на постепенно спускащото се на запад късно есенно слънце блестящо белите клони изведнъж отново се събраха, насочиха се нагоре и се разшумяха, сякаш подръпвани от светлосиния въздух струни. Тополовите клонки танцуваха сред ясното като замръзнал леден къс небе, сякаш бяха заплетени кичури коса. Останалите по върховете им отделни листа сякаш бяха изсъхнали, но тъмноиндиговият им цвят бе все още наситен. Те издаваха тих ромон, следвайки поклащането на клоните. Омагьосани от прекрасния танц на тополовите клони, очите на момичето сякаш за секунда видяха как върху наподобяващия змиеглава риба гръбнак на момчето, катерещо се все по-високо и по-високо, проблесна изумрудена светлина като крила на врана. „Сяо Ху, слизай веднага, дървото ще се счупи!“, започна да вика момичето. Момчето вече се беше изкатерило в рядката корона на тополата, сред клоните имаше прелитащи напред-назад врани и свраки като рояк огромни пчели, като рояк унили пеперуди. „Дървото ще се прекърши!“, момичешкият вик бе същински огнен език, който пареше задника му, и то се закатери още по-бързо нагоре. Раздухано от крилата на свраките и враните зловоние достигаше право до тила му и го караше на талази да усеща пронизващ до мозъка на костите студ. Крясъците на момичето го сепнаха и той почувства, че дървесният ствол е тънък, слаб и прекомерно извит, и че подобното на леден къс небе се е наклонило и се върти. Парче месо на крака му започна да пулсира, то наведе глава и видя как мускулът подскача, видя го изключително ясно. Точно по това време той отново чу вика на момичето: „Сяо Ху, хайде слизай, дървото се огъва, ще се превие към моята къща, ако направиш на пух и прах керемидите, майка ми ще те напердаши!“. Момчето изцъкли очи за миг, прилепи тялото си към дървесния ствол и като завъртя очи, погледна надолу. Тогава внезапно получи силен пристъп на световъртеж, пред очите му притъмня и смаяно откри, че се е изкатерил толкова високо. Покатерен на тополата, от дъното на душата му се надигна чувство на щастие. Тополата стърчеше над всички останали дървета в селото – като жерав сред кокошки. Всички къщи бяха под дупето му, слънцето също беше под дупето му и залязваше много бързо, не кръгло, а подобно на голямо патешко яйце. Сяо Ху видя изгнилата ечемична трева и сено върху сламените покриви надлъж и нашир, слегнали се от ударите на дъждовната вода, все още покрити със слой мъх от лятото, изпъстрен с петънца от врабчи екскременти. Прахта по улиците беше дебел слой, един зелен автомобил мина, вдигайки облак до небето, на който му потрябва доста време да се разсее. След като прахта се слегна, момчето видя по улицата да куца жълто куче, с премазан от колелата на автомобила корем, червата му се влачеха в прахта подобно на проточило се дълго въже. Кучето не издаваше нито звук, вървеше спокойно и примирено, топлината, излъчвана от козината му, постепенно се отдалечаваше, а жълтото куче се смали до жълт заек, после до жълта мишка и най-накрая съвсем се изгуби от поглед. От всички страни се чуваше свистене като от празни бутилки, без ориентир от колко далеч. Студът и топлината на човешкия свят къс по къс обгръщаха предметите. Горе на дървото беше хем горещо, хем студено. Покатерилото се момче се тресеше от страх като вкопчила се за листо цикада, когато видя как една птича курешка полетява надолу и пада право върху керемида на къщата. Момичето отново го викаше отдолу, но то не чуваше. Гледаше с уплах и трепет двора на къщата с керемидите – ако не се беше изкатерил по тополата, никога нямаше да види този двор. Въпреки че момиченцето с катраненочерните очи, което сега стоеше под дървото, често го търсеше да си играят, родителите му многократно му забраняваха да ходи на игра в къщата на Сяо Джън. Момичетата „малки съкровища”3 ли са?, озадачено се питаше момчето. То самото винаги беше в унес, хората от селото казваха, че e гламаво. Сега гледаше двора и широките му калдъръмени пътеки, имаше и сенчест параван4, покрай който цветчетата и листенцата на трънения венец5 бяха окапали, оставяйки само пурпурночервените виещи

се стъбла. Освен това в двора стояха два велосипеда и проблясването на никелираните им рамки го заслепяваше. Един грамаден левент излезе от къщата, непринудено се изпика в подножието на паравана, след като видя пурпурночервеното му лице, момчето така се уплаши, че се прилепи плътно о ствола на дървото и притаи дъх. Този човек веднъж му бе дърпал ухото и пред насъбралите се съселяни го бе питал: „Сяо Ху, колко крака има едно куче?“ То яростно изкриви уста на една страна и отговори: „Три!“, карайки тълпата да избухне в смях. То помнеше, че тогава баща му и по-големият му брат също бяха сред множеството, лицето на брат му бе цялото почервеняло от усилието да се сдържи, а баща му смутено пригласяше на смеха на тълпата. После брат му го натупа за това, а баща му го възпря с думите: „Това, че секретарят се закача с него, показва, че се погажда добре с нас, че не сме съвсем невидими за него“. Брат му го пусна, взе едно гарвановочерно чукало за питки от сладки картофи, тикна го до устата му и ядно попита: „Какво е това?“. То, скърцайки със зъби, каза: „Кучешки лайна!“„Сяо Ху, побързай!“, викаше момичето под дървото. Момчето пак бавно се закатери нагоре. В това време и двата му крака трепереха ужасно. От комина на къщата с керемидите под дървото изведнъж се процеди плътен бял пушек, плътният пушек малко по малко се издигаше през пролуките между клоните, между гнездата на враните и свраките. В гнездата им се подмятаха мръсни пера, а обагрените в червена слънчева светлина черни птици кръжаха около него и крещяха. То с една ръка докопа онзи дебел колкото дръжка клон, със сила го натисна надолу, цялото дърво се разклати, но клонът не се прекърши.„Дръпни с всичка сила!“, викна момичето. „Дървото не може да падне, извива се наляво надясно само за да ни сплаши.“Момчето със сила дърпаше клона, а клонът се огъваше ли огъваше. Заприлича на същински лък с опъната тетива. Ръцете му изтръпнаха, върховете на пръстите му се подуха. Клонът не искаше да се прекърши, изведнъж се отплесна и се върна в първоначалното си положение. Двата му крака затрепериха още по-силно, главата му натежа като олово. Момичето го гледаше с вдигната нагоре глава. Димът под дървото се надигаше подобно пяна от морски вълни. То почувства студ по цялото си тяло, два косъма на тила му щръкнаха, чак се чуха, тогава за пореден път осъзна, че се е покатерило толкова високо, а онзи съвършено прав и гладък клон все още горделиво стърчеше, сякаш го предизвикваше. Закрепи се, като вплете краката си около ствола, протегна ръце, хвана клона и силно го дръпна надолу, клонът свистеше, тънкият му връх се триеше в съседните клонки и издаваше скърцащи звуци. Момчето употреби цялата тежест и сила на тялото си върху клона, напълно забравил, че се държи за ствола само с крака. Колкото повече клонът се извиваше, толкова повече сърцето му се изпълваше с омраза. Изръмжа ниско, подскочи и клонът се прекърши. Когато се счупи, се разнесе много ясен звук. На слепоочието му имаше вена, която за кратко радостно пулсираше и целият се изпълни с весело чувство. Тялото му леко и пъргаво полетя, съпроводено от летежа на онзи много дълъг клон. Хладният въздух, белият дим от комините, оранжевата светлина от лъчите на залеза бясно се въртяха около него. Във вихреното си падане той видя как изведнъж от станалата плоска къща с керемиден покрив изтичва жена, облечена с ао6 на големи цветя, а от устата й излиза звук като конско цвилене. Момичето с широко отворени очи гледаше нагоре към дървото и изведнъж откри, че момчето виси на клона като едър месест плод. Предположи, че на него му е изключително удобно, завидя му до смърт, тя също поиска да увисне на клона. Но много бързо настана промяна, момчето, придружавано от клона, бавничко започна да пада. Тя видя, че тялото му е някак много по-удължено, подобно на изтърсено топче кафява коприна, разстилащо се устремно надолу от върха на дървото, а клонът, който тя си бе избрала, шибаше коприната с приглушен звук. Държейки в ръце дрехите на момчето, тя направи крачка напред и изведнъж усети как една гъвкава и жилава вейка я шибна жестоко по долната част на бузата, и онази кафява коприна също се струпа върху й. Тя помисли, че топчето коприна е твърдо като камък, с каквото и да се сблъска, може да произведе трясък като при забиване на пирон. Момчето, неразбиращо нищо, се надигна от земята, усещайки натъртени някои части на тялото си, но всичко останало му беше наред. То веднага видя, че момичето лежи под клона, черните й очи бяха полуотворени-полузатворени, а струйка индигова кръв бавно се стича по ъгълчето на устните й. То коленичи, протегна ръка през пролуката в клонките и лекичко боцна момичето по лицето. Лицето й беше твърдо като добре напомпана гумена топка.Облечената с ао на цветя жена прелетя зад къщата и изруга: „Нехранимайко, да беше се качил на небето! Как са направили такова копеле майка ти и баща ти? Откърши ми един клон, аз ще ти счупя едно ребро!“Тя свирепо се втурна към коленичилото на земята момче, и след като изстреляният й крак достигна гръбнака на момчето, тя обезсилено падна. Очите й гледаха празно, устните й се кривяха, просна се върху тялото на момичето, ревеше и крещеше: „Сяо Джън, съкровище мое, детенцето ми, какво ти е…“… Една котка, цялата на тигрови шарки, стъпвайки по сухата трева на речната дига се изкачи на ръба й, докато възглавничките и ноктите й почти без звук притискаха сухите треви. Тя изненадано застана пред момчето, двете й очи излъчваха зелена светлина, съскайки, демонстрираше силата си, опашката й се вирна като корабна мачта. То със страх я гледаше, но тя не си тръгна, душеше тежкия мирис на кръв, разнасящ се от тялото му. Понеже не можеше да понесе пронизващия

Сухата река


поглед на двете й блестящи фосфоресциращи очи, то направи усилие да се изправи.Луната вече се беше качила нависоко, но както преди беше водниста и не много ярка. Звездите от западната част на небето излъчваха диамантено сияние. Селото беше напълно обгърнато от подобието на мъгла, подобието на дим. И без да обръща глава, момчето знаеше, че от всички дървета в селото само тополата може да покаже част от върхарите си над мъглата, като дърво сред наводнение. Като се сети за тополата, очите и носът му засмъдяха. То много внимателно заобиколи онази, вдъхваща страхопочитание дива котка, и залитайки, слезе до реката. В реката имаше неясен сребристосив слой, не беше вода, а мека, песъчлива почва. Вече трета година продължаваше голямата суша, в коритото на реката бяха струпани сухи съчки и треви, зад гърба му котката ръмжеше към него, но на него вече не му бе до нея. Босите му крака стъпваха по топлата песъчлива почва, оставяйки отпечатък след всяка стъпка. Топлината на пясъка се изкачваше нагоре през свода на стъпалата му, първо плътна и изобилна, накрая само като нишка от паяжина, сякаш следвайки костния мозък, докато не проникна право в мозъка му. То не можеше да разбере къде е собственото му тяло, цял се беше превърнал в неясна буца подобна на непроницаема сянка, а чувството за изгаряща горещина беше навсякъде.Когато се спъна и строполи в пясъчната бразда, луната трепереше безспирно, хвърляше върху голия му гръб проблясъци като окървавена вода. То лежеше по корем, нямаше сили да помръдне повече, почувства, че лунната светлина пари гърба му като нажежено желязо, носът му беше изпълнен с мириса на изгоряла свинска кожа.Жената с аото на големи цветя въобще не го би, тя беше погълната от оплакването на милата си родна дъщеря. То слушаше поразителния й плач и с ужас, смразяващ кръвта, разбра какво е сторило. Видя как грамадният червендалест мъж дойде на подскоци, в ушите му избръмча, а след това стана спокойно и тихо. То сякаш бе захлупено под подобен на купол стъклен похлупак, зад който се приближаваше тълпа от търчащи хора – забързани, шумни, рояк пчели, като при борба с огън, при нападание с щурм; въпреки че отваряше уста да вика, звук не се чуваше. То видя как два дебели яки крака се придвижват и как две лъснати до блясък обувки от твърда кожа се целят в гърдите му. После чу, че в собствения му корем изкряка жаба, тялото му отново леко и пъргаво полетя, една сладникава течност с миризма на риба се изля в гърлото му. То сàмо проплака и веднага се сети за онова жълто куче, напредващо, влачейки червата си в прахта на улицата. Защо кучето не издаваше нито звук? Отново и отново си мислеше то. Ритниците от обувките от твърда кожа непрекъснато го преобръщаха на 180 градуса. То внезапно усети, че и собствените му черва се провлачват както на онова куче, по целите му черва бе полепнала златистожълта кал. Онзи клон от топола, за чието откършване бе пропиляло толкова много усилия, също полетя, гъвкавият и твърд като кожен колан клон свистеше като див вятър и се разпръскваше на парчета, вкус на пресен гъст сок от топола изпълни устните му, отначало то поне се претъркулваше по земята, после, паднало по очи, повече не помръдваше. Песъчливата почва постепенно се охлади, температурата на тялото му и тази на пясъка се понижаваха едновременно. То лежеше по корем, с лице надолу, финият пясък влизаше в ноздрите му при всяко вдишване. Много му се искаше да помръдне, но не знаеше къде е тялото му, правеше усилие да осмисли разположението на крайниците си, най-накрая първо се сети за ръцете си. С усилие се подпря на тях, вратът му като че ли бе пречупен, гръбнакът му пукаше. То още веднъж тежко се просна по лице, цялата му уста беше пълна с пясък, езикът му беше толкова вдървен, че не можеше да го превърти. Едва след като три пъти преглътна пясък, успя да се преобърне. Загледа се с отчаяние и горчивина нагоре към нощното небе, луната вече беше на юг, освен това се беше отърсила от кървавия цвят и станала блестяща, тъмното небе също бе придобило красив сребристосив цвят, в речния пясък блещукаше златно сияние, студено сияние, което го обгръщаше от всички страни, мушкаше го като с малки остриета. То се взираше в самотната луна в търсене на помощ. Луната го осветяваше, лунното лице беше бледо и тъмните петна по него бяха необичайно ясни. То никога преди не беше гледало луната толкова внимателно, тъмните петна изключително го изумиха. Усети, че луната му е напълно непозната, затвори очи и забрави лика й. Направи усилие да си я представи и бащиното му лице се разкри насред бледнината й.

Едва днес то узна лика на баща си. Баща му имаше две подути очи, очните му ябълки приличаха на киснали в саламура водни кестени. Дори и коленичил на земята, баща му беше висок. Обувките от твърда кожа може би бяха ритали и баща му или може би не бяха. Баща му, на колене, умоляваше: „Велики секретарю, надявам се да простите прегрешението на нас, обикновените люде, този кучи син, разбира се, аз жестоко ще го пребия. И десет кучи живота като неговия не струват колкото единия живот на Сяо Джън! Само и само Сяо Джън да е цяла и невредима, ако трябва и парче месо от тялото си ще отрежа… “ Секретарят се смееше насреща му и от очите му струеше синкав дим. Брат му го влачеше към къщи. Петите му се тътреха по твърдата земя. Вървяха дълго, а още не бяха излезли от сянката на тополата. Сенките на прелитащите покрай тях врани и свраки докосваха лицето му като пухени пера. Брат му го хвърли на двора, прицелвайки се в задника му, го ритна силно и изкрещя: „Стани! Ти нарочно докарваш проблеми на семейството!“ То лежеше на земята и не

искаше да помръдне, брат му, без да спира силно да го рита по задника, каза: „Ставай! Извърши зло, чак особена заслуга имаш, или?“То като по чудо се изправи и стъпка по стъпка се оттегли до ъгъла между двете стени, след като се закрепи на крака, паникьосано гледаше кльощавата висока фигура на по-големия си брат.Брат му ядосано говореше на майка му: „Да го утрепем с камъни и да се приключва, да го оставим жив ще е истинско бедствие. Отначало тази година още хранех надежда, че ще отида войник, но сега с това е свършено.“То скръбно гледаше майка си, тя никога не го беше удряла. Плачейки, майка му се приближи, и то изля цялата си обида и унижение, изричайки: „Мамо!” Сълзите и сополите му потекоха ведно.Но майка му жестоко го ругаеше: „Копеле! И ще смееш да плачеш? И ще ми се чувстваш онеправдан? И да те убия от бой, няма да утоля гнева си!“Майка му безжалостно го шибна през ухото с ръката, на която носеше меден напръстник. То изрева. Нечовешкият звук за миг втрещи майката, но тя се наведе извади от купчината сено един сух ствол от памуков храст, застана срещу него и безцеремонно го зашиба. Пръчката свистеше ли свистеше, уплашените врабци като куршуми литнаха от оградата в сумрака. То с усилие се опря на стената, гледайки червените дъги, които памуковата пръчка изписваше пред очите му…Звукът от немощно кукуригане на петел в селото го разбуди от унеса. Коремът му сякаш беше замръзнал, като парче лед, и цялото му тяло се вледени до смърт. Луната се беше наклонила на запад, Млечният път беше осеян с вълнисти парчета като керемиди на къща. То поиска да се преобърне, изненадващо лесно успя да го направи, тялото му се търкаляше като объл дънер. Разбира се, не знаеше, че всъщност се търкаля по малък склон. В подножието имаше нищожно малка купчина коренища сладки картофи. Моравата им плетеница излъчваше леко тръпчива миризма, рояк големи колкото костилка от фурма светулки се катереха върху нея, напираха към очите и ушите му. Баща му дойде, клатушкайки се, майка му, държейки загубилия вейките си по време на побоя памуков клон, бавно отстъпваше на една страна.„Ставай!“, изрева гневно баща му. То направи усилие да се дръпне назад.

То направи усилие да се дръпне назад, коренищата на сладките картофи свистяха. Лунната светлина беше навсякъде, в реката се образуваше замръзнал слой лед и скреж, една по една купчините сено като бункери се редяха хаотично върху водата. Сладникавата течност с миризма на риба отново се надигна в гърлото му, то неволно отвори устата си, едно по едно повърна замръзнали като тестени топчета парчета. Повърнатите парчета се подредиха до устата му като котешки екскременти, каквито някога бе виждал. То ужасно се уплаши, появи се смътно предчувствие. Онова беше невяста с тънки и дълги вежди, тя лежеше върху тръстикова рогозка, лицето й бе като пурпурно венчелистче. Отстрани няколко човека плачеха сякаш пееха. Тази млада невяста бе наистина красива, докато беше жива, приличаше на цвете, когато почина, още повече заприлича на цвете. То бе влязло заедно с блъскащата се тълпа хора, да гледа сеира. Онова беше празна стая, червен платнен колан още висеше на една греда. Лицето на мъртвата беше несмутимо и спокойно, не обръщаше внимание на никой от хората в стаята. Облян в сълзи, червендалестият армейски окръжен секретар дойде да види покойницата, тълпата бързо му направи път. Окръжният секретар застана до трупа на младата невяста, очите му бяха пълни със сълзи, а на лицето й изведнъж се разпука красива и светла усмивка. Веждите й бяха като пърхаща лястовича опашка. Окръжният секретар изведнъж се парализира на място, по цялото му тяло изби пот. Всички казваха колко жалко е, че младата невяста е починала. Приживе неизвестна никому, след като внезапно почина, привлече вниманието на толкова много хора, дори окръжният секретар дойде, очевидно смъртта не е нещо лошо. Тогава то си помисли, че смъртта е нещо много примамливо. Следвайки хаотичната тълпа, излезе от празната стая и бързо забрави за невястата, за смъртта. Сега невястата, смъртта и онова бегло мяркащо се жълто куче, всички те, следвайки речното русло, покрито навред със сребърно сияние, без недоволство и гняв идваха към него.

Вече беше чуло звука от обърканите им стъпки, беше видяло огромните им черни криле. След като видя крилете, изведнъж разбра как е дошло на този свят и накъде се е запътило, видя се, тъпчейки леденостудените цветя от скреж, да броди нагоре-надолу из речната вода, пасаж змиорки се плъзгаше нагоре-надолу из водата като оризови спагети. То с усилие се провираше през змиорките и се озова в една глазирана в черно ярко осветена стая. Лек северен вятър безцеремонно духаше през мишите дупки, комина и пукнатините в стените. То ядосано гледаше този позлатен свят, зимната слънчева светлина проникваше през хартиените прозорци, осветяваше купчината фина, песъчлива почва върху леглото от тухли. Прогизнало, то падна върху купчината пясък и цялото му тяло се оваля в него. Безутешно плачеше за студенината на човешкия свят. Баща му каза: „Плачи, плачи, щом си се родил, изплачи и последната сълза!“ Като чу думите на баща си, то още по-силно усети пронизващия костите студ, тялото му, също като правеща какавида копринена буба, все повече се свиваше и смаляваше, цялото се покри с бръчки.Вчера след обяд, в същия този час, то треперейки, се опираше в стената на къщата и гледаше как баща му се приближава стъпка по стъпка. Залязващото слънце осветяваше грамадното му туловище, осветяваше тревожното му лице. То видя как, накуцвайки с един бос и един обут крак, баща му идва. В лявата си ръка държеше една обувка, с дясната – хвана врата му, лекичко го повдигна и със сила го запрати на земята. То за трети път усети, че лети в небето. Объркано и дезориентирано се изправи, само да открие, че тялото на баща му е станало още по-грамадно, удължилата му се сянка покриваше целия двор. Баща му и брат му приличаха на изрязани от картон хартиени хора, трепереха сред кървавочервеното залязващо слънце. Първият път, когато баща му го удари по главата с онази стара обувка на майка му с дебела подметка, вратът му почти се наби навътре в гръдния кош. Повечето пъти старата обувка попадаше върху гърба му, ту бързо, ту бавно, подметката все повече и повече изтъняваше, парченца пръст се разлитаха. „И да те убия от бой, няма да утоля гнева си! Копеле! Без угризения се отричам от теб, ти не си ми син, аз не съм ти баща“, тъжно нареждаше баща му. Дори когато говореше, ръката му не спираше, изтънялата от удари подметка издаваше все по-ясен звук, допирайки се до лепкавия му гръб. То беше толкова ядосано, че не можеше да понесе повече, сърцето му беше станало твърдо като железен къс. Прииска му се да говори, това желание, следвайки ударите на баща му, ставаше все по-силно, то чу как собственото му прегракнало гърло извика: „Кучешки лайна!“

на стр. 14

Ада Митрани, Плачеща кукла



напълно опрощавам

повсеместната дебилност

вярата в прогреса

и паметта на падналите в боя

преди след вместо него също

наборната служба

в спомените на дедите и на бабите

изцяло несъвпадаща

напълно опрощавам

лика на тодор живков из учебника

мустаците на милко калайджиев

сбърканите дати идентичности

представителите на всички нации

народности и родове от племенните корени

у парламентите

доверието опрощавам

и в синодите на църквата

изцяло и навеки

опрощавам

свободата равенството братството

из медиите

избирателното право

и сестринството майчинството бащинството

роднинството на магистралните човеци

опрощавам поголовно

и до крак

Периметър

обедът обикаля около ятовата граница

докато обядът настъпва без предизвестия

по нашенски

се нареждаме в кръг

наместо хоро образуваме софра

епицентър с радиус от заинтересовани

центростремителни вилици и периметър за сегрегирани

прибори присъствия като отсъствия

без препятствия

на етажерките

закрити изкази от етнографското

минало свършено

по рафтовете

е доволно неразкопано

снимай се

пред разбитата стена

на празната къща в тъпото село

което не е чувало за графити

което никога не е имало стъкла

а кепенци

които да премигват срещу залеза

преди да е паднала стената на пода

преди да е потънала в дъното керемидата

преди да е загубила вертикалата

на строителите си

които са си тръгнали отдавна

пак по хоризонталата на движението

са зарязали всички инструменти амбиции

за да бъдат другаде

където постройките стоят

въпреки че ги снимат

културната история

първо свети Георги убива змея

след това Ницше убива бога

накрая Камю пише

че единственият сериозен философски въпрос

е този

за самоубийството

кой на кого обръща гръб

наистина няма значение

в масовите грoбове

Людмила Миндова

ЧЕРЕШИ

Той е като риба,

която не вярва,

че е риба.

Кукичката е

закачила хрилете му.

При вида на струйката кръв

възкликва:

Я, изцапал си си ризката

с череши.

ВЪВ ВЪЗДУХА

На Яна Букова

Хербариумът се раззелени.

Пожълтелите страници на историята

пред очите ни се превръщаха в разказ.

Сочен и вкусен.

Капаците на прозорците

се отваряха

с мирис на мушкато и розмарин.

Котките примижаха на слънцето

и предяха нишката,

по която във въздуха

се срещаха децата и старците.

Морето беше навсякъде.

Учехме се да вървим.

ГОЛОТА И ГОЛГОТА

Голота и Голгота.

Да свалиш пред когото трябва

смокиновия лист.

Да се изкачиш по Голготата

на Голотата си.

ПЪТ И ПЛЪТ

Той

е

път

и

плът

и

сме

му

гости.

Плът

от

плътта

и

път

от

пътя.

Баща му спря ужасен, обувката безшумно падна на земята. Видя, че бащините му очи са пълни със зелени сълзи, вените по врата му се гърчеха като зелени червеи. То през зъби отново извика към баща си: „Смрадливи кучешки лайна!“ Баща му промърмори с нисък глас, свали от стряхата твърдо конопено въже, понакисна го в саламурата на кацата с туршия, внимателно го извади, изпъна ръката си и от въжето „кап, кап, кап“ закапа мръсна вода. „Свали му гащите!“, обърна се той към брат му. Брат му, треперейки от главата до петите, изплува от жълтозелената слънчева светлина. Спря пред лицето му, но не смееше да го погледне в очите, гледаше в очите на бащата и, мънкайки, каза: „Тате, да не ги сваляме…“ Бащата решително махна с ръка: „Сваляй, да не ги скъсам от бой“. Погледът на брат му за миг прошари по замръзналото му лице, по подобния му на рибена кост гръден кош, и се взря право в гащите. Брат му се наведе. То усети леден студ между краката си, дъното на гащите падна като облаче, струпа се до стъпалата му. Брат му хвана с пръсти левия му глезен, издърпа ги наполовина, хвана десния му глезен и ги изхлузи напълно. То почувства, че са обелили един слой от собствената му кожа, гледайки свитата трепереща сянка на брат му да отстъпва, той още веднъж изкрещя на висок глас: „Смрадливи кучешки лайна!“Баща му замахна с въжето. Виейки се във въздуха, въжето танцуваше, но когато доближи задника му, изведнъж се изправи, едновременно с това произведе звънък и ясен звук. То изстена, онези привични вулгарни думи отново се процедиха през зъбите му. Баща му четиридесет пъти един след друг го шибна с въжето, то една след друга изкрещя четиридесет ругатни. Последния път, когато въжето се стовари върху задника му, не беше изправено, а изкривено, немощно; неговият глас също беше кривящ се, изнемощял, много приличаше на болезнено стенание. Баща му хвърли на земята променилото цвета си въже и пухтейки, влезе в къщата. Майка му и брат му също влязоха. Майка му ядосано каза на баща му: „И мен убий от бой и да се свършва, не ми се живее повече. Убий от бой нас, жените, и да се свършва, животът далеч не е чиста работа като смъртта. За всичко е виновен онзи твой изкуфял стар баща, напълно ясно му беше, че комунистическата партия ще вземе властта и все пак отиде да купи пет му7 заблатена земя, в която дори зайците не серат. Стана селянин от горните слоеве на средната класа, едно, две, три поколения, всички живяха в такава нечовешка бъркотия“. Брат му каза: „А на теб за какво ти бе притрябвало да се омъжваш за селянин от горните слоеве на средната класа? Колко бедни селяни от нисшата и средна класа има, не си ли могла да се омъжиш за някой от тях?“ Майка му започна да ридае с цяло гърло, баща му също горко захлипа. На фона на плача на родителите му онова въже се гърчеше като дъждовен червей, в миг се превърна във вита мекица, в миг се нави на спирала. То изведнъж се наежи, мускулите му се стегнаха сноп по сноп, като използва този прилив на сила, се изправи, помисли няколко секунди в притъмнелия с настъпването на здрача двор, след това със скок се втурна към изплетената от съчки врата, промуши се през пролуката й и излезе навън…Преди разсъмване то се събуди още веднъж, вече нямаше сили да вдигне глава да погледне бледата луна, да погледне бледото речно корито. По речната дига ехтяха сърцераздирателните викове на майка му: „О, Ху! О, Ху! О, Ху! О, мой малък Хуууу! Горкото ми дете, ах, ах, ах, ах…“ Тези викове го пронизваха дотам, че местата, които все още имаха възприятие, хем сърбяха, хем боляха, а сърцето му беше изпълнено със задоволството от отмъщението. Без да щади последните си сили, той крещеше пак и пак, целите му гърди пламнаха, прозвуча шум като от разкъсване на суха хартия. Веднага след това го превзе непоносим студ. То дори чу звука от собственото си пропадане в дупката в леда, полузамръзналата ледена вода се разплиска само на седем-осем парчета и след това го прикова.Точно в мига, в който яркочервеното слънце се канеше да изгрее, то беше разбудено от тежкия звук на дива песен. Този звук отекваше като свистенето на див вятър в древна гора, вятър, профучаващ по сухото речно корито, завличайки със себе си сухите вейки, обрулените листа, мръсотията и тинята. След дивия вятър настъпи странна, напрегната тишина. Насред тази тишина слънцето постепенно изгряваше зад планината, с внезапен порив засвири стопляща музика. Тя нежно галеше нашарения му с белези задник, подклаждаше пламъците в мозъка му, яркожълти, яркочервени, най-накрая позеленяха и се смалиха, просветвайки, протуптяха още няколко пъти и угаснаха.Когато хората го намериха, то вече беше мъртво… Родителите му стояха облещени като риби, с празни и неразбиращи погледи… Лицата на хората бяха студена и безлюдна пустиня, гледаха огретия му от слънчева светлина задник… Те сякаш гледаха едно ясно и красиво лице, сякаш гледаха самите себе си…

Преведе от китайски ЕЛЕНА БИСЕРКОВА

1 Освободителната армия е съкратено название на Народоосвободителната армия на Китай, основана на 1 август 1927 г. Тогава тя е представлявала въоръженото крило на Китайската комунистическа партия.2 „Малък тигър“ е буквален превод на името на героя Сяо Ху.3 „Малко съкровище“ е буквален превод на името Сяо Джън.4 В традиционната китайска архитектура сенчестият параван е стена, разположена срещу главния вход, за да спира злите духове, за които се е вярвало, че могат да вървят само по права линия.5 Храст, многогодишно растение, от семейство Млечкови.6 Традиционна китайска връхна дреха, подобна на палто или жакет.7 Му е единица мярка за площ, равна на 0.0667 хектара. Пет му се равняват на 1,3 хектара.

МЯСТО ЗА ВЛЮБВАНЕ

Пан Криницки каза:

Не изговаряй болката.

Превеждай я на друг език.

Дивите ни ягоди в градината

растяха до къпините.

Ще ги запомня

с крехки избродирани листа

и вечно пурпурно пламтящи.

В испанска готика.

Болката е онова,

което в поезията се губи.

Сухата рекаот стр. 13

Ада Митрани, Безсилие


Татяна Громача

Tатяна Громача (1971) е сред най-ярките и талантливи присъствия в хърватската литература през последните

години. След дебюта си с удивително зрялата като поетика и съдържание стихосбирка „Нещо не е наред

ли?” тя продължи с краткия роман „Негър” (познат на българските читатели в издание на „Панорама”), със

сборник с репортажи „Бели врани” и с последната си книга „Дечица божии”. В своя роман тя разглежда отношенията

между общество и индивид, но не както в „Негър” в тесния семейно-родов кръг на провинциалната паланка от 90-те

години, а в още по-камерните отношения между майка и дъщеря. Книгата представлява своеобразен доклад за

душевната болест на майката, и като всеки доклад се характеризира с точност и изчерпателност. Съставена е

от фрагменти, в които се оглежда разпадащият се свят на героинята. Това е искрена, отворена навътре книга, която

не залъгва никого и не се страхува да навлезе по-дълбоко в обстоятелствата, довели до болестта: внезапната

промяна в обществените нагласи по време на войната в Хърватия, враждебността към всички проявления на

другостта, национализма, душевното огрубяване и загубата на морални ценности – скритите травми на хърватското

общество, които се проектират върху психическата болест на майката и се разкриват пред нас на всички равнища,от

външните до съвсем интимните.

общ увод в света на майка ми, в нейното заболяване, както и в това на цялото ни общество

Начало, което както повечето начала, малко или много обяснява и въвежда

Има различни ножове, но на война най-подходящи за клане на хора са въздългите, подобни на ловджийските, използвани за клане на диви свине. Те са с различна форма, могат дори да са със закривен върх като турските саби, с които са секли простолюдието при завладяване на страната ни пет века преди времето, когато се случва историята с майка ми и дядовците ми, но да речем, че този тип ножове са съвсем специализирани, а както знаем, през войната нямаше възможност за набавяне на най-съвременно снаряжение. Затова всеки се справяше както може, в употреба влизаха дори водолазни ножове за улов и убиване на големи риби, или за тяхното филетиране, порене на корема, изкормване на вътрешностите или за изстъргване на люспите. Ако пък човек не разполагаше дори с нож, той можеше да вкара в употреба и брадва, пила, шивашки ножици, както и куки за плетене. Всичко можеше да послужи за убийството на онзи, който го заслужава, и най-простата отварачка за консерви, каквито имаше в излишък в почти всяка къща и ферма, да не говорим, че тези отварачки представляваха съставна част, сиреч допълнение, към обичайната войнишка храна.

Що се отнася до прободните рани, може би по тази тема най-добре се представи старицата, съпруга на стария приятел на майка ми и баща ми, чието тяло по официални данни било намушкано с нож двадесет и седем пъти, и която, не е за вярване, въпреки всичко като по чудо оцеля след голямото клане, за разлика от повечето хора, заклани успешно в мащабното клане през голямата, така наречена Втора световна война, която донесе, както е известно донякъде, доста по-малки, но не и по-маловажни кланета, сред които преживяното от съпругата на приятеля на майка ми и баща ми със сигурност е едно от най-внушителните, тъй като беше извършено на място с така нареченото духовно, сиреч сакрално значение, тоест в църква, а това по време на война без съмнение е важен, и далеч не незначителен факт.

Впрочем това не е нещо невиждано или новаторско, и в отминалите векове студените каменни помещения на църквата са приканвали към подобни действия и начинания, а хората, кой знае защо, са откликвали с готовност, и доста често с почти математически точност, на равни интервали от време. Естествено, имало е и по-напредничави и изобретателни акции на необременени от рутината и ограниченията индивиди, издигнали кули от човешки черепи, но подобни независими инициативи са били рядкост и не си струва да се отбелязват, защото само нарушават лишените от размах поредици от еднообразни кланета през дългите, скучни и предвидими часове по история и география, в които постоянно се съшива историята и със същото постоянство се прекрояват географските граници, най-вече с помощта на посети и разпръснати навред човешки черепи и кости, които за целта след време биват наново размествани и подреждани, преброявани, изравяни, маркирани, издирвани, откривани и ексхумирани.

Какво е действителност и какво не е (препратка към братя Грим и приказките, както и различни видове съмнения и приспособяване)

Когато в мирните и приятни дни, докато все още

беше невъзможно да си представиш нещо дори приблизително толкова зловещо, черно, невероятно и абсолютно неестествено, ужасно, безумно, нездраво, зверско и уродливо като онова, което щеше да се случи в действителност по-късно, когато хората за една нощ се превърнаха в диви зверове и започнаха да си разкъсват един на друг утробите и да ядат вътрешностите си, да подпалват къщи и да изнасилват жени, мъже, деца, старци и старици, като всичко това беше по-дивашко и животинско от действията и на най-кръвожадните животни; та по времето на все още невинния, безгрижен и спокоен мир, щом се ядосаше и побеснееше без особена причина, както по правило се ядосва и беснее, майка ми имаше обичая да изкрещи Ще ме вкарате в лудница!

Това беше любимият й вопъл, който в крайна сметка стана действителност, така както в приказката1 се изпълнява пожеланието, отправено към кръчмарската жена, да й се лепне кървавица на носа. Накрая, или по-точно преди своя край, един ден майка ми наистина завърши в лудница. Така всички заедно с нея от първа ръка се уверихме, че това е едно доста нормално място, както и че там нерядко попадат хора, често пъти по-здрави и нормални от мнозина, които се намират на така наречената свобода, и най-вече от онези, които на тази мнима свобода минават за важни, уважавани и влиятелни люде.

Например майка ми си беше съвсем здрава и нормална, само че беше поразцентрована по някакви особени, напълно непонятни причини, които впрочем никой от хората, задължени да се грижат за нея, не се и опита да разбере, защото никой от тях не поиска истински да се приближи до съдбата на майка ми и да я почувства. Във всеки случай разсъжденията й бяха съвсем нормални и заради това тя тотално се различаваше от външния свят, така че за нея по някакъв начин стана непоносимо да живее и контактува с другите в него, понеже беше „прекалено нормална”, което донякъде граничеше с ненормалното.

Изведнъж всичко тотално се изкриви, цялата действителност и цялата истина се преобърнаха и разбира се, и хората станаха други, защото бяха принудени да се приспособяват. Понякога приспособяването стигаше дотам, че човек напълно се отричаше от себе си, изтриваше цялото си минало, име, произход или професия, ако те не бяха напълно в съответствие с повелите на новото време.

А всъщност беше достатъчно да се преструваш, че мислиш и живееш в съответствие с повелите на новото време и нямаше нужда наистина да го правиш, както не се и налагаше да си сменяш името, ако се държиш и живееш така и правиш всичко възможно да доказваш непрестанно, с всяка изминала секунда, с всички възможни жестове на своето аз, че живееш в съгласие с новото време, тоест че непрестанно, с всичките си жестове, думи и постъпки, дори с евентуалните си гримаси и начина, по който си издухваш носа или си закриваш устата при кихане, прогонваш от себе си и най-малкото съмнение, че може би не живееш, дишаш, спиш и сънуваш във всяка една секунда и с всяка своя частица в съответстие с повелите на новото време.

Имаше най-различни съмнения, но със сигурност най-ужасното, което можеше да се стовари върху някого, беше, че е от източен произход. Дали това имаше някаква дълбока връзка с първородния грях2, струва ми се, все още не е установено, но миризмата на източния произход в новата, малко или много прочистена от него действителност се усещаше от километри.

Беше достатъчно само да прочетеш нечие име, съдържащо в себе си съмнението за евентуален източен произход, за да предизвика у теб и да почувстваш всичко най-гадно и ужасно, защото източният произход сам по себе си го носеше.

Но ако човек положеше споменатите усилия, така че по всички възможни и невъзможни, но все пак вероятни начини изтриеше в очите на околните своя източен произход, и ако постоянно, надълго и нашироко доказваше, че няма никакви живи и мъртви връзки с въпросния произход, и дори нещо повече, заради силното си отвращение към него никога не стъпвал на Изток, даже по време на най-невинните ученически екскурзии, той биваше приет в новата действителност.

Проблемът на майка ми беше, че с цялото си същество се мъчеше да се приспособи към новата действителност, но едновременно с това не искаше да заличи източния си произход, тъй като си беше неин и би могло да се случи да се роди и някъде на запад, на север или на юг, и разбира се, беше смешно и дори жалко да искаш или очакваш от когото и да било каквото и да е, а особено смешно и жалко беше да искаш от някого да заличи и напълно да се отрече от нещо или от всичко свое, съответно от онова, което за щастие, или не съвсем, го е сполетяло в живота,

1Авторова неточност. Всъщност става дума за френската приказка „Три желания”. – Б. пр.2 Непреводима игра на думи, тъй като на хърватски istočni

означава и източен, и първороден. – Б. пр.

като се започне от името или семейството, в което е дошъл на бял свят, и се стигне до каквото и да е друго.

Във всеки случай майка ми имаше странна болест, от която страдат силно чувствителните натури. Затова понякога беше безумно щастлива, а друг път безкрайно тъжна. Случваше се, когато е прекалено весела, да върви по улицата и да пее на висок глас песните, които най-много обичаше, да речем, „Поели моми към реката” или „Косачи млади от планината”. Майка ми имаше прекрасен глас и отличен слух. Затова като млада беше играла народни танци и пяла народни песни. Носела народни носии, които сменяла според това от кой край били песните и хората, които изпълнявала. Често в косите си имала забодена китка, ако по вече споменатите причини не трябвало да носи забрадка със спускащи се на челото парички, тюрбан, фес или дебел вълнен ръченик, с нашити по него пъстри цветя, под който косата й ставала мокра от пот.

По-късно пеенето и танците на майка ми продължиха с това, че по сватби и други празненства изпъкваше с пеенето си и извисяваше глас над другите, а още по-късно, когато се разпадна държавата, която десетилетия по-рано била завладявана от нейния баща, и когато отново започнаха големите войни, убийства, насилия, палежи, мъчения и кланета, майка ми се прехвърли в църковния хор, за да бъде чрез църковните песни по-близо до Бога и да се моли за мир и възкресение на мъртвите и загиналите, и по този начин използваше красивия си глас за цели, които бихме могли да наречем общественополезни и благотворителни.

От друга страна, болестта на майка ми си имаше и своята обратна, негативна страна, когато изобщо не й беше до пеене, прослава на живота и разпространяване на любовта, и вместо в прекомерно щастие потъваше на самото дъно на брачното легло, където спеше от зори до мрак, и така до безкрай. Това бяха периоди на сън, през които майка ми се превръщаше в спящата красавица, заспала толкова дълбок сън, че вече никой не можеше да я събуди. Всичко изглеждаше така, сякаш сънят й би могъл да продължи цяла вечност, като изключим факта, че докато той траеше, майка ми не приличаше на никаква красавица. В тези периоди тя сякаш не искаше да бъде красива, нито искаше някой да я обича или пък смяташе, че не заслужава да бъде обичана от никого.

Когато най-сетне успееше някак да се изтръгне съня си, тя никога не говореше за това време и не си спомняше и частица от случилото се през дългите дни спане. И най-вече не се сещаше дали беше искала никой да не я обича, или беше смятала, че не заслужава любов, както не помнеше и това, че през дългите дни на сън не се миеше и къпеше, не си режеше ноктите, не се решеше, не си сменяше нощницата или завивките, нито искаше да се буди, независимо кой принц се появяваше край леглото й, макар че е ясно, че за нея открай време съществуваше само един принц и той, както е известно, винаги е бил единствено моят баща.

Но в периодите на спящата красавица дори баща ми, нейният принц, беше напълно безпомощен, така че сънливостта на майка ми се предаваше и на него. Сякаш и двамата бяха покрити със сив копринен воал, който ги скриваше като крилата на огромна шатра и те потъваха в сън, напълно забравени и изоставени от целия свят, заедно със своето царство, с големия си замък, над който отвън също се беше спуснал покровът на зла мълва заради сънната болест на майка ми и при нейното споменаване другите хора извръщаха глава като Мариолино3, любопитното момче от италианското анимационно филмче, чиято глава току подскача на раменете, а очите му се изблещват и се завъртат около орбитите си, след което с голям зор всичко се връща на мястото си, или поне там някъде.

Във всеки случай на хората не им идваше на ум, че всъщност майка ми е по особен начин избраница, защото имаше болест, от която са страдали много от най-великите творци на света, като например Лудвиг ван Бетовен или Георг Хендел, също Роберт Шуман или Едуард Мунк, Вирджиния Улф или Ърнест Хемингуей, а майка ми се нареждаше сред тях, без дори насън да й хрумне, че и тя е в някаква степен човек на изкуството.

Преведе от хърватски РУСАНКА ЛЯПОВА

Книгата предстои да излезе в поредицата „Женската памет” на издателство „Сонм”.

3 Герой от едноименно италианско анимационно филмче от 80-те години с автор Виторио Седини. – Б. пр.

Дечица Божии

РЕДАКЦИОНЕН СЪВЕТ: Юлия Кръстева (Париж), Богдан Богданов (София), Кристиян Редер (Виена), Боян Биолчев (София), Ханс Улрих Рек (Кьолн), Никола Георгиев (София)

Адрес: СОФИЯ 1000 ул. „Цар Шишман” 7 Банкова сметка: BG56BPBI79401049389602, BIC - BPBIBGSFЮробанк И Еф Джи БългарияХонорари - всеки последен вторник от месеца, 18.00 - 19.30 чe-mail: [email protected]://litvestnik.wordpress.com; www.bsph.org/litvestnikВОДЕЩ БРОЯ Силвия Чолева

РЕДАКЦИОННА КОЛЕГИЯ: Амелия Личева (гл. ред.) Едвин Сугарев, Георги Господинов, Пламен Дойнов, Йордан Ефтимов,

Ани Бурова, Бойко Пенчев, Камелия Спасова, Мария Калинова, Силвия Чолева, Малина Томова

Издава Фондация „Литературен вестник"Печат: „Нюзпринт”

ISSN 1310 - 9561

Мария П. Василева

На петнайсет

и на двайсет и пет

едно и също желание

да видиш там и да изчезнеш

да изчезнеш и да видиш всичко

без очевидците да забележат

защото си невидима

момичето

момичето

защото имената ти не са те питали

Нещата които ти спират въображението

не призраци а просто бели петна

с ужасния глад на дълга нощ

или гнева на суха зима

знаят че ще отмъстиш

В скривалищата си поглеждат под леглото

под дъното на всяка чаша

в гърлото на всяко вино

Страховете също се страхуват

обещавам

Един ден и ти ще си невидим

В пухените им завивки вместо пера

паяци

от чешмите вместо вода

пламък

който ярко се смее

Пресичам двадесет години

и заедно изплитаме от пръсти

къща на огромен остров

Децата ни чертаят по стените

тебеширени сърца и кръгове

Те спокойно се отдалечават

Ние всичко си признаваме

Насън съм сигурна къде оставам

и любовта ми се върти като часовник

закован към правилната китка

Но сутринта помита покрива

вратите се огъват като вестник

изправям се под късо одеяло

в изпотена чужда стая

някой ме извика или

колко е часът къде отиде

лицето към което сочеше стрелката

Как да го помоля да се върне

щом вече избледнява и се къса

и се смалявам

Рано е

студено мляко чисти дрехи и

какво минава

И какво се връща

Въпреки неуките чертежи

и прибързаното излитане

някак се крепим

вързани един за друг

Коленете ни треперят

като отпуснати въжета

Погледни само

колко въздух ни остава

Под петите

само въздух

Продължаваме нагоре

пространства се затварят

плътно между нас според

законите на скоростта

Включва се

бавното дишане

Нагоре като птица

надолу като камък

Това е любовна песен за космонавти

за всички които ще пътуват надалече

без часовник

и няма да се дразнят на рекламите

и няма да си плащат данъците

Ще пристигне заедно с прогнозата

защото в станцията има радио

Не е нужно да е бърза

защото ще пътува бързо

с бели куфари

и после на пети ще се върти

ще диша през стъкло и гума

ще трепери в костюма си

ако просто я подхвърлиш

ще увисне

Пияни момичета

ще я пеят на земята

и ще чакат някакви любими да се върнат

(или други вместо тях)

променени леко разместени олекнали

и пълни с повторения

и в малките квадрати на града

и в тесните легла на станцията

можеш да напишеш всичко

и да се молиш на някого до себе си

сигналът да не се загуби

защото всяко време е нощ

и всяка нощ едно и също сито небе

прави прозорците огледални

но вместо да се блъскат в тях

мислите ни се изострят

като желаещи антени

Следваш момчето нагоре

по планината където живее самї

и то ти разказва за малката стая

малката маса

сушените плодове

и голямото мълчание

което го завива вечер

с одеяло достатъчно широко и за теб

може би

добре че те намерих

ела

И планината се оказва ниска

камъните се търкалят присмехулно

и езерата са изсъхнали

пълни с мързеливи гущери

дъната им надиплени като парцали

има трева колкото да седнеш и да си починеш

Момчето ляга до теб

свива като за възглавница

яке с препълнени джобове

вътре дъвки моливи и лепенки

само за едно коляно

Все едно съм огромно ухо

закачено на лакътя ти

Любопитството сплита

връвта на любовта

И не можеш да се облегнеш

но има други удобства

И вече не ти се струва грозно

напротив

Това от което се нуждаеш

проклетото

те разсмива до сълзи

Когато само твоят почерк чертаеше

местата които разграбвахме

и когато чаках нещо да се случи

да бъде всичко

невъзможно наведнъж

Дори когато нямаше значение

чакането се превърна в мускул

преплетен със сърцето

свикнал с вълнението му

и приливи и отливи

И когато минах през другите

редица свързани стаи

изписани с предупреждения

тесни коридори прави релси

колкото да се разминем бавно

След всеки край

неочаквана награда

Във всеки прозорец

една и съща гледка

Водата отдалече

и отвътре

неподвижна

Обичаш някого

или някого другиго

и свикваш

с плоските грешки

на езика

и с подозрението

Има дума

която покрива

болното място в гърлото

и то зараства

и думата заглъхва

Нещо чака

някого

да реша

какво обичам

да го преведа ли

или да го оставя

самї да си говори

оттатък

Спира тръгва

спира сърцето

пускат го да мине

разминава се

с другите нагорещени коли

застинали преди завоя

където пътят се стеснява

На междулинието на огромно кръстовище

от всичките страни те дърпа

вятърът на профучаващи коли

за които си черта в стъклото

Светофарът отразява слънцето

вместо да се занимава с теб

и никой не ти дава път

и асфалтът леко се завърта

все едно да те попита

чака ли те някой вкъщи

Домашен уют през зимата

Всеки шум е от машина

която чисти нещо друго

и се удря в асфалт в сребро в плочки

Кухнята мирише на студена вода

тялото мирише на

тяло до себе си

Из подготвената за печат стихосбирка „Повторения”

Ада М

ит

рани, Е

лект

ричес

ка к

абина з

а д

уш

Мария Ландова за Ада Митраниbsph.org/members/files/pub_pdf_1405.pdf ·...

Documents

Transcript of Мария Ландова за Ада Митраниbsph.org/members/files/pub_pdf_1405.pdf ·...