David Almond - Artline Studios · 2020. 3. 16. · 5 За автора Скелиг –...

David AlmondSKELLIGCopyright © 1998 David Almond

All rights reserved. Apart from any use permitted under UK copyright law, this publication may only be reproduced, stored or transmitted, in any form, or by any means with prior permission in writing from the publishers or in the case of reprographic production in accordance with the terms of licences issued by the Copyright Licensing Agency and may not be that in which it is published and without a similar condition being imposed on the subsequent purchaser.All characters in this publication are fictitious and any resemblance to real persons, living or dead, is purely coincidental

Отпечатана в БългарияТази творба е художествено произведение. Описаните имена, персонажи, места и случ-ки са продукт на въображението на автора, а в случай, че съществуват реално, са използ-вани художествено. Всички изказвания, случки, описания, информация и материали от всякакъв друг вид, съдържащи се в произведението, са само и единствено с цел забавле-ние и не трябва да се разчита на тяхната точност, нито да бъдат правени опити да бъдат възпроизведени, тъй като това може да доведе до наранявания.Никаква част от тази книга не може да бъде ползвана или възпроизвеждана без изрич-ното знание и писменото позволение на издателя.

Дейвид АлмъндСКЕЛИГCopyright © 2011 Студио Арт ЛайнВсички права запазени.

Автор: Дейвид АлмъндПревод: © 2011 Борис ШоповРедактор: Борис ШоповХудожник корица: Таня МинчеваФормат: 60/42/16Печатни коли: 16

Английска, първо издание, 2011Предпечат: Студио Арт ЛайнИздател: Студио Арт ЛайнБългария, София 1618кв. Павлово, ул. „Кота 1050“ № 21тел. +359 2 988 90 [email protected] 978-954-2809-10-4

СОФИЯ 2011

СТУДИО АРТ ЛАЙН

Други детски заглавия, публикувани от Студио Арт Лайн:

„Подвижният замък на Хоул“„Замък в небето“

Даян Уейн Джоунс

„Скълдъгъри Плезънт“„Скълдъгъри Плезънт: Да играеш с огъня“

„Скълдъгъри Плезънт: Безликите“Дерек Ланди

5

За автора

Скелиг – дебютът на Дейвид Алмънд – е един от най-необикновените детски романи през последните години. Той спечелва награ-дата Уитбред за детска книга на годината за 1998 г. и медала Карнеги. Последвалите рома-ни, разкази и пиеси донасят известност, все-общо одобрение на критиката и още награди, този път международни.

„Отраснах в голямо семейство във Фелинг, малко стръмно градче, надвиснало над река-та Тайн – град на стари каменовъглени мини, тъмни терасирани улици, чудати магазинчета, нови жилищни комплекси и пусти хълмове, обрасли с пирен. Животът ни бе изпълнен с тайнствени и неочаквани събития и това мяс-то и тамошните хора ми дадоха много от мои-те истории. Винаги съм искал да бъда писател, при все че го казвах на съвсем малко хора, до-като не `пораснах`. Бил съм пощальон и про-давач на четки, работил съм във фабрики, ко-рабостроителници и по строежи. В продълже-

Дейвид Алмънд

6

ние на шест години редактирах литературното списание Панюрж. Бил съм начален учител, преподавал съм на възрастни и в специални училища. Написах първите си разкази в една отдалечена и запусната голяма къща в Норфък. Сега живея със семейството си в Нортъмбър-ланд, току след римската стена. Пиша в дър-вена барака в дъното на градината. Обичам да пиша в много форми – романи, разкази, пиеси, илюстровани книжки. Най-новите ми проек-ти са либрето за предстоящата опера по Скелиг и сценична версия на Небесни очи.

Писането може да е трудно, но понякога ся-каш е като магия. Мисля, че историите са живи неща – сред най-важните неща в света.“

Забележка: с изключение на превода на стр. 155, цитатите от стихо-творенията на Уилям Блейк са взети от изданието: Уилям Блейк. Из-брани стихове. Подбор, превод от английски Спас Николов. София, Народна култура, 1983 г. Двустишието на стр. 226 не е цитат от поетично произведение на Блейк.

На Фрея Грейс

9

Намерих го в гаража една неделя следо-бед. Стана ден след като се пренесохме

на Фалконър Роуд. Зимата свършваше. Мама беше казала, че ще се преместим точно навре-ме за пролетта. Там нямаше никой друг. Само аз. Останалите бяха в къщата с Доктор Смърт и се безпокояха за бебето.

Той лежеше в тъмнината зад чаените сан-дъци, в праха и боклука. Сякаш винаги е бил там. Бе мръсен и бледен и сбръчкан и го взех за мъртъв. Въобще не съм бил прав. Скоро щях да разбера истината за него – че на света нико-га не е имало друго такова същество.

Наричахме мястото „гараж“, защото така го наричаше агентът по недвижими имоти гос-подин Стоун. Приличаше повече на сграда за събаряне или на бунище, или на някой от ста-рите складове на кея, дето ги срутват. Стоун

10


ни преведе през градината, дръпна вратата и насочи фенерчето си в мрака. Провряхме гла-ви през входа заедно с него.

– Трябва да си го представите – каза той. – Представете си го почистен, с нови врати и по-правен покрив. Представете си го като чудесен гараж за две коли.

Погледна ме глупаво ухилен.– Или нещо за тебе, момче – скривалище за

тебе и приятелите ти. Как ти се струва, а?Извърнах се. Въобще не исках да се занима-

вам с него. Из цялата къща все приказваше – представете си го, само си представете какво може да се направи. А през цялото време аз все си мислех за стареца – Ърни Майърс – който дълги години бе живял сам тук. Бил е мъртъв почти седмица, преди да го намерят под кух-ненската маса. Ето какво видях, когато Сто-ун ни подкани да си представим. Той дори го каза, когато стигнахме до трапезарията и там зад една шперплатова преграда в ъгъла се мъд-реше стара напукана тоалетна чиния. Искаше ми се да млъкне, но той прошепна, че най-на-края Ърни не смогвал по стълбите. Донесли

11

Скелиг

леглото му тука и сложили тоалетната чиния, та всичко да му е удобно. Стоун ме погледна, все едно според него аз не бива да научавам та-кива неща. А аз исках да изляза, да се върна в старата ни къща, но Мама и Татко страшно се запалиха. Те тръгнаха все едно ще е някакво го-лямо приключение. Купиха къщата. Започнаха да я чистят, да я търкат и да я боядисват. Тогава бебето се роди много по-рано. Ето на.

13

Без малко да вляза в гаража онази неделна сутрин. Взех си фенерчето и осветих въ-

трешността. Външните врати към задната пъ-тека сигурно бяха паднали отдавна и входът беше закован със сума яки дъски. Гредите под покрива бяха прогнили и той беше хлътнал. Между боклуците се виждаше, че подът е цели-ят надупчен и напукан. Хората, които изнасяха отпадъците от къщата, трябваше да почистят и гаража, но те му хвърлиха един поглед и казаха, че няма да влязат, дори и да им се плати за опа-сен труд. Имаше стари скринове и строшени мивки, и торби цимент, на стените бяха под-прени стари врати и шезлонги с прогнили пла-тнени седалки. Големи макари въжета и кабе-ли висяха на гвоздеи. По пода бяха разпилени камари водопроводни тръби и големи кутии с ръждясали пирони. Всичко беше покрито

14


с прах и паяжини. От стените беше нападала мазилка. На една от стените имаше прозорче, но то беше зацапано, а пред него стояха рол-ки попукан линолеум. Мястото миришеше на плесен и прах. Дори тухлите се бяха изронили, сякаш не можеха повече да носят тежестта. Все едно на гаража му беше омръзнало от всичко и само чакаше да се срути и да го изгребат с бул-дозер.

Чух нещо да дращи в единия ъгъл, нещо да се крие, после всичко спря и вътре настана мъртва тишина.

Стоях и си давах кураж да вляза.Тъкмо да се вмъкна, когато чух Мама да ме

вика.– Майкъл! Какво правиш?Тя беше на задната врата.– Не ти ли казахме да почакаш, докато не

сме сигурни, че е безопасно?Отстъпих и я погледнах.– Е, не ти ли казахме? – извика тя.– Да.– Стой далеч тогава! Нали?Бутнах вратата и тя се притвори със скърца-

15

Скелиг

не на едничката си панта.– Нали? – изкрещя тя.– Добре – казах. – Да. Добре. Добре.– Не ти ли се струва, че имаме да се безпоко-

им за нещо по-важно от това дали ти няма да се потрошиш в идиотския гараж?

– Да.– Тогава стой настрани! Ясно?– Добре. Добре, добре, добре.После се върнах в пущинака, на който каз-

вахме градина, а тя се върна при проклетото бебе.

17

Градината бе друго ужким чудесно място. В някакъв момент щеше да има пейки и маса,

и люлка; на една от стените на къщата – очер-тана с боя футболна врата; и езерце с рибки и жаби. Но сега нямаше нищо такова. Имаше само коприва и бодили, и бурени, и парчета от тухли и камънаци. Стоях и ритах главичките на безбройните глухарчета.

След малко Мама се провикна дали идвам за обяд, а аз казах – не, ще остана навън, в гра-дината. Донесе ми сандвич и кутийка кола:

– Съжалявам, че всичко е толкова скапано и всички ние сме в такова скапано настроение.

Докосна ме по рамото.– Но ти разбираш. Нали, Майкъл? Нали?Свих рамене.– Да.Тя отново ме докосна и въздъхна.

18


– Ще бъде страхотно, когато всичко се под-реди.

Седнах на купчина тухли край стената на къ-щата. Изядох сандвича и изпих колата. Мислех за Рандъм Роуд, откъдето идвахме, и за всички-те ми приятели като Дрънкалото и Глупчото. Сега те са на горното игрище, играят мач, кой-то ще продължи целия ден.

После чух как звънецът на вратата звъни и как влиза Доктор Смърт. Наричах го Доктор Смърт, защото лицето му беше сиво и имаше черни петна по ръцете и не знаеше да се усмих-ва. Веднъж го видях да си пали цигара в кола-та, когато потегляше от нашата врата. Казаха ми да го наричам Доктор Дан и аз правех така, когато се налагаше да говоря с него, но вътре в мене той си беше Доктор Смърт и това му подхождаше много повече.

Довърших колата, почаках минутка, после пак слязох до гаража. Нямах време да се нави-вам или да стоя и да слушам дращенето. Вклю-чих фенерчето, поех си дълбоко дъх и се про-краднах вътре.

Нещо дребно и черно пробяга по пода.

19

Скелиг

Вратата изскърца и изпука за малко. В лъча на фенерчето се стелеше прах. В ъгъла нещо не спираше да дращи. Пристъпих на пръсти по-навътре и усетих как разкъсвам паяжините с чело. Всичко беше претъпкано – прастари ме-бели, кухненски уреди, навити килими, тръби и щайги и дъски. Минавах с наведена глава под маркучите и въжетата и торбите, които висяха от покрива. Още паяжини полепнаха по дре-хите и кожата ми. Подът беше неравен и раз-бит. Пооткрехнах един бюфет, светнах вътре с фенерчето и видях как се разбягаха милион мокрици. Надзърнах в голяма каменна делва и видях костите на някакво дребно животинче, което беше умряло вътре. Мъртвите мухи бяха навсякъде. Имаше древни вестници и спи-сания. Осветих едно с фенерчето и видях, че беше от преди почти петдесет години. Движех се много предпазливо. Непрекъснато се боях, че всичко ще рухне. По гърлото и носа ми по-лепваше прах. Знаех, че скоро ще се разкрещят къде съм и че е по-добре да изляза. Наведох се над куп чаени сандъци и осветих с фенерчето пространството зад него и точно тогава го ви-

20


дях.Помислих го за мъртъв. Седеше с изпруже-

ни крака, а главата му беше облегната на стена-та. Беше покрит с прах и паяжини като всич-ко останало и лицето му беше слабо и бледо. Косата и раменете му бяха посипани с умрели мухи. Светнах върху бялото му лице и черния му костюм.

– Какво искаш? – каза той.Отвори очи и погледна нагоре към мене.Гласът му скърцаше, сякаш не беше говорил

от години.– Какво искаш?Сърцето ми блъскаше и бумтеше.– Попитах какво искаш.Тогава ги чух да кряскат от къщата.– Майкъл! Майкъл! Майкъл!Шмугнах се отново навън. Измъкнах се през

вратата заднишком. Беше Татко. Зададе се по пътеката към мене.

– Не ти ли казахме… – подхвана той.– Да, – отговорих. – Да. Да.Започнах да отърсвам праха от себе си. От

брадичката ми на дълга нишка провисна паяк.

21

Скелиг

Татко ме прегърна:– За твое добро е.Извади от косата ми една мъртва муха.Потупа страната на гаража и той направо се

разтресе.– Виждаш ли? – попита. – Помисли си как-

во може да стане.Грабнах ръката му, за да му попреча пак да

потупа гаража.– Недей – казах. – Всичко е наред. Разби-

рам.Той стисна рамото ми и рече, че скоро всич-

ко ще се оправи.Засмя се.– Разкарай този прахоляк преди майка ти да

види, а?

23

Тази нощ почти не спах. Щом се унасях, виждах как той излиза от вратата на гара-

жа и идва през пущинака към къщата. Виждах го в спалнята си. Виждах го да идва право към леглото. Стоеше, прашен и бял и целият поси-пан с мъртви мухи.

– Какво искаш? – прошепна той. – Попитах какво искаш.

Казах си, че съм глупав. Че изобщо не съм го видял. Че това е било част от някакъв сън. Лежах в тъмнината. Чух как Татко хърка и когато се заслушвах, можех да чуя как бебето диша. Дишането ѝ беше дрезгаво и свистящо. В най-голямата тъмница посред нощ отново се унесох, но тя се разрева. Чух как Мама става да я нахрани. Чух гласа на Мама да ѝ гука и да я успокоява. След това отново настана тишина и Татко отново захърка. Отново се заслушах за

24


бебето и не можех да я чуя.Вече се разсъмваше, когато станах и влязох

на пръсти в тяхната стая. Креватчето ѝ беше близо до леглото им. Лежаха дълбоко заспа-ли и прегърнати. Погледнах бебето. Плъзнах ръка под завивката и я докоснах. Усещах как сърцето ѝ бие бързо. Усещах слабия шум на дъха ѝ и как гърдите ѝ се надигат и спускат. Усетих колко горещо бе там, колко нежни бяха костите й, колко мъничка бе тя. На вратлето ѝ имаше малко лига и мляко. Чудех се дали ще умре. В болницата се страхуваха от това. Пре-ди да разрешат да дойде вкъщи, тя лежеше ця-лата набодена с жици и тръбички в стъклена кутия, и ние стояхме наоколо и я гледахме все едно е в аквариум.

Измъкнах ръката си и я завих отново. Ли-цето ѝ бе съвсем бяло, а косата – съвсем чер-на. Бяха ми казали, че трябва постоянно да се моля за нея, но не знаех за какво да моля.

Прошепнах:– Побързай и ако ще се оправяш, оправяй

се.Мама се пробуди и ме видя:

25

Скелиг

– Какво искаш, скъпи?Протегна ръка към мен от леглото.– Нищо – отвърнах тихо и се върнах в стая-

та си на пръсти.Погледнах към пущинака. Един кос се беше

разпял на покрива на гаража. Сетих се за него, как лежеше зад сандъците за чай, с паяжините в косата. Какво ли правеше там?

27

На закуска ги попитах какво ще стане с га-ража:

– Кога идват да го разчистят?Мама цъкна с език, въздъхна и вдигна поглед

към тавана.– Когато успеем да накараме някой да дойде

– каза Татко. – Не е важно, синко. Не и сега.– Окей.Днес нямаше да ходи на работа, за да може

да действа по къщата. Мама щеше да води бе-бето за още изследвания в болницата.

Продължих:– Да остана ли вкъщи, за да ти помогна?– Да. Можеш да изнесеш тоалетната на Ърни

и да изтъркаш дъските около нея.– Ще ходя на училище.Напъхах сандвича си в чантата и потеглих.

28


Преди пренасянето ме питаха дали искам да сменим и училището, но аз не исках. Исках да остана в гимназията на улица „Кени“ с Дрън-калото и Глупчото. Нямах нищо против, че ще трябва да пътувам с автобуса през града. Су-тринта си казах, че това ми дава време да поми-сля какво става. Опитах, но не можах. Гледах как хората се качват и слизат. Гледах ги как си четат вестниците, как си чоплят ноктите или гледат занесено през прозорците. Мислех как, когато ги наблюдаваш, не можеш да кажеш какво минава през главата им или какво се случва в живота им. Дори когато в автобуса се качи някой смахнат или пияница, някой, кой-то дрънка глупости или крещи мръсотии или опитва да ти каже всичко за себе си, не можеш да кажеш нищо дори и за него.

Щеше ми се да кажа високо: „В гаража ни има един човек, сестра ми е болна и това е пър-вият ден, когато пътувам от новата ни къща към старото училище“.

Но не го направих. Продължих да гледам всички лица и да се поклащам напред-назад, когато автобусът завие. Знаех, че ако някой ме

29

Скелиг

погледне, той също няма да знае нищо за мен.Беше странно да бъда отново на училище.

С мен се бяха случили толкова неща, но учи-лището си беше съвсем същото. Распутин пак ни прикани да възвисим сърцата и гласовете си и да запеем силно. Йети ни крещеше да се движим от лявата страна по коридорите. Мит-форд Маймуната почервеняваше и тропаше с крака, когато не ни излизаха дробите. Госпо-жица Клартс се просълзи, когато ни разказа историята на Икар, как крилата му се разтопи-ли, когато прелетял твърде близо до слънцето, и как профучал покрай баща си Дедал като ка-мък право към морето. По обед Дрънкалото и Глупчото заспориха дали някакъв шут е пре-сякъл голлинията.

Това изобщо не ме дразнеше.Отидох до оградата на края на игрището и

погледнах над града към мястото, където жи-веех сега.

Докато стоях там, при мен дойде госпожа Дандо, една от помощничките. Тя се познава с родителите ми от години.

– Добре ли си, Майкъл?

30


– Екстра.– А бебето?– И то.– Няма да риташ днес?Поклатих глава.– Кажи на вашите, че съм питала.Тя извади един плодов дъвчащ бонбон от

джоба си и ми го подаде. Плодов дъвчащ бон-бон. Тя дава това на новите деца, когато са тъжни или нещо такова.

– Само за теб – прошепна тя и ми намигна.– Не – казах. – Не, благодаря.Изтичах обратно и блестящо измъкнах топ-

ката на Глупчото.Целия ден се питах дали да кажа на някого

какво съм видял, но не казах на никого. Казах си, че е било само сън. Трябва да е било сън.

31

Вкъщи имаше дупка на пода там, където беше стояла тоалетната на Ърни. Беше

прясно циментирано. Шперплатовата преграда я нямаше. Старата газова камина беше махната и в стената зееше само черен квадратен отвор. Подът беше подгизнал от вода и смърдеше на дезинфектант. Татко беше мръсен, мокър и ухилен. Заведе ме в пущинака. Тоалетната стърчеше сред магарешките тръни и бурените.

– Реших, че от нея ще стане хубав градински стол.

Газовата камина и шперплатът бяха до вра-тата на гаража, но не бяха внесени вътре.

Татко ме погледна и ми намигна:– Ела и виж какво намерих.Заведе ме до вратата на гаража.– Запуши си носа. Наведе се и започна да разтваря едни загъ-

32


нати вестници.– Готов ли си?В пакета имаше птици. Четири.– Открих ги зад камината – продължи той.

– Сигурно са влезли в комина и не са могли да излязат.

Заради сивите и бели пера се виждаше, че три от тях са били гълъби. Другата приличаше на гълъб, но беше цялата черна.

– Открих я най-накрая, затрупана със сажди и прах от комина.

– И тя ли е гълъб?– Да. Просто е била там много време.Хвана ръката ми.– Докосни я. Давай, не се притеснявай.Оставих го да сложи пръстите ми върху пти-

цата. Беше твърда като камък. Дори и перата бяха твърди като камък.

– Била е толкова време там, че почти се е вкаменила – каза той.

– Твърда е като камък – отвърнах аз.– Да, твърда е като камък.Отидох и си измих ръцете в кухнята.– Добре ли мина днес? – попита ме той.

33

Скелиг

– Да. Дрънкалото и Глупчото казаха, че може да минат в неделя.

– Това е хубаво. Оправи ли се с автобусите?Кимнах.– Може и да успея да те закарам другата сед-

мица. Само да се оправим малко.– Всичко е ОК– отвърнах. – Госпожа Дандо

попита как е бебето.– Каза ли й, че е добре?– Да.– Добре. Вземи си кола и сандвич или нещо

друго. Ще направя чай, когато другите си дой-дат.

След това се качи горе да се изкъпе.Огледах пущинака. Чаках цяла вечност,

докато слушах как водата на Татко бумти из тръбите. Грабнах фенерчето си от полицата. Ръцете ми трепереха. Излязох, подминах тоа-летната на Ърни, камината и мъртвите гълъби. Спрях се пред вратата на гаража и включих фе-нерчето. Поех дълбоко дъх и се шмугнах вътре. Усетих паяжините и праха и си помислих, че цялото нещо ще се срути. Чух разни неща да се лутат и да дращят. Промъкнах се покрай бок-

34


лука и старите мебели и сърцето ми тупкаше и блъскаше. Казах си, че съм глупав. Казах си, че съм сънувал. Казах си, че няма да го видя отново.

Но го видях.

35

Наведох се над сандъците за чай, насо-чих фенерчето и той беше там. Не беше

мръднал. Отвори очи и пак ги затвори.– Пак ти – изрече с дрезгавия си, скърцащ

глас.– Какво правиш тук? – прошепнах аз.Той въздъхна сякаш всичко му бе втръснало

до смърт.– Нищо – изскърца той. – Нищо, нищо и

нищо.Видях един паяк да се катери по лицето му.

Хвана го с пръсти и го пъхна в устата си.– Ще дойдат да изнесат боклука – казах. – И

всичко може да рухне.Отново въздъхна:– Имаш ли аспирин?– Аспирин?– Няма значение.

36


Лицето му беше бледо като суха мазилка. Черният костюм висеше като торба на тънки-те му кости.

Сърцето ми хлопаше. Прахът лепнеше по ноздрите и гърлото ми. Задъвках устни и го погледнах.

– Ти не си Ърни Майърс, нали?– Тоя стар глупак? Дето си изкашляше ка-

рантиите и драйфаше навсякъде?– Извинявай.– Какво искаш? – продължи той.– Нищо.– Имаш ли аспирин?– Не.– Много благодаря.– Какво ще правиш? – почнах отново. – Те

ще разчистят това място. Всичко ще рухне. Какво ще…

– Нищо. Върви си.Ослушах се за шумове отвън – дали ме ви-

кат.– Би могъл да дойдеш в къщата – предло-

жих.Засмя се, но не се усмихна.

37

Скелиг

– Върви си.Взе една муха от предницата на дрехата си и

я налапа.– Нещо да ти донеса? – попитах го аз.– Аспирин – проскърца той.– Нещо за ядене?– 27 и 53.– Какво?– Нищо. Върви си. Върви си.Отстъпих към светлината. Изчетках праха,

мухите и паяжините. Погледнах и видях Татко през матирания прозорец на банята. Можех слабо да дочуя как пее „Черните хълмове на Дакота“.

– Ти ли си новото момче тук? – попита ня-кой.

Завъртях се. Главата на едно момиче се пода-ваше над оградата към задната алея.

– Ти ли си новото момче тук? – повтори тя.– Да.– Аз съм Мина.Зяпнах я.– Е? – продължи момичето.– Какво?

38


Цъкна с език, поклати глава и изрече напев-но и отегчено:

– Аз съм Мина. Ти си…– Майкъл – довърших аз.– Добре.След това тя се пусна и чух как скача в алея-

та.После каза иззад оградата:– Беше ми приятно да се запознаем, Майкъл

– и побягна.

39

Като слезе от банята, Татко се размърмори, че няма хляб и яйца, и най-накрая каза:

– Сетих се. Да си поръчаме от ресторанта, а?В главата ми нещо светна.Той държеше в ръка менюто от китайския

зад ъгъла.– Ще поръчаме да е тук, когато майка ти си

дойде. Какво ще си харесаш?И аз казах:– 27 и 53.– Хитро. Направи го без да гледаш. Какъв е

следващият номер?Записа си всичко.– Специален чоу-мейн за Мама, пролетни

ролца и свинско чар-суи за теб, говеждо с гъби за мен, хрупкава морска трева и скаридени хапки за бебето. Ако не ги яде, ще ги изядем ние и така ѝ се пада, нали? Отново ще кара ед-

40


нообразно – на майчино мляко.Звънна в китайския, даде ми парите и аз

отидох зад ъгъла, за да взема поръчката. Мама и бебето си бяха дошли. Тя опита да се прави на грижовна и все ме питаше за пътя и за учи-лище. Тогава бебето повърна на рамото ѝ и тя трябваше да се почисти.

Татко нападна своето говеждо с гъби, мор-ската трева и скаридените хапки. Каза, че се бил задръстил с праха на Ърни, и изгълта една бутилка бира. Щом видя, че оставям полови-ната ядене, посегна с вилицата си.

Закрих го с ръка.– Ще станеш дебел.Мама се засмя.– Ще станеш по-дебел – добави тя.– Изгладнял съм – отвърна той. – Цял ден

се бъхтя като роб заради вас.Протегна ръка, погъделичка бебето под бра-

дичката и го целуна.– Специално за теб, пиленце.Задържах ръката си пред храната и го поди-

грах:– Дебеланко.

41

Скелиг

Той надигна риза и хвана корема си с пръ-сти.

– Виждаш ли? – каза му Мама.Той ни погледна.Топна пръст в соса на ръба на чинията ми.– Прелестно. Но… стига толкоз. Удовлетво-

рих потребностите си, благодаря ви.Отиде до хладилника и извади още една

бира и голямо парче сирене.Аз изсипах остатъка от 27 и 53 в кутията от

ресторанта и я сложих в кофата за боклук на-вън.

43

Отново видях Мина по-късно вечерта. Бя-хме в малката градинка с Татко. Стоях-

ме си сред магарешките тръни и глухарчетата. Както обикновено, той ми разправяше колко чудно ще стане – тук цветята, там едно дърво, и пейка под предния прозорец. Видях я мал-ко по-надолу по улицата. Беше на едно дърво, в друга градинка откъм нашата страна, седна-ла върху дебел клон. Държеше книга и молив в ръката си. Постоянно захапваше молива и се заглеждаше в дървото.

– Коя ли е тя?– Казва се Мина.– Аха.Сигурно ни е видяла да я гледаме, но не

мръдна.Татко влезе, за да провери цимента във все-

кидневната.

44


Излязох от двора, тръгнах по улицата и по-гледнах в дървото към Мина.

– Какво правиш там горе?Цъкна с език.– Глупчо. Изплаши го. Типично.– Какво съм изплашил?– Коса.Захапа книгата и молива. Надигна се от кло-

на и скокна в градината. Спря и ме загледа. Беше дребна, косата ѝ беше черна като въглен и имаше очи, за които ти се струва, че могат да видят право през тебе.

– Няма значение – каза тя. – Ще дойде от-ново.

Тя посочи към покрива. Косът стоеше там, поклащаше опашка напред-назад и грачеше.

– Това е предупредителният му сигнал. Каз-ва на семейството си, че наблизо има опасност. Опасност. Това си ти.

Посочи нагоре в дървото.– Ако се качиш там, където бях аз, и погле-

днеш този клон, ще видиш гнездото на коса. Там има три малки. Но не смей да се доближа-ваш повече.

45

Скелиг

Седна на градинския зид и ме погледна.– Аз живея тук. Номер седем. Ти имаш но-

вородена сестричка.– Да.– Как се казва?– Още не сме решили.Цъкна и завъртя очи към небето.Отвори книгата си.– Погледни.Цялата беше пълна с птици. Рисунки с мо-

лив, и много от тях оцветени в синьо, зелено и червено.

– Това е косът – каза тя. – Той е съвсем обик-новен, но въпреки това е много красив. Ето врабеца. Тези са синигери. А ето и едни кра-сиви сипки. Виж, това е щиглецът, който беше тук миналата седмица.

Тя ми показа щиглеца, с неговото зелено, червено и яркожълто.

– Той ми е най-любимият.Хлопна книгата.– Харесваш ли птиците? – попита тя и ме

погледна, като че съм я ядосал.– Не знам.

46


– Типично. Обичаш ли да рисуваш?– Понякога.– Рисуването те кара да погледнеш света

по-внимателно. Помага ти по-ясно да видиш това, което гледаш. Знаеше ли това?

Не ѝ отвърнах нищо.Тя ме попита: – Какъв цвят е косът?– Черен.– Типично!Обърна се към градината.– Прибирам се. Ще чакам да се видим отно-

во. Ще ми е приятно да видя и сестричката ти, ако може.

47

Опитах да остана буден през нощта, но беше безнадеждно. Засънувах веднага. Съну-

вах, че бебето е в гнездото на коса в градината на Мина. Косът я хранеше с мухи и паяци, тя ставаше все по-силна, докато накрая излетя от дървото, прелетя над покривите и кацна на по-крива на гаража. Мина седеше на градинския зид и я рисуваше. Когато се доближих, тя про-шепна: „Стой настрана. Ти си опасност!“

След това бебето се разрева в съседната стая и аз се събудих.

Лежах и слушах как мама гука на бебето и го успокоява и как то пищи и се дави. Птиците пееха навън. Когато кърменето свърши и бях сигурен, че всички са заспали, аз се измъкнах от леглото, взех фенерчето, облякох си някак-ви дрехи и се изнизах покрай стаята им. Взех флаконче аспирин от банята. Слязох надолу,

48


отворих задната врата и се шмугнах в пущина-ка.

Съдовете от ресторанта бяха затиснати под вестници и купчина плевели. Бяха се обърнали и много от соса беше изтекъл. Като погледнах вътре, целият чар-суй беше лепкав, червен и студен. Пуснах влажните пролетни ролца в съ-щата кутия и тръгнах към гаража.

Казах си: „Ти си глупак. Ти си напълно от-качен“.

Погледнах коса на покрива на гаража и ви-дях колко широко отваря жълтата си човка, когато пее. Видях златните и сини проблясъци там, където сутрешната светлина докосваше чернотата му.

Включих фенерчето, вдишах дълбоко и вля-зох.

Промъкването и дращенето започна. Нещо претича през крака ми и за малко да изпусна храната. Стигнах до сандъците за чай и насо-чих фенера зад тях.

– Пак ти? – изскърца той. – Реших, че си си тръгнал.

– Донесъл съм нещо – казах му аз.

49

Скелиг

Отвори очи и ме погледна.– Аспирин. И номер 27 и 53. Пролетни рол-

ца и свинско чар-суй.Засмя се, но не се усмихна.– Не си толкова глупав, колкото изглеждаш.Протегнах кутията от ресторанта над сандъ-

ците към него. Пое я, но ръката му затрепери и трябваше да взема кутията обратно.

– Нямам сила – проскърца той.Проврях се между сандъците за чай. Клекнах

до него. Протегнах кутията нагоре и насочих фенерчето към храната. Той потопи пръста си вътре. Облиза го и изпъшка. Отново натопи пръст и извади дълга хлъзгава ивица бобчета и сос. Изплези езика си и го облиза. Изсърба парченца свинско и гъби. Натъпка пролетни-те ролца в устата си. Червеният сос прокапа от устните му и се стече по брадичката върху чер-ното сако.

– Ааааах – изстена той. – Ооооох.Звучеше сякаш му е вкусно или сякаш го

боли, или и двете заедно. Приближих кутията по-близо до брадичката му. Той топеше пръста си, ближеше и ръмжеше.

50


Пръстите му бяха изкривени. Кокалчетата му бяха подути.

– Сложи вътре аспирина.Сложих два аспирина в соса и той ги извади

и ги глътна.Оригна се и после пак. Ръката му отново се

плъзна настрани. Главата му се отпусна на сте-ната.

– Храната на боговете – прошепна той. – 27 и 53.

Оставих съда на пода край него и го осве-тих с фенерчето. Бледото му лице беше цялото в стотици дребни бръчици и браздички. По брадичката му имаше малко безцветни тънки косъмчета. Червеният сос под устните му при-личаше на съсирена кръв. Когато пак отвори очите си, видях по бялото им малките черве-ни венички като тъмна мрежа. Миришеше на прах, стари дрехи и засъхнала пот.

– Хубаво ли огледа?– Откъде си?– Отникъде.– Ще разчистят всичко това. Какво ще пра-

виш?

51

Скелиг

– Нищо.– Какво ще …– Нищо, нищо и нищо.Отново затвори очи:– Остави аспирина.Отворих капачката и оставих шишенцето

на пода. Трябваше да сбутам малка купчина твърди космати топчета. Вдигнах едно на свет-лината на фенерчето и видях, че се състои от дребни кости, слепнали с козина и кожа.

– Какво гледаш, а? – попита той.Върнах топчето на пода:– Нищо.Косът на покрива пееше все по-силно и по-

силно.– Има един доктор, идва да преглежда сес-

тра ми – казах. – Бих могъл да го доведа тук да те види.

– Никакви доктори. Никой.– Кой си ти?– Никой.– Какво мога да направя?– Нищо.– Малката ми сестричка е много болна.

52


– Бебета!– Има ли нещо, което можеш да направиш

за нея?– Бебета! Лиги, ако, повръщня и сълзи.Въздъхнах. Безнадеждно беше.– Казвам се Майкъл. Сега тръгвам. Нещо

друго да ти донеса?– Нищо. 27 и 53.Пак се оригна. Дъхът му вонеше. Не само

китайската храна, а смрадта на другите мъртви неща, които беше изял – мухите, паяците. Гър-лото му заклокочи и той се надигна от стената, като че ли щеше да повръща. Сложих ръка под рамото му, за да го подкрепя. И там напипах нещо, притиснато от сакото му. Повдигна му се. Опитах да не дишам, да не го подушвам. Протегнах ръка зад гърба му и напипах нещо под другото му рамо. Като тънки сгънати ръце. Гъвкави и подвижни.

Повдигна му се, но не повърна. Облегна се на стената и аз си извадих ръката.

– Кой си? – попитах.Косът пееше и пееше.– На никого няма да кажа – продължих.

53

Скелиг

Подвигна ръката си и я погледна на светли-ната на фенерчето.

– Аз съм почти никой – отговори той. – По-вечето от мен е Арт.

Засмя се, но не се усмихна.И проскърца:– Арт Рит. Оня, дето ми съсипва кокалите.

Вкаменява те, а после те разтрошава.Докоснах подутите му стави.– Какво е това на гърба ти?– Едно сако, и малко от мен, и много от Арт.Отново опитах да плъзна ръка под рамото

му.Пак изскърца:– Не е наред. Нищо от онова там вече не е

наред.– Тръгвам си. Няма да им позволявам да

разчистват тука. Ще донеса още неща. Няма да довеждам Доктор Смърт.

Облиза засъхналия сос под устните си и каза:

– 27 и 53. 27 и 53.Оставих го, измъкнах се към вратата и из-

лязох на светло. Косът излетя над градините

54


с крясък. Промъкнах се в къщата. Застанах за минутка до креватчето на бебето. Пъхнах ръка под одеялцата и усетих дишането й, и колко мека и топла бе тя. Усетих колко нежни са кос-тите й.

Мама ме погледна и можех да видя, че все още е заспала.

– Здравей – прошепна тя.Тихичко се върнах до леглото си.Докато спях, сънувах, че леглото ми е цяло-

то от клонки, листа и пера, като гнездо.

55

Сутринта Татко каза, че почти не можел да се движи. Беше се превил надве. Каза,

че гърбът му щял го довърши. Бил се вдървил като дъска.

– Къде е аспиринът? – крещеше той по стъл-бите.

Мама се засмя.– Тази гимнастика ще му се отрази добре.

Ще свали тлъстините от него.Той изкрещя отново:– Попитах къде е проклетият аспирин?Целунах бебето и изтичах да хвана автобуса

за училище.Тази сутрин имахме биология с Распутин.

Той ни показа на една илюстрация предше-ствениците ни и непрекъснатите промени, ко-ито водеха до нас. В началото бяха маймуните, после дългата редица човекоподобни същества

56


по средата, и най-накрая ние. Виждаше се как сме започнали да стоим по-изправени, как сме загубили повечето от козината си, как сме за-почнали да използваме инструменти, как гла-вите ни са се променили, за да могат да побе-рат големите ни мозъци. Глупчото прошепна, че всичко това били пълни дивотии. Неговият Татко му казал, че нямало как маймуните да се превърнат на хора. Просто трябвало да ги по-гледнеш. Било съвсем очевидно.

Попитах Распутин дали ще продължим да се променяме и той отговори:

– Кой знае, Майкъл? Може би еволюцията ще продължи вечно. Може би ние ще се про-меняме вечно.

– Дрън-дрън – прошепна Глупчото.Нарисувахме маймунски скелет и човешки

скелет. Спомних си думите на Мина и погле-днах илюстрацията наистина много внимател-но. Вдигнах ръка и попитах:

– За какво служат плешките, господине?Распутин сбърчи лице. Той изви ръка зад

гърба си, докосна плешките си и се усмихна.– Помня какво ми разказваше майка ми. Но

57

Скелиг

ако трябва да съм честен, нямам никаква пред-става.

След това Глупчото се прегърби и наведе глава и издаде челюст и се понесе из коридора, като ръмжеше и тичаше след момичетата.

Луси Кар започна да пищи:– Престани, прасе такова!Глупчото се засмя:– Прасе? Аз не съм прасе. Аз съм горила.И отново хукна към нея.Докато играех футбол на двора, разбрах

колко съм уморен, задето съм стоял буден дъл-го време през нощта. Дрънкалото все ме пита-ше какво става с мен. Играех много зле. Госпо-жа Дандо пак дойде, докато си стоях самичък край игрището.

– Какво става?– Нищо.– Как е малката?– Добре.Погледнах към земята.– Понякога ми се струва, че спира да диша.

После я поглеждам и тя си е добре.Госпожа Дандо каза:

58


– Ще бъде добре, ще видиш. Бебетата често донасят грижи, но преди да се усетиш, вече ще се боричкаш с нея.

За малко ме докосна по рамото. Замислих се да ѝ кажа ли за човека в гаража. После видях Дрънкалото да ме гледа, измъкнах се от ръката й, хукнах и се развиках:

– Подай за глава! Подай за глава!Следобедът беше сънлив. Лесна математика

първо, после госпожица Клартс ни чете друга история, този път за Одисей и спътниците му в пещерата с едноокото чудовище Полифем. Бях почти заспал, когато ни обясни как избя-гали, като се престорили на овце.

Взех си картината със скелета. Разглеждах я в автобуса. До мен беше седнал един старец, който държеше на коленете си Джак Ръсел те-риер. Миришеше на пикня и на тютюн за лула.

– Какво е това? – попита ме той.– Така сме изглеждали много отдавна.– Нещо не си го спомням. Пък съм бая ста-

ричък.Почна да разправя как на младини в цирка

видял една маймуна. Били я обучили да прави

59

Скелиг

чай, ама не изглеждало както като го прави чо-век. Но може би маймуната просто си се била упражнявала. В ъгълчето на устата му имаше лига. Виждаше се, че не е с всичкия си.

Като млъкна, му казах:– В нашия гараж има един човек.– Не думай.Териерът изджавка. Старецът му затъкна ус-

тата. Изглеждаше сериозно замислен.– Да. А на трапеца играеше най-голямата ху-

бавица. Направо летеше под купола.

61

Когато се прибрах вкъщи, Доктор Смърт беше там. Стоеше в кухнята с Мама и Тат-

ко. Държеше бебето на коленете си и ѝ закоп-чаваше дрешката. Намигна ми, когато влязох. Татко ме бодна в ребрата. Видях колко е без-жизнено лицето на Мама.

– От проклетото място е – проговори тя, след като Доктор Смърт си бе отишъл. –Как да укрепне тя, щом всичко е толкова мръсно и е такава кочина?

Посочи през прозореца.– Виждаш ли? Проклетата тоалетна. Про-

клетите развалини. Проклетият пущинак.Започна да плаче. Каза, че изобщо не е тряб-

вало да се изнасяме от Рандъм Роуд. Че не е трябвало да идваме в тази воняща изоставена къща. Ходеше напред-назад из кухнята с бебе-то на ръце.

62


– Малкото ми момиченце – нашепваше тя. – Горкото ми малко момиченце.

– Бебето трябва отново да отиде в болница-та – тихо каза Татко. – Само за малко. За да мо-гат докторите да я наблюдават. Това е всичко. Тя ще е добре.

Погледна през прозореца към пущинака.– Ще работя по-здраво. Ще съм приключил

всичко, когато тя се върне.– Ще помагам – казах аз, но той като че ли

не чу.Хапнахме хляб, сирене и чай. Бебето спеше

до нас в преносимо креватче. Мама се качи горе, за да събере нещата, които ще трябват на бебето в болницата. Аз поставих картината със скелета на масата и я погледах, но не можех да се съсредоточа.

– Хубава е – каза Татко, но и той не я гледа-ше внимателно.

Отидох горе и седнах на стълбищната пло-щадка. Гледах как Мама хвърляше дрешки и пелени и жилетчици в една малка чанта. През цялото време цъкаше с език и пуфтеше, ся-каш я е яд на всичко. Видя ме и опита да ми се

63

Скелиг

усмихне, но пак започна да цъка с език.Щом свърши, се обърна:– Не се притеснявай. Няма да е за дълго.Наведе се и сложи ръка на главата ми.– За какво служат плешките? – попитах я аз.– Ох, Майкъл!Профуча край мен, сякаш ѝ лазех по нерви-

те. Но щом стигна средата на стълбището, спря и се върна. Плъзна пръсти под плешките ми.

– Разправят, че плешките са там, където са били крилата ти, когато си бил ангел. Казват, че там отново ще ти пораснат крила.

– Но това е измислица. Приказка за малки деца, нали?

– Кой знае? Може пък всички ние да сме имали крила и някой ден да имаме отново.

– Мислиш ли, че бебето е имало крила?– О, сигурна съм. Трябва само да я погле-

днеш. Понякога си мисля, че тя никога не е напускала напълно Рая и не е изминала целия път до земята.

Усмихна се, но в очите ѝ имаше сълзи.– Може би затова ѝ е толкова трудно да е тук

– каза Мама.

64


Гледах я и се чудех какво ще отговори, ако сега ѝ разкажа за човека в гаража. Не го напра-вих.

Преди да тръгне, подържах бебето за малко. Докоснах кожата и мъничките ѝ нежни кости-ци. Почувствах мястото, където са били кри-лата й. После отидохме с колата в болницата. Отидохме в отделението за бебетата и оставих-ме Мама и бебето там. Татко и аз се върнахме на Фалконър Роуд. Седнахме в голямата праз-на къща и се погледнахме. После той отново се зае с боядисването на стените в трапезарията.

Нарисувах скелет с крила, които излизаха от плешките.

Погледнах през прозореца и видях Мина да седи високо горе, върху задния зид.

65

Нещастен си – каза тя.Стоях и гледах нагоре към нея.

– Бебето се върна в болницата.Тя въздъхна. Наблюдаваше една птица, коя-

то кръжеше високо горе.– По дяволите, изглежда ще умре.Тя отново въздъхна.– Искаш ли да те заведа на едно място? – по-

пита тя.– На едно място?– Тайно място. Място, за което никой не

знае.Погледнах към къщата и през прозореца на

трапезарията видях Татко. Погледнах Мина и очите ѝ направо ме пронизаха.

– Пет минути – каза тя. – Той даже няма да разбере, че те няма.

Кръстосах пръсти.

–

66


– Хайде – прошепна тя и аз отворих портата и се промъкнах на алеята.

– Бързо – прошепна и се приведе и побягна.В края на улицата свърна в друга задна алея.

Къщите зад зидовете бяха по-големи, по-висо-ки и по-стари. Задните дворове бяха по-дълги и с високи дървета. Това беше Кроу Роуд.

Тя спря пред една тъмнозелена порта. Взе отнякъде ключ, отключи я и се шмугна вътре. Нещо се отърка в крака ми. Погледнах надолу и видях един котарак, който беше влязъл с нас.

– Шепот! – каза Мина и се усмихна.– Какво?– Котаракът се казва Шепот. Ще го виждаш

навсякъде.Къщата беше от потъмнял камък. Прозор-

ците бяха заковани с дъски. Мина притича до вратата и я отвори. На вратата с червена боя беше написано „ОПАСНО“.

– Не обръщай внимание – каза тя. – Това е само за да стоят вандалите надалеч.

Пристъпи вътре.– Хайде, бързо! – прошепна тя.Влязох, а Шепот мина покрай мене.

67

Скелиг

Вътре беше тъмно като в рог. Нищо не мо-жех да видя. Мина ме взе за ръка.

– Не спирай – каза тя и ме поведе.Водеше ме нагоре по някакви широки стъл-

би. Щом очите ми привикнаха с мрака, разли-чих очертанията на закованите прозорци, тъм-ните портали и широките стълбищни площад-ки. Качихме се по три стълбища, преминахме три площадки. После стълбите станаха по-тес-ни и накрая се озовахме пред тясна врата.

– Таванът – прошепна Мина. – Тук стой съвсем неподвижно. Те може и да не те искат. Може да те нападнат!

– Какво може?– Колко си смел? Те познават мене, позна-

ват и Шепот, но тебе не те познават. Колко си смел? Колкото мен ли?

Зяпах я. Как бих могъл да знам?– Смел си – каза тя. – Трябва да си смел.Завъртя дръжката на вратата. Затаи дъх. От-

ново ме взе за ръка, въведе ме вътре, затвори вратата зад нас. Сви се на пода. Дръпна и мен надолу. Котаракът тихо легна до нас.

– Стой напълно неподвижно – каза тя. –

68


Стой много тихо. Само гледай.Всъщност бяхме вътре в покрива. Стая-

та беше широка, със скосен таван. Дъските на пода бяха хлабави и неравни. От стените беше нападала мазилка. Светлината влизаше през сводесто прозорче, което се издаваше от покрива. Под него по пода имаше разпилени стъкла. През прозорчето човек можеше да види покривите и камбанариите в града и об-лаците, които почервеняваха в края на деня.

Затаих дъх.Стаята притъмня и стана червена от залеза

на слънцето.– Какво ще стане? – попитах шепнешком.– Шшш. Само гледай. Чакай и гледай.След това потрепери.– Виж! Виж!Една белезникава птица се издигна от ъгъла

на стаята и тихо полетя към прозореца. Заста-на там, като гледаше навън. После дойде още една и обиколи стаята веднъж, пляскайки с криле на сантиметри от лицата ни, преди също да се спре пред прозореца.

Не дишах. Мина стисна ръката ми. Гледах

69

Скелиг

птиците, гледах как обръщат кръглите си лица една към друга, как ноктите им захващат рам-ката на прозореца. После те си отидоха, отли-тайки безшумно в червеникавия сумрак навън.

– Бухали – прошепна Мина. – Улулици!И тя отново погледна право в мен и се засмя.– Понякога нападат натрапниците. Но ви-

дяха, че си с мен. Разбраха, че си окей.Тя посочи задната стена – зееща дупка, къ-

дето бяха изпопадали мазилка и тухли.– Това е гнездото. Вътре има малки. Не се

приближавай. Ще ги бранят до смърт.Засмя се на слисаното ми мълчание.– Хайде – прошепна тя. – Побързай!И ние излязохме от тавана и изтичахме по

широките стълби, вън от къщата, в градината. Мина заключи вратата и градинската порта и се втурнахме по алеите към нашия пущинак.

– Не казвай на никого – прошепна тя.– Няма.– Да пукна.– Какво?– Закълни се и кажи „да пукна, ако кажа“.– Кълна се, да пукна ако кажа.

70


– Хубаво – рече тя и побягна, а Шепот я следваше по петите.

Пристъпих отново през нашата порта, а зад прозореца на трапезарията Татко се протяга-ше и боядисваше стените.

71

На другия ден не отидох на училище.С Татко закусвахме, когато започнах да

треперя без причина.– Какво ще кажеш да поработиш с мен днес?

– попита той.Кимнах.– Ще приготвим всичко за тях, а? – каза той.

– Ти и аз, заедно.Чух го да се обажда в училище от телефона

в антрето.– Сестра му… Да, толкова неща на куп…

Стрес… Да, да.Навлякох някакви стари джинси. Разбърках

зелената боя, която той щеше да ползва за сте-ните на дневната. Застлах на пода стари чарша-фи.

– Какво да направя? – попитах аз, когато татко се качи на бояджийската стълба.

72


Той сви рамене. Погледна през прозореца.– Дали да не вземеш да поразчистиш малко

тази джунгла? Но първо се позагърни. И вни-мавай с тигрите – засмя се той.

Сложих си чифт стари ръкавици. С една ста-ра ножица режех стъблата, които не щяха да се прекършат. Добирах се до корените с лопатка. В кожата ми се набиха трънчета от магареш-ките бодили. Целият бях в зелен сок. Струпах голям куп плевели и камара камъни до стена-та на къщата. Открих провиснали от косата и дрехите ми паяци. Лъскави черни бръмбари се разбягаха от мене. В рохкавата почва се за-гърчиха стоножки. Докато утрото напредва-ше, разчиствах все по-широко пространство. Татко излезе и заедно пийнахме сок. Седяхме облегнати на стената и гледахме как косовете идват на мястото, където бях работил. Те ро-вичкаха в земята, събираха червеи и буболеч-ки за своите малки, прелитаха над градините и покривите към гнездата си.

Говорехме си какво искаме да имаме навън: езерце, фонтан, място за слънчеви бани за Мама, място за кошарката на бебето.

73

Скелиг

– Ще трябва да покриваме езерцето, щом тя започне да лази – каза Татко. – Не искам ни-какви опасности на пътя й.

Отново се хванахме на работа.Ръцете ме боляха и кожата ми пареше. Прах

и цветен прашец полепваха по носа и гърлото ми. Пропълзявах под храстите, копаех земята, сечах и теглех стъблата. Мечтаех си как бебето лази тук. Представях си я силна, как се киска и сочи птиците. После видях колко близо до гаража съм допълзял и се замислих за човека вътре – как просто си седеше, как сякаш прос-то чакаше да умре.

Изправих се и отидох до вратата на гаража. Стоях и слушах. Нямаше нищо освен обичай-ното движение и дращене.

– Не можеш само да седиш там! – извиках аз. – Не можеш да седиш, все едно чакаш да ум-реш!

Никакъв отговор. Стоях и слушах.– Не можеш!Никакъв отговор.Този следобед отидохме в болницата. До-

като с колата излизахме от уличката, видях

74


Мина, която седеше на дървото в нейната гра-дина. В скута ѝ имаше бележник и тя пишеше или рисуваше. Погледна ни и помаха, но не се усмихна.

– Тази е особена – каза Татко.– Да – промърморих аз.В болницата бебето пак беше в стъклена ку-

тия. Имаше жици и тръбички, които влизаха в нея. Тя спеше дълбоко. Мама каза, че всичко е наред. Докторите ѝ казали, че бебето може да си отиде у дома след ден или два. Гледахме през стъклото и Мама ме обгърна с ръка. Видя драскотините по кожата ми. Помоли сестрите за някакъв крем и нежно го втри.

Бебето се събуди и ме погледна право в очи-те и сбръчка лице, все едно се усмихва.

– Виждаш ли? – каза Мама. – Тя ще се опра-ви заради нас. Нали, мъничкото ми пиленце?

Бебето отново затвори очи. Мама рече, че ще остане в болницата и тази нощ. Татко и аз тръгнахме към къщи.

– Пак 27 и 53? – попита той, докато минава-хме през трафика.

– Да.

75

Скелиг

– Хубаво. Още малко работа и по-късно мо-жеш да отскочиш до китайския.

Влязохме в улицата. Мина седеше на ниския зид в предната им градина и четеше книга. Гле-даше ни, докато влизахме с колата и вървяхме към вратата ни. Помахах ѝ и тя се усмихна.

– Почини си – каза Татко. – Можеш да до-вършиш градината утре. Върви. Иди да видиш Мина.

77

Бебето може и да не умре – започнах аз.– Това е добре – отговори Мина.

Седях на зида на няколко стъпки от нея.– Днес не беше на училище.– Не ми беше добре.Тя кимна:– Не е чудно, като имаме предвид какво пре-

живяваш.– И ти не беше на училище.– Не ходя на училище.Зяпнах я.– Майка ми ме обучава. Вярваме, че учили-

щето спъва природната любознателност, твор-ческите способности и интелигентността на децата. Умът трябва да е отворен към света, а не затворен в мрачна класна стая.

– О.– Не си ли съгласен, Майкъл?

–

78


Помислих как с Дрънкалото и Глупчото се стрелкаме из двора. Помислих за нрава на Маймуната Митфорд. Помислих за историите на госпожица Клартс.

– Не знам.– Нашето мото е написано на стената край

леглото ми – каза тя. – „Врабчето трябва да лети, не са за него клетки!“ Уилям Блейк.

Посочи към дървото:– На птичетата в гнездото няма да им трябва

класна стая, която да ги научи да летят, нали?Поклатих глава.– Добре де – каза тя. – Баща ми също е вяр-

вал в това.– Баща ти?– Да. Бил е прекрасен човек. Починал е пре-

ди да се родя. Често мислим за него – как ни гледа от небето.

Тя ме гледаше с онези нейни очи, които ся-каш проникваха право вътре.

– Тих човек си ти – каза Мина.Не знаех какво да кажа. Тя пак почна да чете.– Вярваш ли, че произлизаме от маймуните?

– попитах аз.

79

Скелиг

– Не става въпрос за вяра. Това е доказан факт. Нарича се еволюция. Трябва да знаеш това. Да, произлизаме от маймуните.

Тя вдигна поглед от книгата.– Надявам се обаче – продължи тя, – че има-

ме и някакви по-красиви прадеди. А ти?Пак ме погледна.– Да.Мина отново се зачете. Гледах как косът вли-

та в дървото с провиснали от човката му чер-веи.

– Беше страхотно да видя бухалите – казах аз.

Тя се усмихна.– Да. Те са диви, разбира се. Убийци, хищ-

ници. Чудесни са.– Сънувах, че ги чувам, цялата нощ.– Аз също се ослушвам за тях. Понякога по-

сред нощ, когато няма никакво улично движе-ние, ги чувам как се викат един друг.

Сключих здраво ръце, с малко място между дланите и отвор между палците.

– Слушай.Лекичко духнах в отвора и издадох звук като

80


бухал.– Това е блестящо – каза Мина. – Покажи

ми.Показах ѝ как да си доближи ръцете, как

да духне. Първо не можа да го направи, после успя. Тя бухаше и се смееше.

– Блестящо. Така блестящо.– Дрънкалото ми показа – казах аз. – Прия-

телят ми в училище.– Чудя се дали бухалите ще дойдат, ако го

направиш през нощта.– Може би. Може би трябва да опиташ.– Ще го направя. Тази нощ ще го направя.– Буху – продължи тя. – Буху, буху, буху.– Блестящо! – каза тя и плесна с ръце.– Има нещо, което и аз да ти покажа. Както

ти ми показа бухалите – казах аз.– Какво е?– Не знам. Даже не знам дали е истина или

е сън.– Нищо. Истината и сънищата винаги се

смесват.– Ще трябва да те заведа и да ти покажа.Тя отвори широко очи и се усмихна, като че

81

Скелиг

беше готова да тръгне начаса.– Не можем да идем сега – казах аз.По-нататък на улицата Татко отвори пред-

ната врата и ми махна.– Трябва да вървя. Трябва да ида за 27 и 53.Мина вдигна очи.– Тайнствен човек. Това си ти.Косът отново излетя от дървото.Станах, за да си вървя. Казах:– Знаеш ли за какво са плешките?Тя се закикоти.– Даже и това ли не знаеш? – попита.– Ти знаеш ли?– Това е доказан факт, общоизвестно е. Те са

там, където са се намирали крилете ти, и къде-то ще порастат отново.

Тя пак се засмя.– Върви сега, тайнствени човече. Върви и

вземи тайнствените си числа.

83

Точно преди зазоряване на следващата су-трин.

Осветих с фенерчето бялото му лице.– Пак ти – проскърца той.– Още 27 и 53 – казах аз.– Храната на боговете.Проврях се между чаените сандъци до него,

държах му кутията, а той измъкваше храната с пръст. Сърбаше, ближеше и дъвчеше.

– Нектар – прошепна той.– Как разбра за 27 и 53? – попитах.– Любимите на Ърни. Чувах го по телефона.

27 и 53, казваше той. Донеси насам. Донеси бързо.

– В къщата ли беше?– Бях в градината. Гледах го през прозорци-

те. Слушах го. Той никога не беше съвсем на-ред. Не можеше да изяде всичко. На другата

84


сутрин намирах остатъците в кофата. 27 и 53. Най-сладкият нектар. Чудесно разнообразие след паяците и мишките.

– Той видя ли те? Знаеше ли, че си там?– Така и не разбрах. Гледаше ме, но гледаше

през мене, все едно ме няма. Нещастен стар пияница. Може би ме смяташе за привидение.

Той тръсна дълга лепкава ивица свинско и бобчета на бледия си език.

Погледна ме със зачервените си очи.– Мислиш ли, че съм привидение?– Не знам какво си.– Тогава всичко е наред.– Мъртъв ли си?– Ха!– Мъртъв ли си?– Да. Мъртвите са известни с това, че похап-

ват 27 и 53 и страдат от Арт Рит.– Имаш ли нужда от още аспирин?– Засега не.– Друго?– 27 и 53.Прокара пръст по кутията и улови послед-

ните остатъци от соса. Облиза бледите си уст-

85

Скелиг

ни с бледия си език.– Бебето е в болница – казах аз.– Малко кафяво – каза той.– Кафяво?– Кафяв ейл. Още нещо, което Ърни имаше.

Още нещо, което не можеше да довърши. Ла-коми очи. Още нещо, което изравях от кофата, в случай че бутилката не се беше преобърнала и не беше се изсипало всичко.

– Окей – отговорих.– Кафяв ейл. Най-сладкият нектар.Той се оригна, погади му се, приведе се на-

пред. Осветих големите подутини на гърба му, под сакото.

– Има един човек, когото искам да доведа да те види – казах аз, когато той се поуспокои.

– Който да ти каже, че наистина съм тука?– Тя е мила.– Не.– Умна е.– Никой.– Тя ще измисли как да ти помогне.– Ха!Той се засмя, но не се усмихна.

86


Не знам защо, но пак започнах да треперя.Той цъкна с език, изхърка и въздъхна.– Не знам какво да правя – казах аз. – Про-

клетият гараж ще се срути. Ти си болен от про-клетия артрит. Не ядеш нормално. Събуждам се и мисля за тебе, а имам и други работи, за които трябва да мисля. Бебето е болно и се на-дяваме да не умре, но може и това да стане. На-истина може.

Той потропа с пръсти по пода на гаража и ги прокара през косматите топчета, които се търкаляха там.

– Тя е мила – казах му. – Няма да каже на никой друг. Умна е. Ще измисли как да ти по-могне.

Той поклати глава.– Проклети хлапета.– Казва се Мина.– Доведи всички от улицата – каза той. –

Направо доведи целия град.– Само Мина. И аз.– Хлапета.– Как да те наричам?– А?

87

Скелиг

– Как да ѝ кажа, че ти е името?– Никой. Господин Никой и господин Кос-

ти и господин Арт Рит. Сега се разкарай и ме остави на мира.

– Окей.Станах и започнах да отстъпвам между сан-

дъците за чай. Позабавих се.– Ще помислиш ли за бебето? – попитах.– А?– Ще помислиш ли за нея – как е в болница-

та? Ще помислиш ли как се оправя?Той изцъка с език.– Моля те.– Да. Пусто да остане, да.Придвижих се към вратата.– Да. Да, ще помисля – чух го да казва отно-

во.Навън нощта почти беше отстъпила пред

деня. Косът беше на покрива на гаража и пее-ше ли, пееше. В небето се смесваха черно, ро-зово и синьо. Пооскубах паяжините и мухите от себе си. Когато се връщах към къщата, чух бухането.

Буху. Буху, буху, буху.

88


Погледнах в небето над градините и видях как бухалите се прибират у дома, понесени от големите си безшумни криле. Събрах длани и духнах в отвора между палците.

– Буху. Буху, буху, буху.После ми се стори, че зървам лице – обло и

светло – в тъмнината зад един от горните про-зорци в къщата на Мина.

– Буху. Буху, буху, буху.Нещо отговори.– Буху. Буху, буху, буху.

89

По обед отидох в градината на Мина. Тя седеше на моравата, на постлано под

дървото одеало. Около нея бяхя разпилени книгите, моливите и боите й. Пак не бях на училище. Пак цяла сутрин бях разчиствал пу-щинака. Татко работеше в предната стая, боя-дисваше, почистваше стените и се готвеше да лепи тапети.

– Тайнственият човек. Здравей отново.Книгата ѝ беше отворена на страницата със

скелет на птица. Тя го прерисуваше в скицни-ка си.

– Естествознание ли учиш?Тя се засмя.– Виж как училището те затваря. Аз рису-

вам, оцветявам, чета, гледам. Усещам слънцето и въздуха върху кожата си. Слушам песента на коса. Отварям съзнанието си. Ха! Училище!

90


Тя взе една стихосбирка от одеалото.– Слушай.Седна изправено, прочисти гърлото си, от-

вори книгата пред себе си.

„Но как в школото да вървя?Сърцето ми се свива!

Наказан пак ли да рева?И даскалът свадливо

Със злъч да ме облива?“

Мина затвори книгата.– Пак Уилям Блейк. Чувал ли си за Уилям

Блейк?– Не.– Той рисувал картини и писал стихове.

През повечето време не носел дрехи. Виждал ангели в градината си.

Тя ми махна. Прекрачих зида, седнах на оде-алото до нея.

– Тихо – прошепна тя. – Бъди много, много тих. Слушай.

– Какво да слушам?– Само слушай.

91

Скелиг

Слушах. Чух колите по Кроу Роуд и съсед-ните улици. Чух как птиците пеят. Чух ветреца в дърветата. Чух собственото си дишане.

– Какво можеш да чуеш?Казах й.– Слушай по-дълбоко. Слушай по-упори-

то. Ослушвай се за най-малкия и най-сладкия звук.

Затворих очи и отново се заслушах.– За какво се ослушвам?– Идва над тебе, от дървото.– От дървото?– Просто го направи, Майкъл.Опитах да се съсредоточа върху дървото,

върху клоните и листата, въху малките издън-ки, които израстваха от клоните. Чувах как из-дънките и листата се движат от вятъра.

– Идва от гнездото – каза тя. – Само слушай.Слушах и най-сетне га чух – тих писклив

звук, далечен, сякаш от друг свят. Затаих дъх.– Да! – прошепнах аз.– Пиленцата – каза тя.Веднъж открил го, като знаех какво е и откъ-

92


де иде, можех да го чувам наред с другите, по-силни шумове. Можех да отворя очи. Можех да погледна Мина. После можех пак да затво-ря очи и да чуя как малките на коса писукат в гнездото. Можех да си ги представя там, сгу-шени в гнездото.

– Костите им са по-деликатни от нашите – каза тя.

Отворих очи. Тя отново прерисуваше ске-лета.

– Костите им са почти кухи. Знаеше ли това?– Мисля, че да.Тя вдигна една кост, която лежеше край

книгите й. – Смятаме, че това е от гълъб – каза Мина.

Пречупи костта и тя се разцепи. Показа ми, че вътре не е плътна, а се състои от плетеница тънки като игли подпорки.

– Наличието на въздушни кухини в костта се нарича пневматизация – каза тя. – Почувс-твай го.

Положих костта на дланта си. Разгледах ку-хините, усетих цепнатините.

– Това също е резултат от еволюцията – каза

93

Скелиг

тя. – Костта е лека, но здрава. Така е пригодена, че птицата може да лети. В течение на милиони години птицата е развила анатомия, която ѝ позволява да лети. Както знаеш от рисунките на скелета, които направи оня ден, ние не сме.

Погледна ме.– Разбираш ли? Минали ли сте това в учи-

лище?– Така мисля.Мина ме гледаше.– Някой ден ще ти разкажа за съществото,

наречено археоптерикс. Как е бебето днес?– Ще видим следобед. Но смятам, че ще е

добре.– Хубаво.Тя долепи длани, духна между палците и из-

даде бухалския звук.– Блестящо! – каза. – Блестящо!– Миналата нощ бухах – казах аз. – Веднага

след изгрев, много рано сутринта.– Така ли?– По това време ти гледаше ли навън? Буха-

ше ли?– Не мога да съм сигурна.

94


– Не можеш?– Сънувам. Ходя насън. Понякога правя ис-

тински неща, а мисля, че са били просто сън. Понякога ги сънувам, а мисля, че са били ис-тински.

Гледаше ме втренчено.– Нощес те сънувах – каза тя.– Сънува ме?– Да, но не е важно. Ти каза, че имаш нещо

тайнствено. Нещо да ми показваш.– Имам.– Тогава ми покажи.– Не сега. Може би днес следобед.Тя впери поглед в мен.– Ти беше навън. Имаше странна светлина.

Ти беше много блед. Целият беше в паяжини и мухи. Бухаше досущ като бухал.

Гледахме се втренчено.Татко започна да вика.– Майкъл! Майкъл!– Ще се видим по-късно следобед – прошеп-

нах аз.

95

Госпожа Дандо се обади по телефона – каза Татко на път за болницата. – Питаше за

тебе.– Това е мило.– Каза, че приятелите ти искат да се върнеш.– Ще ги видя в неделя.– Значи не ти липсва училището?Свих рамене.– Не знам.– Вероятно скоро ще можеш да се върнеш,

а? Не искам да пропускаш твърде много.– Научавам много от Мина. Тя знае за мно-

го неща от рода на птици и еволюция.– Аха, това е то. И разбира се, си научил ме-

нюто на китайския наизуст.В болницата бебето все още беше в стъкле-

ната кутия, но кабелите и тръбите ги нямаше. Мама вдигна капака и аз взех бебето на коляно.

–

96


Опитах да почувствам дали тя расте и укрепва. Тя се изви и усетих дълките тънки мускули на гръбчето й, докато се протягаше. Взе пръста ми в юмручето си и опита да го стисне силно. Отвори широко очи.

– Виж. Тя ти се усмихва – каза Татко.Но на мене не ми приличаше на усмивка.Един доктор дойде да ни види. Доктор Блум.– Значи напредва? – попита Татко.– Много бързо – отговори докторът.– И скоро ще си я приберем?Доктор Блум сви рамене. Докосна бузката

на бебето.– Нужно ще е да я държим под око. Може би

няколко дни.Усмихна ми се.– Опитай да не се тревожиш, младежо – каза

той.Погалих плешките на бебето, усетих колко

са малки и гъвкави. Долових тънкото похърк-ване при дишането й.

– Скоро ще тича из градината – рече Мама.Тя се засмя, но в очите ѝ имаше сълзи.Взе бебето от мене и отново намаза кожата

97

Скелиг

ми с крем.– Изглеждаш уморен – каза тя. Погледна Тат-

ко. – Вие двамата сте стояли до доста късно?– Съвършено вярно, стояхме – отговори Тат-

ко. – Видео и китайска храна за вкъщи по цели нощи, всяка нощ. Нали, синко?

Кимнах.– Да, така си е.Излязох в коридора. Попитах една сестра

дали знае къде отиват хората с артрит. Тя каза, че много от тях отиват в Отделение 34 на по-следния етаж. Каза, че според нея е глупаво място за изпращането на хора със слаби кос-ти, на които им е толкова трудно да ходят и да се качват по стълбища. Скокнах в асансьора и отидох горе.

Излязох от асансьора, а край мен мина една жена с проходилка. Тя поспря с пухтене и се усмихна.

– Скапана съм – задъха се тя. – Веднъж на-горе-надолу из отделението и три обиколки на площадката! Съвсем се скапах!

Облегна се на проходилката и ме погледна в очите.

98


– Обаче скоро ще танцувам.Ръцете ѝ бяха изкривени, а кокалчетата –

подути.– Артрит – казах.– Така си е. Арт. Но имам две нови стави

и скоро ще танцувам и ще му покажа кой ко-мандва тук. Поне за малко.

– Имам един приятел с артрит.– Горкият.– Какво ще му помогне?– Е, обикновено накрая Арт излиза побе-

дител. Но за времето дотогава някои хора се кълнат в рибеното масло и позитивното ми-слене. Аз пък – в молитвите към Богородица и в доктор МакНабола с неговите ножици и трион, пластмасовите му парчетии и чаркове и лепило.

Тя ми намигна.– Продължавай да се движиш. Това е. Дръж

старите кокали в движение. Не оставяй всич-ко да се схване.

Тя се потътри нататък, като си тананикаше „Господарят на танца“.

Проследих надписите до Отделение 34.

99

Скелиг

Надникнах вътре. В стаята имаше десетки легла, разположени едно срещу друго. Имаше хора, които се учеха да се придвижват с прохо-дилките. Някои лежаха по леглата си, усмихва-ха се и плетяха, потрепвайки, когато се викаха един друг през помещението. Някои лежаха изморени от болките. В далечния край на от-делението лекари и студенти се бяха скупчили около един мъж в черно. Той говореше, а те дращеха в тетрадките си. Той крачеше из отде-лението, а те го следваха. Той сочеше пациен-тите, а те кимаха и и му махаха. Той спираше край някои от леглата и се усмихваше за мал-ко, докато изслушваше пациентите. Ръкува се с една сестра и забърза към вратата. Стоях там, когато групичката се приближи.

– Извинете – казах.Мъжът в черно продължи да крачи.– Доктор МакНабола –обадих се аз.Той спря и сведе поглед към мен. Лекарите и

студентите също се спряха.– Какво е добро за артрита?Той примигна и се ухили.– Иглата – отговори.

100


Направи се, че стиска голяма спринцовка.– Дълбоки инжекции директно в ставата.Той потрепери, сякаш го заболя, а лекарите

и студентите захихикаха.– После трионът.Показа как реже, пое дълбоко въздух и из-

криви лице от болка.– Изрязани парчета и вкарани нови парче-

та.Престори се, че вдява конец в игла и че шие.– Закърпи го и е като нов – рече той.Въздъхна с облекчение, като че цялата му

болка беше преминала.Приведе се към мене.– Ти ли си страдалецът, млади човече?Поклатих глава.– Един приятел.Докторът се изправи.– Тогава кажи на твоя приятел да дойде при

мене. Ще го зашия, ще го изрежа, ще го попра-вя и ще го пратя у дома почти като нов.

Лекарите отново се закикотиха.– Ако това не стане – продължи той – съве-

тът е прост. Бъди ведър. Не се предавай. Най-

101

Скелиг

вече, остани си активен. Вземай рибено масло. Не позволявай на ставите да зациклят и да сп-рат.

Сключи ръце зад гърба си.– Нещо друго?Поклатих глава.Той погледна лекарите около мен.– Някакви други съвети за приятеля на мла-

дежа?Те поклатиха глави.– Тогава да продължаваме – рече той и се от-

прави нататък по коридора.Останах там умислен.– Търсиш ли някого? – попита ме една сес-

тра.– Не.Тя се усмихна.– Той наистина е добър лекар – рече тя. –

Но обича да се похвали. Ти кажи на приятеля си: не спирай да се движиш и опитай да се ус-михваш. Не облекчавай живота на Арт.

Изтичах към асансьора и се върнах в бебеш-кото отделение.

Мама и Татко седяха хванати за ръце и гле-

102


даха бебето.– Здрасти – каза Мама.Тя опита да се усмихне, но гласът ѝ беше

унил и можах да видя, че е плакала.– Здрасти.– Нямаше те.– Всичката тази китайска храна за вкъщи –

каза Татко, опитвайки се да ни разсмее.– Рибено масло – каза Мама. – Това ще те

оправи.Тя ме прегърна силно.– Ти си най-доброто ми момче – прошепна

тя. – Каквото и да се случи, ти ще си останеш най-доброто ми момче.

У дома, докато Татко се готвеше да започне пак в предната стая, взех бутилка ейл от хла-дилника и я скрих заедно с фенерчето току зад вратата на гаража. Взех от стаята си швейцар-ското ножче. Взех и шепа капсули рибено мас-ло от банята и ги пуснах в джоба си.

Попитах дали бива пак да ида да видя Мина.– Не се притеснявай за мен – отговори Тат-

ко. – Ще свърша цялата мръсна работа. Ти само си потичай и се позабавлявай.

103

Одеалото и книгите бяха на моравата, но Мина я нямаше. Погледнах на дървото,

ала не беше там. Прекрачих зида, отидох до входната врата, позвъних. Майка ѝ излезе.

– Мина у дома ли е? – попитах.Майката имаше същата катраненочерна коса

като Мина. Носеше престилка, покрита с пет-на боя и глина.

– Да – отговори тя. Подаде ръка. – Ти тряб-ва да си Майкъл. Аз съм госпожа МакКий.

Стиснах ръката й.– Мина! – извика майката.– Как е бебето? – попита тя.– Много добре. Добре де, смятаме, че ще

бъде много добре.– Бебетата са жилави. Борци и бойци. Пре-

дай на родителите си, че мисля за тях.– Ще предам.

104


Мина дойде на вратата. Тя също носеше из-цапана с боя престилка.

– Моделираме. Ела и виж – каза тя.Поведе ни към кухнята. На масата имаше

големи топки глина в найлонови торбички. Масата беше застлана с мушама. Имаше ножо-ве и дървени инструменти. Книгата на Мина с изображенията на птиците беше отворена на коса. Тя ми показа глината, с която работеше. Беше само буца, но можех да видя силуета на птицата – широко тяло, заострена човка, из-тъняваща опашка. Тя добави още глина, при-щъпна тялото и започна да изтегля крилата.

– Тъкмо сега Мина се е фиксирала върху птиците – каза госпожа Мак Кий. – Понякога са създания, които плуват, друг път същества, които се прокрадват нощем, или такива, които лазят и пълзят, но точно сега са летящите.

Огледах се наоколо. Имаше една полица, пълна с глинени модели – лисици, риби, гуще-ри, таралежи, мишлета. После – бухал с голяма обла глава, остра човка, свирепи нокти.

– Ти ли ги направи? – попитах.Мина се засмя.

105

Скелиг

– Блестящи са – казах аз.Тя ми показа как трябва да се оформи глина-

та, ако птицата е в полет, как може да се отбе-лежат перата с остър нож.

– Щом се изпече и гледжоса, ще я окача от тавана.

Взех парче глина, разтрих го между пръсти-те си, овалях го между дланите си. Беше студе-на и зърниста. Мина наплюнчи пръста си, по-търка глината и показа как трябва да се заглади до блясък. Наблюдавах я, копирах я. Отново обработих глината, изтеглих я като змия, после пак я стопчих и оформих човешка глава.

Мислех за бебето. Започнах да я моделирам – тънката ѝ деликатна форма, ръцете и крака-та, главата й.

– Като магия, а? – попита Мина.– Да, като магия.– Понякога сънувам как ги правя толкова

реални, че тръгват или отлитат от ръцете ми. Ползвате ли глина в училище?

– Понякога. Работехме в един от курсовете, които посещавах.

– Майкъл би могъл от време на време да

106


идва да работи с нас – каза Мина.Госпожа МакКий ме погледна. Очите ѝ бяха

пронизващи като на Мина, но по-нежни.– Може.– Казала съм му какво мислим за училищата

– рече Мина.Госпожа МакКий се засмя.– Казала съм му и за Уилям Блейк.Продължих работата по бебето. Опитах да

оформя чертите на лицето й. Глината започна да съхне от топлината на пръстите ми. Стана трошлива. Улових погледа на Мина. Опитах се да ѝ кажа с очи, че трябва да вървим.

– Може ли да изляза на разходка с Майкъл? – каза тя незабавно.

– Да. Завий глината си в найлон и ще можеш да продължиш с нея, щом се прибереш.

107

Забързано поведох Мина по предната ули-ца, после свих в задната алея. Поведох я

покрай високите задни огради на градините.– Къде отиваме? – попита тя.– Не е далеч.Погледнах жълтата ѝ блузка и сините ѝ

джинси.– Мястото е мръсно – казах. – И опасно.Тя закопча блузата догоре. Стисна юмруци.– Добре! – каза. – Продължавай, Майкъл!Отворих вратата на задната ни градина.– Тук? – попита тя.Гледаше ме втренчено.– Да. Да!Стоях с нея на вратата на гаража. Тя надзър-

на в сумрака. Взех бирата и фенерчето.– Ще ни потрябват – казах аз. Извадих кап-

сулите от джоба си. – И тези също.

108


Очите ѝ се присвиха и тя погледна право в мен.

– Довери ми се – казах аз.Забавих се.– Не е само защото мястото е опасно. При-

теснявам се, че няма да видиш това, което аз си мисля, че виждам.

Тя взе ръката ми и я стисна:– Ще видя това, което е там. Заведи ме въ-

тре.Запалих фенерчето и пристъпих. По пода

скърцаха и шаваха разни неща. Усещах, че Мина трепери. Дланите ѝ започнаха да се по-тят.

Стиснах здраво ръката й:– Всичко е наред. Само се дръж близо до

мен.Провирахме се между боклуците и потроше-

ните мебели. Паяжините се лепяха по дрехите и по кожата ни. Мъртвите мухи се закачаха по нас. Таванът изскърца и от изгнилите дъски се посипа прах. Когато приближихме сандъците за чай, започнах да треперя. Може би Мина ня-маше да види нищо. Може би бях бъркал през

109

Скелиг

цялото време. Може би сънищата и истината бяха станали на каша в ума ми.

Приведох се, осветих с фенерчето мястото между сандъците.

– Пак ли? – проскърца той.Чух как Мина сподавя вика си. Усетих как

ръката ѝ замръзва. Придърпах я по-близо.– Всичко е наред – прошепнах.– Доведох моята приятелка. Както казах, че

ще направя. Това е Мина.Той обърна очи към нея, после пак ги сведе.

Показах му кафявия ейл.– Донесох и това.Той се засмя, но не се усмихна.Промъкнах се до него. Отворих бутилката с

отварачката на швейцарското ножче и се свих до него. Той наклони глава назад и ми даде да налея бира в устата му. Преглътна. Малко от бирата покапа по черния му костюм.

– Нектар. Напитката на боговете – въздъхна той.

Погледнах назад към тъмната фигура на Мина, която беше свела поглед към нас, към бледото ѝ лице, към широко отворените от

110


удивление очи и уста.– Кой си ти? – попита тя.– Господин Писна Ми От Вас – изскърца

той.– Говорих с един лекар – казах аз. – Не с

Доктор Смърт. Един, който може да те оправи.– Никакви доктори. Никой. Нищо. Оставе-

те ме на мира.– Ще умреш. Ще се разтрошиш и ще умреш.– Разпад разпад – наклони глава той. – Още

бира.Налях още бира.– Донесох и от тези.Подадох му капсула рибено масло. Добавих:– Някои хора се кълнат в тях.Той подуши:– Смърди на риба. Лигави хлъзгави плува-

щи неща.В очите ми имаше сълзи.– Той просто си седи тука – рекох. – Не му

пука. Все едно чака да умре. Не знам какво да направя.

– Нищо не прави – изскърца той.Затвори очи, наведе глава.

111

Скелиг

Мина дойде при нас. Сви се, взря се в лице-то му – сухо и бледо като мазилка – в мъртвите мухи и паяжините, в паяците и бръмбарите, които претичваха през него. Взе фенерчето от мен. Освети слабото му тяло в тъмния кос-тюм, проснатите на пода дълги крака, подутите ръце, отпуснати отстрани. Взе едно от тъмни-те космати топчета, лежащи край него.

– Кой си ти? – прошепна тя.– Никой.Мина се пресегна и докосна страната му.– Суха и студена – каза тя шепнешком. – От

колко време си тук?– Достатъчно дълго.– Мъртъв ли си?Той изпъшка.– Хлапашки въпроси. Все едно и също.– Разкажи ѝ – казах аз. – Тя е умна. Ще знае

какво да направи.Той се засмя, но не се усмихна:– Нека я видя.Мина обърна фенерчето към лицето си – то

беше блестящо бяло, а на мястото на очите и устата имаше катраненочерни цепки.

112


– Казвам се Мина.Тя въздъхна:– Аз съм Мина. А ти си …?– Ти си Мина – отговори той. – А на мен ми

писна до смърт.Тя докосна ръцете му. Вдигна мърлявия

маншет и пипна слабата му изкривена китка:– Калцификация. Процесът, при който

костта се втвърдява, губи гъвкавост. Процесът, при който тялото се превръща в камък.

– Не е толкова глупава, колкото изглежда – изскърца той.

– Свързано е с друг процес – каза тя, – при който умът също губи подвижност. Спира да мисли и да си представя. Става корав като ка-мък. Вече не е ум. Става парче кост, обвито от каменна стена. Този процес е осификация.

Той въздъхна.– Още бира.Налях още бира в устата му.– Отведи я – прошепна той.Покривът потрепери от вятъра. Върху нас се

посипа прах.Мина и аз се свихме близо един до друг, ко-

113

Скелиг

ленете ни почти лежаха върху него. Тя извърна лице, щом долови вонята на дъха му. Взех ръка-та ѝ и я поставих на плешките му. Притиснах върховете на пръстите ѝ до издутината под са-кото му. Тя се пресегна през него и опипа дру-гата му плешка. Когато ме погледна, очите ѝ блестяха в светлината на фенерчето.

Лицето ѝ почти се допираше до неговото. Бледата им кожа блестеше на светлината.

– Какво си ти? – прошепна тя.Никакъв отговор.Той седеше с наведена глава и затворени очи.– Можем да ти помогнем – прошепна тя.Никакъв отговор.Почувствах как от очите ми потичат сълзи.– Има едно място, където можем да те от-

ведем – каза тя. – Там е по-безопасно. Никой няма да знае. И там може само да си седиш и да умираш, ако наистина го искаш.

Нещо се шмугна край нас. Наведох фенер-чето и видях Шепот да влиза зад сандъците за чай.

– Шепот! – каза Мина.Котката се премести до него и се притисна

114


към осакатените му ръце. Той въздъхна и про-шепна:

– Меко и нежно.Прокара кокалчетата през пухкавата козина

на котарака.– Сладко нещо.Шепот замърка.Дъските изскърцаха. Отново ни засипа

прах.– Моля те, нека те заведем някъде другаде –

казах аз.– Още бира – прошепна той.Подадох капсула рибено масло.– Вземи и една от тези.Той наклони глава назад. Налях бира. Пус-

нах капсулата на бледия му език.Той отвори очи и се вгледа дълбоко в Мина.

Мина се вгледа дълбоко в него.– Трябва да ни позволиш да ти помогнем –

каза тя.Той замълча за дълго. Въздъхна:– Правете каквото щете.

115

Стояхме в пущинака. Шепот седна с нас. Почистихме си косите и дрехите от му-

хите и паяжините. Очите ѝ грееха:– Той е изключително създание.Вятърът задуха и гаражът изскърца.– Тази нощ ще го изведем – каза тя.– Призори – отговорих аз.– Ще се повикаме. Ще бухаме като бухали.

Ще се уверим, че сме се събудили.Взирахме се един в друг.– Изключително създание – прошепна тя.Тя разтвори ръка и ми показа тъмната топка

от втвърдени кожа и кости, която беше изнесла.– Какво е това? – попитах.Тя прехапа устна.– Не може да е това, което си мисля. Не

може.Татко дойде до задния прозорец. Застана

116


там и ни загледа.– Сега ще се връщам – казах. – Ще продъл-

жа да оправям градината.– Ще се върна да правя коса.– Ще се видим призори.– Призори. Няма да спя.Тя стисна ръката ми и се промъкна през вра-

тата с Шепот, който я следваше по петите.Свърнах в пущинака. Помахах на Татко.

Сърцето ми блъскаше. Коленичих в пръстта, усуквах стъблата и пилеех черните буболечки.

– Той няма да умре – прошепнах аз. – Няма просто така да умре.

По-късно Татко излезе. Заедно пихме пор-токалов сок и поседяхме облегнати на стената на къщата.

Той се усмихна.– Харесваш Мина значи.Свих рамене.– Харесваш я.– Тя е изключителна – казах аз.

117

Бях заедно с бебето. Бяхме повити заедно в гнездото на коса. Телцето ѝ беше покрито

с пера, тя беше мека и топла. Косът стоеше на покрива на къщата, пърхаше с криле и кряска-ше. Доктор МакНабола и Доктор Смърт бяха долу в градината. Бяха опънали маса с ножове, ножици и триони. Достор Смърт стискаше в юмрук голяма спринцовка.

– Свалете я! – крещеше той. – Ще я напра-вим като нова!

Бебето ужасено пищеше и врещеше. Стое-ше на ръба на гнездото, пляскаше с крила и за пръв път опитваше да полети. Видях големите голи петна кожа – тя все още нямаше достатъч-но пера, крилата ѝ все още не бяха достатъч-но силни. Опитах да я достигна, но ръцете ми бяха твърди и неподвижни като камък.

– Давай! – викаха докторите. Смееха се. –

118


Хайде, бебчо! Полети!Тя се олюляваше на ръба.После чух бухал. Отворих очи. Прозорецът

ми светлееше. Погледнах надолу и в пущинака видях Мина с ръце пред лицето.

Буху. Буху, буху, буху.– Цяла нощ не спах – казах аз, щом прити-

чах на пръсти при нея. – После, точно в по-следната минута, когато нощта свършваше, заспах.

– Но сега си буден? – попита Мина.– Да.– И ние не сънуваме това?– Не го сънуваме.– Не го сънуваме заедно?– Дори и така да е, няма как да разберем.Косът хвръкна на покрива на гаража и под-

хвана утринната си песен.Отидохме до вратата, пристъпихме вътре.

Бързо се придвижихме между мебелите. Осве-тих лицето му с фенерчето.

– Трябва да дойдеш с нас – каза Мина.Той въздъхна и изпъшка.– Болен съм.

119

Скелиг

Не ни погледна.– Омръзна ми.Провряхме се между чаените сандъци и

клекнахме пред него.– Трябва да дойдеш – повтори тя.– Слаб съм като бебе.– Бебетата не са слаби – прошепна тя. –

Виждал ли си как бебето крещи за храна или как се бори да пълзи? Виждал ли си как малко-то на коса дръзва да направи първия си полет?

Тя сложи ръка под мишницата му. Дръпна го.

– Моля те – прошепна.Аз също го хванах. Усетихме как започва да

се отпуска и да се предава в ръцете ни.– Страхувам се – проскърца той.Мина се наведе близо до него. Целуна бледа-

та му страна.– Не се страхувай. Ще те заведем на безопас-

но място.Ставите му проскъцаха, когато се помъчи да

се надигне от пода. Изхленчи от болка. Облег-на се на нас. Залиташе и се олюляваше, когато се изправи. Беше по-висок от нас – висок кол-

120


кото Татко. Усетихме колко е слаб, изключи-телно лек. Обгърнахме го с ръце. Пръстите ни се докосваха зад гърба му. Проучихме израстъ-ците върху плешките му. Усетихме, че са пре-гънати като ръце. Гледахме се в очите и не сме-ехме да изречем един на друг какво мислим, че сме почувствали.

– Изключително създание, изключително – прошепна Мина.

– Можеш ли да ходиш? – попитах аз.Той изскимтя, изскърца.– Движи се бавно – казах. – Дръж се за нас.Придвижвах се заднешком между чаените

сандъци. Мина го подкрепяше откъм гърба. Краката му се влачеха по разнебитения под. Разни неща притичваха през нас. Гаражът скърцаше. Падаше прахоляк. Дишането му беше накъсано и неравно. Тялото му трепере-ше. Той скимтеше от болка. На вратата затво-ри очи и отвърна глава от светлината, която се засилваше. После отново се обърна с лице към дневната светлина. С присвити зачервени очи погледна навън през вратата. Мина и аз се взирахме в лицето му – така бледо и напукано

121

Скелиг

като стара мазилка. Кожата му беше напукана и сбръчкана. Черната му коса беше разбърка-на и сплъстена. Прах, паяжини, мухи, паяци, бръмбари висяха и падаха от него. За пръв път видяхме, че не е стар. Изглеждаше като млад мъж. Мина прошепна:

– Ти си красив!Надникнах през пущинака към къщата и не

видях никого на прозореца.– Продължавайте да вървите.Отворих портата и го изтелих за ръката. Той

се облегна на Мина и се протътри след мен на алеята.

Затворих вратата.В града, на близката Кримсън Роуд, вече мо-

жеше да се чуе уличното движение. В градини-те и по покривите птиците извисяваха глас в песен. До нас се появи Шепот.

– Ще го носим – казах аз.– Да – съгласи се Мина.Застанах зад него и той се отпусна в ръцете

ми. Мина взе краката му.Останахме без дъх от учудване, че можем да

направим това, че товарът ни е толкова лек. За

122


миг затворих очи. Представих си, че това е сън. Казах си, че насън всичко е възможно. Усетих как големите издутини на гърба му се притис-кат в ръцете ми. Тръгнахме.

Вървяхме по задната алея, свихме в друга, забързахме към зелената порта на къщата със закованите прозорци. Мина отключи със своя ключ. Влязохме. Побързахме към вратата с червения надпис „ОПАСНО“. Мина отвори с ключа си. Влязохме в тъмното, после в първата стая и го положихме на пода.

Треперехме и дишахме тежко. Той скимте-ше от болка. Погалихме го нежно.

– В безопасност си – рече Мина.Тя свали жилетката си. Сгъна я и я подпъхна

под главата му.– Ще ти донесем още неща, за да ти е удоб-

но – каза тя.– Ще ти направим хубаво. Би ли искал нещо?

Аз се усмихнах.– 27 и 53 – казах.– 27 и 53 – изхленчи той.– Ще трябва да се връщам. Татко ми скоро

ще се събуди – казах аз.

123

Скелиг

– Аз също – каза Мина.Усмихнахме се един на друг и го погледнах-

ме, легнал край нас.– Няма да се бавим – казах.Мина целуна бледата му изпръхнала страна.

Още веднъж протегна ръце зад гърба му. Очи-те ѝ горяха от удивление и радост.

– Кой си ти? – прошепна тя.Той потрепери от болка:– Казвам се Скелиг.

125

Тази сутрин точно след закуска намина госпожа Дандо. Отби се с колелото си на

път за училище. Каза, че приятелите ми с не-търпение очакват да се върна при тях.

– Разправят, че си най-добрият в училище-то, когато трябва да се отнеме топката.

Татко ѝ показа цялата работа, която бяхме свършили по къщата. Показахме ѝ пущинака. Тя каза, че всичко ще е светло и ново за връща-нето на бебето у дома. Свали чантата от гърба си. Извади малко черно пухкаво мече, което Татко да отнесе на бебето.

– А ето и това за тебе – засмя се тя. – Съжа-лявам!

Беше папка с домашни от Распутин и Май-муната: разпечатки за попълване и въпроси за развиване на отговор. Имаше бележка от госпожица Клартс – „Без истинско домашно.

126


Напиши разказ. Оправяй се скоро!“. Имаше листове със задачи по математика и една книга със заглавие Юлий и пустинята с червена ле-пенка на гърба.

Татко се разсмя, когато я гледахме как се от-далечава с колелото си.

– Няма почивка за клетника, а, сине? Ще се оправя с разкрасяването. Ти се залавяй за тво-ята работа.

Взех химикалка и понесох задачите си на-татък по улицата в предната градина на Мина. Тя седеше с майка си на одеалото под дървото. Майката четеше, Мина дращеше бързо в чер-на тетрадка. Щом ме видя край зида, Мина се усмихна и ме покани да прескоча.

Тя погледна разпечатките.Смята се, че човекът п… от маймуните.Това е Теорията на Е…Тази теория е развита от Чарлз Д…Следваха още изречения в тоя дух.Мина прочете изреченията на глас.Когато стигнеше до празните места, казва-

ше „Празно, празно, празно“ с напевен глас.След първите три изречения спря и просто

127

Скелиг

ме погледна.– Наистина ли правите това по цял ден?– Мина – каза майката.Мина се закиска. Прелисти книгата. Беше за

едно момче, което разказва вълшебни приказ-ки, които излизат верни.

– Даа, изглежда добре – рече тя. – Но за как-во е червената лепенка?

– Означава, че книгата е за ученици като мен – отговорих. – Показва читателската въз-растова група.

– Ами ако и други читатели я поискат?– Мина – обади се майка й.– И къде би се вписал Уилям Блейк? – по-

пита Мина. – „Тигре, Тигре, жива жар, лумнал полунощен звяр...“. Това за най-добрите чита-тели ли е, или за най-лошите? Необходима ли е подходяща читателска възраст?

Зяпах я. Не знаех какво да кажа. Исках да прехвърля оградата и да се върна у дома.

– И ако е за най-лошите читатели, ще рече ли това, че на най-добрите читатели не им трябва, понеже е твърде глупаво за тях?

– Мина – каза майка й. Тя ми се усмихваше

128


нежно. – Не ѝ се хващай. Понякога се държи като дамичка.

– Добре – каза Мина.Върна се към писането в черната тетрадка.

Погледна нагоре към мене. Каза:– Давай тогава. Направи си домашните като

един добър ученик.Майка ѝ се усмихна отново.– Ще се прибирам – каза тя. – Кажи ѝ да

млъкне, ако пак се заяде. ОК?– ОК.След като тя си отиде, не проговорихме

цяла вечност. Преструвах се, че чета Юлий и пустинята, но думите сякаш бяха мъртви и безсмислени.

– Какво пишеш? – попитах най-сетне.– Моя дневник. За мен, за теб и Скелиг –

отговори тя.Не вдигна поглед.– А ако някой го прочете? – казах аз.– Защо да го чете? Ще знае, че е мой и е ли-

чен.Отново почна да пише.Замислих се за нашите дневници в учили-

129

Скелиг

ще. Попълвахме ги всяка седмица. Също тъй често госпожица Клартс проверяваше дали са спретнати и дали пунктуацията и правописът са верни. Даваше ни оценки за тях досущ като оценките за присъствие и точност и поведение и всичко останало, което правехме. Не казах на Мина нищо за това. Продължих да се престру-вам, че чета книгата. Усетих сълзи в очите си. Това ме накара да се замисля за бебето и така само влоших положението със сълзите.

– Съжалявам – каза Мина. – Наистина съ-жалявам. Едно от нещата, които ненавиждаме в училищата, е сарказмът там. А аз ставам сар-кастична.

Тя стисна ръката ми.– Толкова е вълнуващо – прошепна. – Ти,

аз, Скелиг. Ще трябва да идем при него. Той ще ни очаква. Какво да му занесем?

131

Какво е това място? – попитах Мина, кога-то тя отвори портата и влязохме в дългата

задна градина.Приведохме се и забързахме към вратата с

надписа „ОПАСНО“.– Беше на дядо ми – отговори тя. – Той по-

чина миналата година. В завещанието си го остави на мен. Ще бъде мое, когато стана на осемнадесет. – Тя превъртя ключа в ключал-ката. – Скоро ще повикаме да го ремонтират. После ще го дадем под наем.

Пристъпихме вътре с пакетите в ръце. Ше-пот се провря след нас.

– Но не се тревожи. Има седмици до идва-нето на строителите.

Светнах фенерчето. Влязохме в стаята, къ-дето бяхме оставили Скелиг. Той не беше там. Стаята беше тиха и празна, сякаш въобще не

–

132


е бил там. После видяхме жилетката на Мина зад вратата и мухите по дъсчения под и чухме Шепот да мяука от стълбите. Влязохме във ве-стибюла и видяхме силуета на Скелиг, който лежеше на средата на първото стълбище.

– Смазан съм – изскърца той, когато клек-нахме край него. – Омръзна ми до смърт. Ас-пирин.

Поровичках в джоба му, извадих две таблет-ки и ги пуснах в устата му.

– Преместил си се. Преместил си се съвсем сам – казах.

Той изстена от болка.– Искаш да идеш по-нагоре – каза Мина.– Да, някъде по-нагоре – прошепна той.Оставихме пакетите, вдигнахме го заедно и

го отнесохме на първата стълбищна площадка.Той изохка и се сгърчи от силната болка.– Сложете ме долу.Внесохме го в една спалня с висок бял та-

ван и светли тапети. Облегнахме го на стената. Тънки лъчи светлина проникваха през дъските по прозорците и осветяваха бледото му сухо лице.

133

Скелиг

Забързах надолу за пакетите. Развихме оде-алата, които бяхме донесли. Застлахме ги на пода и сложихме възглавница. Сложихме мал-ка пластмасова чинийка за аспирина и рибе-ното масло. До нея поставих отворена бутилка бира. Имаше и сандвич със сирене и половин шоколад.

– Всичко е за тебе – прошепна Мина.– Нека ти помогнем – казах аз.Той поклати глава. Преобърна се и запълзя

на четири крака по краткия път към одеалата. В лъчите светлина видяхме как сълзите му кап-ват и тупват на пода. Коленичи задъхан до оде-алата. Мина също коленичи срещу него.

– Ще направя да ти е по-удобно.Разкопча сакото и започна да го смъква от

раменете му.– Не – проскърца той.– Довери ми се – прошепна тя в отговор.Скелиг не помръдна. Мина изхлузи ръкави-

те от ръцете му и свали дрехата. Тогава и два-мата зърнахме това, което си бяхме мечтали, че ще видим. Под сакото му имаше криле, ко-ито излизаха през цепки в ризата. Когато бяха

134


освободени, крилете започнаха да се разгъ-ват. Те бяха смачкани и неравни, покрити със сбръчкани и криви пера. Щракаха и трептяха, докато се разтваряха. Бяха по-широки от раме-нете му и по-високи от главата му. Скелиг про-веси глава към пода. Сълзите му продължаваха да падат. Изхленчи от болка. Мина се протегна към него, помилва челото му. Протегна се още и докосна перата с връхчетата на пръстите си.

– Красив си – прошепна тя.– Оставете ме да спя – проскърца Скелиг. –

Искам да си ида у дома.Легна по лице и крилете му продължиха да

се разгъват и оформят над него. Придърпахме одеалата под тях, усетихме перата с опакото на ръцете си. Скоро дишането на Скелиг се успо-кои и той заспа. Шепот се облегна на него и замърка.

Гледахме се. Ръката ми трепереше, когато я протегнах към крилете на Скелиг. Докоснах ги с пръсти. Положих длани върху тях. Почувст-вах перата, а под тях – костите и жилите и мус-кулите, които ги поддържаха. Почувствах на-късаното му дишане.

135

Скелиг

Отидох на пръсти до капаците на прозор-ците и се загледах навън през тесните отвори.

– Какво правиш? – прошепна Мина.– Уверявам се, че светът все още си е на мяс-

тото – отговорих аз.

137

Кабелите и тръбичките отново бяха в нея. Стъкленият похлупак беше затворен. Тя

не се движеше. Беше повита в бяло. Косата ѝ беше пухкава, напълно права и тъмна. Исках да я докосна, да докосна кожата ѝ и да почувст-вам с пръсти нежността ѝ. Ръчичките ѝ бяха здраво свити в юмрук и протегнати от двете страни на главата. Не казвахме нищо. Слушах монотонното бръмчене на града отвън, врява-та в болницата. Чух собственото си дишане и уплашеното забързано дишане на родителите ми край мен. Чух ги да преглъщат сълзите си. Продължих да слушам. Слушах през всички тези звуци, докато чух бебето, нежното прос-вирване на дъха ѝ – слабо и далечно, сякаш ид-ваше от друг свят. Затворих очи и продължих да слушам. Слушах по-дълбоко, докато повяр-вах, че чувам как сърцето ѝ бие. Казах си, че

138


ако слушам достатъчно упорито, нейното ди-шане и биенето на сърцето ѝ никога няма да спрат.

Татко ме държеше за ръка, когато премина-вахме през болничните коридори към паркин-га. Минахме покрай един асансьор и жената с проходилката от горния етаж изтрополи на-вън. Дишаше тежко, облягаше се на проходил-ката и ми се усмихна.

– Три обиколки на всяка площадка и три пъти нагоре и надолу с асансьора. Скапана съм. Абсолютно скапана – рече тя.

Татко примигна и ѝ кимна любезно.– Ужасно трудно е да стигнеш дотам! – каза

тя. Разшава се в проходилката. – Скоро ще танцувам, ще видите!

Потупа ме с изкривената си ръка.– Толкова си тъжен днес. Беше ли да видиш

оня твой приятел?Кимнах и тя се усмихна.– Скоро се прибирам у дома. Той също ще

го направи. Продължавай да се движиш, това е. Бъди бодър.

Тя се отдалечи с накуцване, като си припя-

139

Скелиг

ваше „Господарят на танца“.– Кого имаше предвид тя – твой приятел? –

попита Татко.– Никой.Той беше прекалено объркан, та да ме пита

пак.В колата видях как сълзите се стичат по ли-

цето му.Затворих очи. Спомних си звука на диша-

нето на бебето, биещото ѝ сърце. Задържах ги в ума си, продължих да ги слушам. Докоснах сърцето си и долових сърцето на бебето да бие до него. Край нас трафикът ревеше, Татко пре-глъщаше сълзите си. Стоях съвсем тихо и се съ-средоточих да запазя бебето невредимо.

141

Ето го – произнесе Мина. – Археоптерикс. Динозавърът, който лети.

Положи тежката енциклопедия на тревата под дървото. Сведохме поглед към тромаво-то създание. Беше покачено на бодлив клон. По-нататък вулкани бълваха пламъци и дим. Огромните сухоземни същества – диплодок, стегозавър – се щураха из камениста равнина.

– Вярваме, че динозаврите са изчезнали – продължи тя. – Но има друга теория – че наследниците им са все още с нас. Гнездят из нашите дървета и таваните на къщите ни. Въз-духът е пълен с песните им. Малкият археопте-рикс оцелял и дал начало на тази еволюционна линия, която довела до птиците.

Тя посочи късите закърнели криле.– Крила и пера, виждаш ли? Но това съз-

дание било тежко, кокалесто. Виж тромавата

–

142


тежка опашка. Било способно само на кратки бързи полети. От дърво на дърво, от камък на камък. Не могло да се издига в спирала и да танцува като сегашните птици. Нямало пнев-матизация.

Погледнах я.– Нищо ли не помниш? – попита тя. – Пнев-

матизация. Наличието на въздушни кухини в костите на птиците. Точно това им позволява да летят свободно.

Косът излетя от дървото над нас и се стрел-на в небето.

– Ако вземеш един археоптерикс – каза Мина, – той ще тежи почти като камък в ръка-та ти. Ще бъде тежък почти колкото глинените модели, които правя.

Погледнах в тъмните очи на Мина. Те бяха широко отворени в очакване, като че искаше да видя или да кажа нещо. Мислех за бебето в скута ми, за Скелиг, висящ между Мина и мен. Мислех за неговите криле и за пърхащото сър-це на бебето.

– Еволюцията няма край – каза Мина.Тя се примъкна по-близо до мен.

143

Скелиг

– Трябва да бъдем готови да продължим на-пред – каза тя. – Може би замисълът за нас не е да останем вечно такива.

Взе ръката ми.– Ние сме изключителни – прошепна тя.Вгледа се дълбоко в мен.– Скелиг! – прошепна тя. – Скелиг! Скелиг!Отвърнах на погледа й. Не мигнах. Сякаш

тя викаше Скелиг от някое място дълбоко в мен. Сякаш и двамата се взираме в това място, откъдето идваха сънищата ни.

А после дойдоха кикотенето и хиленето. По-гледнахме нагоре и видяхме Дрънкалото и Глу-пчото, които стояха от другата страна на зида и ни гледаха отвисоко.

145

Какво ти става? – не спираха да питат те. – Какво ти става, по дяволите?

Бях безнадежден. Не можех да подавам. Про-пусках топката с цяла миля, когато скачах да я посрещна с глава. Препъвах се из цялото игри-ще, когато топката беше в краката ми. Спънах се в нея и паднах и си одрах лакътя на бордюра. Чувствах се треперлив и нестабилен и не исках да правя това – да играя футбол с Дрънкалото и Глупчото на предната ни улица, докато Мина седеше на дървото с книга в скута и гледаше ли, гледаше.

– Така е, щото беше болен – каза Дрънкало-то.

– Дръжки – каза Глупчото. – Не е бил болен. Само се е тревожел.

Гледаше ме как опитвам да кача топката на главата си. Тя отскочи от коляното ми и отиде

–

146


в канавката.– Просто не съм се упражнявал – казах аз.– Глупости – отговори той. – Има само сед-

мица, откакто можеше да биеш всеки в учили-ще.

– Така си е – каза Дрънкалото.– Тя е – рече Глупчото. – Тая в дървото. Мо-

мичето, с което беше.Дрънкалото се ухили.–Така си е.Поклатих глава.– Дрън-дрън – прошепнах аз.Гласът ми беше толкова треперлив, колкото

и краката ми. Те стояха и се кикотеха.– Момичето е – каза Дрънкалото.– Момичето, което се катери по дърветата

като маймуна – каза Глупчото. – Същата, дето седи в дървото като гарван.

– Дрън-дрън – казах аз.Погледнах Дрънкалото в очите. Той ми беше

най-добър приятел от години. Не вярвах да продължи с това, ако го погледнех в очите и го помолех да престане.

Той се захили:

147

Скелиг

– Държи се с нея за ръчичка.– Тя казва, че той е изключителен – каза Глу-

пчото.– Вървете на майната си – отговорих.Отвърнах се от тях, минах покрай нашата

къща и продължих до края на улицата, после завих в задната алея. Чух ги, че идват след мен. Седнах на земята и опрях гръб на закования с дъски гараж. Исках само те да си отидат. Исках да останат. Исках да мога да играя както пре-ди. Исках нещата да са точно такива, каквито бяха.

Дрънкалото клекна до мен и можех да усетя, че съжалява.

– Бебето е болно – казах. – Наистина болно. Докторите казват, че съм в стрес.

– Аха. Аха. Знам. Съжалявам.Глупчото риташе топката и тя отскачаше от

дъските.– Не прави това – казах аз. – Ще го срутиш.Той се ухили.– Оу, нима?Продължи да рита.– Не го прави – повторих.

148


Изправих се и го улових за врата:– Спри.Той пак се захили.– Да спра какво, Майкъл? – отвърна ми с ви-

сок момичешки глас.Тласнах го о гаража. Потупах с ръка дъските

до главата му.Той смигна на Дрънкалото.– Виждаш ли какво ти разправям? – каза

той.Отново потупах дъските. Чу се шупно из-

пукване и целият гараж се разтресе. Глупчото скокна надалеч. Зяпахме дъските.

– Дявол да го вземе – каза Дрънкалото.Имаше още едно изпукване и още едно раз-

трисане, а после – тишина.Отворих вратата към пущинака и влязохме

на пръсти там. Взирахме се през вратата към мрачния гараж. В светлината се стелеше прах, по-плътно от всякога.

Още едно изпукване.– Дявол да го вземе – каза Глупчото.– По-добре да доведа Татко си – казах аз.

149

Много предпазливо, с малък чук и дъл-ги тънки пирони, Татко закова някол-

ко дъски през вратата. Докато той работеше, гаражът се тресеше. Каза ни да стоим назад. Стояхме в пущинака, зяпахме и клатехме гла-ви. Татко взе черна блажна боя и написа на дъските „ОПАСНО“. Донесе кола за нас и бира за себе си и всички ние седнахме, облег-нати на стената на къщата и взрени в гаража.

– По-хубаво да доведа да го обезопасят, а? – каза Татко.

– Чичо ми е строител – каза Глупчото. – Все прави гаражи, достроява и тем подобни.

– Тъй ли?– Той би Ви казал да съборите цялото това

нещо и да започнете отначало.– Тъй ли?– Тъй. Някои хора се борят да запазят неща,

150


които би трябвало да бъдат срутени преди го-дини.

Погледнах гаража и си представих как го няма. Видях голямата празнота на негово място.

– Тъй – повтори Глупчото. – Той казва, че най-хубавата работа се върши с голям чук и голям контейнер за боклук.

Той изгълта колата си. Косът долетя на ръба на гаражния покрив и се курдиса там. Знаех, че ще наблюдава пущинака в търсене на бубо-лечки и тлъсти червеи за своите малки.

– Косът иска да се махнем – казах аз.Глупчото изпъна показалец и палец като

пистолет. Премери птицата, все едно се при-целваше.

– Пипнах те – каза той и ръката му отско-чи, сякаш е стрелял.

Татко каза на Дрънкалото и Глупчото, че е хубаво да ги види пак.

– Майкъл беше унил – каза той. – Едно хубаво мачле с приятели ще е точно каквото докторът предписа.

– Но не и срещу гаража – каза Дрънкалото.

151

Скелиг

– Не и срещу проклетия гараж, не.Взехме топката и излязохме през къщата

обратно на предната улица. Мина я няма-ше. Сега играх по-добре, но не можех да се удържа да не поглеждам към празното дърво. Представях си как тя е сама със Скелиг в тъм-ната къща.

Хванах ги, че ми се смеят.– Тя вече ти липсва? – каза Глупчото.Вдигнах поглед и опитах да се подсмихна.

Отидох да седна на зида на нашата предна градина.

– Както и да е, коя е тя? – попита Дрънка-лото.

Свих рамене.– Казва се Мина.– От кое училище е?– Не ходи на училище.Те ме погледнаха.– Как така? – попита Дрънкалото.– Бяга от училище? – каза Глупчото.– Майка ѝ я обучава – отговорих аз.Те отново ме погледнаха.– Дявол да го вземе – рече Дрънкалото. –

152


Мислех, че си длъжен да ходиш на училище.– Представи си – каза Глупчото.За известно време си представяха.– Късметлийка – каза Дрънкалото.– Но как е с приятелите? – попита Глупчо-

то. – И кой би искал да кисне у дома по цял ден?

– Те мислят, че училището ти пречи да учиш – казах аз. – Мислят, че училищата оп-итват да направят всички хора еднакви.

– Това са дивотии – каза Глупчото.– Аха – каза Дрънкалото. – В училище по

цял ден учиш.Свих рамене.– Може би.– Заради това ли не идваш? – попита Дрън-

калото. – Щото никога няма да се върнеш? Ще дадеш на майката на това момиче да те обучава?

– Не, разбира се – отговорих аз. – Но те ще ме научат на някои неща.

– Например?– Например да моделирам с глина. И за Уи-

153

Скелиг

лям Блейк.– Кой е тоя? – попита Глупчото. – Оня тип,

дето взе касапницата в града ли?– Той казвал, че училището отнема всяка

радост – казах аз. – Бил е художник и поет.Те се спогледаха и се усмихнаха. Дрънкало-

то не можеше да ме погледне в очите. Усетих как лицето ми пламва и се изчервява.

– Вижте. Нищо не мога да ви кажа. Но све-тът е пълен с изумителни неща.

Глупчото въздъхна, поклати глава и потупа топката между коленете си.

– Виждал съм ги – казах аз.Дрънкалото ме зяпаше.Представих си как го отвеждам през вра-

тата с надписа „ОПАСНО“ при Скелиг и му го показвам. За момент си умирах да му кажа какво съм видял и какво съм докоснал.

– Ето я и нея – каза Глупчото.Всички се обърнахме и видяхме Мина от-

ново да се качва на дървото.– Момичето-маймуна – каза Дрънкалото.Глупчото се разкикоти.

154


– Ей! – каза той. – Май Распутин е прав за тази работа с еволюцията. Може да дойде и да я погледне и да види, че около нас все още бъка от маймуни.

155

Скелиг

Когато ме погледна отвисоко от дървото, очите на Мина бяха студени. Гласът ѝ беше

саркастичен и напевен:

„Слава Богу, в училище не съм бил,Та с бой глупци да ми налагат своя стил.“

– Нищичко не знаеш за това – казах аз. – Не ни бият с пръчка и приятелите ми не са глупа-ци.

– Ха!– Това е. Нищо не знаеш. Мислиш си, че си

специална, но си точно толкова невежа, колко-то и всички останали. Може и да знаеш за Уи-лям Блейк, но нищо не знаеш за нещата, които правят обикновените хора.

– Ха!– Да. Ха!

156


Зяпах в краката си. Чоплех си ноктите. Под-ритвах стената.

– Те ме мразят – каза Мина. – Можах да го видя в очите им. Те мислят, че те отнемам от тях. Те са глупаци.

– Не са глупаци.– Глупаци. Ритат топки и скачат един срещу

друг и се кискат като хиени. Глупаци. Да. Хие-ни. И ти също.

– Хиени? А пък те мислят, че си маймуна.Погледна ме гневно и лицето ѝ пламна.– Видя ли? Видя ли какво имам предвид? Те

не знаят нищо за мене, обаче ме мразят.– А ти, разбира се, знаеш всичко за тях.– Знам достатъчно. Няма какво да се знае.

Да риташ, да се хилиш и да си глупав.– Ха!– Да, ха! А оня рижав дребосък…– Блейк е бил рижав дребосък.– Откъде знаеш?– Видя ли? Мислиш, че никой освен тебе не

може да знае неща.– Не, не мисля така!– Ха!

157

Скелиг

Устните ѝ бяха здраво стиснати. Тя прити-сна глава към ствола на дървото.

– Върви си вкъщи – каза тя. – Върви и си иг-рай тъпия футбол или каквото и да е. Остави ме сама.

Изритах зида за последно, после я оставих. Отидох в моята предна градина. Влязох през отворената предна врата. Някъде от горния етаж Татко извика „Здрасти“. Отидох право в пущинака, сгуших се клекнал там и здраво сти-снах очи, за да опитам да спра сълзите.

159

Събудиха ме бухалите. Или вик, който приличаше на бухане. Погледнах навън.

Луната висеше над града – огромна оранжева топка, върху която се очертаваха силуетите на камбанариите и комините. Около нея небе-то беше синьо, после потъмняваше до черно високо горе, където светеха само най-ярките звезди. Долу пущинакът беше изпълнен с чер-ната сянка на гаража и един клин студена сре-бриста светлина.

Озърнах се за птиците, но не видях нищо.– Скелиг – прошепнах аз. – Скелиг. Скелиг.Наругах се наум, понеже сега трябваше да

разчитам на Мина, за да отида при него.Отново си легнах. Лашках се между съня и

будуването. Сънувах как Скелиг влиза в бол-ничното отделение и вдига бебето от стъкле-ната кутия. Изтегля тръбичките и кабелите от

160


нея. Тя се протяга и докосва бледата му суха кожа с пръстчета и се смее. Той я отнася, отли-та с нея в ръце през най-тъмния дял на небето. Приземяват се в пущинака, застават там и ме викат.

– Майкъл! Майкъл!Стоят там и се смеят. Тя подскача в ръцете

му. Отървали са се от всичките си болести и отново са силни.

– Майкъл! – вика той и очите му блестят от радост. – Майкъл! Майкъл! Майкъл!

Събудих се. Пак чух бухалите. Намъкнах джинси и пуловер и се промъкнах на пръсти по стълбите и навън в пущинака. Нищо, разби-ра се, само образите им горяха в ума ми. Стоях заслушан в града около мен, в безкрайния му нисък и дълбок рев. Излязох през сенките на задната алея. Макар да знаех, че е безполезно, се отправих към къщата със закованите про-зорци. Както вървях, нещо се потри в мен.

– Шепот!Котаракът тръгна с мен, прокрадвайки се

отстрани.Вратата към градината беше открехната. Лу-

161

Скелиг

ната се беше издигнала. Висеше точно над нас. Градината зад зида се къпеше в светлината й. Мина чакаше. Седеше на стъпалото пред над-писа „ОПАСНО“ с опрени на коленете лакти, а бледото ѝ лице почиваше в ръцете й. Посп-рях и се вгледахме един в друг.

– Защо се забави толкова? – попита тя.Погледнах я.– Помислих си, че ще трябва да свърша това

сама.– Помислих си, че това искаш.Котаракът се провря до нея и се отри в кра-

ката й.– О, Майкъл – каза Мина.Не знаех какво да правя. Седнах на стъпала-

та под нея.– Изговорихме глупави неща – каза тя. – Аз

изговорих глупави неща.Нищо не казах. Един бухал долетя тихо в

градината и застана на задната стена.Буху – подхвана той. Буху, буху, буху.– Не се ядосвай. Бъди ми приятел – про-

шепна тя.– Приятел съм ти.

162


– Възможно е да мразиш приятел. Днес ти ме мразеше.

– Ти ме мразеше.Другият бухал се сниши и тихо кацна до

другаря си.– Обичам нощта – каза Мина. – Всичко из-

глежда възможно през нощта, когато остана-лият свят спи.

Вдигнах поглед към сребристото ѝ лице и мастиленочерните ѝ очи. Знаех, че насън бих могъл да я видя – как луната със Скелиг тихо прелита през нея.

Преместих се горе до нея.– Ще бъда твой приятел – прошепнах аз.Тя се усмихна и поседяхме, оглеждайки се

наоколо в лунната светлина. Не след дълго бу-халите се вдигнаха и се отправиха към центъ-ра на града. Двамата се облягахме на вратата с надписа „ОПАСНО“. Усетих, че заспивам.

– Скелиг! – изсъсках аз. – Скелиг!Изтрихме съня от очите си.Мина вкара ключа в ключалката.

163

Нямахме фенерче. Светлината през про-цепите на дъските беше бледа и слаба.

Препъвахме се в тъмното. Държахме се един за друг и протягахме свободните ръце пред себе си. Ударихме се в стената. Закачахме пръстите си в разхлабените дъски на пода. Спъвахме се, докато се качвахме по стълбите. Протътрихме се през първата стълбищна площадка. Напи-пахме дръжката на вратата към стаята, където мислехме, че сме оставили Скелиг. Отворихме два пръста. Прошепнахме „Скелиг! Скелиг!“. Никакъв отговор. Внимателно продължихме с разперени ръце, като опипвахме пред себе си с крак преди всяка стъпка. Дишането ни беше бързо, плитко, треперливо. Сърцето ми тътне-ше. Отворих широко очи, вторачих се в тъм-нината и затърсих очертанията на тялото му на пода. Нямаше нищо – само одеалата, възглав-

164


ницата, пластмасовата чинийка – а бирената бутилка се търкули надалеч, когато се препъ-нах в нея.

– Къде е той? – прошепна Мина.– Скелиг – шептяхме ние. – Скелиг! Скелиг!Върнахме се пак на площадката. С препъва-

не се качихме по следващите стълби, отворих-ме много врати, взирахме се през тях в катране-ночерните стаи и нашепвахме името му. Чува-хме само дишането си, несигурните си стъпки, ехото на името му, което отекваше от голите подове и стени. Върнахме се на площадката и с препъване се качихме по следващите стълби.

Спряхме. Стиснахме ръцете си. Усетихме как треперим. Главите ни бяха пълни с тъмни-ната на къщата. До мен беше само лицето на Мина, сребристото му сияние.

– Трябва да сме по-спокойни – прошепна тя. – Трябва да слушаме, както слушахме пису-кането на косчетата.

– Да – казах аз.– Стой неподвижно. Не прави нищо. Слу-

шай най-най-дълбоките кътчета на тъмнината.Държахме се за ръце и слушахме нощта. Чу-

165

Скелиг

хме непрестанния грохот на града около нас, скърцането и пукането на къщата, нашето ди-шане. Като се вслушах по-дълбоко, чух диша-нето на бебето дълбоко вътре в мен. Чух далеч-ното биене на сърцето й. Въздъхнах, разбирай-ки, че тя е в безопасност.

– Чуваш ли? – попита Мина.Вслушах се и сякаш Мина ме поведе, за да

чуя каквото чува тя. Беше като слушането на писукането на косчетата в гнездото. Дойде над нас – далечен скърцащ свирещ звук. Дишане-то на Скелиг.

– Чувам – прошепнах аз.Изкачихме последните стълби до последна-

та врата. Леко, предпазливо завъртяхме дръж-ката и отворихме вратата.

През сводестия прозорец влизаше лунна светлина. Скелиг седеше пред рамката, наве-ден напред. Видяхме черния силует на бледото му лице, на приведените му рамене, на крилете му, свити върху раменете. В основата на кри-лете се белееше скъсаната риза. Трябва да ни беше чул, когато пристъпихме през вратата, когато се свихме заедно до стената, но не се

166


обърна. Не говорехме. Не смеехме да го доб-лижим. Докато наблюдавахме, един бухал се появи – спусна се с безшумните си криле от обляното в лунна светлина небе към прозоре-ца. Застана на рамката. Наведе се напред, от-вори човка, остави нещо на перваза и отново отлетя. Скелиг допря устни до перваза. После бухалът – или другият бухал – отново дойде до прозореца, кацна, отвори човка, пак отлетя. Скелиг пак се наведе напред. Дъвчеше.

– Те го хранят – прошепна Мина.И това беше вярно. Всеки път, щом бухали-

те си отидеха, Скелиг вдигаше оставеното за него от тях, дъвчеше и преглъщаше.

Най-после се обърна към нас. Не видяхме нищо от очите му, от бледото му лице; само черния му силует на фона на сияещата нощ. Мина и аз се държахме за ръце. Все още не сме-ехме да идем при него.

– Елате при мен – прошепна той.Не помръднахме.– Елате при мен.Мина ме подръпна, поведе ме към него.Срещнахме се в средата на стаята. Той стае-

167

Скелиг

ше изправен. Изглеждаше по-силен от всяко-га. Взе моята ръка и ръката на Мина и тримата, свързани, застанахме там, в лунната светлина, на стария дъсчен под. Той стисна ръката ми, като че да ми вдъхне сигурност. Когато ми се усмихна, усетих миризмата на дъха му, на не-щата, с които бухалите го бяха хранили. Дъ-хът му беше като на животно, което се храни с месото на други животни – куче, лисица, кос, бухал. Пак ме стисна и се усмихна. Пристъпи настрани и се завъртяхме заедно, продължи-хме бавно да се завъртаме, сякаш внимателно и нервно започваме да танцуваме. Луната ос-ветяваше лицата ни едно след друго. Всяко лице се въртеше от сянка в светлина, от сянка в светлина, от сянка в светлина и с всяко след-ващо навлизане на лицата на Мина и Скелиг в светлината те ставаха по-сребристи, по-безиз-разни. Очите им ставаха по-тъмни, по-празни, по-пронизващи. За миг поисках да се издър-пам от тях, да скъсам кръга, но ръката на Ске-лиг стисна моята по-здраво.

– Не спирай, Майкъл – прошепна той.Неговите очи и очите на Мина се взираха

168


далеч навътре в мен.– Не, Майкъл – каза Мина. – Не спирай.Не спрях. Открих, че се усмихвам, че Скелиг

и Мина също се усмихват. Сърцето ми препус-каше и бумтеше, а после се успокои в постоя-нен ритъм. Чувствах как сърцата на Скелиг и Мина бият заедно с моето. Чувствах как дишат в същия ритъм като мене. Сякаш бяхме навлез-ли един в друг, бяхме станали едно. Главите ни бяха тъмни, а после станаха огромни и облени в лунна светлина като самата нощ. Не можех да усетя голите дъски на пода с краката си. Осе-завах само ръцете, които държах, виждах само въртящите се в светлината и мрака лица, и за миг зърнах на гърба на Мина призрачни кри-ла, почувствах как от моя гръб израстват пера и нежни кости и бях издигнат над пода заедно със Скелиг и Мина. Заедно описвахме кръгове в празния въздух в тази празна стая високо в старата къща на Кроу Роуд.

После свърши. Озовах се на пода до Мина. Скелиг клечеше до нас. Докосна ни по главите.

– Сега си вървете у дома – изскърца той.– Но ти как стана такъв? – попитах аз.

169

Скелиг

Той допря пръст до устните си. – Бухалите и ангелите – прошепна.Вдигна показалец, когато отново понечихме

да заговорим.– Запомнете тази нощ.Излязохме с олюляване от стаята. Слязохме

по стълбите. Излязохме през вратата с надписа „ОПАСНО“ в нощта. Спряхме за миг.

– И с тебе ли се случи същото? – попитах шепнешком.

– Да. Случи се с нас.Разсмяхме се. Затворих очи. Опитах отново

да усетя перата и костите в крилата на гърба ми. Отворих очи и опитах да си припомня призрачните криле на гърба на Мина.

– Пак ще се случи – каза Мина. – Нали?– Да.Забързахме към дома. На влизане в задната

алея пак спряхме, за да си поемем дъх. Тъкмо тогава чух гласа на Татко, който викаше:

– Майкъл! Майкъл!Както си стояхме, видяхме Татко да излиза в

алеята от пущинака. Гласът му беше изпълнен със страх.

170


– Майкъл! О, Майкъл!После ни видя да стоим там, ръка за ръка.– Майкъл! О, Майкъл!Изтича и ме грабна в прегръдките си.– Вървяхме насън – каза Мина.– Да – казах аз, докато той ме притискаше

здраво, за да ме опази. – Не знаех какво правя. Сънувах. Ходех насън.

171

Доктор Смърт седеше срещу мен на кухнен-ската маса. Докосна ръката ми с дългите

си криви пръсти. Долових мириса на тютюн около него. Видях черните петна по кожата му. Татко му разказваше историята – изчезването ми през нощта, ходенето насън. В гласа му чух колко е уплашен все още, как е смятал, че ме е загубил. Исках отново да му кажа, че съм до-бре, че всичко е наред.

– Събудих се и разбрах, че го няма. Ведна-га разбрах, че го няма. Когато обичаш някого, знаеш такива неща. Така е, Дан. Нали?

Доктор Смърт опита да се усмихне, но очи-те му останаха тъпи и студени.

– И това момиче беше с теб? – каза той.– Мина – каза Татко. – Видяла го през про-

зореца да ходи насън през нощта. Отишла да му помогне. Вярно е, нали, Майкъл?

172


Кимнах.Доктор Смърт облиза устни.– Мина. Не е от моите – каза той. – Не я

познавам.Пак опита да се усмихне.– Ходене насън? – попита той. Повдигна

вежди. – И това е истина?Изгледах го втренчено.– Да. Истина е.Гледаше ме. Беше студен, сух, блед като смър-

тта. На неговия гръб никога нямаше да поник-нат криле.

– Нека те погледна.Изправих се пред него. Светна с малко ярко

фенерче в очите ми и надзърна в мене. Светна и в ушите ми. Усетих как дъхът и миризмата му ме покриват. Той вдигна ризата ми и притисна стетоскопа в гърдите ми и ме преслуша. Усетих неговите хладни и влажни ръце върху кожата си.

– Кой ден е? – попита. – Кой месец? Как се казва министър-председателят?

Татко дъвчеше устните си, докато гледаше и слушаше.

173

Скелиг

– Добро момче – промърмори той, докато отговарях.

Доктор Смърт пипна бузата ми.– Има ли нещо, което би искал да ми ка-

жеш? – попита той.Поклатих глава.– Не се срамувай. Ние с Татко ти сме преми-

нали през всичко, което преживяваш.Пак поклатих глава.– Той е силно и здраво момче – каза Доктор

Смърт. – Само го дръжте под око – устата му се изкриви в усмивка, когато ме погледна. – И се уверете, че нощем си стои в леглото.

Задържа ме близо до себе си.– Това е труден период – каза той. – Всичко

в тебе се променя. Светът може да ти се стори диво и странно място. Но ще го израстеш.

– Вие ли лекувахте Ърни? – попитах аз.Той повдигна вежди.– Ърни Майърс. Човекът, който преди жи-

вееше тук.– Аха – рече Доктор Смърт. – Да, господин

Майърс беше един от моите.– Говореше ли, че вижда неща?

174


– Неща?– Странни неща. В градината, в къщата.С крайчеца на окото си видях как Татко пак

задъвка устни.– Господин Майърс беше много болен – от-

говори Доктор Смърт. – Той умираше.– Знам това.– А когато умът се приближава към смъртта,

той се променя. Става по-малко… подреден.– Та говореше ли?– Наистина говореше за някакви образи,

които му се явявали. Но така правят мнозина от моите хора.

Той отново ме хвана с дългите си пръсти.– Смятам, че имаш нужда да поиграеш фут-

бол с приятелите си – каза. – Смятам, че имаш нужда да тръгнеш пак на училище – докторът погледна Татко. – Да, мисля, че той трябва пак да тръгне на училище. Прекалено много е в къ-щата – потупа ме по главата. – Тук вътре тече прекалено много мислене и чудене и тревоги.

Той се изправи и Татко отиде с него до вра-тата. Чух ги да говорят приглушено в антрето.

– За тебе – училище от утре – каза татко, щом

175

Скелиг

влезе. Опитваше се да е енергичен и действен, но стисна устни и ме погледна и видях уплаше-ния поглед в очите му.

– Съжалявам, Татко – прошепнах аз.Прегърнахме се здраво и после се загледа-

хме навън в пущинака.– Защо попита онези неща за Ърни?– Не знам. Щурави приумици.– Вярно ли е това, което ни каза? Че си хо-

дил насън.За миг ми се прииска да му разкажа всичко:

Скелиг, бухалите, до къде стигнахме аз и Мина през нощта. После разбрах колко странно би изглеждало.

– Да. Вярно е, Татко.

177

Наистина отидох на училище на другия ден. Распутин започна часа си, като ме

поздрави с добре дошъл отново. Каза, че съм пропуснал много, но се надява, че ще мога да наваксам. Казах му, че съм учил за еволюция-та и съм разбрал за археоптерикса. Той вдигна вежди.

– Мислите ли, че в света на хората има неща като археоптерикса? – попитах го аз.

Той присви очи и ме погледна.– Хора, които се превръщат в същества, спо-

собни да летят? – попитах.Чух как Глупчото се кикоти зад мене.– Кажи му за момичето-маймуна – каза той. – Какво е това? – попита Распутин.– Момичето-маймуна – каза Глупчото.Чух Дрънкалото да му казва да млъкне.– Може би има същества, които са останки

178


от маймуните – каза Глупчото. – Момичета и момчета маймуни.

Не му обърнах внимание. Казах:– Костите ни биха имали нужда от пневма-

тизация.Распутин дойде при мен и разроши косата

ми.– А и крилете биха били от полза – рече. –

Но мога да забележа, че си чел нашироко. До-бра работа, Майкъл. Ние всички знаем кой тук е момчето-маймуна.

Глупчото се разкикоти. Когато Распутин се обърна и тръгна към катедрата, Глупчото из-даде звук като маймуна. Распутин каза, че сега сме минали еволюцията. Ще продължим с изу-чаването на това, което е вътре в нас – муску-лите, сърцето и белите дробове, храносмила-телната система, нервната система, мозъкът.

– Продължавай да идваш на училище, Май-къл – каза Распутин. – Не искам да пропускаш повече неща.

– Не, господине – отговорих аз.Той разгъна дълга илюстрация на разрязан

човек, в чийто гърди бяха показани светлочер-

179

Скелиг

вени дробове и сърце, стомах и черва, мрежи от кръвоносни съдове и нерви, кафеникави мускули и бели кости, синьо-сив мозък. Ня-колко от другите деца потръпнаха отвратени.

– Това сте вие –каза Распутин.Глупчото се изкикоти.Распутин го повика отпред. Направи се, че

му сваля кожата и отваря гръдния му кош.– Да. Отвътре всички ние сме еднакви, не-

зависимо колко противна може да изглежда външността. Това бихме видели, ако отворех-ме нашия господин Глупчо.

Распутин се усмихна.– Разбира се, може да е малко по-голяма

бъркотия от показаното на картината.Глупчото се оттегли на чина си.– Сега – каза Распутин – бих искал да сло-

жите ръка от лявата страна на гърдите си, ето така. Почувствайте биенето на вашите сърца…

Почувствахме сърцата си. Знаех колко глу-паво би било да кажа на Распутин, че мога да усетя две сърца – на бебето и моето.

– Това е нашият мотор – каза Распутин. – Бие ден и нощ, когато сме будни и когато

180


спим. Не ни се налага да мислим за това. През повечето време дори едва си даваме сметка, че е там. Но спре ли…

Глупчото изграчи, като че ли го душаха.– Правилно, господин Глупчо.Распутин също изграчи и се пльосна напре-

ко на бюрото си.Огледах се наоколо. Половината клас леже-

ше по чиновете, преструвайки се на мъртъв.Дрънкалото ме наблюдаваше. Можех да от-

гатна, че иска пак да сме приятели.По обед на двора играх футбол толкова

усърдно, колкото смогнах. Отнемах топката и плонжирах. Дриблирах и финтирах и правех щури удари с глава. Отбелязах четири гола, асистирах за още три и моят отбор спечели с огромна преднина. Накрая отстрани на джин-сите ми имаше дълга цепка. Кокалчетата на ля-вата ми ръка бяха одрани. От малка драскоти-на над окото ми се процеждаше кръв.

Момчетата от моя отбор ме наобиколиха, когато тръгнахме да се прибираме. Казаха, че съм играл по-добре от всякога. Казаха ми, че трябва да прекратя с отсъствията. Бях им ну-

181

Скелиг

жен.– Не се притеснявайте – каза Дрънкалото.

– Този път той наистина се върна, нали, Май-къл?

Следобед имахме при госпожица Клартс. Написах разказ за едно момче, което изследва някакви изоставени складове край реката. На-мира един стар миризлив скитник и се оказва, че той има крила под вехтото си палто. Момче-то го храни със сандвичи и шоколад и човекът отново укрепва. Момчето има приятелка на име Кара. Мъжът учи момчето и Кара какво е да летиш и после изчезва, пляскайки с криле през водата.

Видях сълзите в очите на госпожица Клартс, когато тя седна до мен и прочете разказа.

– Прекрасно е, Майкъл! – каза тя. – Стилът ти действително се подобрява. Упражнявал ли си се у дома?

Кимнах.– Хубаво. Имаш истинска дарба. Следвай я.Точно след това секретарката госпожица

Мур влезе и прошепна нещо на госпожица Клартс. Двете ме погледнаха. Госпожица Мур

182


ме помоли да изляза с нея за момент. Трепе-рех, когато тръгнах към нея. Сложих ръка на гърдите си и почувствах сърцето си. Госпожи-ца Мур ме поведе към кабинета си по дългите коридори. Татко ми се обадил, каза тя, и искал да ми каже нещо.

Дъвчех си устните, когато взех слушалката.Чух го как диша и въздъхва.– Бебето – казах аз.– Да. Нещо не е наред. Трябва да отида, да

подредя.– Нещо?– Много неща, сине. Искат да говорят с нас

с майка ти заедно.– Без мене?– Говорих с майката на Мина. Можеш да

идеш там на чай. Можеш да чакаш там, докато се прибера у дома. Няма да се бавя. Няма и да забележиш, че ме е нямало.

– Бебето ще се оправи ли?– Така мислят. Така се надяват. Както и да е,

тази вечер няма да се случи нищо. Утре ще го правят.

– Трябваше да си остана у дома. Трябваше

183

Скелиг

да продължа да мисля за нея.– Ще я целуна от теб.– И Мама.– И Мама. Ти си много смел, Майкъл.Не, не съм, помислих си аз, когато усетих, че

треперя. По дяволите, не съм.

185

Седях на кухненската маса с Мина. Майка ѝ стоеше там и режеше маруля, домати и хляб.

Масата беше застлана с хартии и бои. Мина беше рисувала цял следобед. По лицето ѝ имаше чер-тици боя. Пръстите ѝ искряха от цветните петна. Имаше голяма рисунка на Скелиг – изправен, с криле високо над раменете. Гледаше ни с усмив-ка.

– А ако тя види? – прошепнах аз.– Може да е всеки – отговори Мина. – Или

всичко.Майка ѝ се обърна към нас.– Добра е, нали, Майкъл? – попита тя.Кимнах.– Такива неща е виждал Уилям Блейк. Той каз-

вал, че сме обградени от ангели и духове. Тряб-ва само да отворим очи малко по-широко, да се вгледаме малко по-упорито.

Тя дръпна една книга от полицата, показа ми

186


рисунките на крилатите същества, които Блейк виждал в малката си къща в Лондон.

– Може би всички ние можем да виждаме та-кива същества, стига само да знаем как – каза тя.

Докосна ме по бузата.– Но на мен ми стига да имам вас – две ангел-

чета – на моята маса.Тя се взря продължително в нас, отвори широ-

ко очи и не мигаше.– Да – усмихна се тя. – Не е ли изумително?

Виждам ви ясно, две ангелчета на масата ми.Замислих се за бебето. Чудех се какво би видя-

ла тя с невинните си очи. Чудех се какво би видя-ла, ако е близо до смъртта.

Отклоних мисълта си от нея. Придърпах лист хартия. Оказа се, че рисувам Глупчото и му давам криви ръце и крака и ярко червена коса. Нарису-вах косми, никнещи от гърба, гърдите и краката му.

– Това е твоят приятел – каза Мина. – Същин-ско демонче.

Погледнах я, погледнах точно край нея с жела-нието пак да видя призрачните ѝ крила. Майка ѝ започна да пее:

187

Скелиг

„Сън видях, но де тълмач?Бях царкиня…“

– Днес се върнах при него – прошепна Мина.Нарисувах изникващи от черепа на Глупчото

рога.– Първо дойдох за тебе – каза тя. – Татко ти

каза, че си отишъл на училище. Не трябвало ли да работя, попита ме той, не трябвало ли да съм над уроците си?

Тя се наведе напред и нарисува мършав черен език, провиснал от устата на Глупчото.

„За пазач имах ангел незлоблив,кротък, благ, недосетлив...“

– Скелиг попита „Къде е Майкъл?“ – прошеп-на Мина. – „На училище“, отговорих аз. „Учили-ще! Зарязва ме заради училището!“ Казах му, че не си го зарязал. Казах му, че го обичаш.

– Обичам го – прошепнах аз.– Казах колко си уплашен, че бебето може да

умре.– Тя няма да умре – отговорих. – Не трябва.– Той казва, че трябва да продължиш да идваш

188


да го виждаш.Прехапа устна и се наклони по-близо:– Казва, че скоро ще си отиде, Майкъл.

„...Той, отчаян, отлетя.Изчерви се утринта...“

– Ще си отиде? – казах аз.– Да.– Къде?Тя поклати глава.– Не каза.– Кога?– Скоро.Ръцете ми трепереха. Грабнах още хартия. На-

рисувах Скелиг, летящ в светло небе.

„...Моят Ангел се прибра,но пред стражата ми спря.“

Майката на Мина се приведе над нас и започ-на да разчиства място, за да ни сложи чинии.

„Мойта младост надживял“ – пееше тя, – „бде-ше всеки косъм бял“.

– Хайде. Прибирайте. Храната е готова. Пре-красна рисунка, Майкъл.

189

Чакахме на масата, докато се стъмни, а Тат-ко не дойде. Все отивах до предната вра-

та, гледах навън на улицата и не виждах нищо. Майката на Мина продължи да ме успокоява.

– Не се тревожи, Майкъл. Скоро ще дойде. Не се тревожи, Майкъл. Сигурна съм, че всич-ко е наред.

Рисувахме ли, рисувахме. Нарисувах моето семейство, събрано около бебето. Нарисувах Мина с нейното бледо лице, тъмни очи, чер-ния бретон, отрязан под съвършено права ли-ния по средата на челото. Нарисувах Скелиг, как лежи сух и прашен и ненужен на пода в га-ража, после го нарисувах изправен гордо край сводестия прозорец с летящите около него бухали. Вгледах се в променения Скелиг. Как се беше случило това с него? Дали беше само от китайската храна и рибеното масло, и аспи-

190


рина, и ейла, и оставяните от бухалите мъртви неща? Нарисувах Ърни Майърс в раирана пи-жама да гледа навън към пущинака. Усетих как колкото повече рисувах, толкова по-свободна ставаше ръката ми. Видях как онова, което се появяваше върху страницата, все повече зап-риличваше на това, което бях видял или си бях помислил. Усетих как чрез рисуването умът ми стана по-съсредоточен, макар една част от него още да мислеше за бебето и да се притеснява-ше. Рисувах бебето отново и отново, понякога фокусиран върху нейните широко отворени кръгли очи, друг път върху мъничките ръце или върху начина, по който цялото ѝ тяло се извиваше, когато я вземеш на коляно. Рисувах света, както бебето може да го види – дългото болнично отделение, пълно с тромави възраст-ни, мрежите от кабели и тръбички и пиукащи инструменти изпълват предния план на кар-тината, лицата на сестрите се усмихват отго-ре. Нарисувах света, изкривен в причудливи форми от извития стъклен похлупак, който я покрива. Накрая нарисувах Скелиг на вратата на отделението. Почувствах изблика на въл-

191

Скелиг

нение, който тя би изпитала при вида на това, ускоряването на сърцето й, проблясването на живота й.

Мина разгледа моите рисунки една по една. Натрупа ги на купчина пред себе си. Стисна ръката ми.

– Преди не би могъл да направиш такива. Ставаш по-смел и по-уверен.

Свих рамене.– Във футбола ставаш по-добър, като иг-

раеш футбол. В рисуването ставаш по-добър, като рисуваш.

Ние чакахме и чакахме. Светлината отслаб-на. Косовете пееха в дърветата и плетовете навън. Майката на Мина светна лампата. Те-лефонът звънна, но не беше Татко. Майката на Мина ни даде малки блокчета шоколад, който аз оставих да се стопи бавно и нежно върху езика ми. От време на време тя пееше. Някои от песните бяха на Блейк, други бяха старинни народни песни. Понякога Мина се присъеди-няваше с ясния си висок глас.

„На запад слънцето се скри,

192


вечерница изгря.В гнезда са птичките дори,

Но мене кой прибра?“

Мина се усмихна на мълчанието ми.– Скоро ще те разпеем – каза тя.Денят притъмняваше все повече.– Искам да ти покажа нещо – каза Мина.Напълни една купичка с топла вода и я сло-

жи на масата. Протегна се и взе от полицата топчица от кожа, кости и козина, като онази, която беше прибрала от пода на гаража. Пусна я в топлата вода. Разтърка я с пръсти. Топчица-та се разпадна на части от тъмна козина и одра-на кожа. Мина измъкна ситни костици. Това беше череп – черепът на дребно животинче.

Майка ѝ наблюдаваше и се усмихваше.– Още една погадка.– Да – отговори Мина и ме погледна. – Бу-

халите изяждат плячката си цяла, Майкъл. Ус-вояват плътта. После повръщат частите, които не могат да бъдат смлени. Кожа, кости и кози-на. Можеш да видиш с какво се е хранил буха-лът, като проучиш топчето. Този бухал, подоб-

193

Скелиг

но на повечето бухали, е ял дребни животинки като къщни или полски мишки.

Майка ѝ се обърна и се залови да работи на мивката.

– Това е топчето, което донесох от гаража – прошепне Мина. – Там имаше десетки като него, Майкъл.

– Дошло е от Скелиг – отговорих аз.Тя кимна.– Какво значи това?Поклати глава.– Какво представлява той?Пак поклати глава.Нямах какво повече да кажа.– Изключително! – отговори тя с подсвир-

кване.Мина запя отново.Когато отново погледнах на улицата, видях

светлини в прозорците, върховете на дърве-тата изпъкваха в черно на фона на моравото небе. Вдигнах поглед и видях как последните птици се отправят към гнездата си.

После телефонът звънна пак и този път беше Татко. Майката на Мина ми подаде слушалка-

194


та. Не можех да отида до нея.Тя се усмихна.– Хайде, хайде.Татко каза, че всичко е наред. Бебето спи.

Видял се е с лекарите. Ще остане още малко с Мама.

– Бебето добре ли е? – попитах аз. – Какво ще правят?

– Ще я оперират утре.– Какво ще правят?Никакъв отговор.– Тате. Какво ще правят?Чух въздишката, страха в гласа му.– Ще оперират сърцето й, Майкъл.Каза и още нещо, но не можах да го чуя.

Нещо в смисъл, че скоро ще бъде с мен и как всичко ще е наред, и как Мама ми изпраща обичта си. Изтървах телефона.

– Ще оперират сърцето ѝ – прошепнах.

195

Излязох с Мина в предната градина. Сед-нахме на зида и зачакахме татковата кола

да свърне в улицата. Вратата зад нас беше отво-рена и пропускаше ивица светлина в тъмната. Шепот дойде, прокрадвайки се в сенките под зида. Седна и взе да се търка в краката ни.

– Какво ще рече това? – попитах аз. – Ако Скелиг яде живи същества и произвежда по-гадки като бухалите?

Тя сви рамене.– Не можем да знаем.– Какво е той? – казах.– Не можем да знаем. Понякога просто

трябва да признаем, че има неща, които не мо-жем да знаем. Защо сестра ти е болна? Защо баща ми е умрял? – тя ме взе за ръка. – Поня-кога мислим, чи трябва да сме в състояние да знаем всичко. Но не сме. Трябва да се оставим

196


да виждаме каквото има да се види, и трябва да си представяме.

Разговаряхме за новооперените птичета в гнездото над нас. Опитахме заедно да чуем ди-шането им. Чудехме се какво сънуват малките косчета.

– Понякога те ще са много уплашени – каза Мина. – Ще сънуват котки, които се катерят към тях. Ще сънуват опасни гарвани с грозни клюнове. Ще сънуват зли деца, които съсип-ват гнездото. Ще сънуват, че са обградени от смърт. Но ще има и щастливи сънища. Сънища за живот. Ще сънуват как летят като своите ро-дители. Ще сънуват как един ден намират свое дърво, строят свое гнездо и имат свои малки.

Държах ръка на сърцето си. Какво щях да почувствам, когато отвореха нежния гръден кош на бебето, когато започнеха да режат в малкото ѝ сърчице? Пръстите на Мина бяха студени, сухи и дребни. Усещах слабия пулс на кръвта в тях. Усещах как моята ръка трепери много бързо и много леко.

– Все още сме като птичетата – каза Мина. – Щастливи през половината време, уплашени

197

Скелиг

до смърт през другата половина.Затворих очи и опитах да си представя къде

ли се крие щастливата половина. Почувствах как сълзите се процеждат през здраво стисна-тите ми клепачи. Усетих как Шепот дърпа с но-кти джинсите ми. Исках да съм съвсем сам на някой таван – като Скелиг – само с бухалите и лунната светлина и потъналото в забрава сър-це.

– Ти си толкова смел – каза Мина.И тогава Татковата кола пристигна с бум-

тящ двигател и блестящи фарове, а страхът само растеше, и растеше, и растеше.

199

Безкрайна нощ. Влизах и излизах от съ-нищата. Влизах и излизах от съня. Тат-

ко хъркаше и подсмърчаше в съседната стая. На небето нямаше луна. Безкрайна тъмнина. Часовникът сигурно беше спрял. Показваше само кръгъл час. Един. Два. Три. Между тях – безкрайни минути. Бухалите не бухаха, Мина и Скелиг не ме викаха. Сякаш целият свят беше спрял, цялото време беше спряло. След това трябва да съм заспал като хората най-сетне; събудих се с парещи очи и посърнало сърце от дневната светлина.

А после се скарахме, аз и Татко, докато дъв-чехме прегорелите филийки и сърбахме хлад-кия чай.

– Не! – креснах аз. – Няма да ида на учили-ще! Защо трябва да ходя? Не днес!

– Ще правиш каквото ти се каже, по дяво-

200


лите! Ще правиш каквото е най-добро за май-ка ти и за бебето!

– Само искаш да ме разкараш, за да не ти се налага да мислиш за мен и да се тревожиш за мен и да можеш да мислиш само за проклето-то бебе!

– Не казвай „проклето“!– Проклето е! Проклето проклето прокле-

то! И така не е честно!Татко изрита крака на масата и бутилката

мляко се търкулна, а един буркан сладко се разби на пода.

– Видя ли? – изкрещя той. – Видя ли до какво състояние ме докара?

Татко вдигна юмруци, сякаш искаше да размаже нещо – каквото и да е, масата, мен.

– Отивай в проклетото училище! – извика той. – Разкарай се от очите ми, по дяволите!

После само се протегна и ме притисна към себе си.

– Обичам те – прошепна Татко. – Обичам те.

И плакахме, и плакахме.– Можеш да дойдеш с мене. Но няма какво

201

Скелиг

да направиш. Само трябва да чакаме и да се молим и да вярваме, че всичко ще е наред.

След няколко мига Мина дойде и почука на вратата. Котаракът Шепот беше в ръцете й.

–Трябва да дойдеш да ми помогнеш – каза тя.

Татко кимна.–Ще дойда за тебе следобед – каза той. –

Когато операцията свърши. Върви с Мина.Тя ме отведе в нейната градина. Стискаше

здраво Шепот. На покрива косът започна да извива тревожния си призив.

–Лошо момче – каза Мина на котарака, отиде до отворената предна врата, хвърли го вътре и затвори след него.

–Пиленцата са навън – каза тя. – Стой на-пълно неподвижен и пази тишина. Внимавай за котки.

Седнахме на предните стълби и не помръд-вахме.

–Под плета – каза Мина. – И под розовия храст до зида.

Отворих уста да попитам какво търсим, но после видях първото – малка кафява перна-

202


та топчица със зинала човка в тъмнината под плета.

–Така започват живота си извън гнездо-то. Не могат да летят. Родителите им все още трябва да ги хранят. Но те са почти съвсем сами. Могат само да ходят и да се крият в сен-ките и да чакат за храна.

Родителите се доближиха – кафявата майка на най-ниския клон на дървото, смолисточер-ният баща върху плета. От човките им висяха червеи. Те тихичко се викаха един друг и при-канваха малките си с кратки цъкания и про-кашляния.

–Първи ден навън – прошепна Мина. – Мисля, че Шепот вече е пипнал поне едно от тях.

Родителите чакаха, внимавайки за нас, докато най-накрая се спуснаха в градината. Едно пиленце излезе с несигурна стъпка из-под розовия храст, остави майка му да пусне червеите в човката му и се заклатушка обра-тно. Бащата нахрани онова под плета. Роди-телите отново отлетяха.

–Ще правят това цял ден – каза Мина. – ще

203

Скелиг

летят и ще ги хранят докато мръкне. И също-то ще е утре, и пак, докато пиленцата не по-летят.

Останахме и наблюдавахме.–Котките ще ги хванат – каза Мина. – Или

гарваните, или тъпите кучета.Татко излезе от нашата къща. Дойде в гра-

дината на Мина. Мина допря пръст до устни-те си и отвори предупредително очи. Татко се доближи до нас на пръсти.

–Пиленцата са извън гнездото – прошепна Мина.

Тя показа на Татко къде да погледне.–Да – прошепна той. – Да. Да.Приклекна край нас и остана съвършено

неподвижен.–Не са ли прекрасни? – попита той.Той обхвана бузата ми в ръка и ние се

взряхме дълбоко в очите си. После трябваше да върви.

–Ти само продължавай да вярваш и всичко ще бъде добре.

Той отиде в колата и подкара по алеята въз-можно най-тихо. Мина и аз гледахме и чака-

204


хме, докато кафявата майка и смолисточерни-ят баща долитаха и отлитаха от градината и хранеха малките си.

205

Средата на утрото. Майката на Мина ни донесе чай. Приседна до нас на стъпалата.

Заговори за пиленцата, за преливащите в цвят растения, за въздуха, който ставаше по-топъл с всеки изминал ден, за слънцето, което грееше малко по-нависоко и по-силно ден след ден. Го-вори как пролетта кара света да прелива от жи-вот след месеци на привидна смърт. Разказа ни за една богиня на име Персефона, която била принудена да прекарва половината година в тъмнина, дълбоко под земята. Зимата настъп-вала, когато тя била затворена в земята. Дните се свивали, ставали студени и кратки и тъмни. Живите същества се скривали. Пролетта ид-вала, когато богинята била освобождавана и бавно се запътвала нагоре към света. Светът ставал по-светъл и по-ярък, за да я посрещне с добре дошла. Започвал да се изпълва с топлина

206


и светлина. Животните се осмелявали да се съ-будят и да родят малки. Растенията дръзвали да напъпят и да покарат филизи. Животът се осмелявал да се върне.

–Стар мит – казах аз.–Да – каза тя. – Но може би е мит, който е

почти истински. Огледай се, Майкъл. Пилен-ца и цветове и ярко слънце. Може би виждаме как целият свят посреща Персефона у дома.

Тя положи ръка върху моята. –Могат да стават чудеса, Майкъл. Може би

скоро ти ще посрещнеш твоята Персефона у дома.

За малко тихо се замислихме за Персефона. Представих си я как си проправя път към нас. Промъкваше се през черни тунели. Завиваше в погрешната посока, удряше главата си в ка-мъните. Понякога се отчайваше и се предава-ше и само лежеше и хлипаше в непрогледната тъмнина. Но продължаваше да се бори. Газеше през ледени подземни потоци. Пробиваше си път през здрава скала и глина, желязна руда и въглища, през вкаменелости на древни съще-ства, скелети на динозаври, погребани останки

207

Скелиг

на прастари градове. Ровеше покрай преплете-ните коренища на грамадни дървета. Беше раз-ранена и кървеше, но все си казваше да про-дължава напред и нагоре. Казваше си, че скоро отново ще види слънчевата светлина и ще по-чувства топлината на света.

После майката на Мина прекъсна мисълта ми.

–Ще наглеждам птиците. Защо вие двамата не идете да поскитате малко?

И Мина ме хвана за ръка и ме отведе.Беше като да ходиш в сън. Къщите се кри-

вяха и олюляваха. Слънцето блестеше осле-пително над покривите. Птиците изглеждаха раздърпани и черни на фона на изумителното небе. Пътят блестеше като дълбоко черно езе-ро. Невидимите коли ревяха и пищяха.

Мина държеше ръката ми.–Добре ли си, Майкъл? – не спираше да ме

пита тя. – Сигурен ли си, че си добре?Отправихме се към вратата с надписа

„ОПАСНО“. Мина ме поведе през портата, през дългата градина, през вратата на къщата в тъмнината и праха вътре. Умълчани тръгнах-

208


ме нагоре. Мина ме държеше под мишницата, като че ли съм старец или инвалид.

На най-горната стълбищна площадка тя ми каза:

–Той ще ни чака, Майкъл. Толкова ще му е приятно да те види отново.

Завъртя дръжката, влязохме, през сводестия прозорец се лееше слънчева светлина.

Стояхме и гледахме.Той не беше там.Мина изтича надолу в къщата. Чувах стъп-

ките ѝ по голите дъски на пода и как се отварят врати. Чувах как го вика.

–Скелиг! Скелиг! Скелиг!Чух как бавно се качва при мен. Лицето ѝ

беше по-бледо от всякога. В очите ѝ блестяха сълзи.

–Не е тук – прошепна тя. – Той изобщо не е тук.

Отидохме до прозореца и се взряхме в праз-ното небе над града.

Усетих как падам. Здраво сграбчих перваза на прозореца. Докоснах сърцето си.

–Ох, Мина!

209

Скелиг

–Какво има?–Сърцето ми е спряло. Пипни го. Няма

нищо там.Тя затаи дъх. Докосна гърдите ми. Извика

името ми.А после всичко стана черно.

211

Не викай Доктор Смърт – промълвих аз. – Не викай Доктор Смърт.

Лежах проснат на пода. Мина беше колени-чила над мен. Погали челото ми, прошепна името ми.

–Не Доктор Смърт – повторих.–Не – каза Мина. – Не Доктор Смърт.Помъчих се да седна. Облегнах се на стената

под прозореца. –Пипни сърцето си – каза Мина.Направих го и почувствах биенето.–Видя ли?–Но е само моето. Не на бебето.–О, Майкъл.Почувствах как силите ми се възвръщат.

Преглътнах, стиснах очи, свих здраво юмруци. Пак усетих сърцето си.

–Това е само моето сърце, Мина. Не на бе-

–

212


бето. Бебето е мъртво.–Не можеш да знаеш със сигурност.Вдигнах се на крака.–Мисля, че мога, Мина.Тя ме държеше, докато излизахме от стаята

и се озовахме в тъмнината на къщата.–Къде е той? – попитах аз, когато слизахме.Никакъв отговор.–Провери ли навсякъде?–Да, навсякъде.Пак докоснах сърцето си и нямаше промя-

на.–Тя е мъртва – прошепнах.–Но може да е добре.–Ще позвъня в болницата – казах аз, но зна-

ех, че няма да посмея.Излязохме в пролетната светлина. Когато

пристъпихме навън, видяхме малките косчета, препъващи се под прикритието на плетовете. На алеята една непозната котка се беше пре-гърбила зад кофа за боклук и ни изгледа враж-дебно, когато подминахме.

–Татко ти скоро ще дойде за тебе – каза Мина. – Той ще ти каже, че всичко е наред.

213

Скелиг

–Не му казвай за мен. Няма нужда да се тре-вожи за мен.

Тя се усмихна и ме стисна здраво.–Къде, по дяволите, е Скелиг?Тя поклати глава и продължихме. На мили

над нас една голяма тежка птица пляскаше с криле в синевата.

–Уилям Блейк е припадал от време на вре-ме – каза Мина. – Казвал, че душата може за малко за изскочи от тялото и после пак да ско-чи вътре. Казвал, че това може да се получи от голям страх или огромна болка. Понякога пък ставало от твърде много радост. Възмож-но било наличието на толкова много красота в света да те смаже.

Продължихме да вървим. Тялото ми беше тежко и тромаво, все едно имах артрит, все едно се превръщах в камък.

–Мисля, че разбираш това – каза Мина.Не можех да говоря. Устата ми беше суха и

имах кисел вкус, като че ли бях погълнал някое от нещата, оставени от бухалите на прозореца.

–Да – додаде Мина. – така разправял. Душа-та скача навън и после пак скача вътре – тя се

214


засмя. – Като танц е.Върнахме се в къщата на Мина. Седнахме на

стъпалата и загледахме пиленцата.–Може би си е отишъл завинаги, както каза,

че ще направи – казах аз.Държах ръка на сърцето си и чакахме Татко

да се завърне у дома.

215

Майката на Мина положи една дъска на коленете си. Усмихна се и сложи нар на

дъската.–Нар – каза тя. – Не е ли това прекрасна

дума?Разряза плода с кухненски нож. Червеният

сок протече. Показаха се стотиците семенца.–С това се е хранела Персефона, докато е ча-

кала в Подземното царство.Даде една четвъртинка на мен, една на Мина

и една взе за себе си. Даде ни игли, с които да вадим семките, и седяхме там и отхапвахме сладката месеста част от горчивите семки.

–Погледнете колко много живот има в него – каза майката. – Всяка семка може да се пре-върне в дърво и всяко дърво може да роди дру-ги сто нара и всеки нар може да роди други сто дървета.

216


Улавях с пръсти семките от езика си. –Само си представете. Ако всяко семе по-

никне, на света няма да има място за нищо друго освен за нарове.

Облизах устни. Мина седна близо до мен. Наблюдавахме как косовете час по час се връ-щат да хранят малките си. Гледах небето и си представях отлитащия Скелиг – черна точица, която се понася по света. Телефонът иззвъня и сърцето ми заблъска и запрепуска, когато май-ката на Мина влезе в къщата, но не беше Татко.

Вадех зрънце след зрънце от плода.–Как е сърцето ти? – попита Мина шепне-

шком.Опитах да доловя тихото биене на сърцето

на бебето под забързаното и уплашено бумте-не на моето.

Поклатих глава.–Няма я.Слънцето се катереше нагоре по небето и

ставаше все по-топло.Не след дълго по улицата се зададе госпожа

Дандо с колелото и ни видя да седим там. Тя влезе в градината и развълнува косовете, кои-

217

Скелиг

то нададоха тревожни писукания от покрива, а малките се шмугнаха в скривалищата си.

–Такъв прекрасен ден – каза госпожа Дан-до.

Тя ни се усмихна лъчезарно.–Отново липсваш на всички ни.Майката на Мина даде на госпожа Дандо

последната четвъртинка от нара и тя захапа с усмивка семената.

–Нар. Не съм опитвала, откакто бях двана-десетгодишно момиче.

Разказа ми за Дрънкалото и Глупчото и всички останали.

–Все ми казват „Накарайте Майкъл да се върне“.

Даде ми нова папка с домашни. Имаше раз-рез на тяло със стрелки към различните му час-ти. Бележката от Распутин гласеше, че трябва да напиша липсващите названия.

С Мина разгледахме рисунката заедно и на-зовавахме частите:

–Тибия, фибула, гръдна кост, ключица, лъ-чева кост, лакътна кост, бъбреци, черен дроб, бели дробове, сърце, мозък.

218


–И дух, който скача навън и навътре, но ни-кога не го виждат – каза Мина.

Госпожа Дандо я погледна. Знаех, че Глупчо-то ѝ е говорил за Мина. Сигурно е казал: отка-чено момиче-маймуна. Момичето, което седи по дърветата като гарван. Момичето, което го държи надалеч.

Госпожица Клартс беше написала: „Напи-ши още един разказ като последния, Майкъл. Нещо също толкова прекрасно. Позволи на въображението си да полети.“

Затворих очи. Не исках да си въобразявам нищо. Бебето беше мъртво. Скелиг си беше отишъл. Светът, който беше останал след това, беше грозен, студен, ужасяващ. Косовете пи-сукаха и писукаха, докато госпожа Дандо раз-казваше на майката на Мина какъв страхотен футболист съм, как обичам да щурея с другите момчета.

Госпожа МакКий се усмихна.–Как е бебето? – попита най-сетне госпожа

Дандо.–Не знам – прошепнах аз.–Днес я оперират – каза Мина.

219

Скелиг

–О, бедната душичка – отговори госпожа Дандо.

–Да – каза Мина. – И, честно казано, госпо-жо Дандо, последното нещо, от което Майкъл се нуждае, е да го безпокоят за дреболии като футбола и училището.

Майка ѝ въздъхна.–Мина.–Добре де – отговори Мина. – Не е ли така?

Майкъл?Не можех да трая това. Отидох да седна на

предния зид, с гръб към тях.–Видяхте ли? – попита Мина. – Видяхте ли

как го притеснихте?И тогава Татко влезе в улицата и паркира

пред мен. Отвори вратата и я задържа. Влязох до него. Той ме прегърна и каза:

–Свърши се, сине.

221

Сбъркал бях. Тя не беше мъртва. Спеше онзи дълъг и дълбок сън, който идва след

упойката. Похъркваше тихичко под белите одеала. Мама ни разказа за огромната рана на малкия ѝ гръден кош и за плътната превръзка, която я покрива. Отново имаше кабели и тръ-бички и машина, която пиукаше в ритъма на сърчицето й.

–Казват, че сега всичко ще е наред, Майкъл – рече Мама. – Сигурни са, че всичко ще е на-ред.

Ние тримата седяхме, хванати за ръце и све-ли поглед към това крехко създание.

–Казват, че имало момент, в който помисли-ли, че са я загубили – продължи тя. Обгърна ме с ръка. – Но тя внезапно отново оживяла.

Дойде една медицинска сестра. Провери ка-белите и тръбичките и машината. Потупа ме

222


по главата.–Сестра ти има огнено сърце. Тя е малък

боец. Няма да се предаде.–Все още ли се молиш за нея? – попита ме

Мама.–Да.–Пак се чудехме как да я наречем – каза Тат-

ко.–Персефона – отговорих аз.Те се разсмяха.–Голям залък е това – каза Татко.–Трябва да е нещо мъничко и много силно.

Точно каквато е тя – добави Мама.–Гюс – предложи Татко и се разкискахме.–Бъч – казах аз.–Гарт – каза Мама.–Бъстър – каза Татко.–Погледнете – рече Мама. – Тя сънува.Тя наистина сънуваше. Очите ѝ мърдаха под

клепачите.–Чудя се какво ли вижда – запита се Татко.–Само хубави неща, надявам се – каза Мама.–Сигурен съм, че е така. Вижте лицето й.

Сладко и спокойно, почти се усмихва. Малко

223

Скелиг

ангелче. Знам. Можем да я наречем Анджела. Но не, не, твърде дълго е.

–Стана нещо съвсем странно – каза Мама.Спря и поклати глава.–Какво стана? – попита Татко.Мама вдигна лице, сякаш се чувстваше не-

ловко.–Е, добре. Миналата нощ лежах тук, мятах

се и се въртях. Все ставах да я погледна. Все зас-пивах. Присъни ми се най-странният сън…

–И? – каза Татко.–И видях онзи мъж, това е всичко. Пак сън,

макар да бях сигурна, че съм съвсем будна. Той стоеше над бебето. Беше мърляв. Целият в черно, във вехт прашен костюм. Голяма гърби-ца. Косата му – мръсна и сплъстена. Бях ужасе-на. Исках да протегна ръце към него. Исках да го отблъсна. Исках да изкрещя „Разкарай се от бебето ни!“. Исках да извикам сестрите и док-торите. Но не можех да помръдна, не можех да говоря, а бях сигурна, че той ще я отнесе. Но тогава той се обърна и ме погледна. Лицето му беше бяло и сухо като тебешир. И в очите му имаше такава нежност. И по някаква причина

224


аз разбрах, че той не е дошъл да я нарани. Раз-брах, че всичко ще се оправи…

Мама отново спря и поклати глава.–И? – каза Татко.–И после той спусна ръцете си и я повдиг-

на. Тя беше напълно будна. Двамата се гледаха и гледаха в очите. Той започна бавно да се за-върта …

–Като че ли танцуват – казах аз.–Точно така, като че ли танцуват. А после

стана най-странното нещо…Тя ни се засмя и сви рамене.–И най-странното от всичко беше, че на

гърба на бебето имаше крила. Не плътни. Про-зрачни, призрачни, едва видими, но ги имаше. Малки пернати неща. Изглеждаше толкова смешно. Странният висок мъж и малкото бебе и крилата. И това беше. Той я свали обратно, обърна се и пак ме погледна и всичко свърши. Спах като пън през остатъка от нощта. Кога-то се събудих, вече я подготвяха за операция-та. Но аз не се тревожех повече. Целунах я и ѝ прошепнах колко много я обичаме всички и я отведоха. Знаех, че всичко ще бъде наред.

225

Скелиг

–И то е така – каза Татко.–Така е.Мама ме смушка в ребрата.–Трябва да съм си мислила за онова, което

ме попита. За какво са плешките? А?Усмихнах се и кимнах.–Да. Да.Очите на бебето продължаваха да се движат,

виждайки нещата, които ѝ се присънваха.–Смешно малко пиленце – каза Татко. –

Какво ли вижда?–Скелиг – прошепнах на себе си аз. – Ске-

лиг.–Не е свършило – каза Мама. – Знаете, нали?

Трябва винаги да я пазим, особено в началото.–Зная – отговорих. – Ще я обичаме, обича-

ме, обичаме.Не след дълго си тръгнахме. В коридора ви-

дях доктор МакНабола да излиза от асансьо-ра, наобиколен от групичка студенти в бели престилки. Казах на Татко да ме изчака само за минутка. Изтичах при доктор МакНабола. Той сведе поглед към мен.

–Докторе, разказах Ви за моя приятел. Пом-

226


ните ли? Онзи с артрита.Той се поизпъчи и опъна рамене.–Аха. Е, готов ли е за моите игли и за три-

она?–Не. Май се оправя.–Прекрасно. Рибено масло и доза положи-

телно мислене, а? Може би засега ще се измък-не от мен.

Студентите се закискаха.–Може ли любовта да помогне на човек да

се оправи? – попитах аз.Той вдигна вежди, присви устни, почукна

по брадичката си. Една от студентките извади от джоба си бележник и молив.

–Любов – рече докторът. – Хмм. Какво можем ние, лекарите, да знаем за любовта, а? – Той смигна на студентката с бележника и тя се изчерви – „Любовта е детето, от нас приело дъха, Любовта е детето, победило смъртта.“

–Уилям Блейк? – казах аз.Той се засмя.–Пред нас стои един образован човек.За пръв път се усмихна като хората.–Кажи на твоя приятел, че се надявам той и

227

Скелиг

аз никога да не се срещаме.После ми намигна, обърна се и поведе сту-

дентите.–Това пък за какво беше? – попита татко,

когато се върнах бързешком при него.–Нищо. Някой, когото срещнах скоро след

като бебето дойде.Татко се разсмя.–Тайнствен мъж – ето кой си ти.На път към дома смъкнахме прозорците на

колата и татко запя „Черните хълмове на Дако-та“ колкото му глас държеше. Аз долепих ръце и забухах като бухал.

–Това е добре. Харесва ми. Наистина е до-бре. Трябва да ми покажеш как се прави. Не и докато шофирам, а?

Усмихвахме се, когато преминавахме по на-товарените улици в града.

–Тя все още не е извън опасност – каза тат-ко. – Разбираш това, нали?

–Да. Но ще бъде, нали?–Да! – извика Татко. – Да, по дяволите. Ще

бъде.И пак запя.

228


–Сега трябва да се разбързаме с пустата му къща, а? Знам аз! Тази вечер можем да си взе-мем 27 и 53, а?

–27 и 53 – отвърнах аз. – Най-сладкият нек-тар!

–Най-сладкият нектар! Това ми харесва. Най-сладкият проклет нектар!

229

Вече отдавна се беше свечерило, когато Мина и аз излязохме с остотъците от 27 и

53 и бутилка кафяв ейл в книжна кесия. Улич-ните лампи светеха, въздухът беше студен, а звездното небе блестеше. Дъхът ни се виеше на дълги бели струи около нас. Докато вървяхме, разказах на Мина за маминия сън.

–Изключително – прошепна тя.Усмихна се и каза, че сънят показва, че той

винаги ще бъде с нас, когато и да имаме нужда от него. Но знаехме, че пак искаме да го видим и докоснем.

На алеята открихме, че Шепот е по петите ни.

–Лошо момче – каза Мина, когато се наведе да го погали. Засмя се.

–През целия ден пиленцата ставаха по-сил-ни и по-смели. Те прехвръкнаха до средата на

230


плета, където не могат да бъдат заловени. През целия ден получаваха червеи, червеи, червеи, а този тук само си седеше нацупен и ядосан на стъпалото до нас, когато го пуснахме навън.

Тя пак погали котарака.–Ужасно диваче – каза тя, а котаракът за-

мърка и се притисна в нея.Влязохме през вратата с надписа, без да оч-

акваме нищо. Къщата беше спокойна и тиха. Таванът беше празен. Никакви бухали. Ника-къв Скелиг. На перваза на прозореца откри-хме една умряла мишка, огризка от бекон, куп-чинка мъртви черни бръмбари.

Седнахме на пода, облегнати на стената и се загледахме навън към безкрайното звездно небе.

–Наистина мисля, че тя сега ще се оправи – казах аз.

Мина се усмихна, а Шепот измърка. –Почувствай сърцето ми.Тя сложи ръка на гърдите ми.–Можеш ли да го усетиш? Нейното сърце

бие точно тук вътре, до моето?Тя се съсредоточи.

231

Скелиг

–Не съм сигурна, Майкъл.–Опитай пак. Съсредоточи се. То е като да

докосваш, да слушаш и да си представяш ед-новременно. То е нещо далечно и малко, като писукането на косчетата в гнездото.

Мина затвори очи и пак опита. Усмихна се.–Да – прошепна тя. – Да, ето го. Там и там

и там.–Сега няма да спре.Мина запя своята песен на Блейк.

„На запад слънцето се скри,вечерница изгря...“

Присъединих се към нея.

„В гнезда са птичките дори,Но мене кой прибра?“

–Видя ли? Казвах аз, че ще те разпеем.Нощта напредваше и ние знаехме, че скоро

ще трябва да си вървим у дома.–Бих могла да спя тук. Просто така. И да

съм вечно щастлива.

232


Въздъхнах.–Но трябва да тръгваме.Не помръднахме.И тогава във въздуха навън се разнесе вне-

запно шумолене, звездите притъмняха, прозо-рецът изскърца и се появи той – покатери се през сводестия прозорец. Не ни видя. При-клекна на пода, дишайки тежко. Крилата бав-но се свиха на гърба му.

–Скелиг – просъсках аз.Той обърна лунно бледото си лице към нас.–Майкъл. Мина.Гласът му беше скован, изтънял, напрегнат,

но на лицето му бе изписана усмивка.Подадох книжната кесия.–Донесохме ти това, Скелиг. 27 и 53.–Ха!Отворих кесията и му я поднесохме. Ко-

леничихме край него. Той забучи дълъг крив пръст в храната и измъкна ивица сос, свинско и бобчета. Близна от пръста си със своя дълъг блед език.

–Най-сладкият нектар – прошепна той. – Храната на проклетите богове.

233

Скелиг

–И това.Отпуших бутилката и Скелиг ми даде да на-

лея от бирата в отворената му уста.–Мислех, че за вечеря имаме студени миш-

ки, а се прибирам у дома и заварвам банкет.Пак си хапна, като пъшкаше от задоволство.–Две ангелчета. Това сте вие.Наблюдавахме го как яде и пие, видяхме как

събира сили.–Отишъл си при сестра ми – казах аз.Той се засмя.–Хм! Сладко мъниче.–Ти си ѝ дал сили.–Тъкмо тя искри от жизненост. Огнено сър-

це. Всъщност тя даде сили на мен.Отново сръбна бира.–Но сега съм изтощен. Съсипан.После се протегна и докосна лицето на

Мина, после моето.–Но ставам по-силен благодарение на анге-

лите и бухалите.Бутна храната и питието настрана и се об-

легна на стената.Тримата седяхме в малък кръг и за няколко

234


минути само се гледахме и се усмихвахме.–Отиваш си – казах аз най-сетне.Скелиг затвори очи и кимна.–Къде ще идеш? – попитах.Той сви рамене, посочи небето навън.–Някъде.Докоснах сухата му студена ръка.–Какво си ти? – прошепнах аз.Той отново сви рамене.–Нещо. Нещо като вас, нещо като звяр,

нещо като птица, нещо като ангел – разсмя се. – Нещо такова.

Усмихна се и каза:–Хайде да се изправим.Направихме нашия кръг и се заловихме

здраво един за друг. Вгледахме се дълбоко в очите си. Започнахме да се въртим. Сърцата и дишането ни бяха заедно. Въртяхме се и се вър-тяхме, докато от гърба ми и от гърба на Мина се изправиха презрачните криле, докато по-чувствахме как се издигаме, докато изглежда-ше, че се въртим и танцуваме в празния въздух.

А после това свърши и пак слязохме на зе-мята.

235

Скелиг

–Ще помним завинаги – каза Мина.Скелиг се приведе и прегърна и двама ни.

Облиза капка червен сос от устните си.–Благодаря ви за 27 и 53. Благодаря ви, че

ми върнахте живота. Сега трябва да се приби-рате вкъщи.

Гледахме го, докато вървяхме към вратата и я отваряхме. Надзърнахме, докато бавно я за-тваряхме. Той ни съзерцаваше с нежните си очи. И след това внимателно слязохме през къ-щата и заедно с Шепот пристъпихме навън в дивната нощ

237

На другия ден в училище бях блестящ. Ни-кой не можа да ми отнеме топката. Изви-

вах се, дриблирах, избягвах от противника. Не успяваха да ми вземат топката, подавах с пета на съотборниците, отбелязвах голове с глава и с удари от далеч, които вкарваха топката в ъгъ-ла на мрежата.

След като звънецът би и се повлякохме през игрището към училище, Дрънкалото изтича след мен.

–Късметлия си – каза той. – Никога няма да играеш така отново.

Засмях се.–Късмет? А какво ще кажеш за това?Пуснах топката и задриблирах около него.

Промъкнах я между краката му и продължих да тичам с нея. После той ме настигна със си-лен удар по задната страна на краката, който

238


запрати и двама ни на земята.–Фаул! – извиках аз. – Фаул!Сборичкахме се и се затъркаляхме по трева-

та. Дрънкалото беше по-едър от мен и ме за-кова, седна отгоре ми и притисна раменете ме към земята.

Хилеше се.–Кажи го пак.–Фаул! Проклет фаул!Дрънкалото вдигна юмрук, като че се кане-

ше да ме прасне в лицето, но после само се раз-смя и се пльосна до мен.

–Мътните го взели. Беше блестящ.Лежахме и се смеехме, а после госпожа Дан-

до започна да вика.–Вие двамата! Влизайте! Ще закъснеете!Отправихме се заедно към училището.–Все едно беше на хиляди мили оттук – каза

той.–Знам.–Би ли ми разказал за това?Поспряхме се и го погледнах и разбрах, че

той наистина искаше да знае.–Някой ден ще ти разкажа всичко.

239

Скелиг

Видяхме Глупчото да ни чака на входа на училището.

–Може да разкажа даже и на тоя дръвник. Ако сметна, че може да ми повярва.

После госпожа Дандо пак се развика.–Хайде, вие двамата! Хайде! Влизайте!

241

Същата вечер и следващите вечери по-магах на Татко в къщата. Разбърквах му

лепилото за тапети и внимателно боядисвах рамките на вратите и прозорците с него. Хо-дехме да виждаме Мама и бебето в болницата. Бебето скоро излезе от дългия си сън и стана по-силно. Извадиха кабелите и тръбичките и изключиха машината. Превръзките на гърди-те ѝ ставаха все по-малки. Всяка вечер седеше на скута ми, усукваше се, въртеше се и гукаше. Научи се да ни се плези и устата и очите ѝ за-почнаха да се усмихват.

–Погледнете я – казвахме ние. – Малко дя-волче.

А Мама се смееше и казваше:–Внимавайте. Скоро се връщаме у дома.Търсех доктор МакНабола, но никога не го

видях отново.

242


Често взимахме китайска храна за вкъщи. Татко смигваше и казваше да си траем, иначе Мама ще ни държи цял месец на салата. Бо-цнах го в корема.

–Може и да не е лоша идея, дебеланко.–Не искаш повече, така ли? Вече никакви 27

и 53, а?–Така си е, дебеланко. Вместо тях ще взема…

19 и 42.–Ха! Проявяваме въображение, а?След като се нахранехме, отивах у Мина. Ри-

сувахме на кухненската маса. Четяхме Уилям Блейк и пишехме разкази за приключения в стари къщи и пътешествия из далечни въобра-жаеми места.

Всяка вечер Мина питаше:–Кога ще се върне тя, Майкъл? Едва изчак-

вам. Дори не съм я виждала още.Преди бебето да се прибере у дома, отидо-

хме още веднъж на тавана. Слънцето още гре-еше. Висеше ниско над града, червено и огро-мно.

Таванът беше празен и притихнал. Мина по-сочи купчината погадки под гнездото на буха-

243

Скелиг

лите.–Не се приближавай – каза тя. – Ще бранят

малките си до смърт.Стояхме в средата и си спомняхме за Ске-

лиг.–Сега може да го намери някой друг – каза

Мина.–Да. Надявам се да го намерят.После забелязахме едно сърце, надраскано

на дъските под сводестия прозорец. Точно до сърцето пишеше Благодаря ви. С., а вътре в него имаше три бели перца.

Взехме перцата и се усмихнахме.–Три – каза Мина.–Има и за бебето – отговорих аз.Докато бяхме приклекнали там, бухалите

влетяха в стаята и кацнаха на рамката над нас. После се появиха две малки, които се препъ-ваха в сенките до далечната стена. Бяха закръг-лени и почти голи. От широко отворените им човки излизаха тихи писукания. Ние се прехласнахме по тяхната красота и крехкост. После бухалите излязоха на лов. Останахме за малко. Наблюдавахме как бухалите се връщат

244


с месото от дребните животинки, които бяха убили. Наблюдавахме как пиленцата се тъпчат с храна.

–Дивачета – казах аз.–Така е – отговори Мина. – Красиви нежни

дивачета.Усмихнахме се и се приготвихме да се из-

мъкнем тихо. Тогава бухалите отново влетя-ха и дойдоха при нас. Оставиха нещо на пода пред нас. Една мъртва мишка, едно малко пи-ленце. От разкъсаната козина и малките перца все още се процеждаше кръв. Бухалите бързо отлетяха и ги чухме как бухат в сгъстяващата се нощ.

–Диваци – прошепнах аз–Убийци – додаде Мина. – Изключителни

дарове, а?–Мислят си, че сме като тях.–Може и такива да сме.Вдигнахме животинките и излязохме на

пръсти.–Лека нощ, малки пиленца – прошепнахме

ние.Навън погребахме мишката и птичката в

245

Скелиг

една леха край оградата на градината. Взряхме се по посока на таванската стая и видяхме бу-халите, които сега бяха осветени от луната, да влитат вътре с още месо за малките.

–Скоро ще дойдат строителите – каза Мина. – Ще гледам да не правят нищо, докато пилен-цата не отлетят.

247

Тази събота дойдоха строителите, за да раз-чистят гаража. Бяха трима – един възрастен

мъж с каскет, господин Батли, и двамата му сина, Ник и Гюс. Те потупаха по стените и наблюдаваха как се олюляват и тресат. Чуха как покривът скър-ца и пропуква. Поостъргаха тухлите и видяха кол-ко лесно се откъртват. Отпраха дъските на Татко и надзърнаха вътре.

Господин Батли свали каскета и се почеса по плешивата глава.

–И с пари за опасен труд не можете да ме вкара-те тука – каза той.

Замисли се. Сви рамене, сбърчи уста и погледна Татко.

–Знаете какво ще кажа, нали?–Предполагам – отвърна Татко.–Нищо друго. Събаряне и започване отначало.Татко ме погледна.

248


–Какво мислиш?–Не знам – отговорих аз.–Лек избор – каза господин Батли. – Съба-

ряш или сядаш и го гледаш как се срутва.Татко се разсмя.–Давайте тогава. Разкарайте партакешите

отвътре и го съборете.Сложиха стоманени подпори, за да не се

срути покривът, докато работят вътре. Изва-диха боклуците и ги сложиха край тоалетната на Ърни в пущинака – всичките вехти скри-нове, потрошените мивки, торбите цимент, счупените врати, парцаливите шезлонги, про-гнилите килими, въжетата, тръбите, вестници-те и списанията, намотаните кабели, торбите пирони. С Татко прегледахме всичко, докато го изнасяха. Все казвахме „Това може да влезе в работа“, а после – „Не, не може, това е просто боклук.“ Дойде камион и остави грамаден сто-манен контейнер в задната алея. Натъпкахме всичко в него. Целите бяхме покрити с умрели мухи и паяци, с прахоляк от тухлите и хороса-на. Когато гаражът беше опразнен, повисяхме, пийнахме чай и се смяхме на бъркотията.

249

Скелиг

Отидох сам до вратата на гаража и се взрях вътре.

–Майкъл!–Да, знам. Няма да влизам.Татко разправи на строителите как ужасно

ми се е щяло да вляза в гаража, след като сме се преместили.

–Тези двамата бяха същите – отговори гос-подин Батли. – Покажи им нещо тъмно и опас-но, и нищо не може да ги удържи далеч от него.

Продължих да се взирам. Само трошляк и прах и счупени съдове, а в далечния ъгъл – ня-колко кутии от храна за вкъщи, бутилки от ка-фяв ейл, шепа разпилени пера, топчета. Въздъ-хнах и прошепнах: „Довиждане, Скелиг.“

После строителите и Татко се озоваха зад гърба ми.

–Виждате ли – каза господин Батли, сочей-ки край мен. – Май сте си имали посетител, нощувал веднъж-дваж вътре. Имал е късмет, че цялата работа не се е стоварила на главата му.

После допихме чая. Господин Батли потри ръце.

–Добре, момчета – каза той. – Време е за

250


малко събаряне.Отне само час или два. Стояхме в кухнята и

наблюдавахме как работят с лостовете, чукове-те и трионите. Прехапвахме устни и клатехме глави всеки път, когато парче от покрива или стената падаше със силен трясък. Скоро от га-ража остана само грамада тухли, дъски и прах.

–Дявол да го вземе–каза Татко.–Поне ще имаме хубава дълга градина, къ-

дето бебето да играе – казах аз.Той кимна и заприказва за лехата, която ще

оформи, езерцето, което ще изкопае, и храсти-те, които ще засади, та да имат птиците къде да гнездят.

–Ха! – рече. – Един малък рай за всички ни.Когато свършиха, Гюс и Ник се изправи-

ха горди и щастливи с ръце на кръста. Госпо-дин Батли, побелял от прахоляка като самата смърт, се обърна към нас с вдигнати палци и ние излязохме с още чай.

–Дяволски прекрасно, така си беше – каза той.

–Аха – добави Гюс. – Нищо не може да се мери с малко събаряне.

251

Тя се върна у дома в събота. Прекрасен све-тъл топъл ден. Най-сетне наистина беше

пролет. Татко отиде с колата, а аз останах, за да довърша почистването в кухнята. Завих във вестник кутиите от снощната храна за вкъщи и ги хвърлих в кофата. Сложих чайника за Мама. Приготвих кутийка бира и чаша за Татко.

Качих се горе и пъхнах перото на бебето под нейното дюшече. Усмихнах се, защото знаех, че тя ще сънува най-хубавите сънища.

Чаках, взрян в празното място, което оста-на след господин Батли и синовете му. Сега го нямаше даже и напуканият циментов под. На мястото на задната стена имаше дървена огра-да. Представих си градината, пълна с всичките храсти и цветя и трева, които скоро щяха да избуят на мястото на пущинака.

Потреперих, когато чух колата. Не можех да

252


помръдна. После задишах дълбоко, помислих за Скелиг и отидох да отворя предната врата. Татко държеше бебето в ръце. Мама стоеше и се усмихваше лъчезарно.

–Добре дошла у дома, Мамо – прошепнах думите, които бях репетирал.

Тя се засмя на нервността ми. Хвана ме за ръка и ме поведе обратно в къщата, в кухнята. Сложи ме да седна на един стол и даде бебето в ръцете ми.

–Погледни колко красива е сестра ти. Пог-ледни колко е силна.

Повдигнах бебето. Тя изви гръбчето си, сякаш се канеше да затанцува или да полети. Протегна се и одраска лицето ми с малките си ноктенца. Дръпна устните ми и пипна езика ми. Имаше вкус на мляко и сол и нещо тайн-ствено, едновременно сладко и горчиво. Хлен-чеше и гукаше. Доближих я и тъмните ѝ очи погледнаха право в мен, в мястото, където бяха всички мои сънища, и се усмихна.

–Ще трябва да продължи да ходи на прегле-ди – каза Мама. – Но са сигурни, че опасност-та е отминала, Майкъл. Сестра ти наистина ще

253

Скелиг

се оправи.Сложихме бебето на масата и седнахме нао-

коло. Не знаехме какво да кажем. Мама пи чай. Татко ми даде да сръбна от бирата му. Просто си седяхме и се гледахме, и се смяхме, и плака-хме.

Скоро на вратата се почука тихичко. Отидох и видях, че там стои Мина. Беше срамежлива и умълчана, каквато никога не я бях виждал пре-ди. Започна да казва нещо, но само заекна и на-края просто ме гледаше в очите.

–Ела да видиш – казах аз.Хванах я за ръка и я заведох в кухнята. Тя

вежливо поздрави родителите ми с добър ве-чер. Каза, че се надява да нямат нищо против. Татко се помести, за да ѝ направи място край масата. Мина погледна бебето и се прехласна.

–Тя е красива. Изключителна е!И се огледа и се засмя заедно с нас.Наистина пак се засрами, когато каза:–Донесох подарък. Надявам се да нямате

нищо против.Разгърна рисунка на Скелиг, чийто криле се

издигаха от гърба му, а на бялото му лице има-

254


ше нежна усмивка.Мама затаи дъх.Втренчи се в мен, втренчи се в Мина. За миг

си помислих, че ще ни попита нещо. После тя само ни се усмихна.

–Просто нещо, което приготвих – каза Мина. – Помислих, че на бебето може да се ха-реса да я има на стената.

–Наистина е прекрасна, Мина – каза Мама и внимателно взе рисунката от ръцете на Мина.

–Благодаря – каза Мина. Стоеше неловко. – Сега ще ви оставя сами.

Изпратих я до вратата.Усмихнахме се един на друг.–До утре, Мина.–До утре, Майкъл.Гледах как се отдалечава в светлината на за-

леза. От другата страна на улицата се появи Шепот и се присъедини към нея. Щом Мина се приведе да погали котарака, бях сигурен, че за секунда виждам бледите очертания на кри-лете й.

Когато се върнах в кухнята, пак говореха за подходящо име на бебето.

255

Скелиг

–Персефона – казах аз.–Не пак – отговори татко.Помислихме още малко и накрая я нареко-

хме просто Радост.

СКЕЛИГ

Автор: Дейвид АлмъндПревод: © 2011 Борис Шопов

Редактор: Борис ШоповФормат: 60/42/16Печатни коли: 16

Предпечат: Студио Арт ЛайнИздател: Студио Арт Лайн

България, София 1618кв. Павлово, ул. „Кота 1050“ № 21

тел. +359 2 988 90 [email protected]

www.artline-comics.net

David Almond - Artline Studios · 2020. 3. 16. · 5 За автора Скелиг –...

Documents

Transcript of David Almond - Artline Studios · 2020. 3. 16. · 5 За автора Скелиг –...