Стефан Цанев

БЪ Л Г А Р С К И Х Р О Н И К И том 1

История на нашия народ от 2137 пр. Хр. до 1453 сл. Хр.

ПРЕДИСЛОВИЕ

Пазил ме Бог от изкушението да деля мегдан с историците - аз само се опитах да преразкажа на прост и образен език написаното в академичните книги, прибавяйки тук-там дори диалог, та читателят да види като на театър играта на тоя свят, промяната и гибелта на големи царства и царе1, но се стараех това да не става в ущърб на истината, придържах се стриктно към общоприетите научни гледища за историческите личности и събития; когато по даден въпрос или събитие срещах различни мнения, позволявах си да избера едно от тях и много рядко (да ме прости Господ и историците!) дръзвах да изкажа свое мнение.

И тъй прерових повече от 40 000 страници, за да събера и стъкмя тази книга, четях всичко, където ставаше дума за нашите предци, особено старите хроники, черпех жадно, както се казва, вода от изворите, макар някои да бяха размътени от лъжи, а други да горчаха поради неприятните за нас истини, но тези хроники, писани от съвременници и свидетели на отдавнашните събития, превръщат мъртвата история в жив и достоверен разказ, затова аз не предъвквах думите им, преразказвайки ги, а съм ги предал дословно в книгата си2 — те са живите гласове от оня свят: като се почне от древните - Омир, Херодот, Еврипид, Платон и Аристотел; после - Страбон, Плиний Стари, Плутарх, Тацит, Светоний и Птолемей, живели и писали в началото на новата ера; след тях - Магнус Феликс Енодий, Комес Марцелин, Прокопий Кесарийски, Менандър, Йоан Ефески, Йоан Мелала, Псевдомаврикий и Йорданес, живели и писали през V и VI век; папа Григорий I, Себеос, Фредегарий, Теофилакт Симоката и „Де-янията на свети Димитър Солунски" - от VII век; Павел Дякон, арменският монах Гевонд, Теофан Изповедник, патриарх Никифор, Византийски аноним и Мадарските надписи - от VIII век; надписът от Филипи, Маламировия надпис, папа Йоан VIII, папа Стефан V, рейнският архиепископ Хинкмар, Теодор Дафнопат, отговорите на папа Николай I по допитванията на княз Борис, философът патриарх Фотий, Scriptor incertus (ватикански аноним), Анастасий Библиотекар, Хрониката на ал-Табари, писма на Лъв Магистър Хиросфакт до цар Симеон Велики и отговорите на цар Симеон, Йоан Екзарх, германският игумен Регинон, Хрониката на ибн-Батрик, Пространно житие на Кирил, Пространно житие на Методий - от IX век; анонимният Продължител на Теофан, Симеон Логотет, писма на патриарх Николай Мистик и писма на император Роман Лакапин до цар Симеон, писма на патриарх Теофилакт до цар Петър, Лъв Дякон, поетът Йоан Геометър, арменецът Степан Таронски Асохиг, Синаксарът на Ца-риградската църква, Менологият на Василий II, Йосиф Генезий, Лъв Граматик, Константин Багрянородни, енциклопедията „Свидас лексикон", арабите ибн-Фадлан, ал-Масуди и Ибрахим ибн-Якуб, нашият презвитер Козма, ватиканският посланик Лиудпранд, Константин Преславски и Тайната книга на богомилите - от Х век; Яхъя

1 Паисий Хилендарски, из „Ползата от историята".2 Текстовете в курсив навсякъде из книгата са цитати.

1

Антиохийски, Битолският надпис на цар Иван Владислав, арменецът Аристакес Ластиверци, Йоан Скилица и плагиатът му Георги Кедрин, Михаил Аталиат, Михаил Пеел, Йоан Зонара, „Повесть временных лет" и Българският апокрифен летопис - от XI век; Анна Комнина, Евтимий Зигавин, Никита Хониат Акоминат, якобитският патриарх Михаил Сирийски, папа Урбан III, Фулхерий Шартърски, Теофилакт Охридски, Вилхелм Тирски, баварският епископ Ото Фрайзингски, холщайнският мисионер Хелмолд, латинският летописец Ансберт, незнайният Дуклянски презвитер, рицарят Алберт, Пространно житие на Климент Охридски и Народно житие на св. Иван Рилски - от ХІІ век; писма на папа Инокентий III до Калоян и писма на Калоян до папата, кръстоносците Жофроа дьо Вилардуен, продължителят му Анри дьо Валансиен и Роберт дьо Клари, писмо на Латинския император Хенрих до папа Инокентий III, Анонимна старофренска хроника, абат Алберик от Шампания, Синодика на цар Борил, писма на папа Григорий IX, инквизиторът Райнер Сакони, монахът Цезарий Хайстербахски, абатът Арнолд, персиецът Рашид-ад-Дин, Древнобългарската летопис (от Волжка България) на Гази-Барадж, Свърлижкото евангелие, Търновският надпис на Иван Асен ІІ, Георги Акрополит и Георги Пахимер - от XIII век; Марко Поло, житието на свети Сава, Станиславов пролог, Тома Архидякон, венецианецът Марино Сануто, Никифор Григора, поетът Мануил Фил, Теодор Метохит, Йоан Кантакузин, Законника на Стефан Душан, сръбският архиепископ Данило, анонимният Продължител на Данило, Житието на Теодосий Търновски от цариградския патриарх Калист, патриарх Евтимий, Йоасаф Бдински, Похвала към цар Иван Александър, монахът Исая - от XIV век; немецът Ханс Шилтбергер, Йохан Сервион, турците Мехмед Нешри, Лала Шахин и Урудж, унгарецът Йоан Туроци и полякът Ян Длугош, Турска летописна бележка от 1451 г., Григорий Цамблак, Константин Костенечки, Древнобългарската летопис (от Волжка България) на Мохамед-Амин, Староосманска анонимна хроника и Безименната Българска хроника - от XV век; особено ценни за мен бяха и по-късните „Анали" на Цезар Бароний и „Царството на славяните" на Мавро Орбини, писани в края на XVI и издадени в първите години на XVII век, Хрониката на влашкия монах Михаил Мокса от 1620 г., „Византийска история" на Шарл Дюканж, публикувана през 1680 година, а също така „История на България" от Блазиус Клайнер, излязла през 1761 година и, разбира се, „История славянобългарска" на Паисий Хилендарски, написана само година по-късно, през 1762 година - от Паисий се учех, че не е важно само какво казваш, но и как го казваш, че историята не е хладнокръвна хроника на минали събития, не е панихида на миналото, а камбана за будене на днешните съвести; не бих могъл да се ориентирам из мъглата на вековете, ако не бяха книгите на големите историци от XIX и XX век: „История на българите" от Константин Иречек, „История на българския народ" и „Книга за българите" от Петър Мутафчиев, и особено капиталната „История на Българската държава през средните векове" и „България през XIV и XV век" на Васил Златарски, а също така десетките енциклопедии, справочници и христоматии; но това не би било достатъчно, ако пред очите ми през цялото време не бяха трудовете и на другите наши и някои чужди учени (по азбучен ред): Александър Фол, Александър Циткилов, Боно Шкодров, Борислав Примов, В. Василевский, Васил Гюзелев, Васил Томов, Василка Тъпкова - Заимова, Васко Арнаудов, Велизар Велков, Веселин Бешевлиев, Владимир Георгиев, Владимир Цонев, Геновева Цанкова - Петкова, Г. И. Георгиев, Георги Бакалов, Георги Велев, Георги Китов, Георги Марков, Георги Михайлов, Георгий Острогорски, Горанка Тончева, Григор Велев, Димитър Попов, Дочо Шипковенски, Евгени Радушев, Емил Александров, Емил Костадинов, Зорка Йорданова, Иван Божилов, Иван Венедиков, Иван Дуйчев, Иван Иванов, Иван Манолов, Иван Маразов, Илия Илиев, Йордан Андреев, Йордан Детев, Йото Николов, Киряк Цонев, Кръстю Миятев, Кръстю Мутафчиев, Кубрат Томов, Кую Куев, Ленчо Димитров, Любомир Йончев, Максим Караджов, Маргарита Харбова, Марин Дринов,

2

Мария Чичикова, Никола Алтънков, Николай Кафтанджиев, Николай Овчаров, Петко Димитров, Петър Ангелов, Петър Добрев, Петър Ников, Петър Петров, Петър Тивчев, Пламен Павлов, Пламен Цонев, Родни Кяслдън, Румен Катинчаров, Руслан Костов, Сергей Иванов, Симеон Нейчев, арх. Слави Дончев, Соня Георгиева, Станчо Ваклинов, Стивън Рънсиман, Страшимир Лишев, Таню Танев, Татяна Ярулина, Тодор Герасимов, Тодор Ялъмов, Тотю Коев, Ф. Г.-Х. Нурутдинов, Христо Матанов, Христо Данов, Цветелин Степанов, Явор Шопов (моля за прошка, ако съм пропуснал някого) - малко или много съм взел от всекиго по нещо, от всекиго в мен е останала поне една мисъл, поне една дума, за което на всеки един от тях съм дълбоко признателен; и накрая не мога да не благодаря на писателите Иван Вазов, Димитър Талев, Фани Попова -Мутафова, Емилиян Станев, Стефан Дичев, Евгени Константинов, Вера Мутафчиева и Антон Дончев, които със своите исторически съчинения вдъхваха кураж на въображението ми.

Февруари 2006 Авторът

СЪДЪРЖАНИЕ

211

Пролог. (2137 г. пр. Хр. - 668 г. сл. Хр.). Из мъглата на вековете. Древните Българии. Защо българският народ не познава своята история. Кога за пръв път българите се споменават в китайските летописи. Разселването на прабългарите през Тибет на юг към Индия и Месопотамия и на запад към Алтай, Памир и Черно море. Осемте Българии преди Велика България. Заветът на хан Кубрат. Космическите познания на прабългарите. Прабългарска цивилизация 33 000 години преди Христа? Волжка и Куберова България.

35 КНИГА ПЪРВА

37Глава I. (668-700). Белият конник. Хан Аспарух. Аспарух преминава Дунава. Първият сблъсък с Византийската империя, първата победа. Съюзът със славяните. Основаването на дванадесетата България, истинската дата. Построяването на столицата Плиска, сакралната схема. Откъде е чакълът под траверсите на жп линията Русе—Варна.

50 Глава П. (1234 пр. Хр. - 106 сл. Хр.). Подземната цивилизация. Траките. Гибелта на хан Аспарух. Откога 77-те тракийски племена населяват Балканския полуостров. Какво пише за тях Херодот. Религията на траките. Великата богиня - майка. Дионис. Орфей. Перперикон - светилището. Траките в Троянската война според Омир. Защо траките нямали писменост. Подземната им цивилизация. Завладяването им от римляните. 106 година - краят на тракийската цивилизация.

68

1 Страниците съответстват на тези в книгата.

3

Глава Ш. (След 77 г.). Прегръдка по-опасна от меча. Славяните. Кога славяните идват на Балканите. Опити да завладеят Солун. Моралът на славяните. Поглъщането на траките. „Цялата земя се пославянчи." Словото на славяните - началото на нова цивилизация. Боговете на славяните. Светилището на Мадара, религиозният плурализъм. Демонологията на славяните.

85Глава IV. (700-721). Спасителят на Европа. Кесарятхан Тервел. След поражението от хазарите. Кой е Мадарският конник. Съюз с Юстиниан Носоотрязания. Триумфалното влизане на хан Тервел в Константинопол, провъзгласяването му за кесар в храма „Света София". Лъжепророкуващият гарван, мечтата за Константинопол. Коварството на Юстиниан. Битката при Анхиало. Договорът с император Теодосий III. Нашествие на исляма. Арабите обсаждат Константинопол. Хан Тервел унищожава арабската армия.

99Притурка към глава IV. Много кратка история на Византия. Константин Велики и светещият кръст на небето. Пренасянето на столицата от Рим във Византион през 324 г. Разделянето на Римската империя. Краят на западната Римска империя. Структура и морал на Източната Римска империя, наречена Византия. От кого изтича Светият Дух - разкол между католическата и православната църква. Светската и духовната власт на Константинопол.

103Глава V. (721-802). Превратни времена. Хановете Кор-месий, Севар, Кормисош, Винех, Телец, Сабин, У мор, Токту, Паган, Телериг и Кардам. Мадарските надписи. Мълчанието около хан Севар. Превратът на хан Кормисош, краят на рода Дуло. Деветте похода на Константин V Копроним срещу България. Борба между прабългарската и славянската аристокрация. Бягството на хан Сабин в Константинопол. Убийството на хан Паган. Как хан Телериг измамил Константин Копроним. Хан Кардам разбива Константин VI и го изпраща гол в Константинопол.

118Притурка към глава V. (723-843). Иконоборството. Никейският събор, символът на вярата. Арий и арианството. Поява на иконите. Търговия с икони и мощи. Разбогатяване на църквата. Иконите - идоли? 723 година - начало на иконоборството. Погром срещу монасите, конфискация на църковното имущество. Гонение на иконоборците. Възстановяване култа към иконите - през 843 година.

121Глава VI. (802-814). Любимецът на Тангра. Хан Крум. Кои са аварите. Хан Крум унищожава Аварската империя. Защо е пропаднала Аварската империя според аварските пленници. Законите на хан Крум. Изкоренил ли е хан Крум лозята? Никифор превзема Плиска. Разгромяването на Никифор. Обичаят да се прави чаша от череп. Хан Крум произнася първата славянска дума „наздраве". Превземането на Месемврия. Пред Константинопол. Опит да бъде убит хан Крум. Отмъщението на хан Крум. Арменчето Василий от Македония и чудно голямата ябълка. Подготовка за превземането на Константинопол. Внезапната смърт на хан Крум.

141Притурка към глава VI. Обсадните машини. Бойни кули, таран (овен), костенурки (куританки), стрелометни, каменометни и огнеметни машини, скорпион (диво магаре),

4

триболи и тетраболи.

143Глава VII (814-852). Братската омраза. Хановете Омуртаг, Маламир и Пресиян. Мистерията около смъртта на хан Крум - сакрално убийство? Първата война на хан Омуртаг, първи погром. Сключване на 30-годишен мир. Гонение на християните. Въстание на Тома Славянина. Прочутият надпис на хан Омуртаг „Човек и добре да живее, умира..." Хан Маламир убива брат си Енравота - първият български християнски светец. Хан Пресиян спира гонението срещу християните. Разширяване на България до Егейско и до Адриатическо море.

155Глава VIII (852-865). Кръстът на Христос. Княз Борис - Михаил. Няколко думи за новия съсед на България - Свещената Римска империя. Война с хърватите и със сърбите. Как хан Борис превръща пораженията в победи. При Людовик Немски. Как философът Фотий станал патриарх за един ден. Тайното нощно покръстване на княз Борис. Бунтът на болярите. Разликата между княз Борис и Исус Христос. Безмилостното изтребване на 52 болярски рода до девето коляно. Тъмните последствия от насилственото покръстване. Разкаянието на княз Борис.

172Глава IX. (865-889). В началото бе словото. Константин-Кирил Философ, Методий, Климент и Наум. Писмо на Фотий до княз Борис. Княз Борис иска патриарх от папа Николай I. Папата за втори път покръства българите. Анатеми между патриарх Фотий и папа Николай I. Низвергването на Фотий. България - ябълката на раздора между източноправославната и римокатолическата църква. VIII Вселенски събор в Константинопол, автономия на българската църква. Третото покръстване на българите. Фотий отново патриарх. Кое би било най-добре за България: езичеството, православието или католицизма? Защо княз Борис избрал православието. Константинополският университет (Магнаурската школа), какво се изучавало там, колко по-късно са основани първите университети на Запад. Ученикът на Фотий - Константин Философ. Създаване на славянската азбука. Мисията в Моравия. Константин и Методий в Рим, нарушаване на триезичието. Смъртта на Константин-Кирил. Патилата на Методий в Панония. Бягството на учениците му, идването им в България. Кой е създал кирилицата. Княз Борис-Михаил напуска трона.

193Притурка към глава IX. Съветите на Фотий. Фотий дава наставления на княз Борис как да управлява България. Четиво забранено за днешни държавници.

195Глава Х. (889-912). Златният век. Княз Расате-Влади-мир, цар Симеон Велики. Защо княз Борис се отказал от властта. Симеон съобщава на баща си, че брат му Расате-Владимир кощунства. Княз Борис ослепява Расате и възцарява Симеон. Пренасяне на столицата в Преслав. Славянският език - официален за България. Симеон удушава Раса-те. Симеон вдига оръжие срещу Византия. Маджарите опожаряват Преславската обител. Прелюбопитните писма между Симеон и Лъв Магистър. Разгром на маджарите. Разгром на византийците при Булгарофигон. Поход към Константинопол. Сключване на 17-годишен мир. Какво представлява Велики Преслав. Златният век на България — началото на славянската цивилизация.

212

5

Глава XI. (912-927). Кървавият век. Симеон - цар на българи и ромеи. Лъжепророкуващият гарван. Поход към Константинопол. Лъжовното короноване на Симеон за василевс (цар). Опустошителни нападения на Симеон. Молбите на патриарх Николай Мистик. Битката при Ахелой. Отново към Константинопол. Защо България не е имала флота? Симеон си назначава патриарх, патриархът го коронясва за цар. Писмото на Роман Лакапин до цар Симеон. Война срещу Сърбия, поражение. Отново към Константинопол. Какво щеше да стане с България, ако цар Симеон бе превзел столицата на Византия? Опустошаване на Сърбия. Хърватия разгромява българската войска. Рим обещава царски венец и скиптър на Симеон. Подготовка за окончателното превземане на Константинопол, молбите на император Роман Лакапин. Предсказанието на византийски астролог. Внезапната смърт на цар Симеон Велики.

231Глава XII (927-971). Грехът на светеца. Цар Петър I, цар Борис П. Разрухата на България след победните войни на цар Симеон. Мирът с Византия. Бунтовете на Петровите братя Иван и Михаил. Нашествия на маджарите. Поява на богомилите. Царските синове Борис и Роман заложници в Константинопол. Унижението пред император Никифор Фока. Нашествие на Киевския княз Светослав. Смъртта на цар Петър. Завръщане на синовете му в Преслав. Второ нашествие на княз Светослав в България, превземането на Преслав. Императорът Йоан Цимисхий тръгва да освобождава България от русите, превзема Преслав, прогонва Светослав, отвежда Борис и Роман в Константинопол. Триумфът на Цимисхий, публичното развенчаване на пленения цар Борис ІІ.

252Глава XIII (972-1014). Героическата агония. Цар Роман, цар Самуил. Кои са комитопулите. Бягството на Борис и Роман от Константинопол, смъртта на Борис. Гибелта на Мойсей и Давид. Поход на Василий II срещу Средец, разгрома при Траянови врата. Плачът на поета Йоан Геометър. Самуил убива брат си Арон. Пленяването на Роман. Нахлуване на цар Самуил в Пелопонес, катастрофалната битка при река Сперхей. Пленяването на сръбския княз Владимир, женитбата му за дъщерята на цар Самуил. Битката при Скопие, поражение. Битката при Беласица, бягството на цар Самуил. Василий II ослепява 15 000 български пленници. Смъртта на цар Самуил.

267 КНИГА ВТОРА

269Глава I. (1014-1185). Първото падение. Цар Гаврил-Радомир, цар Иван-Владислав, Петър Делян, Константин Бодин, Василий Врач. Свирепата скръб на Гаврил-Радомир. Иван-Владислав убива Гаврил-Радомир. Смъртта на Иван-Владислав. Масовите предателства. Предателството на царица Мария. Ослепяването на воеводата Ивац. Убийството на непримиримия Сермон. Потомците на цар Иван-Владислав и царица Мария. Въстанието на Петър Делян. Убийството на Тихомир. Малко отклонение из историята на Византия. Явяването на Алусиян, ослепяването на Петър Делян. Въстанието на Георги Войтех и Константин Бодин. За обичая на българите да повикват начело на народа лица от царски род. Нашествия на печенеги, кумани, узи, нормани и маджари. Облакът от еретици.

287Притурка към глава І. Изгарянето на ересиарха Василий Врач. Из книгата на Анна

6

Комнина „Алексиада".

290 Глава II. (ІХ-ХІV). Осанна или анатема? Богомилите. Дванайсетте бога и поп Богомил. Приказка за Дядо Господ и Дявола. Какво проповядвал поп Богомил. За молитвата „Отче наш". Структура на богомилските общини. Трите главни богомилски църкви. Разпространение на богомилството по света. Създаване на Инквизицията. Кладите на папа Инокентий III. Славата и проклятието на богомилите.

306Притурка към глава II. Тайната книга на богомилите.

310Глава III (1185-1197). Първото възкресение. Цар Петър & цар Асен. Появата на селджукските турци. Първият кръстоносен поход. Бесовицата в храма „Св. Димитър" в Търново. Коронясването на Петър. Първа победа на въстаниците. Поражение на въстаниците. Петър и Асен в Кумания. Легионите от демони. Мизия, Влахия, България, Македония - къде са били тогава? Нова победа на въстаниците и наемниците кумани. Разгром на византийците в Тревненския Балкан. Разгром и при Аркадиопол. Речта на цар Асен за мълвата. Завладяване на Средец, Мелник и Струмица. Иванко убива цар Асен. Българи ли са заговорниците или кумани?

329Глава IV. (1197-1207). Страшният добър Иван. Император Калоян. Убийството на цар Петър. Среща на Калоян с убийците. Цар Калоян се жени за сестрата на куманина Манастър. Съдбата на Иванко. Цар Калоян превзема Варна; живозаровените. Пазарлъкът на цар Калоян с папа Инокентий III за корона и патриаршия. IV кръстоносен поход, превземането на Константинопол. Балдуин Фландърски обижда кръвно император Калоян. Зверствата на кръстоносците. Ромеите викат Калоян за император. Въстанието. Какво е било знамето на българската държава? Сражението с кръстоносците край Одрин, пленяването на император Балдуин. Заговор в Търново против Калоян, екзекуцията на император Балдуин. Завладяване на Тракия. Калоян Ромеоубиец. Константинопол - заветната цел. Обсада на Солун. Убийството на император Калоян.

351Притурка към глава IV. Победните паметници. Жестокостта на Калоян. Хипотеза на антрополози и хирурзи. Жестокостите на българите. Трябва ли да се издигат паметници в чест на победите?

354Глава V. (1207-1218). Зловещата марионетка. Цар Борил. Куманският преврат. Куманката, жената на Калоян, съблазнява Борил. Заговорите на Алексий Слав и на Стрез. Бягството на Иван Асен и Александър. Сражението с кръстоносците край Пловдив, поражение. Загуба на земите отвъд Балкана, загуба на Белградска и Браничевска област, на Ниш, земите на днешна Македония и Албинон. Съдбата на деспот Слав. Съборът против богомилите. Страх и терор. Врагове отвсякъде. Сродяването и съюзяването на император Хенрих и цар Борил. Дъщерята на цар Калоян отравя император Хенрих Фландърски.

365Глава VI. (1218-1241). Завоевателят на души. Цар Иван Асен П. Завръщането на

7

Иван Асен ІІ. Ослепяването на цар Борил. Женитбата на цар Иван Асен II за дъщерята на маджарския крал Андрей ІІ. За липсата на наши летописи: което не е записано, все едно, че не се е случило. Религиозен плурализъм. Оръжието на Иван Асен II против ересите. Невръстният император Балдуин ІІ моли за помощ цар Иван Асен II. Лъжепророкуващият гарван. Битката при Клокотница, пленяването на епирския император Теодор Комнин. Възвръщане на всички стари територии. Измамата на франките. Съюз с Никейската империя. Обсада на Константинопол. Неразрешимият казус. Божието наказание. Лудата любов на царя по Ирина Комнина. Смъртта на цар Иван Асен ІІ.

383Притурка към глава VI. Защо нашите царе са нямали шутове? Царят най-малко знае какво става в царството му. Задължението на шута — да казва винаги истината. Защо славянските крале и царе нямат шутове? Имаме ли днес нужда от шутове?

385Глава VII. (1241-1277). Многоцарствие. Цар Коломан Асен, цар Михаил II Асен, царица Ирина, rex Bulgariae Бела IV, цар Калоян II Асен, imperator Bulgarorum Ростислав Михайлович, цар Константин Асен Тих, цар Мицо Асен, imperator Bulgariae Яков Светослав, княз Дърман и княз Куделин, цар Михаил III, царица Мария. Ирина отравя цар Коломан. Разцепването на България. Загуба на три четвърти от територията. Война с Никейската империя. Калоян II убива Михаил ІІ. Четиримата български царе. Възцаряването на Константин Тих. Краят на Латинската империя. Война с Византия. Тих вика на помощ татарите. Хан Ногай. Мария отравя Светослава. Татарската напаст.

398Глава VIII. (1277-1280). Великият плебей. Цар Ивайло. Цар Иван Асен Ш, цар Георги Тертер. Лъжеивайловците. Виденията на Лахана. Бой с татарите. Ивайло и Жанна д'Арк. Сражението между Ивайло и Константин Тих. Царица Мария се предлага на свинаря. Сгрешил ли е Ивайло като става цар? Византийците тръгват да освобождават България от Ивайло. Татарите нападат от север. Ивайло затворен в Дръстър. Иван Асен III влиза в Търново. Ивайло разкъсва обсадата на Дръстър, тръгва към Търново. Разбива армиите на Мурин и на Априн. Бягството на Иван Асен III от Търново. Куманинът Георги Тертер се обявява за цар. Ивайло при Ногай. Убийството на Ивайло. Лъжеивайловците.

419Глава IX. (1280-1322). Куманската династия. Цар Георги Тертер, цар Смилец, царица Смилица, цар Чака, цар Теодор Светослав Тертер, цар Георги Тертер II. Куманите. Петте Българии. Нахлуването на татарите. Светослав заложник при Ногай. Бягството на цар Георги Тертер. Безличният татарски васал цар Смилец. Цяла България - зестра. Убийството на хан Ногай; синът му Чака и Светослав бягат към България. Светослав коронясва Чака. Светослав убива Чака. Защо цар Светослав Тертер хвърля патриарха Йоаким от Лобната скала? Елтимир, братът на цар Георги Тертер. Завръщането на цар Георги Тертер. Битката край река Скафида. 15-годишен мир. Данте - връстникът на цар Светослав Тертер. Цар Георги Тертер II завзема Пловдив. Внезапната му смърт.

434Глава Х. (1323-1331). Последните илюзии. Цар Михаил ІІІ Шишман Асен, цар Иван

8

Стефан. „Не се сражавай, а се предавай, ако искаш да оцелееш." Родословието на Михаил Шишман. Срещу Византия. Предложение за двубой. Гениалният сценарий на цар Михаил Шишман за превземането на Константинопол. Провал. Битката при Велбъжд, гибелта на цар Михаил Шишман. Безличният цар Иван Стефан.

446Глава XI. (1331-1371). Към пропаст. Цар Иван Александър Асен. Царското потекло на Иван Александър. Битката край Айтос. Гражданската война във Византия. Кантакузин вика на помощ турците - те прекрачват на полуострова през 1345 година. Кантакузин иска помощ срещу турците. Момчил юнак. Цар Иван Александър и Сара. Разделянето на царството. Трите Българии. „Златният век" на цар Иван Александър. Антиеретически събори. Възхвала на цар Иван Александър. Приписката на монах Исая.

465Притурка към глава XI. Как да постигнем единение с Бога. Кратко за исихазма и за ересите на варлаамитите, адамитите и на жидовствуващите.

468Глава XII. (1371-1395). Прокълнатият цар. Цар Иван Шишман. Смъртта на цар Иван Александър. Разпадането на Сърбия. Разпадането на Византия. Нахлуване на турците в Балканския полуостров. Битката при Черномен. Цар Иван Шишман - турски васал, Тамара - жена на Мурад. Цар Иван Шишман против цар Иван Срацимир. Битката при Плочник. Битката на Косово поле. Превземането на Търново. Патриарх Евтимий. А къде е цар Иван Шишман? Баязид - полубългарин? Битката при Ровене. Смъртта на Крали Марко. Обезглавяването на цар Иван Шишман. Феноменът Крали Марко. Отсечената глава на Иван Шишман.

488Глава XIII (1395-1453). Залезът на надеждите. Цар Иван Срацимир, княз Константин Срацимир, княз Владислав Фружин, княз Искендер бей. Походът на крал Сигизмунд. Битката при Никопол. Съдбата на княз Александър Шишман - Искендер бей. Пракомунистите Махмуд Бедредин и Береклюдже Мустафа. Тамерлан. Битката с Баязид при Ангора. Въстанието на Константин и Фружин. Архангел Михаил и Жанна д'Арк. Походът на Хунияди и крал Владислав III. Вторият поход на Хунияди и крал Владислав III. Предателството на богомилите. Битката край Варна. Смъртта на крал Владислав III Варненчик и на княз Владислав Фружин. Падането на Константинопол. Кървавата точка. Кахърите на Европа. Вековният мрак. Свещичката на монаха Паисий.

506Postscriptum

9

2137 г. пр. Хр. - 668 г. сл. Хр.ПРОЛОГ

Из мъглата на вековете

Древните БългарииБългарите — това е народът, който имаше всичко,

което е пожелавал; те вярваха, че светът е открит затях; те никога не се съмняваха в победата си; това е

народът, на който се учудваше светът.Магнус Феликс Енодий1, 486 г.

Едва ли има на света друг народ, който така слабо да познава своята история.Ние имаме големи учени историци, издадени са монументални исторически

трудове, но академичният им научен език е недостъпен за простосмъртните, а учебниците по история са написани толкова скучно, сякаш авторите им са имали едничката цел: да накарат българчетата, още едва проходили, да намразят историята на своя народ - и за съжаление, тази цел е вече почти постигната; от друга страна това незнание се дължи и на многократното пренаписване на историята, нагаждайки я всеки път към интересите на властващата политическа сила, та човек не само ще се обърка, но може и да се побърка; а може би причината е по-отчайваща: старата наша история надвишава сегашното ни жалко самочувствие като народ, сравнението с миналото ни потиска и ние не искаме да си го спомняме...

Тъй или иначе, България е най-старата европейска държава, която не е сменила името си през вековете.

Испания е Испания от 1479, Швейцария е Швейцария от 1291 година, Швеция е Швеция от началото на XI век, Полша е Полша от края на Х век, Франция е Франция от 843 година, Англия е Англия от 827, а България е България от 681 година.

Така пише в учебниците по история. Така знаех и аз.Но преди осем години пристигна у нас един унгарски професор да търси

надгробната плоча на не знам кой си техен крал, умрял някога в България; плочата я намерихме зазидана в стената на една селска черква и нямаше как да му я дадем, но за утеха го заведохме в кръчмата и там унгарският професор, може би от яд, че не му дадохме тази ценна реликва, или за да изтъкне своя патриотизъм, още преди да пийне от първата ракия, се провикна:

- Как е възможно да броите началото на своята държава от 681 година след Христа, когато още през 2137 година преди Христа сте имали българско царство на север от Китай и по време на слънчевото затъмнение на 22 октомври същата 2137 година преди Христа сте победили китайците, както пишат тъжно техните летописци в хрониките си; победили сте ги, защото китайците били прост народ и се уплашили от затъмнението, а прабългарите знаели предварително за него и нарочно нападнали същия ден; аз, вика унгарецът като отпи от ракията, това го знам, защото покрай тази ваша държава е поминувало и нашето маджарско племе, ние, вика, с вас сме от едно

1 Магнус Феликс Енодий (473-521) - роден във Франция, близък приятел на остготския крал Теодорих, в негова чест написал „Похвално слово за крал Теодорих".

10

коляно и от една кръв; не по друга причина, а за да спасят империята си от неудържимите набези на българите, предвождани от своя хан Тимоти от рода Дуло (от същия род са, както знаете, и Кубрат, и Аспарух, и Крум, и прочие), китайците започнали да строят Великата китайска стена, но не успели още да я довършат и ето ги - българите се задали пак откъм север, тогава китайците качили върху стената китайки-циркаджийки и онези сурови българи, като видели китайките да мятат голи кълки, се прехласнали и докато се прехласвали, китайският мравуняк продължавал да гради нататък стената; като разбрали измамата, прабългарите напопържали китайците, пришпорили конете си и препуснали на запад подир слънцето да търсят края на стената; те препускат, китайците градят, те препускат, китайците градят - така българите стигнали до пустинята Такламахан, напоили конете си в реката Тарим и се разделили на две: едните тръгнали на север, другите - на юг. Ха наздраве!

Тези, дето тръгнали на север, прехвърлили планината Тяншан и нарекли най-високия връх на името на своя бог Тангра - така се казва върхът и досега - Хан Тенгри, а хребета, по който препускали, нарекли на себе си - Болгар; продължили нататък, прекосили планините Памир и Хиндукуш и тук, където сега е северен Афганистан, основали втора държава, наречена също България, но понеже другите народи не можели да произнесат ъ-то във вашия език, наричали държавата ви Балхара (Балх), Болгар или Булгхар, а гърците я наричали Бактра или Бактрия (то аслъ кой може да произнесе правилно името ви: руснаците ви викат балгàри, англичаните - балгèйриън, французите - бюльгàр, немците - булгàрен, арабите - бурджан, ний, унгарците, сега ви викаме булгар, а преди сме ви викали полгар, булгар ви наричат и арменците, чехите ви наричат булхар, украинците - балхар, индийците - балгхар, персийците - болгар...).

Другите българи, дето тръгнали на юг, прекосили Тибет, и забележете - вика унгарецът, допивайки първата ракия, - живели известно време край планината Мадара, после прехвърлили Хималаите, минавайки през прохода Шипка, и слезли в Индия, опъвайки юртите си край река Тунджа; после тези българи отишли към Ефрат, в Месопотамия, и там основали третата българска държава; наричали народа балхарис, сиреч българи, царицата им носела същото име - Балкис, това е Савската царица, описана в Библията, дето ходела да задава гатанки на Соломон през 1001 година преди Христа.

По-късно тези българи тръгнали на запад, заселили се в Египет, в областта Сакар, после поемат на север и стигат до Балканския полуостров, планината, където спират, наричат Сакар планина, реката край нея кръщават Тунджа, прохода, през който прехвърлят Балкана на север, наричат Шипка, а свещената си планина - Мадара; те носели със себе си тези стари и далечни имена, както европейците са занесли в Америка имената на своите стари градове - Лондон, Париж, Москва, Берлин, Ню Орлеанс, Ню Берн и т.н... Ха наздраве! Но да оставим Савската царица да задава гатанки на цар Соломон, а ние да видим какво правят ония българи на север, дето основаха държавата си Балхара под планината Памир.

Девизът на тези прабългари някога бил: „Не замръквай, където си осъмнал!", после станал: „Не умирай, където си роден!", но тук, под сянката на Памир, им харесало и започнали да градят градове, да сеят жито и да развъждат добитък, да добиват желязо и мед, да украсяват жените си със сребро и злато; древногръцкият историк Страбон нарича Балх, столицата на Балхара, „перлата на Азия”, тук през VI век преди новата ера пророкът Заратустра1 е написал свещената си „Зенд-Авеста”.

Кога е било основано това прочуто царство, не се знае, това се губи из мъглата на вековете, вика унгарецът, като отпива от втората ракия, но известно е, че египетският фараон Рамзес ІІ, съблазнен от богатствата на Балхара, се опитал да я завладее през 1 Заратустра (Зороастър) - персийски пророк, създател на зороастризма - дуалистично учение за вечно враждуващите бог на доброто Ахурамазда и бог на злото Анхра-Майню (Ариман).

11

1275 година преди раждането на Христос и докато българите разгромявали войската му в подножието на Памир, Мойсей решил да избяга от Египет и повел поробените евреи през пустинята към обетованата земя Ханаан, така че вашата история е по-стара от Библията, вика унгарецът, и вий, българите, сте спасили бедните евреи не само през Втората световна война, но и 33 века по-рано.

През 329 година преди Христа и Александър Македонски нахлул в Балхара, но до бой не се стигнало - вместо войска, насреща му излязла принцесата Роксана и го попитала: „Какво търсиш тук, Александре?"; пленен от красотата й, той отвърнал: „Намерих повече от това, което търсех”, паднал на колене пред нея и я помолил да му стане жена и царица на света (това била първата - и единствената - жена на Александър, и тя била българка!); на другия ден се качили двамата навръх планината Хиндукуш - Аристотел му бил казал, че там е краят на света и отвъд тази планина се плискал безкрайният световен океан, но като погледнал от върха на изток, Александър видял, докъдето стигало човешкото око, безкрайни поля и планини - и заплакал, защото разбрал, че няма да може да завладее целия свят, поболял се и скоро след това умрял.

Просъществувала тази велика ваша държава до 230 година след Христа, когато я покорява персийският цар Арташир I. Далече преди това обаче, неизвестно защо, старият цар Кардама оставил престола на сина си Ила, прехвърлил се на юг през Памир и основал в Северна Индия четвъртата българска държава.

Наричала се тя също Балхара и просъществувала едновременно със старата Балхара много векове.

Споменът за нея е запазен в индийските веди - в „Адхарва-веда", написана на санскрит през Х век преди Христа.

Нещо повече - индийски царе до Х век след Христа продължавали да се наричат Кардамити, както династията на Бурбоните във Франция или на Романовите в Русия, а пред името си слагали титлата балхара - името на древната държава се превърнало в титла, както името на Цезар.

Оттогава са и общите ви думи в двата езика: уча, чета, будя, баща, татко, лик, хубав, китна, шал, сандал, тава, халка, чорба, компот, соя и много други. Бежанци от покорената памирска Балхара тръгват на север и край днешния град Самарканд основават петата българска държава, а голямото езеро, до което стигала границата им на изток, нарекли на себе си - Балхаш; просъществувала тази държава до VII век след Христа; други от победените българи тръгват на запад, прекосяват пустинята Каракум и основават на изток от Каспийско море шестата българска държава, кръщават морето Болгар дингезе (Българско море), така се наричало то до Късното средновековие, а планината, в подножието на която спират, наричат Балхани - както и вие наричате най-голямата си планина в днешна България; трети от българите отиват отвъд Каспийско море и там основават седмата българска държавица, наречена Балкария (така се нарича и до днес тази автономна републичка в Руската федерация), а градовете си нарекли пак със старите български имена Балхар и Булкар-Балх; четвърти от българите, водени от вожда си Вунд, през 127 година преди Христа прехвърлят планината Кавказ и се заселват в земите на днешна Армения, там основават осмата българска държава, нарекли местността Булхар, главния си град - Балк, тези имена те носели до IX век след Христа, а една от реките там и сега се нарича Балгаручай.

Където и да идат българите, все носят името си и, макар изкривено от произношението на съседните народи, го оставят след себе си като светли стъпки по картата на тъмния азиатски континент.

Прекрачвайки от старата в новата ера, българите прекрачват от Азия в Европа - стигат до Азовско и Черно море и там митичният цар Авитохол, както свидетелства „Именникът на българските ханове”, основава през 165 година след Христа деветата българска държава, призната - нещо нечувано - дори от гърците и наречена от самия

12

византийски патриарх Никифор1: ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ!Вий, вика унгарецът като допи втората ракия, и тази България не броите, защото

била на друга територия.Кое, обаче, е по-важно: земята, където се намира държавата - или народът, който

е основал всичките тези български държави?Прочула се тази Стара Велика България най-много при хан Кубрат. Този хан

Кубрат (който си е жив потомък на Атила, „бичът Божий", но тури му пепел!) незнайно защо расъл в Константинопол, изучил се там, образовал се и приел християнството през 619 година - през същата година, когато Мохамед започнал да проповядва в Мека исляма, а застанал начело на Велика България през 632 година, когато умира Мохамед.

Това за образованието не го казвам случайно, вика унгарецът, защото вий, българите, след този Кубрат имате само един учен цар - Симеон Велики, който също живял в Константинопол и учил там в най-стария европейски университет - Магнаурската академия, а всичките ви по-сетнешни царе, до последния, са прости и необразовани.

Тъй че напразно вий се отричате от прабългарите, вика все по-ядосано унгарецът и си поръча третата ракия, ако има нещо свястно във вас, наследили сте го от тях, защото те не са били монголци, както ви разправят, нито пък хуни или тюрки, а индоевропейци със загадъчни космически познания.

За разлика от безпросветните италианци, които в 1600 години след Христа изгарят на кладата Джордано Бруно, понеже твърдял, че Земята се върти около Слънцето, прабългарите не само знаели това - издълбаното върху надгробните им камъни Слънце с кръжащите около него 6 планети е било нещо като техен държавен герб (по-късно, след насилственото покръстване, богомилите го превърнали в свой сакрален знак), та още през 4768 година преди Христа тези умни прабългари изчислили, че Земята се завърта около Слънцето за 365 дни и една четвърт от деня без малко и пресметнали това „без малко" с невероятна точност: съпоставяйки движението на Земята с движението на Юпитер, те уточнили, че Земята обикаля около Слънцето за 365 денонощия и 2422 хилядни от денонощието, което е с половин секунда по-малко от абсолютно точното астрономическо време, измерено днес.

Основавайки се на тези свои астрономически знания, прабългарите създали най-съвършения календар, известен досега: годината започвала в деня на зимното слънцестоене, на 22 декември; този ден, понеже слънцето стои, бил обявен за нулев, останалите 364 дни били разпределени в четири сезона, по 91 дни; всеки сезон бил разделен на три месеца, първият месец от сезона имал 31 дни, останалите два - по 30; по този начин първият ден на първия месец от зимния сезон съвпадал със зимното слънцестоене, първият ден на първия месец от пролетния сезон - с пролетното равноденствие, първият ден на първия месец от летния сезон - с лятното слънцестоене, първият ден на първия месец от есенния сезон - с есенното равноденствие. На всеки четири години високосният ден се прибавял преди първия ден на седмия месец - в деня на лятното слънцестоене, също бил нулев ден, прабългарите го наричали ени, днес го наричаме Еньовден.

Унгарецът надигна третата ракия, отпи една бавна глътка и продължи:- Ученият хан Кубрат обичал да наблюдава нощното небе и да чете по звездите

съдбата на хората и на народите.В една такава нощ, като се взирал в залязващите Плеяди, той видял, че неговата

звезда угасва, спомнил си за брата си Самбат Кий, който основал града Киев и го кръстил на свое име, после заминал на запад подир залязващото слънце, основал там

1 Патриарх Никифор I - бил патриарх в Константинопол от 806 до 815 г., а живял до 829 г.; написал „Кратка история" - за събитията от 602 до 769 г. и „Кратка хроника " - от сътворението на света до 829 г.

13

грамадна държава, дето са сега Чехия, Словакия, Унгария, Прусия и Полша, но не я нарекъл България (така че няма да я броим), нарекъл я в чест на дедите си Дулоба - „Страната на Дуло”, другите народи пък я наричали на неговото име: от Самбат - Само, но като умрял Самбат Кий и държавата му загинала; та Кубрат си помислил: „И моята държава ли ще умре след смъртта ми?”, повикал петимата си синове - Баян, Котраг, Аспарух, Кубер и Алцек - и им рекъл:

- Синове мои, свършват земните ми дни.- Олеле, тате, недей! - проплакал най-малкият, Алцек. - Какво ще правим без тебе?- Сега ще ви кажа - рекъл Кубрат. - Баяне, я вземи оня наръч пръчки. - Баян

отишъл и взел наръча пръчки, който лежал до огнището, където мъждукал свещеният неугасващ огън.

- Ха сега се опитай да ги счупиш всичките наведнъж - казал му Кубрат.Баян бил най-възрастният, най-силният от синовете на Кубрат, затова му викали

Батбаян. Ударил той снопа пръчки о коляното си - не се чупят. Ударил втори път - пак не се чупят. Трети път ударил с все сила - същото.

- Не мога - рекъл, - тате.- Нека опитат и другите - казал Кубрат.Опитали един по един и другите четирима синове на Кубрат, но никой не могъл

да счупи наръча пръчки.- Дайте ги сега на мен - рекъл Кубрат.Подали му наръча, той взел да измъква от него пръчките една по една и с лекота

ги чупел - една по една.- Еее, така и баба знае! - извикали в един глас синовете му. - Една по една всеки

може.- Точно така - казал Кубрат. - И вас, ако се разделите след моята смърт, един по

един всеки ще ви пречупи. Ако сте заедно като този наръч пръчки, никой няма да може да ви победи. Разбрахте ли?

- Тъй верно, разбрахме! — отвърнали в един глас петимата му синове.- Какво разбрахте?- Съединението прави силата.Като чул тези хубави думи, великият хан Кубрат се усмихнал щастливо и

издъхнал.Тези хубави думи „Съединението прави силата" вий сте ги изписали и върху

герба си, вика унгарецът, като отпи втора глътка от третата ракия, но тежко ви и горко, ако спазвате този завет като Кубратовите синове.

Защото още не бил изстинал трупът на стария хан - и синовете му се скарали кой да седне на бащиния трон.

- По старшинство на мен се пада - казал Батбаян.- Тая няма да я бъде, ти да ни командваш - рекли четиримата му горди братя.На другия ден погребали баща си по християнски, както им бил заръчал,

погребали го заедно със скиптъра и меча му, защото не могли да поделят и тях.Народа на Велика България обаче поделили на пет равни части и всеки застанал

начело на ордата си.- Аз оставам тук, на бащината си земя - казал Батбаян.- Аз поемам на север - казал Котраг.- Аз на юг - казал Аспарух.- Тогава аз тръгвам на запад - казал Кубер.- Аз идвам с тебе, бате - казал Алцек.И поели в четирите посоки на света.Хазарите това и чакали. Щом ордите на четиримата братя залезли зад хоризонта,

нападнали Батбаяна и след две-три години от Старата Велика България останал само

14

споменът.Котраг повел ордата си на север - все по Волга, все по Волга, препускали,

препускали... и като стигнали там, където река Кама се влива във великата река, Котраг спрял и се огледал - на изток се синеел облакът на планината Урал, на север и на запад зеленеели безкрайни гори и поля.

Било лятото на 665 година. Хан Котраг слязъл от черния си кон и забил меча си в рохкавата земя:

- Ето тук ще съградим град и ще го наречем Болгар, тук ще бъде моята България!Това била десетата България. Наричат я Волжка България, а заради богатството

й в ония времена я наричали Сребърна България.През Х век сребърните българи приели от арабите исляма, имали те велики царе и

още по-велики поети; дала е тази ваша България велики поети и други велики люде и на Русия, защото, както е известно, вика унгарецът, като отпи пак от ракията, великата руска поетеса Анна Ахматова се отказала от бащиното си име Горенко и се нарекла на българския си прапрадядо хан Ахмат; корените на другата велика поетеса Марина Цветаева също са оттам, и Гогол е оттам, оттам е и великият бас Шаляпин, руският цар Борис Годунов е българин, и Суворов, и Кутузов, дето победи Наполеон, и Ермак, дето завладя Сибир и го хариза на руснаците...

Тази славна и богата държава просъществувала до 1278 година, когато след половинвековни отчаяни битки била завладяна от татарите на Чингиз хан, но българите съхранили своята свяст и, мине - не мине век, вдигали бунтове - и срещу татарите, и срещу руснаците, затова през 1937 година Сталин ги разпилял из лагерите в Сибир, но и днес, както е известно, те отново надигат глава и искат държавата им да се казва България.

Тук унгарският професор млъкна и се замисли. Ще използвам мълчанието му да добавя още няколко думи за тази България.

За разлика от нашата България, която няма запазени стари летописи (за което ще стане дума по-нататък), през 1680 година летописецът от Волжка България Бахши Иман събира в сборника си „Джагфар Тарихъ " („Историята на Джагфар") древни български хроники, написани през предишните 4-5 века; от тях става ясно, че върху територията на Волжка България много векове преди това е имало друга прабългарска държава, наречена Идел; в една от хрониките - „Хон китабъ " („Книга за хуните") на Кул Гали, се твърди, че историята на българите започва 33 000 години преди Христа и че българската цивилизация е съществувала паралелно или по-рано от цивилизацията на Шумер, с която сме имали един и същ корен, че Троя е бил български град и етруските са прабългари, избягали от този град, че египетските фараони също са били прабългари, а ацтеките, инките и маите са потомци на прабългарите, преплавали океана или преминали по ледовете от Камчатка в Аляска; с турците пък, които ще ни поробят след 7 века, сме били родни братя и сме имали общ праезик (затова много от думите, които смятахме за турски, се оказаха прабългарски)... Моят кураж ми стигна да се върна до 2137 година преди Христа, когато за пръв път българите се споменават в китайските хроники; да се върне по-назад в мрака на вековете оставям на някой свой колега с по-храбро въображение.

Унгарецът отпи бавно от чашата си и продължи:- Кубер поел на запад, след него препускал Алцек, прехвърлили Карпатите и се

спуснали в Панония, в равнината край реките Тиса, Дунав и Сава, където е днешна Унгария; понечили да основат държава и там (просъществувала тя само година-две, така че няма да я броим), аварите обаче посрещнали на нож българите, след няколко сражения Кубер бил победен и побягнал с дружината си на юг и като стигнал, където е днес Македония, основал там край Битоля и Прилеп единадесетата българска държава; именно срещу тази България, която напирала да превземе Солун, се отправил на поход през 688 година византийският император Юстиниан II Носоотрязания и едва не бил пленен и побягнал позорно, както пише във

15

византийските хроники, а войниците му били избити от прабългарите на Кубер.По-късно, след век и половина, тази Куберова България се съединила с

Аспаруховата България - вероятно това е бил тайният замисъл на двамата братя...Алцек продължил на запад, стигнал до страната на франките, крал Дагоберт го

приел с радост, но през нощта заповядал всичките българи да бъдат изклани;Алцек се събудил от виковете на умиращите и с останалите живи мъже и жени

побягнал на юг през Алпите. Било зима, как са оцелели, не е известно, но през пролетта се появили в горната част на Италийския ботуш и продължили да слизат надолу, през Ломбардия, Тоскана и Умбрия, стигнали до Рим и Неапол, оставяйки след себе си вечното свое българско име: Булгаро (край Бергамо), Булгаро грасо (край Комо), Тера Булгарорум (край Римини), Моите Булгаро...

Не успял Алцек да основе дванадесетата българска държава, но неговите българи оставили из Апенините не само името си, но и кръвта си:

Данте, вика унгарецът, е от българския род Алдьгьори, и Борджиите са българи, и Верди е българин, а Паганини направо си е потомък на българския хан Паган...

Между нас да си остане, сниши гласа си унгарецът, един потомък на вашия Кубрат, наречен Арпад, дошъл по нашите земи и през 889 година (да не ме чуй някой унгарец!) основал Унгария...

А кой основа вашата - дванадесетата българска държава през 681 година? - провикна се унгарецът, като гаврътна ракията си. - България, дето стана най-голямата държава в Европа, от Киев до Атина и от Черно море до Адриатика, че и Пеща, днешната унгарска столица, влизаше в пределите й!

Що не я основаха славяните, дето от два века се мотали из Балканския полуостров, що не я основаха траките, дето са там от 1500 години?

Ами защото прости хора държави не могат да правят. От славяните вий наследихте загадъчния мързел и бленуването, а от траките - анархизма и забравата, затова не помните и собствената си история.

Тука унгарският професор стана, качи се на автомобила си и си замина.Сигурно прекаляваше той в приказките си, но някакъв прапраспомен заброди из

тъмните пещери на кръвта ми и ме будеше нощем, зарових се в разните стари и нови истории и се оказа, че такива Българии наистина е имало, един автор разказва за една, друг - за друга, трети яростно ги отрича, а ние всички нехаем...

И тъй ден след ден, век след век - „Било ли е, не е ли било?” - и всичко потъва в мъглата на вековете и, уви - в мъглата на нашата памет.

Другите народи провъзгласяват за истина и най-малката вероятност, а ние погребваме и най-големите истини под кръста на съмнението.

Кое е по-добро?

16

Книга първа

668-700

ГЛАВА I

Белият конник

Хан Аспарух

Аспарух, Исперих или Испор - Белият конник, третият син на хан Кубрат, яздеше пред 10 000 въоръжени мъже на коне и гледаше опашатата звезда, която разсичаше небето като огнен меч и сякаш му сочеше пътя на юг.

Всеки мъж, който го следваше, водеше след себе си по два резервни бойни коня и по две жени, жените - по 5-10 деца, ордата от 150-200 000 души и мъкнещите се след тях стада от овце се спускаше като огромна прашна лавина надолу покрай Черно море.

Аспарух яздеше след звездата. Главата на това детище, носено в кошница 3 години (както свидетелства апокрифен наш летописец от ония времена), не беше бръсната като на предците му, дългите му коси се развяваха върху мощните рамене...

По обяд ордата спря. Пътя им пресичаше голяма река. Беше великата река Дунав.Белият кон на хан Аспарух бе вдигнал високо глава и тръпнещите му ноздри

душеха неизвестното отвъд реката.Отвъд реката бе могъщата Византийска империя.Аспарух беше слушал от баща си за Византия и за Константинопол, за мраморния

дворец на императора, където Кубрат бе живял още като дете, за високите крепостни стени, ограждащи този огромен град, за златните храмове на византийския бог Христос и за страшната византийска армия.

Отвъд този велик град сега бушуваха ордите на арабите - ислямът на Мохамед заливаше Азия и Африка, една след друга падаха крепостите на Мека и Медина, на Йерусалим и Александрия, на Антиохия и Дамаск, полумесецът изгря и над Сирия, над Персия и Ликия, над Афганистан, Армения и Египет, Анатолия, Кипър и Родос, Триполи и Картаген, навсякъде християнските храмове се превръщаха в джамии - идеше редът на Константинопол.

Аллах се изправяше срещу Христос.Аспарух не харесваше Христос. Не можеше човек да бъде бог. И то един слаб и

хленчещ мъж, който меч не е хващал. Никой от синовете на Кубрат не прие византийската му вяра, и петимата останаха верни на стария български бог Тангра, богът Небе, създателят на света, владетелят на природните стихии и на човешките съдби. Той беше над Христос и над Аллах.

Аспарух пришпори коня си, конят навлезе в мътната река и заплува към отсрещния бряг. След него тръгнаха десетте хиляди конника.

Беше пролетта на 680 година. Аспарух прекрачваше границата на Византия. Лудост ли бе това?

17

Императорът Константин, като научи, че мръсен и нечист народ напада владяната от християните земя, много се огорчи и заповяда всичката пехотна войска да премине в боен ред през Тракия, въоръжи флота и потегли към реката Дунав по суша и по море.

Българите, като видяха тези гъсти многобройни редици, се отчаяха за спасението си и избягаха сред блатата.

След като в продължение на четири дни те не се осмеляваха да излязат оттам, а ромеите не завързаха сражение поради блатата, мръсният народ, забелязвайки слабостта на ромеите, се съвзе и стана по-смел.

Понеже императорът, обзет от подагра, страдаше от силни болки в крака, остави стратезите и войската със заповед да водят схватки, а той с пет кораба и с приближените си се върна в Месемврия, за да прави бани.

Конниците обаче, като го видели, разпространили слуха, че императорът бяга и обзети от страх, се отдали също на бягство. Българите, като видели това, излезли от блатата и започнали да ги преследват стремително, колкото войници улавяли, убивали ги и така повечето погубили с меч.

И като ги преследвали отвъд Дунава, дошли до тъй наречената земя Варна, близо до Одесос, възгордели се и започнали да нападат и да поробват крепостите и земите, които бяха под ромейска власт.

Принуден от това, императорът сключи мир с тях, като се съгласи да им плаща годишен данък за срам на ромеите!

Защото чудно бе за близки и далечни народи да слушат, че този, който е направил свои данъкоплатци всички - на изток и на запад, на север и на юг - да бъде победен от този мръсен новопоявил се народ.

Така пише, изпълнен с любов към българите, византиецът Теофан Изповедник в своята "Хронография"1.

Споменатата битка и бягството на императора ще да са станали през лятото на 680, а мирът бил сключен през есента на следващата 681 година.

Човек наистина може да се диви защо приемаме за начало на българската държава точно тази година - годината на сключения с Византия мирен договор?

Ами ако Византия не беше сключила с нас този договор - колко века още щяхме да чакаме някой да благоволи да признае държавата ни?

Когато преблагочестивият Константин, презвитер на светата Божия църква в Апамея2, се изправил пред Вселенския събор в Цариград на 9 август 681 година и казал:

- Ако бях изслушан [да стане мир]3 нямаше да претърпим това, което претърпяхме във войната с България! - той не говорел за злополучно сражение с някаква орда на българите, а за поражение, „което претърпяхме във войната с България" -

България означава име на държава и щом презвитерът говорел в минало време - съществувала е значи тази държава България преди 681 година, за което свидетелства и летописецът в „Именника на българските ханове":

Тези 5 князе [хановете от Авитохол до Безмер-Баян] управляваха княжеството [ханството] на отвъдната страна на Дунава 515 години с остригани глави. А след това дойде отсам Дунава Исперих княз [хан]. Същото е и досега.

„Княжество" (или ханство) не означава друго освен държава, тази държава е Старата Велика България и след като Аспарух е назован като поредния хан (княз) на

1 Теофан Изповедник - живял през втората половина на VIII в. до 818 г.; в своята „Хронография” описва събитията от 284 до 813 г.2 Из „Актове на Вселенския събор от 681 г.".3 Тук и навсякъде по-нататък заграденото в правоъгълни скобки [...] е мое пояснение, вмъкнато в цитирания текст (б.а.).

18

тази държава, значи тя не е преставала да съществува, а продължава да съществува „и досега" (само границите й се изместват по на юг).

А началото на тази държава, наречена България, е 165 година.Историческа загадка е защо ние не признаваме тази Стара Велика България, защо

зачеркваме пет века от своята история?

Читателят - любител на исторически четива, сигурно отдавна е забелязал, че едни автори наричат прабългарските ни владетели ханове, а други - канове.

Прабългарите са били индоевропейски народ от източноиранската група и в нашия език са останали много общи думи с източните езици - с персийския, с хинди и прочие; както справедливо забеляза унгарският професор в предишния разказ, в съвременния ни език общи думи с хинди са: уча, чета, будя, баща, татко и пр. (според лингвистите те са повече от 1000); в хинди и в други източни езици често се среща, особено в началото на думите, един звук между к и х, но тъй като той не съществува в славянския говор, ние нямаме буква за този звук и го изписваме с кх (индийските храмове Кхаджурахо, град Кхулна в Бангладеш, кхмерите в Камбоджа); вероятно и началният звук на прабългарската титла е бил кх - кхан, но тъй като този междинен звук за нас е труднопроизносим, едни автори избират к-то и пишат кан, други х-то и пишат хан.

Аз предпочетох хан, тъй като и други думи, започващи с кх в хинди: кхал, кхарч, кхана (къща, ядене), на български се произнасят с х: хал, харч, хан (гостилница, странноприемница).

Има и нови теории (Петко Добрев), според които българските владетели никога не са били назовавали с титлата хан или кан - в каменните надписи пред имената им са изсечени думите кана сюбиги, което ще рече от бога (поставен) владетел.

Тук е мястото да отбележа и нещо по-важно. Понятието прабългари не съществува в историята, то е въведено чак през XVIII век от Ломоносов, иначе във всички стари хроники (както и в току-що цитирания Теофан Изповедник от VIII век и цитирания в самото начало на книгата Магнус Феликс Енодий от V век) българите навсякъде са наричани българи.

Ако в тези хроники аз използвам условно понятието прабългари, то е, за да различаваме старите чисти българи от по-сетнешната смесица на българи, славяни, траки и други племена - каквито сме и днешните българи.

Но да оставим тези спорове и да видим какво прави хан Аспарух, след като император Константин побягна от бойното поле при делтата на Дунава и българите стигнаха до Варна.

Той сигурно не е и подозирал, че създава главоболия не само на византийците, но и на нашите историографи.

Първата му работа била да си осигури гърба, затова заповядал да се изкопае презид - сиреч вал, ров или окоп - от Дунава до Черно море.

Този вал, дълъг около 100 километра, може да се види и сега (от Черна вода до Констанца), широчината на рова е 15 метра, на височина достига до 4 метра, изкопаната пръст е била натрупана от южната страна още толкова висока, така че прииждащите от север хазарски племена ще трябвало първо да скочат в дълбокия ров, на чието дъно били забити заострени колове, и ако не загинат там, набучени на коловете, трябвало да изкатерят 8 метровата отвесна стена.

Докато войниците копаеха защитния презид, Аспарух обикаляше наоколо и тъмна тревога се утаяваше в душата му.

Цялото поле, докъдето виждаха очите му, беше равно и пусто, нямаше жива душа.

Някъде далече надолу в небето над Дунава се виеше огромно ято черни птици.Аспарух препусна коня си натам и след час пред очите му се изправи призракът

на огромна крепост. Беше крепостта Дръстьр. Кулите й бяха срутени, стените - съборени.

Колкото по се приближаваше до крепостта, толкова повече ставаха разпръснатите из полето човешки скелети, а вътре в крепостта имаше купища от бели кости и озъбени черепи.

19

Битка беше вилняла тук, но кой е бил победителят?Аспарух се върна назад, препускаше пряко през полето. Когато минаваше край

една горичка насред равнинната пустош, чу човешки гласове.Аспарух дръпна юздите на коня, положи длан между ушите му и той притихна,

запристъпя безшумно, като че на пръсти. Когато приближи съвсем до горичката, Аспарух различи славянски думи.

Също тъй тихо той дръпна коня си назад, препусна пак през полето и се върна при своите, не каза никому ни дума и през есента, когато президът беше готов, поведе ордата си надолу към сърцето на Малка Скития. Крайморските крепости също бяха разрушени - и Карвуна, и Бизоне, и градът Одесос, а селцата из цялата земя, наречена Варна, бяха опожарени.

Всичко бе в руини. Пустош и пепелища. И навсякъде изпод бурените белееха човешки скелети, отвсякъде гледаха озъбени черепи.

Теофан Изповедник лъжеше, като пишеше, че българите се възгордели и започнали да нападат и да поробват крепостите и земите, които били под ромейска власт.

Нямаше какво да се напада, нямаше какво да се поробва - навсякъде властваше смъртта.

Аспарух превземаше една мъртва земя.Много народи бяха кръстосвали тази земя, много народи бяха оставили тук своите

кости и своето семе.Най-стародавният народ, за който витаеше спомен от незнайни времена, бе

народът на траките. По-късно от север придошли илирите. Няколко века след тях от юг се появили племената на гърците. От северозапад нахлули ордите на келтите.

И започнали вечни войни (оттогава до днес) на тази прокълната земя: траки се биели с келти, гърци с илири, илири с траки... Тогава от запад се задали легионите на Рим и превърнали Балканския полуостров в глуха Римска провинция.

Не след дълго лавината на готите, прииждаща от север, преминала по заледения Дунава и опустошила Мизия и Тракия. След тях на хоризонта от изток се явили хуните на Атила, каквото не било разрушено - разрушили го, каквото не било убито - убили го, каквото не било запалено - изгорили го и отминали на запад да громят Западната Римска империя.

Прабългарите, яхнали дивите си коне, прегазили Дунава (било през 493 година) и препуснали из пепелищата на юг - да громят Източната римска империя, след тях пешком се юрнали многобройните племена на славяните, армията на император Анастасий била разгромена, славяните обсадили Солун, а прабългарите се отправили към Константинопол.

За да спаси поне столицата на Византийската империя - по примера на китайците, които едно време построили Великата китайска стена, за да спасят империята си от предците на същите прабългари - Анастасий издигнал на 60 километра пред Константинопол Дългата стена от Черно до Мраморно море.

И ето, два века по-късно прабългарите стъпили отново на мъртвата земя, наречена Балкански полуостров.

Било лятото на 680 година. Хан Аспарух слязъл от белия си кон и забил меча си в мъртвата земя:

- Ето тук ще бъде България!Аспарух е съзнавал, че победата му е временна и че сам със своите 10 000

конника не ще може да устои срещу могъщата Византийска империя.За разлика от прабългарите, които се оттеглили от опустошената земя, славяните,

които бяха дошли тука подир тях преди два века, не я напуснали, те живеели скрити из непроходимите гори и щъкали като мравуняк из целия полуостров, от Карпатите до

20

Пелопонес.Да превърне тези славяни в свои врагове - би било глупаво. Византийците му

стигали...И Аспарух разпратил пратеници във всички посоки - да търсят славянските

племена и да доведат вождовете им.

Аспарух познавал добре славяните не само защото те обитавали степите на север от Стара Велика България.

Ако се вгледаме по-добре в „Именника на българските ханове" ще видим, че наместникът (опекунът, регентът) на малолетния Кубрат се е казвал Гостун - име славянско, и тъй като този Гостун е от друг род - Ерми, а не от бащиния му род Дуло, а наместниците обикновено са били роднини, Гостун ще да е бил родственик на Кубрат по майчина линия, най-вероятно ще да е бил брат на майка му, което значи, че и тя е била славянка.

Предположението, че Кубрат е бил полуславянин, се подкрепя и от това, че първородният му син носи две имена: Баян и славянското име Безмер.

Това ще рече, че и в Аспарух е течала и славянска кръв, а вероятно е знаел и славянски език - това може да дообясни бързото му сближаване със славяните отсам Дунава.

Но историята не се гради само върху добри чувства.

Съюзът с българите бил добре дошъл и за славяните. Те пребивавали в пределите на Византия нелегално и рано или късно византийците щели да ги прогонят, да ги избият или да ги покорят. Последното ги плашело най-много.

И те предпочели да се съюзят с българите срещу общия си враг. При това българите им предлагали равноправен съюз. Засега. (По-късно, по-късно ще избухнат битките за власт между двата народа...)

И наистина, за по-малко от година резултатът от този доброволен съюз между българите и славяните е удивителен: племето на северите, обитаващо Верегавската клисура в средна Стара планина (днешния Ришки проход), тихо и мирно се преместило на изток да охранява източните старопланински проходи и морската граница, а седемте славянски племена се пръснали по цялото протежение на Стара планина - да охраняват другите проходи, през които биха могли да нахлуят откъм юг византийците; в клисурите на планината били устроени засади - рече ли да мине през тях вража войска, лавина от камъни и дървета щяла да засипе войската и да запуши прохода; от пролома на реката Искър на север до Дунава бил прокопан дълбок защитен вал - като този между Дунава и Черно море, - за да спре евентуалното нашествие на аварите откъм запад; цялата новозавладяна територия била оградена отвсякъде с ровове, стени от забити колове или с купища от непроходими трънаци - това не се прави от номадска орда, която граби всичко по пътя си и отминава нататък, така се огражда народ, който има намерение да остане тук за дълго или за вечни времена.

За да не помисли читателят, че си измислям, ето каква картинка рисува арабският историк ал-Масуди1:

Страната на българите е обградена с дървена ограда, в която се намират отвори, подобни на дървени прозорци; тази ограда е подобна на стена край ров.

Конете, които употребяват във война, пасат постоянно свободни по ливадите и никой не ги язди, освен във време на война. И ако намерят човек, който в мирно време се качва на кон, убиват го.

Когато се отправят на поход, те се построяват в редици: стрелците с лък образуват авангард, а ариергардът се образува от жените и децата.

Българите са огромен, могъщ и войнствен народ. Един български конник може да излезе наглава на 100 или 200 вражески конника.

А как се пазели границите? Пазели се те свирепо. Всякога пазачи бдели на границата и ако роб или свободен успеел да избяга по някакъв начин, то незабавно

1 ал-Масуди (умрял 946 г.) - автор на „Златни ливади".

21

вместо него се избивали пазачите?1 (Е, как няма да пазиш!)След като укрепил границите, хан Аспарух започнал да гради столицата на новата

си държава - в южните покрайнини на Малка Скития (така наричали тогава Добруджа), посред равнината, за да вижда отдалече приближаващия се враг - там, където преди година бе забил меча си и казал:

- Ето тук ще бъде България!(На българите им дай да основават държави - тази, както вече споменахме, щяла

да бъде най-малкото дванадесетата!)Още когато населявали далечна Азия, прабългарите се славели като строители на

градове. Балх, столицата на древна Балхара, била наричана от арабите шахастан - царственият град; големи и благоустроени градове там били и Балгар, Варну, Шуман и Мадар; с богатство и блясък се славели градовете Биляр и Болгар във Волжка България (Болгар е имал 10 000 каменни къщи, мраморни палати, огромни магазини и бани), в тази България е имало още 200 града; удивително красив крайморски град е бил и Фанагория - столицата на Велика България.

Всички тези български градове били строени по една и съща сакрална схема: укрепленията представляват три концентрично вписани правоъгълника (издължени в пропорциите на златното сечение 1 : 1,65), с култово ядро в центъра - това, според древните българи, било земна проекция на космическия планетарен или галактически модел: концентрични елипсовидни орбити около космическо ядро (Слънце или галактически център).

Навсякъде, откъдето са минали българите - в подножието на Памир, Хиндукуш и Алтай, край езерата Балхаш и Севан, край Аралско, Каспийско, Азовско и Черно море, край реките Амударя и Сърдаря, Тигър и Ефрат, Дон, Волга и Днепър, на север и на юг от Дунава, в развалините на градовете Балх и Балгар, Варну, Шуман и Мадар, Биляр и Болгар, Мадара, Шумен и Варна, Казан и Самара, Киев, Новгород и стария Рязан, Плиска и Охрид - навсякъде изпод развалините наднича един и същ знак, изсечен върху камък, тухла или керемида (археолозите го наричат „игра на дама" или „вавилон"), и върху надгробната плоча на чъргубиля2 Мостич - строителят на древен Преслав, вместо християнския кръст е изсечен същият знак:

ългарски хроники

Кръстът, който свързва концентричните правоъгълници, се пресича мислено в точката на Създателя и сочи мястото на култовия център (в Плиска това е храмът на Тангра, в Преслав - Кръглата църква).

Новата столица на България Плиска не бивало да отстъпва по блясък и сакралност на старите български столици. Тя била построена по същия модел.

Но първата грижа на Аспарух била да направи този град непристъпен.Плиска била обградена от ров широк 12 метра, с дълбочина също 12 метра (20

крачки), на дъното на рова били набити къси заострени колове, а изровената пръст била насипана на вътрешната страна - насипът бил висок също 20 крачки, значи общата височина на вала е била 24 метра - китайска стена!

Отгоре върху стената били набити високи колове - втора стена с тесни пролуки, през които защитниците на града да изстрелват като през амбразури стрелите си.

Този вал описвал външния издължен правоъгълник, имал обща дължина 20 километра и обграждал огромно пространство от 25 квадратни километра (25 000 декара). В това укрепление в случай на нашествие са могли да се укрият повече от 200 000 души заедно с добитъка си.

1 Из отговорите на папа Николай I до княз Борис.2 Чъргубиля - славянизирано от ичиргу боила: един от шестте велики боили.

22

Вторият концентричен правоъгълник се описвал от каменни стени, дебели 2 и половина метра, високи до 10 метра, с кули и порти на изток и запад, на север и юг.

Зад тези стени се намирал вътрешният град - там е бил Големият дворец с тронната зала и други административни сгради, а също така къщите на боилите, грънчарските и железарските работилници, тържищата и магазините.

Между стените на вътрешния град и външния отбранителен вал се ширел външният град, където били кръчмите и колибите на простолюдието, там са се приютявали и пришълците в случай на нашествие.

Третият концентричен правоъгълник ограждал дворцовия център - цитаделата, в средата на която се намирала свещената точка: капището на Тангра - храм, състоящ се също от два концентрични квадрата и в центъра на вътрешния квадрат стояла свръхточката: кръглата жертвена колона; до него се издигало жилището на върховния жрец: кръглият дворец на хана - земна проекция на сферичната вселена, в чийто център стоял Аспарух.

В дворцовия център се намирало и най-жизненоважното - водохранилището.В устройството на Плиска е имало нещо удивително за ония времена.Известно е, че кралят Слънце Луи XIV в залеза на XVII век е изхвърлял сутрин

нощното си гърне през прозореца, понеже нямал тоалетна, любовниците му пък се обливали с парфюми, за да прикрият миризмата на некъпаните си тела, а 10 века преди това - в края на VII век - в столицата на хан Аспарух е имало канализация - за чиста вода и отходен канал от оловни тръби за мръсотиите, имало е басейни и бани.

Когато през зимата завеели страшните северни ветрове - в специални пещи извън двореца до бяло се нагрявали обли речни камъни, горещият въздух от пещите се отправял по керамични тръби към двореца, стените му били двойни, топлият въздух нахлувал в процепа между двете стени, камъните на вътрешната стена имали дупки и през тези дупки топлият въздух влизал в тронната зала.

Основите на дворците и на крепостните стени са запазени и до днес. Градени били те от камък и гранит и безмълвно са се извисявали сред пустата равнина до средата на XIX век, когато турците, от далновидност или за подигравка с нашата история, натрошили камък по камък гранитните дворци и с този праисторически чакъл постлали пътя на първата железница на Балканския полуостров - от Русе до Варна.

И днес, ако пътувате по тази стара железница, особено нощем, може да чуете как, подплашени от тракането на черното желязно чудовище, бездомните духове на древните ни царе пищят под траверсите, сенките им се разбягват из крайпътния царевичак и после пак се завръщат и точат ръждясалите си мечове върху горещите релси.

А пътниците спят и не подозират, че пътуват върху гроба на своята история.

23

1234 г. пр. Хр. - 106 г. сл. Хр.

ГЛАВА II

Подземната цивилизация

Траките

Те не вярват, че умират. Херодот1

Не стига, че завладели Велика България на Батбаян, хазарите започнали да нападат и Аспаруховата България.

На хан Аспарух тази работа му омръзнала и през пролетта на 700 година се дигнал на поход срещу хазарите - не само да ги прогони надалеч, но и с тайната мисъл да освободи старото си отечество и да го присъедини към новото.

Преследвал той хазарите до делтата на Дунава и отвъд делтата, отвъд Днестър и Днепър, чак до Азовско море, целунал земята на Старата Велика България и там, в степта на север от морето, се завързало голямо сражение. Старият хан, както винаги, се биел начело на войската си, съсякъл мнозина хазари с меча си, но тежко копие пронизало ризницата му. Случило се това недалече от гроба на баща му хан Кубрат.

Синът му Тервел го погребал набързо в степта край Днепър и с оцелелите войници се изтеглил на юг към Дунава - към България.

Всъщност, за този хан Тервел в старите хроники се споменава чак през 704 година, така че докато сянката му броди безмълвно из мъглата на вековете, да видим какво правят племената и народите, които Аспарух завари на Балканския полуостров.

Аспарух заварил тук два големи народа: тракийския и славянския. Тракийският народ си отивал, славянският току-що бил дошъл.

Бащата на историята, Херодот, пише:Тракийският народ, след индийския, е най-голям от всички народи на света. Ако

беше обединен, той би бил непобедим и най-могъщ. Но той е неспособен за такова обединение и поради това е слаб народ.

Дали този многоброен народ се е зародил тук, на полуострова, или е дошъл отнякъде - не се знае. Някои предполагат, че и траките - като прабългарите - са пришълци откъм Тибет и че те са донесли оттам имената на Мадара, Тунджа и Шипка.

През 1972 година край Варна беше направено сензационно откритие: беше разкопан енеолитен златен некропол от началото на IV хилядолетие (3800 година) преди Христа; в няколко от гробовете, наред с многото златни накити - златни гривни и стотици златни мъниста от нанизи, са намерени златни диадеми и скиптри, което говори за съществувала преди 6000 години държавност по нашите земи; открити са и два празни гроба със символично погребение: вместо починалите са поставени погребални глинени маски със златни украшения - това са първите погребални маски в човешката история.

Отначало се смяташе, че това е пратракийски некропол, но се оказа, че това е некропол от неизвестна цивилизация - най-старата в Европа, появила се край Черно море едновременно с цивилизациите край Нил и Месопотамия, изпреварвайки с две хиляди години следващите цивилизации на европейския континент. Тази загадъчна цивилизация край Варна също така

1 Херодот (V в. пр. Хр.) - наречен от Цицерон баща на историята, автор на „Историческо изложение", в което описва Лидия, Мидия, Египет, Тракия и Скития.

24

загадъчно изчезнала през същото IV хилядолетие преди новата ера.

Тъй или иначе, в края на IV хилядолетие преди новата ера по нашите земи - между Карпатите и Егейско море - вече шетали 77 тракийски племена: мизи, тризи, теризи, кробизи, одриси, гети, денталети, койлалети, кикони, пеони, мигдони, дерони, едони, бистони, ситони, крестони, тини, витини, медовитини, абанти, одаманти, бисалти, даки, дий, сатри-беси, травси, трали, сири, сери, серди, саи, дерсаи, пайти, панеи, сапеи, нипсеи, дерсеи, тилатеи, пикти, долонки, тимахи, меди, димензи, ордесензи, уздицензи, апиарензи, оболензи, ойтензи, пиценси, трери, пиери, дигери, меландити, троглодити, апули, транипси, мелинофаги, бени, скирмиади, дрои, скайбои, бриги, фриги, бебрики, бастарни, асти, апсинти, агриани, роксолани, кайни, кени, кебрени, мадуатени, корпили, корели, корали, трибали... и всяко тракийско племе враждувало с другите тракийски племена - по-жестоко, отколкото с чуждите; освен това те владеели до съвършенство изкуството да пият вино и да устройват пиршества - както твърди пак бащата на историята: да се стои без работа смятали за чудесно, да се обработва земята - за унизително, да се живее от война и грабеж - за най-добро. (Защо се чудим на кого сме се метнали?)

О, те обичали музиката и поезията, неслучайно сред тях тук, в Родопите, 5 века преди Омир1, по времето на Мойсей2 се родил най-великият певец на всички времена Орфей, който можел да разплаче с песните си камъните, под звуците на лирата му зверовете танцували, а дърветата му пригласяли с шепота на листата си като щрайх на оркестър...

Върховното божество на траките била Великата богиня-майка, олицетворяваща Земята и Космоса, богиня на вечния кръговрат - на зачатието, на умирането и на възраждането; тя е многолика и многоименна: Бендида, Зеринтия, Хипта, Миза; за гърците е Хера, Артемида, Атина, Хестия, Хеката; за римляните - Кибела; многоименна означава, че е безименна, защото истинското й име е сакрална тайна (както е табу и името на християнския Бог-Отец); след самозачатието си тя ражда Слънцето, с което след това се съвъкуплява многократно; името на бога Слънце също е табу, макар че и той има много прозвища: Збелсурд, Залмоксис, Загрей, Сабазий; гърците го наричат Дионис.

В Източните Родопи, недалече от град Кърджали, край село Женда има една пещера, наречена Утроба, тя е била храм на Великата богиня-майка - там зримо се осъществявал половият акт на Богинята-майка със Слънцето.

Отворът на пещерата, гледащ на юг, прилича на зейнал женски полов орган, а дълбоката 22 метра пещера е увеличен модел на влагалище и матка, по тъмнозелените мъхове се стича вечна слузеста влага, а в самия край е издълбана полукръглата ниша на свещения олтар.

Точно в 12 часа през тесен процеп слънцето прониква в тъмната утроба, снопът слънчеви лъчи прилича на огромен светлинен фалос, с приближаването на нощта, когато слънцето слиза все по-ниско над хоризонта, фалосът прониква все по-дълбоко, все по-дълбоко във влагалището, а в деня на зимното слънцестоене - на 22 декември в 12 часа по обяд слънчевият фалос стига до дъното на матката - до свещения олтар и, казват, в този миг околността се огласяла от мощния стон на божествения оргазъм.

Пак в Източните Родопи, недалеч от Момчилград, съвсем наскоро бе открит мавзолеят на Орфей, издигнат върху огромна скала; предполага се, че там, на върха на скалата, под голото небе е бил гробът на митичния певец и прорицател.

Царят жрец Орфей казвал, че е син на Слънцето и на Земята, затова гробът му неслучайно бил изсечен горе, над бездънната пропаст, на самия връх на скалата, олицетворяваща Великата богиня-майка - колкото се може най-високо до бога Слънце.

За разлика от други религии, траките считали душата и тялото за неразделни,

1 Омир (VIII в. пр. Хр.).2 Мойсей (XIII в. пр. Хр.).

25

грижите за душата и за тялото при тях били еднакви, те казвали, както свидетелства Платон1:

Очите не могат да бъдат излекувани, ако не се излекува главата, нито пък главата, ако не се излекува тялото, но и тялото на свой ред не може да се излекува освен заедно с душата; те не вярвали в прераждането на душата в друг образ (в друг човек или в друго животно - като будистите), нито пък, че душата напуска тялото (както е при християните) - те вярвали във възраждането на душата и на тялото в същия образ.

Те не вярват, че умират - пише Херодот, те вярвали, че мъртвите не умират, а че слизат в царството на подземния свят, там боговете ги поканват да седнат, поднасят им празничен пир и ги оставят да пируват вечно, увенчани с венци.

Земният живот за тях е бил ако не наказание, то скучен и кратък епизод от живота им, преддверие към другия, към вечния живот, затова те пропилявали земния си живот в удоволствия, веселби и войни, смъртта за тях е била врата към оня свят, където ще отидат обаче не само душите им, те не допускали такава абстрактност, те вярвали, че ще преминат отвъд целите - телом и духом - и че там започвал вечният пир; това обяснява тяхната безумна храброст, те са загивали ако не с радост, поне без жал.

Възраждането се постигало чрез усъвършенстване, крайната цел на усъвършенстването било обезсмъртяването.

Но това не е пасивната надежда за задгробното безсмъртие на душата, напуснала тялото - Орфическите или Дионисиевите мистерии са всъщност обреди, чрез които траките приживе постигали обезсмъртяване на душата и на тялото едновременно чрез сливането си с бога.

Пътищата за сливането с бога били два: таен и явен, царски и плебейски.По тайния път човекът достигал бога, по явния път богът се вселявал в хората.

Тайният обред се упражнявал от посветените индивидуално, явният обред бил масов - за непосветените.

Посветените в тайното учение на Орфей достигали бога чрез самоусъвършенстване, достигали го сами.

Как точно е ставало това, какъв мистериален обред са изпълнявали, ще си остане вечна тайна, тъй като посветеният е давал смъртен обет да мълчи.

Вероятно това е ставало с помощта на музиката и поезията. Нека не забравяме, че Орфей е омагьосвал с песните си не само хората, но и животните и най-важното: одушевявал е неодушевената природа - растенията му пригласяли, камъните плачели.

В нас, съвременните хора, сетивата до голяма степен са атрофирали, в думите чуваме само смисъла им, но известно е, че думите въздействат и извън смисъла си, въздействат не само на този, който разбира смисъла им.

Това може да усетите, ако слушате пеене на неразбираем за вас език или ако слушате стихове в изпълнение на добър актьор - увлича ви звученето, забравяте да следите смисъла.

Това извънсмислово ирационално въздействие на изкуството още по-добре личи при музикантите - наблюдавайте някой цигулар по време на концерт: при върховите моменти на изпълнението си той не е на себе си, той е извън себе си, той е другаде, извън реалността, в този момент за него реалността не съществува, музиката го извежда извън и над реалността.

Нещо подобно е ставало с упражняващите индивидуално орфическите мистерии. Не е случайност, че основателят на мистериите в Елевсин е бил Евмолп (което буквално значи „хубаво пеещ"), който според легендите е внук на Орфей.

Късен отглас на индивидуалната мистерия може би е стигналият до наши дни 1 Платон (427-347 г. пр. Хр.) - старогръцки философ, ученик на Сократ и учител на Аристотел; според него истинският свят е светът на идеите, материалният свят е вторичен.

26

нестинарски танц върху огън. Жената, която ще танцува върху огъня вечерта, започва подготовката си от сутринта - тя бавно се самовглъбява, самохипнотизира, използвайки молитви или ритмизирани, често лишени от всякакъв смисъл думи, и когато излезе на мегдана пред огъня - тя вече не е на себе си и спокойно влиза в жарта.

Тук не става дума да постигнеш анестезия, обезболяване чрез изключване на нервната си система, за да не усещаш огъня, нестинарката се изключва не само духом, но и телом - краката на нестинарката нямат следа от докосване до жарта, защото тя не е там.

Кръгът от жарава е проекция на Слънцето върху Земята, върху тялото на Великата богиня-майка, и танцуващият върху Слънцето, пречиствайки се чрез огъня на смъртта, потъва в тъмната утроба на Богинята-майка, откъдето ще се възроди отново - но вече бог.

Ако нестинарският танц върху огън е отглас от мистерията на посветените в орфическия култ към Слънцето и Великата богиня-майка, то кукерите са сигурно ехо на прочутите дионисиеви мистерии, в които са участвали непосветените, но вярващи; маските при всички магически ритуали са задължителни, защото маската те освобождава от твоята същност, ти не си ти, маската отприщва духа ти, задушаван от земни съображения и комплекси, улеснява освобождаването на духа от материята; в масовите мистерии е бил необходим водач (шаманът при прабългарите, белият кукер при днешните кукери?), който се довеждал до състояние на свръхконцентрация - както лупата събира слънчевите лъчи, превръщайки ги в изгаряща точка, той съсредоточавал в себе си всички свои и чужди духовни енергии и вдъхвал дух в мъртвите думи (обикновено думи, лишени от смисъл: тогавашното „ Сабой! Сабой!" или днешните „хоп-па!" и „ и-ху!" - вероятно това са ключови думи, отключващи подсъзнанието); повтаряйки неистово тези думи, шаманът, предрешен като Дионис - скрил човешкото си лице зад животинска маска й покрил човешкото си тяло с животински кожи, повеждал след себе си непосветените, танцувайки под неудържимо ускоряващия се ритъм на тъпаните и звънците - както го описва Еврипид1:

Дионис, който с тирсове, обгърнат в кожи на кози, в горите на Парнас, подскачайки, танцува.

(Маската в древногръцката драма се подразбира, а щом кожите са на кози, тя ще да е била с рога - цялото това описание сякаш е направено на нашите кукери, особено на белия кукер в Странджа.)

Не е тайна, че за да улеснят екзалтацията си, участващите в дионисиевите мистерии пиели питиета, пораждащи халюцинации (или си пиели чисто вино), дишали опияняващи миризми, нахлузвали и те животински маски върху лицата си и животински кожи върху телата си - за да се освободят от себе си! - и танцувайки под лудия ритъм на тъпаните и на звънците, викайки след шамана „Сабой! Сабой!" (дали са викали името на бога Сабазий, или името му е произлязло от този вик?), те изпадали в екстаз и в разгара на опиянението, във върховата точка на масовия транс космическото тяло на бога се вселявало във всеки от тях - и така, обладани от бога, те политали над реалността.

Това, поради неразбиране, гърците наричали осъдително дионисиеви оргии.

Подобно единение с Бога се мъчат да постигнат будистите и християните чрез аскетизъм и съзерцание.

(Тъй наречените исихасти чрез пълно мълчание и съсредоточаване „виждат"

1 Еврипнд (484- 406 г. пр. Хр.) - древногръцки трагик, автор на „Медея", „Електра", „Вакханки" и др.

27

таворската светлина - светлината, излъчвана от Исус при възнесението му от планината Тавор - и чрез тази светлина осъществяват контакт с Бога.)

Траките практикували по-веселия и жизнен вариант.Затова напъните да се изкара Орфей мрачен пророк като Мойсей или аскетичен

предтеча на Исус, сигурно са благородни, но са грешни.Впрочем и самият Исус не е бил аскет, както сам казва: „Мене ме упрекват, че ям и пия с

митари и грешници. Йоан Кръстител нито хляб яде, нито вино пие, а казват: бяс има. Син человеческий яде и пие, а казват: ето човек многоядец и винопиец ".

С това може би Исус се приближава до Орфей, а не Орфей до Исуса - такъв, какъвто го измисля по-късно Павел.

По-делничен и по-масов отглас на дионисиевите оргии е днешният празник на лозарите, тъй нареченият Трифон Зарезан, празнуван на 1/14 февруари - мъжете отиват да зарежат лозите, поливат с червено вино земята (червеното вино е течно слънце, което опложда Великата богиня-майка), окичват главите си с венци от лозови пръчки, след което се отдават на весело пиянско буйство.

(Нашата църква, мъчейки се да прикрие езическите празници, ги прекръщава, но в случая неизвестно защо този весел празник е нарекла на свети Трифон - човекът си е мъченик, бит до смърт заради вярата си по времето на император Деций Траян, отгоре на всичко глътка вино не е кусвал.)

Любим бог на траките бил не случайно богът на виното Сабазий, наречен после Дионис.

Неговото главно светилище, известно в целия древен свят, се е намирало в Родопите, недалеч от Кърджали, гдето сега са руините на открития неотдавна свещен град Перперикон - тук, на самия връх на голите канари, се издигал храмът на Дионис.

Това светилище е съществувало още през XVIII век преди новата ера, а през XI век (пак преди новата ера) се превръща в средище на тракийския орфически култ.

В това прорицалшце на Дионис - пише Херодот - жрица дава предсказания точно както в Делфи, няма нищо различно.

Имало обаче нещо различно и различното било, че в светилището на Дионис се гадаело по пламъка на виното.

В центъра на кръглата зала без покрив, върху огромния кръгъл каменен олтар, който се извисява на 3 метра над пода, горял вечен огън, жрицата се изкачвала по каменните стъпала до олтара, плисвала върху жарта вино и по височината на лумналия към откритото небе огън и по формата на пламъците гадаела съдбата на питащия.

(С доста силен градус ще да е било тракийското вино, щом не угася огъня, а избухва в пламъци!)

Тук, по дългия проход, изсечен сред скалите, по издяланите в канарата стъпала, през 334 година преди Христа, на път с войските си за Азия, към върха, където се намирало прорицалището, бавно се изкачвал Александър Велики; когато стигнал до кръглата зала с олтара, той паднал на колене пред жрицата и я запитал за съдбата си; тя плиснала виното върху огъня, горящ върху олтара, огънят изсъскал, вместо пламъци избухнал дим и се издигнал нагоре над върха на светилището чак до небето, затъмнявайки слънцето; пророчицата дълго гледала дима и рекла:

- Ще завладееш целия свят, Александре, но ще умреш самотен като куче.Което и станало.Траките били едри и червенокоси, със сини очи; ако не загинели на бойното поле,

живеели по сто години - нещо изключително рядко в ония времена.Пръв Омир споменава за тях в „Илиадата”:

Там накрая са и новодошлите траки.. Между тях е царят им Рез, синът на Ейоней..Видях аз конете му много красиви и едри:

28

по-бели от сняг и от вихър по-бързи. Колесницата му е със злато и сребро украсена.Той самият е в огромни блестящи от злато доспехи, прекрасни за гледане. Не подхожда на смъртни мъже такива доспехи да носят. Достойни за тях са само боговете безсмъртни.

(„Илиада", песен Х)

Било е това през XIII век преди новата ера. Траките участвали в Троянската война на страната на Троя не случайно - троянците са трако-фриги, преселили се векове преди това в Мала Азия; на бойното поле пристигнал не само Резос с племето си, пристигнали още племената на Акамант, Пейрой и Пирехъм, тракийският вожд Астеропей се сражавал не с кого да е, а с Ахил, а царят жрец на киконите Марон нападнал Одисей при завръщането му към Итака.

Макар че, ако вярваме на митовете и на старите историци, Одисей бил син на тракиец - Лаерт, а Ахил е син на тракиеца Пелей, Лаерт и Пелей са сред аргонавтите, тръгнали да търсят Златното руно заедно с Орфей.

Тъй наречените ахейци, воюващи срещу Троя, са потомци на пелазгите, които основали Микена - а пелазгите са предци и на траките; въобще излиза, че и Троянската война си е била война на траки срещу траки.

Гърците по онова време ги няма, те се явяват 3 века след Троянската война, някъде около Х век преди новата ера и наследяват от тракийците, живеещи в Елада, митологията и боговете им; светилището в Делфи е било тракийско светилище, орфическите мистерии в Елевсин край Атина, както вече казахме, са основани от Евмолп, син на Музей, който пък бил син на Орфей - както пише бащата на географията Страбон1: Атиняните приели тракийските свещенодействия, но, разбира се, прекръстили боговете: богът на виното Сабазий станал Дионис, Великата богиня-майка станала Хера, богът на гръмотевиците Збелсурд станал Зевс, богинята на лова Бендида станала Артемида...

По-късно римляните пък прекръстват Зевс на Юпитер, Афродита на Венера, Арес на Марс, Посейдон на Нептун, Артемида на Диана и т.н.

Цялата тъй наречена древногръцка и цялата римска митология са модификации на тракийската митология, траките завещават своя пантеон на следващите дохристиянски европейски цивилизации.

И тук се изправяме пред неразгадаемата загадка - траките не са оставили нито дума за себе си!

Може би от мързел или от безгрижие, или поради непрекъснатите войни и веселби не им е останало време да си измислят азбука?

Една толкова високо развита цивилизация, с толкова сложна, персонифицирана и сюжетна митология е нямала писменост?

(Подминавам мълчаливо слуховете, че гърците са присвоили азбуката си от траките, както и боговете им...)

Нека обаче отново си спомним парадоксалния ритуал на траките: когато се раждал човек - посрещали го с плач, когато умирал - изпращали го с веселие.

И при други народи е съществувал обичаят заедно с мъжа да погребват и любимата му жена, но това бил трагичен дълг, а при траките жените на мъртвеца се биели коя да бъде погребана заедно с него!

Това не е било само от любов - а възможност по-скоро да се отиде на оня свят.Ако траките са правели нещо трайно, нещо красиво, то не е било предназначено

да остане след тях тук, на тоя свят - то е било предназначено да замине заедно с тях на

1 Страбон (64 г. пр. Хр. - 20 г. сл. Хр.) - древногръцки географ и историк, пътувал из Гърция, Мала Азия, Италия и Египет, автор на „География".

29

оня свят, затова най-съвършените техни произведения на изкуството намираме не другаде, а в техните гробници, всичките тези златни съдове и украшения са били предназначени за безконечния подземен пир - тук, на земята, траките създавали своята подземна цивилизация.

Само върху територията на днешна България има над 20 000 тракийски надгробни могили, стърчащи сред полетата „ като гърди на огромни жени, легнали по гръб в езерата на залезите ".

Повечето от гробниците са ограбени отдавна, продължават да ги ограбват и сега, разбиват ги с кирки и лопати, с булдозери и фадроми.

През 1944 година археолози стигат случайно до вратата на една такава гробница край Казанлък, отварят я, запалват вестници вместо факли и занемяват: из полумрака от стените и купола на гробницата прогледнали прочутите днес по цял свят стенописи на Казанлъшката гробница - лудо препускащи колесници, сражаващи се воини, сластни флейтистки, пируващи мъже и жени...

След това започва поредица от открития на гробници и съкровища - гробницата при Свещари, тракийският култов център при Старосел с храма на цар Ситалк, Александровската гробница храм, чиито стенописи съперничат на Казанлъшката гробница; съкровището от Вълчитрън, Панагюрското съкровище, съкровището от Рогозен...

Където и да копнеш по нашата земя, ще изкопаеш златни чаши, фиали и ритони, монети и пръстени, златни човешки глави и глави на елени (неслучайно митичният владетел на траките цар Мидас превръщал в злато всичко, до което се докоснел), шлемове и мечове, великолепно изрисувани вази и амфори...

Светът бе удивен от блясъка на една непозната цивилизация - подземната цивилизация на траките.

За траките словото било сакрално - връзка с боговете: уста в ухо; словото е табу - то не бивало да се записва, да се материализира - боговете не пишат!

Затова Орфей не е записал песните си, а и песните на Омир някой друг е записал след това; и Сократ не е записвал беседите си, Исус също не е записал нито една своя дума.

Записаната дума е мъртво отражение на живата дума, записаната дума няма магическо въздействие, записаната дума е като препарираната птица - не лети.

Нищо чудно тогава, че заедно с всички други свои съкровища, предназначени за отвъдния свят, траките са отнесли със себе си и най-скъпоценното си - отнесли са своето слово в подземното царство, а тук на земята оставили презрителното си мълчание...

(Че траките не са искали да пишат подсказва и фактът, че сред безбройните други археологически находки в техните гробници са намерени само няколко кратки надписа на гръцки или с гръцки букви.)

Траките се опитали да създадат държави, но това били държавици на отделни племена и съществуването им било мимолетно.

Най-могъща държава успял да създаде царят на одрисите Терес през 480 година преди новата ера; синовете му Спарадок и Ситалк подчинили бесите, пеоните и други тракийски племена и разширили границите на Одриската държава от Егея до Дунава и от Босфора до Сердика; редуват се Севт I, Амадок I и Севт II, след тях за кратко Хебризелм, свален чрез преврат през 383 от силния цар Котис I, но след като и той е убит от заговорници през 359 г. преди новата ера одриската държава се разцепва на три и става лесна плячка на Филип Македонски.

След смъртта на Александър Македонски Севт ІІІ възстановява одриската държава, основава нова столица, на която дава своето име - Севтополис - това е град с двуетажни къщи, прави улици, със здрави крепостни стени, цитадела и дворец храм (този град сега е на дъното на язовир Копринка);

Севт III сече монети със своя образ, увенчан с лавров венец; през 323 година

30

преди новата ера той се опълчва срещу Лизимах, наследника на Александър в Тракия, след което образът му изчезва в мъглата на вековете.

Но не съвсем.

През 2004 година под могилата Голямата Косматка край град Казанлък бе разкопан монументален тракийски храм, който впоследствие бил превърнат в гробница. Около могилата бе намерена великолепна бронзова глава на красив, волеви и интелигентен мъж с къдрава коса, брада и мустаци, очите му са от полублагороден зелен камък - изработена е тази глава с фидиевско съвършенство; главата е отчупена от статуя, вероятно посмъртно, и според орфическия ритуал за разчленяването е погребана отделно пред входа на храма; в преддверието на храма е пренесен в жертва кон, а в третото помещение се намира саркофаг, вдълбан в монолитен гранитен блок, тежащ повече от 60 тона - там е било извършено символичното погребение на тракийски цар.

Ритуалното ложе е било застлано със златотъкана постеля, върху постелята е сложен златен венец с дъбови листа и желъди, а също така конска сбруя, наколенници и кожена ризница с изтъкана от златни нишки яка нагръдник, железни върхове на копия, златна дръжка на жезъл, позлатен шлем от бронз, голям и тежък меч; в камерата се намират още 20 златни предмета: прекрасна златна чаша за пиене - киликс, фиала за възлияния, сребърни и бронзови канички, край ложето - три големи керамични амфори, които са били пълни с гъсто тракийско вино.

(В тракийските гробници засега не са намерени сърпове и чукове, рала и лопати - явно траките не са се канели да работят на оня свят.)

Върху челото на шлема и върху два от сребърните съдове е изписано: „На Севт".Малко преди това, почти редом, в могилата Светицата бе намерен саркофаг, в който е

бил погребан друг тракийски владетел.И тук в саркофага е било положено всичко нужно за задгробния живот на владетеля:

мечове, бронзова броня, върхове на копия и стрели, а също така масивна златна фиала с изображение на човешко лице и всякакви съдове за ядене и пиене от сребро и бронз, необходими за подземния пир; но най-важното е златната маска, тежаща 673 грама -маската е на жив човек с властно и жестоко лице.

Ако е вярно, че това е маската на цар Терес - значи ние имаме пред себе си лицата на първия и на последния владетел на Одриското царство: на Терес I и на Севт III.

Просъществувала тази най-могъща тракийска държава около век и половина - всяко племе се борело за независимост и тази независимост им струвала свободата.

Когато на Балканския полуостров стъпва ботушът на Римската империя, свободолюбивите траки започват отчаяна съпротива, но въпреки че предусещат своя окончателен край, те не успяват да се обединят в обща тракийска държава, сражават се поединично, героично и, разбира се, трагично.

Първи срещу римляните през 88 г. преди Христа се опълчват медите, но Корнелий Сула ги разбива и пленява вожда им Спартак - великият гладиатор, любимецът на римските тълпи, блянът на римските матрони, който 15 години по-късно, през 73 година преди Христа, вдига най-голямото робско въстание в историята на човечеството и едва не слага край на Римската империя.

(О, богове, дано в нашата кръв тече поне капчица от бунтовната кръв на Спартак, та да не търпим никакво робство над себе си - ни от чужди, ни от свои!); през 55 г. Буребиста основава държавата на гетите и тръгва срещу римляните, предизвиква на двубой Юлий Цезар, но преди да тръгне срещу траките, Юлий Цезар е убит, в същото време умира и Буребиста и държавата му се разпада без всякакъв бой; през 29 г. племето на бастарните, предвождано от царя си Делдо, вдига бунт срещу римляните, но Лициний Крас разбива въстаниците и лично убива Делдо; през 15 г. жрецът на Дионис Вологез повежда отчаяното въстание на бесите, въстанието продължава цели 4 години, но погромът му е такъв, че повече името на бесите не се чува в историята; по-късно, в първите години на новата ера, вечните врагове на бесите - одрисите - правят нещо нечувано: обединяват се с племената на диите и койлалетите и вдигат заедно въстание

31

срещу римляните - и по същото време, когато край Йерусалим Исус извикал от кръста: „Татко мой, татко мой, защо ме изоставяш?" - въстанието било удавено в кръв и Тракия била превърната в глуха римска провинция.

И нямало кой на кого да извика...Чак след 60 години Децебал, владетелят на даките отвъд Дунава, успял да

обедини севернотракийските племена и през зимата на 86 година преминава с мощната си армия по замръзналата река, нахлува в пределите на Римската империя и в продължение на 20 години римските легиони търпят позорни поражения, империята е в опасност; най-сетне начело на легионите застава император Траян, сражението отвъд Дунава е безмилостно, равнината чак до Карпатите е покрита с трупове, траките са победени, отчаяният Децебал сам прерязва гърлото си с меча - и това е финалният трагичен акорд на най-големия от всички народи на света и погребението на най-великата антична цивилизация. Годината е 106 след рождението на Христа.

Когато Аспарух след 580 години прекрачва Дунава и навлиза в Тракия - от траките като че ли няма и помен.

Няма никакъв документ за съприкосновение на българите с тях - нито вражда, нито приятелство, нищо.

Траките изчезват от картата на света също така загадъчно и незнайно къде, както загадъчно и незнайно откъде са се появили; само надгробните им могили (в България те са над 20 000!) напомнят за тях. Останалото е мълчание.

И когато днес някоя Касандра вземе мрачно да пророкува, че поради демографския срив и неспиращата емиграция след 50 години България може да изчезне от картата на света, не се усмихвайте иронично, не мислете, че това е невъзможно - както виждате, изчезвали са и стократно по-големи народи.

Ние и надгробни могили няма да оставим... Въпреки всичко, както е известно, на този свят нищо не се губи.Последните изследвания на останки от хора, живели преди векове по нашите

земи, сравнени с изследванията на днешните българи, показват, че в нашите жили тече и тракийска кръв - гените на една четвърт от българите са сходни с гените на траките. Харесва ли ни, не ни ли харесва, но ние сме наследници на траките - не само на тяхната музикалност и поетичност, но и на техния самоубийствен анархизъм и на божественото им пиянство.

Дано се научим и да се обезсмъртяваме като тях.

След 77 г.ГЛАВА III

Прегръдка по-опасна от меча

Славяните

32

Кой е впрочем този човек между човецитеи под слънчевите лъчи, който ще преодолее нашата сила?

Даврита, славянски вожд, 580 г.

Славяните са другият голям народ, който Аспарух заварва на Балканския полуостров.

Ако любезният читател е чел внимателно предишните разкази, сигурно ще си спомни, че когато конницата на прабългарите преминава Дунава през 493 година, подир тях в Тракия пешком нахлуват многобройни славянски племена; след като разбили армията на византийския император Анастасий и опустошили земите от Дунава до Егейско море, българите се опитали да превземат Константинопол, но не успели и се оттеглили на север, славяните обаче не напуснали опустошената земя, а останали да живеят скрити из горите и щъкали като мравуняк из целия полуостров, от Карпатите до Пелопонес.

Къде е прародината на славяните, е трудно да се каже. На историческата сцена те се появяват доста късно. За тях пръв споменава Плиний Стари1 през I век, след него Тацит2 и Птолемей3 през II век след Христа.

Може да прозвучи странно и нагласено - затова дълго се рових из старите книги, но никъде не намерих сведение за война между славяните и българите. Напротив, изобилстват съобщения, че те често са действали заедно.

Още в началото на VI век Йорданес4 пише в своята „Римска история" за бедите, които Римската държава (сиреч Византия) понасяла от всекидневните нападения на българи, анти и славини; малко по-късно Прокопий Кесарийски5 уточнява в своята „Тайна история": Българи, славини и анти почти всяка година откак Юстиниан I поел властта над ромеите [527 г.], нападали Илирик и цяла Тракия... и при всяко нападение броят на убитите и заробените ромеи надминавал двеста хиляди души; през 622 година Солун е обсаден от безброй войска от всички славяни и множество българи6.

Славяните били високи и силни мъже, носели дълги коси и бради, всички те били свободни и равни помежду си; жените им били белокожи и нежни.

Интересно е, че, говорейки за славяните, древните автори не забравят да кажат нещо - и то добро - за славянките. Явно жените са играели важна роля в тогавашното славянско общество. А и досега. (Няма друга литература в света, където така да се възпява жената.)

Жените им се хвърлят в битките и мрат наравно с мъжете. Те са целомъдрени повече, отколкото човешката природа допуска - пише Псевдомаврикий7, - повечето от тях смятат смъртта на мъжете си за своя собствена смърт и се удушават доброволно, понеже не смятат вдовството за живот.

Или както по-образно го описва ал-Масуди:Жените на мъртвия си разрязват с нож ръцете и лицето; ако някоя от тях

твърди, че го обича, окачва въже, изкачва се към него с помощта на столче и увива

1 Гай Плиний Секунд Стари (23-79) - римски писател, автор на „Естествена история" и „Германските войни".2 Публий Корнелий Тацит (54-120) - римски историк, автор на „История", „Анали", „Германия".3 Клавдий Птолемей (90-160) - древногръцки астроном и географ, автор на „Алмагест" и „География".4 Йорданес (VI в.) - остготски историк, автор и на „Етика" („За произхода и делата на гетите").5 Прокопий Кесарийски (500-562) - византийски историк, живял по времето на Юстиниан I, участник в много от описваните събития, секретар на пълководеца Велизарий; автор на „История на войните" и „За строежите", в които възторжено възхвалявал великите победи и великите строителства на великия император и на великата императрица, а същевременно в потайна доба пишел своята „Тайна история" - там саркастично описал пораженията и глупостите на императора и разврата на императрицата.6 Из „Деянията на свети Димитър Солунски" (VІ-VІІ в.) - разкази, писани от съвременници и очевидци на събитията.7 „Стратегиконът на Псевдомаврикий" се приписва на император Маврикий (582-602 г.).

33

въжето около шията си, после катурват столчето под нея и тя остава да виси, докато умре. След това я изгарят заедно с мъжа й и така тя завинаги остава свързана с него.

Тези народи не се управляват от един човек, от старо време живеят демократично и затова винаги общо разглеждат полезните и трудни работи - пише Прокопий Кесарийски.

А Псевдомаврикий добавя: Те са свободолюбиви и по никакъв начин не се оставят да бъдат поробени или управлявани.

Известни са гордите думи на Даврита, вождът на дакийските славяни:Кой е впрочем този човек между човеците и под слънчевите лъчи, който ще

преодолее нашата сила? Защото ние сме свикнали да владеем чужда земя, а не други да владеят над нас1.

Те са многобройни и издръжливи - продължава Псевдомаврикий, - понасят леко и жега, и студ, и дъжд, и телесна голота, и глад. Опитни са повече от всички хора в преминаването на реките, при опасност се потапят дълбоко под водата, лежат по гръб на дъното и дишат през дълги тръстики, стигащи до повърхността, така издържат много часове.

Дотук хубаво. Но този Псевдомаврикий е забелязал нещо много странно, което смущава и днес нашите сънища:

Те живеят в безвластие - пише той, - и взаимно се ненавиждат. Ако помежду им се яви разногласие, те или не достигат до споразумение, или пък ако се споразумеят, веднага други нарушават решението, като всички противници враждуват до смърт помежду си и никой не иска да отстъпи другиму.

Както се казва - загадъчна е славянската душа. Опасната мечта за демокрация (за която пише византийският летописец) и варварският нагон за равенство (за което по-късно ще пише български летописец) донесоха много беди не само на славянските народи - те родиха еретически и бунтовни учения, които предизвикаха през следващите векове световни катаклизми...

За разлика от българите, които били конен народ, славяните били пешеходци. Конница и пехота - те изглежда добре се допълвали при общите си нападения срещу Византия.

През 540 година прабългарите отново нахлули в Балканския полуостров и отново се опитали да превземат Константинопол, но не успели и препуснали на юг, прекосили цяла Атика и стигнали до Коринт. Славяните, както и преди, ги следвали по петите.

Набезите на конните народи били бързи, но краткотрайни, целта им била грабеж, а не завоюване на територии, плячкосвали каквото могат и бегом назад - на север, отвъд Дунава, където са оставили жените си, децата си, с две думи: връщали се в отечеството си.

Славяните, както казахме, били пешеходци. Те напредвали бавно, крачка по крачка, превземали земята педя по педя и както проницателно отбелязва анонимният солунски хронист: водеха със себе си и челядта си заедно с покъщнината и смятаха, като превземат града, да ги настанят там.2

За доброволно връщане назад и дума не става.Не го казвам като хвалба, но славяните не строяли каменни къщи, крепости,

дворци и дълговечни градове, както прабългарите, всички те живеят в бедни колиби и често променят своите селища - пише Прокопий Кесарийски, сиреч - славяните постоянно били в движение, нямало за какво да жалят зад гърба си, срещу неприятелите тръгват пешком, въоръжени с малки щитове и копия, ризници не навличат, някои пък нямат нито риза, нито горна дреха - и така, бавно и безвъзвратно 1 Според Менандър (VI в.), автор на „История ", писана по документи и по лични наблюдения.2 Из „Деянията на свети Димитър Солунски ".

34

те превземали земята на Византия - както водата при наводнение, запълвали всички празни пространства.

Славяните като траките се делели на много племена:антите заемали степите между Днестър и Днепър (те били стари съседи на Стара

Велика България), славините живеели между Карпатите и Дунав, венетите обитавали земята на северозапад от Карпатите до Балтийско море, абодритите се подвизавали в Банат, моравянците и тимочаните - край Морава и Тимок, браничевците - зад Тимок и устието на Морава,

седемте славянски племена се спуснали на юг и заели огромното пространство от двете страни на Среден Дунав, северите се разположили на север от Източна Стара планина,

смоляните прехвърлили Стара планина и се заселили в Родопите, стримонците - край Струма, драговитите - край Вардар, сагудатите отишли отвъд Вардар, берзитите - край Битоля и Охрид,

ваюнитите - в Южна Албания и Епир, ринхините - в Халкидика, велегезите стигнали до Тесалия, а милингите и езерците - чак в Пелопонес.

В края на VI век славяните, макар и нелегално, фактически владеели целия Балкански полуостров, както свидетелства гневно сирийският писател Йоан Ефески1 в своята „Църковна история":

Проклетите славяни преминаха стремително цяла Елада, Солунска област и цяла Тракия и заеха много градове и крепости... и станаха господари на земята.

Те уседнаха на нея като на своя собствена земя... и ето до ден днешен [584 г.] те остават и живеят в земите на ромеите - без грижа и без страх.

Те разбогатяха - имат злато и сребро, стада от коне и много оръжия и се научиха да воюват по-добре от ромеите, те - грубите люде, които не смееха да се покажат вън от гъстите гори и не знаеха какво е това оръжие, освен две или три къси копия за мятане.

Ако за българите идея фикс - от 493-та, та чак до 1912 година - е било превземането на Константинопол, за славяните идея фикс е било превземането на Солун.

От 586 до 647 година славяните организирали 6 продължителни обсади на града, но техните мераци, както и българските, уви, не се сбъднали.

Но по-важното за нас е внушителната картина на обсадите, която ни рисува анонимният солунски хронист2:

Целият варварски славянски народ, несравнимо множество от варвари3, цялото обковано в желязо, обкръжаваше града като някакъв смъртоносен венец - едни по суша, други по море с безброй много плавателни съдове, издълбани от едно дърво.

Не се виждаше никакво пространство от земя, което варваринът да не тъпче, а вместо земя, дървета или трева можеше да се видят само главите на противниците, които бяха един до друг, дори и притиснати. Едни приготвяха така наречените 1 Йоан Ефески (507-586) - очевидец на описаните събития.2 Пак из „Деянията на свети Димитър Солунски".3 Произходът на думата варварин е твърде странен. За римляните и ромеите народите, които не говорели техния латински или гръцки език, бърборели неразбираемо бъра-бъра, бара-бара или вара-вара; оттам варварин станало звукоподражателно название на чужденец. Думата обаче още тогава била наситена с пренебрежение и презрение (щом не говориш цивилизования латински или гръцки език, значи си нецивилизован, див човек), постепенно върху нея се трупали всички отрицателни качества на нецивилизования човек и се стигнало до днешното й значение: „некултурен, прост, груб, безчовечен, жесток, свиреп, дивак". В първоначалното си значение тази дума се е запазила в езикознанието: варваризъм или барбаризъм означава чуждица, чужда дума в даден език. Още по-любопитен е произходът на думата немци -така славяните наричали германците, понеже те пък не говорели славянски, дори не бърборели неразбираемо, а мълчели, били направо неми, оттам - немци.

35

костенурки с плетове и кожи и скрити под тях, прилепваха ги до стената и с лостове и секири къртеха нейните основи.

Други возеха към вратите овни, които бяха направени от грамадни дървета и лесно подвижни колела.

Трети приготвяха извънредно големи дървени кули, които надминаваха височината на стената и върху които стояха въоръжени здрави младежи.

Четвърти носеха стълби на колела високи до небето, пети изправяха срещу вратите огненосни оръжия, а също и каменохвъргачки, над петдесет само в източната част на града, които се издигаха до небето, така че надминаваха по височина зъберите на вътрешните стени и хвърляха срещу нас не камъни, а цели планини и хълмове.

Най-после стрелците им със стрелите си наподобяваха зимен сняг, така че никой върху стената не можеше да се подаде без опасност и да види нещо навън...

Накратко казано, това бяха неща, които никой от нашето поколение не е нито чувал, нито видял.

Чакайте, чакайте! Това ли са „грубите люде, които не смееха да се покажат вън от гъстите гори и не знаеха какво е това оръжие"?

Това ли са славяните, въоръжени „с по две малки копия и дървени лъкове"?Това ли са познатите ни отпреди 20-30 години славяни, които „ризници не

навличат, някои пък нямат нито риза, нито горна дреха", а сега „целите са обковани в желязо"?

Откъде „проклетите славяни" са взели тези оръжия, „които никой от нашето поколение не е нито чувал, нито видял" (това го казва гражданин на Римската империя!) - тези огненосни и стенобойни машини, последна дума на тогавашната бойна техника?

И кой ги е научил „да воюват по-добре от ромеите"?

Сигурно на читателя вече е направило впечатление, че твърде често украсявам разказа си с откъси от стари хроники.

Това действително е украшение, защото в тези стари летописи е скрита не само неподправена истина, но там се срещат и самородни поетически бисери.

Ето ви един пример из „Истории" на Теофилакт Симоката1, живял и писал през шестотин и някоя година:

Войската попадна в безводна местност и положението се влоши. След няколко дни ромеите стигнаха до вода. Едни от тях коленичиха и гълтаха жадно с уста водата, други се навеждаха и гребяха водата с шепи.

Но на отсрещния бряг на реката имаше гъста гора и в нея скрити варвари славяни. Те започнаха да хвърлят стрели и копия по тия, които пиеха вода.

И така изневиделица бяха избити мнозина. Прочее налагаше се да изберат едно от двете: да се откажат да пият вода и да умрат от жажда — или заедно с водата да изпият и смъртта.

В предишния разказ стана дума, че когато Аспарух през 680 година прекрачва Дунава и навлиза в Тракия - от траките като че ли няма и помен. Няма никакъв документ за съприкосновение на българите с тях - нито вражда, нито приятелство, нищо.

Това за българите може би е вярно. Но едва ли е вярно за славяните. Има едно нежно доказателство, че те са общували с траките.

Като дошли на Балканския полуостров, славяните заварили реките и градовете с по две имена - едното им било дадено преди векове от траките, другото - по-късно от гърците или от римляните:

Пулпудева-Филипополис, Марис-Хеброс, Данувиус-Иструс, Берое-Августа 1 Теофилакт Симоката (VII в.), използва документи, предания и по-ртари автори.

36

Траяна, Мармара-Пропонтида и т.н.В повечето случаи славяните не възприели римските и гръцки названия,

предпочели тракийските, славянизирайки ги: Пулпудева станал Пловдив, Марис станала Марица, Данувиус - Дунав, Берое - Боруй (средновековното име на Стара Загора), Мармара - Мраморно море.

Това свидетелства, че те са общували с траките (иначе откъде ще знаят тези названия?) и което е по-важно: предпочитайки названията на траките пред названията на враговете си - на гърците и римляните (човек трудно приема нещо от враговете си), не означава ли това, че отношенията между славяните и траките са били добри, а може би и приятелски?

Ако това е така, отговорът на въпроса: откъде славяните са взели оръжията, последна дума на тогавашната бойна техника, и кой ги е научил да воюват по-добре от ромеите - не е труден.

Траките, както знаем, са били прочути с военното си изкуство, те са били търсени като наемници по целия тогавашен свят, авангардният ударен отряд на Александър Велики е бил от траки, на тях се възхищава, както видяхме, и Омир в „Илиадата".

За по-добри учители славяните не биха могли и да мечтаят.Псевдомаврикий в своя „Стратегикон", където дава подробни съвети как да се

воюва против славяните (не бива да се пленяват, защото те ще се съпротивляват, а да се избиват всички, които бъдат срещнати, и да се върви по-нататък), не сдържа удивлението си пред загадъчната славянска душа:

Те не държат в робство своите пленници, както правят другите народи, но ги оставят сами да решат дали искат да се върнат у дома си срещу откуп, или да останат сред тях като свободни хора и приятели.

Както виждате: две различни морални Вселени!

А ето какво пише през 1179 година свещеникът от Холщайн мисионерът Хелмолд, който пътувал из славянските земи и знаел езика на славяните:

Прибислав ни помоли да отидем в неговия дом, прие ни там с голямо радушие и устрои разкошен пир - наредената пред нас трапеза бе отрупана с 20 ястия! Тук аз узнах от собствен опит това, което по-рано съм слушал от народната мълва, че няма народ по света, който да се слави с по-голямо гостоприемство от славяните. Всичко, което получават от обработването на земята, от лова и риболова, те изразходват за угощения и считат за най-доблестен оня, който е най-разточителен.

Ако славяните са предлагали на бившите си врагове - на пленниците - да останат да живеят при тях „като свободни хора и приятели" (утешавайки ги по гореописания начин) - какво, мислите, са предлагали те на траките, с които дори не са воювали?

От своя страна, траките най-после срещнали народ, който не иска да ги избива и да ги поробва - като римляните, а им предлага свобода и приятелство.

Мисля, че не е трудно да си представим какво се е случило нататък след някое и друго угощение - тук траките срещнали съвсем сродни души...

Когато два народа се смесят мирно, без бой и омраза - накрая се ражда един нов народ.

Траките в случая обаче не предвидили подлия парадокс: че прегръдката е по-опасна от меча, защото срещу врага си човек се съпротивлява до сетен дъх, а приятелството приспива инстинкта му за самосъхранение. (Това, което ще сполети по-късно и българите.)

И нещо друго, което може да не е приятно на мнозина - досега историята не знае случай някой да е асимилирал славяните.

Поробвани са ги, избивали са ги, но те никога не са изчезвали, възкръсвали са изпод пепелищата като птицата феникс и най-важното - никога не са загубвали езика

37

си.В езика на славяните се крие някаква загадъчна, първична и необяснима сила.Както ще видим по-нататък, след век-два страшните за целия свят българи тихо и

кротко проговорили на славянски, те, които никога не се съмняваха в победата си, били покорени - от нежното славянско слово.

Според някои от слово произлиза и първоначалното име словени (славяни сме го взели по-късно от русите).

И до днес, въпреки вековете и държавното разделение, няма по-близки родствени езици от славянските, няма славянин от който и да било славянски народ да не разбира езика на другите славянски народи.

Над половин милиард души по планетата говорят на славянски език.Тъй или иначе, траките изчезнали. Изглежда, че народите остаряват и умират

като хората.Славяните били млад народ. Те бавно и безвъзвратно превземали Европа.Погледнете и днес картата: две трети от територията й е заета от славянски

държави - от Урал до Висла, от Ледовития океан до Средиземно море:Русия, Беларус, Украйна, Полша, Чехия, Словакия, Словения, Хърватска, Черна

Гора, Босна и Херцеговина, Сърбия, Македония и България - славяните са повече от всички други народи на Европа, взети заедно.

Както въздъхва отчаяно в средата на Х век византийският император Константин VII Багрянородни:

Цялата земя се пославянчи и стана варварска!Този отдавнашен византийски вопъл „и стана варварска", а и Хитлеровото, че

сме „славянски тор", а и много днешни възклицания, че не сме били европейци, ме карат да кажа нещо, което е малко известно: в онези времена - преди новата ера, в началото на новата ера, по времето на Юстиниан и по-късно по времето на въпросния багренороден император в понятието Европа се е съдържало не това, което разбираме сега.

Ето как описва местонахождението на Европа по онова време Прокопий Кесарийски, най-големият византийски историк, живял и писал по времето на Юстиниан I:

Отгоре река Истър [Дунав] се спуща от срещуположната страна към морето [Черно море] и придава на Европа формата на полуостров.

Сиреч Европа - това е Балканският полуостров. Много по-късно названието Европа се разпростряло на запад и на север. (Халал да им е!)

В тази именно Европа - тук, на Балканския полуостров - се раждат петте древни велики цивилизации: неизвестната цивилизация от енеолитния златен некропол край Варна, процъфтявала през IV хилядолетие преди новата ера, за която споменах в предишния си разказ; тракийската цивилизация от II и I хилядолетие преди новата ера; древногръцката цивилизация от VIII до II век преди Христа, за която знаят всички; византийската цивилизация от IV до XV век след Христа и славяно-българската цивилизация от IX век след Христа - и досега.

За тази цивилизация ще говорим по-нататък.Досега говорихме за народите, сега да кажем няколко думи и за боговете.Прабългарите носели навсякъде със себе си своя бог Тангра - бога Небе,

създателя на света, владетеля на природните стихии и на човешките съдби - донесли го и тук, на Балканския полуостров; славяните довели своя бог гръмовержец Перун, придружен от богинята на смъртта Морана и от Лада - богинята на любовта; покрай тях гъмжал цял сонм от русалки и самодиви и глутници от тенци и върколаци, орисници и вещици; заварили те тука тракийския бог Слънце и Великата богиня-майка, из Родопските дъбрави упойващо свирел Орфей, а наоколо подскачал веселият бог на

38

виното Дионис; на Олимп шумно пирувала компанията на Зевс, пред римските легиони бодро марширувал Юпитер - и всичките тези богове си живеели тук задружно, мирно и тихо, даже весело; отдалеч, някъде откъм юг, откъм Босфора, смътно долитали тъжните християнски песнопения и още по-отдалеч, отвъд Босфора, се чували протяжните викове на ходжите, но това още не нарушавало общия мир - на Балканите царял странен религиозен плурализъм и божествена демократичност.

Като подминете Шумен на път към Варна, на километър южно от автострадата, като тъмен облак над равнината се издига сенчеста скала, стръмно отсечена на запад и плавно скосяваща се на изток. Колкото по се приближаваш натам - скалата става все по-висока; застанеш ли на стотина метра от нея и погледнеш нагоре - завива ти се свят: скалата не е отвесна - тя е надвесена, захлупва те, поглъща те като огромна бяла паст; всяка крачка, всяка дума, всеки звук се увеличава стократно - затова вървиш на пръсти и мълчиш. Ако наостриш слух - ще чуеш под краката си глухото бучене на подземните води.

Не обичам да се превземам, скептик съм, неверник съм, но колкото пъти дойда тук, ме обзема някакво мътно мистично чувство, някакви отвесни силови линии пресичат мозъка ми и цялото ми същество, започвам да усещам край себе си невидимото присъствие на отдавнашни мъртъвци, през съзнанието ми минават сенките на думи, които никога не съм чувал, но прозрачните гласове са ми добре познати; нещо в мен проговаря, без да ме пита.

Ако речеш да се качиш нагоре до скалния връх по 666-те стъпала, издълбани в надвесената скала, с всяка крачка нагоре хоризонтът около теб ще започне да се разширява, с всяка крачка започваш да олекваш, ставаш все по-безплътен и в душата ти се събужда заспалият спомен, че си бог, и същевременно всяка крачка ти напомня, че си нищожество и все по-силно започва да гъделичка слабините ти опасното желание да литнеш надолу в тъмната утроба на Великата богиня-майка...

Може би не случайно това място е било свърталище на боговете още от каменния век, цели 4 хилядолетия. Ако викнеш - от пещерите ще ти отвърнат веселите тракийски богове, танцуващи около светилището на Тюхе - тукашната Велика богиня-майка; тук е било капището на Тангра, до него е олтарът на Перун; нощем, в потайна доба, под месечината вият юдино хоро самодивите, из вировете се къпят голи русалки, в скалните процепи още витаят сенките на вампири и върколаци; тук, край жертвениците, е потупвал голия си корем римският Юпитер; тук по-късно първите християни издълбали в отвесните скали мрачните си килии и чакали Исус да слезе в сънищата им; и Аллах се навъртал наоколо; а Мадарският конник - бог ли е, цар ли е, човек ли е? - продължава да препуска между тях 1300 години...

И странно - нищо досега не се е срутило, боговете и до ден днешен си живеят тук дружно, мирно и тихо, даже весело, както преди 12 века са си живели по целия Балкански полуостров - дружно, мирно и тихо, даже весело...

Докато на полуострова не стъпил кракът на Христос.И почнало великото гонение на боговете.За тази драма ще стане дума по-нататък.Ако траките са ни оставили в наследство повече от 20 000 надгробни могили, в

които се крият несметните съкровища на тяхната подземна цивилизация и, мине не мине месец, ние учудваме света с нови зашеметяващи открития, славяните като че ли не са ни оставили нищо, освен езика си, нищо видимо, нищо материално и напразно ще копаем земята, за да търсим там скрити славянски съкровища - славяните са скрили съкровищата си вътре в нас и ние можем да ги открием, ако поразровим по-дълбоко в душите си.

Като умря майка ми и останахме да бдим през нощта край ковчега с баба Рада, тя занарежда шепнешком:

- Покойникът не бива да се оставя сам, особено през нощта, ще я пазим, Стефанчо, цяла нощ милата ти майчица и трябва да си отваряме очите на четири - да не вземе да се промъкне я котка, я кокошка и да я прескочи, тогава вампирясването й е сигурно, а старите хора и без да ги прескочи котка може да вампирясат, затуй трябва да им се разрязват петите - да не могат да станат от гроба. Вампирът или тенецът прилича на човека си, но е като сянка, няма кости, няма месо, само кожа и кръв, прободеш ли го с шип от черен глог, изтича воняща пихтия. Надмине ли шестте месеца, вампирът се окостенява, костите му не са чак кости, а от хрущял, но може

39

да се изправя, гъне се ей тъй, но ходи, ще се излъжеш, че е човек, а то е плътник, излязъл от гроба, ходи нощя и търси да души малки деца и агънца, понявга удушава теленце, че и жребченце, но по-често плътникът бяга в далечни селища, дето не го познават, жени се там и може да има деца, тез деца се наричат глогинковци, само те, като си сложат в устата босилек, поникнал в главата на змия, убита по пладне на Благовец, само те могат да виждат пльтниците и вампирите. Разбере ли се, че някой се е опльтнил, вика се глогинковец и светичар - той пък е човек роден в събота на задушница срещу Свети Дух, разравят те гроба среднощ и глогинковецът забива кол от черен глог в корема на умрелия, ама хубаво трябва да го забие, да мине колът през тялото и да се забие оттатък в пръстта, а светичарят залива тялото на умрелия с вряло вино, вдига иконата над главата си, скача около гроба и вика: „И-ху! И-ху! Бягайте вампири, плътници и върколаци! И-ху!" Тъй е, не всеки обаче има очи за тези работи - един ги вижда, друг не ги вижда, с ей тез очи, Стефанчо, дето ме гледаш сега, с които гледаш и телевизия, и вестник, ако речеш, с тях можеш да прочетеш, виждаш ли обаче с тез твои очи верблюда, дето е кацнал ей го на там, на прозореца, ей му ушите - стърчат между черчеветата и право на теб гледа, обаче ти май не го виждаш, за тези работи трябват други очи, те са вътре в човека, един вижда, друг не вижда, трети е напълно сляп и върколаците даже вижда. Ама ти сигур и върколак не знаеш какво е? Бе де растете вий, уж сте все учени, на какво ви учат професорите, като не знаете какво е туй просто нещо върколак? Върколакът е, надай боже, много лошо нещо. Кръвта на човек, убит с пушка или с нож нейде по горите, като се съсири, сбира се на кълбо, почва да мърда, да пъшка, да се въртопи - превръща се във върколак, върколакът се преправя на каквото си ще, на куче или на вълк, може на котка или на кокошка, но на каквото и да се преправи, ще го познаеш по окото - има едно око на челото, голямо колкото гъше яйце. Живее из стари руини или в сухи кладенци, излиза нощем по глуха доба, вика имената на закъснелите пътници, ако чуеш да ти викат нощем името, Стефанчо, не се отбивай от пътя, който се отбие, върколакът се впива във врата му, изпива му кръвта, а месата му окача по клоните на дърветата, суши ги за пастърма. Караконджулите пък са получовеци, полуконе - с глава на човек, но с копита и с конска опашка, върлуват те само през мръсните погани дни, от Бъдни вечер до Водици, излизат в потайна доба и надай боже да си извън къщи по туй време, яхват човека, мушкат го, гонят го да ги носи из полето, накрая го хвърлят в реката. Пропеят ли първи петли, няма страшно, караконджулите бягат откъдето са дошли. Виж, таласъмът е съвсем друго нещо - нито е вампир, нито е върколак, нито е караконджул. Таласъмът е духът на стопанина, който е градил къщата, таласъмът не е страшен. Нощем можеш да чуеш тропането му по тавана, там се крие той и гледа отгоре през процепите какво става в къщата, ходи напред-назад, куцук-куцук, обикаля наляво-надясно, спре се, поокашля се и пак куцук-куцук. Всяка година в деня, когато е умрял стопанинът, носи му се ястие на тавана, оставя се до някоя дебела греда, и столче там се слага - няма да яде прав човекът я, ако се качиш на другия ден - ястието изядено. С духовете човек трябва да се отнася добре, Стефанчо - тогава и те се отнасят добре към тебе. Иначе е голям главобол...

Тъй нареждаше цяла нощ таз баба Рада, набожна жена беше тя, православна християнка, но как всички тези дяволски дивотии, заселили се в душата й още през онези далечни векове, когато славяните са се криели из гъстите дъбрави на този дяволски полуостров, как съжителстваха тези езически духове с Бога в сегашната й християнската душа - това е загадката на целия наш християнски народ (по-нататък ще стане дума как сме станали християни). Останал си е езичник той в червата и в мозъка на костите, а само устата си е научил да вика: „Господи Исусе Христе!"

Исуса Христа, както и да е, сме го запазили долу-горе какъвто е в Евангелията, пожален е даже от Тайната книга на богомилите, но Оня - големият Господ, Богът Отец какъв е в съзнанието на народа ни?

Не пърха той горе под купола на църквата, какъвто е нарисуван там: обут в златни калеври, развял ослепително бяла сребърна мантия, сияещ със златен ореол около главата - нашият Господ ходи по прашната наша земя, надянал на бос крак продънени свински цървули, нахлупил продънена сламена шапка, наметнал опърпана антерийка, преметнал през рамо кирливи дисаги и подпирайки се на чепата тояга - куцук-куцук, ходи от село на село, от къща на къща - да види как живее бедният наш народ.

И този наш Господ не се сърди на бродниците, които смъкват месечината посреднощ сред житната нива и я доят като крава, не обръща гръб на русалките, които се къпят голи в дълбоките студени вирове, нито пък гони от лунните поляни

40

самодивите, които вият там голото си юдино хоро - на Господа какво му е, той си е Господ и на всичко издържа, но ние, простосмъртните мъже, трябва много да внимаваме, особено със самодивите, а жените пък със змейовете, защото самодивите често си харесват някой простосмъртен мъж, подмамват го (де тоз късмет!) и го уморяват от луда любов, змейовете пък правят същото с простосмъртните жени, но както е казал българинът: че е страшно, страшно е, но дай боже всекиму, защото по-добре да е страшно, отколкото скучно...

Или както пише един наш дамаскинар през XVII век:И аз по много земли ходих и не съм видел толико много магесници, како у тая

наша земля блъгарска, и самодиви, и бродници...Но да спирам дотук - и дано ми прости Господ.

700-721

ГЛАВА IV

Спасителят на Европа

Кесарят хан Тервел

Тежко е да си син на велик баща, на хан, чийто земен път е постлан само с победи.Макар че по зла ирония на съдбата последната битка на Аспарух - войната му с

хазарите - завърши с поражение. Но Аспарух загина в тази битка, той не доживя поражението си, не го видя, значи то не е негово - мъртвият не може да бъде победен; това поражение щеше да се пише на сина му, на Тервел, защото Тервел остана жив и видя поражението - значи той е победеният...

Тервел препускаше на юг, след него препускаше опозорената орда.Няма по-нещастна гледка от победени мъже, които съжаляват, че са оцелели, но

няма и нищо по-отмъстително - Тервел усещаше как очите им се забиваха като отровни стрели в гърба му и не смееше да се обърне.

Да бе убит, да бе потънал вдън земя!..Вдън земя или другаде - не знам, но цели четири години за хан Тервел не се

споменава нито дума в старите хроники, все едно, че го е нямало - и него, и България.В края на миналия разказ стана дума за Мадарския конник - конника, издялан

върху отвесна скала край село Мадара на 23 метра височина.Населението наоколо - и българи, и турци - смятали този конник за свети Георги

(той е на почит и при мюсюлманите) и всяка година на Гергьовден под конника се устройвали веселби и угощения.

Преди два века, през 1792 година, оттук минал някакъв арменски пътешественик, Хугас Инджеджиян, видял той конника и се шашардисал: света бил обиколил, но такова чудо нийде не бил виждал! И писал арменецът:

В Матара на една висока плоска скала, почти вертикална, видях издялан древен конник, за който казват, че бил от началото на IX век.

41

Кой е казал това на арменеца, не е ясно, но сбъркал човекът само с един век. Защото след дълги препирни между учените най-сетне се оказало, че конникът е изваян върху скалата по времето именно на нашия хан Тервел.

Защото около конника има няколко надписа, издълбани в скалата по различно време и единият надпис, най-старият, който е пред главата на коня и между предните му крака, гласи следното:

Юстиниан императорът... при българите и при Тервел дойде. На носоотрязания император моите чичовци от Солун не повярваха и си отидоха в Кисиниите... Владетелят Тервел чрез договор даде на императора... 5 хиляди... Императорът заедно с мене победи добре.

Един поет казваше, че поетите трябва да се учат да пишат върху камък (трудничко се дялкат върху камък думите), за да се научат с малко думи да казват много. Като този надпис.

За какво всъщност става дума?След поредния дворцов преврат в Константинопол през 695 година на император

Юстиниан II, известен с коварството си и с разгулния си живот, му отрязали носа (затова е известен в историята като Юстиниан Ринотмет, сиреч Носоотрязания), той обаче успял да избяга чак в Крим, при хазарите в град Херсон, и там - с нос, без нос - подмамил дъщерята на хагана и се оженил за нея, после се скрил във Фанагория, в старата българска столица, а оттам по море, след дълги приключения през есента на 704 година доплавал до устието на Дунава и веднага изпратил някой си Стефан да помоли владетеля на българите хан Тервел да го приеме за таен някакъв разговор.

Тервел, както се вижда от надписа пред конника, повикал в Плиска своите чичовци от Солун. Кои са другите чичовци не е известно, но единият от тях явно е бил Кубер, брата на Аспарух, дето се заселил с ордата си в земите, където е днес Маке-дония1, но този Кубер познавал добре коварството на Юстиниан - именно него беше нападнал Носоотрязания преди 16 години край Солун и по най-подъл начин беше откарал в Мала Азия 30 хиляди славяни пленници да се бият с арабите, обаче на връщане бил причакан от българите в теснините на клисурата и едва успял да избяга, като голяма част от войниците му били избити - както пише Теофан Изповедник, та Кубер, както пише Тервел на скалата, на носоотрязания император не повярвал, напопържал го и си отишъл в Кисиниите2.

Тервел не бил мощен на ръст като баща си, нито пък храбър в битките, затова ги избягвал старателно, бил дребничък, дори хилав, но бил храбър в мислите си, сиреч хитър, затова си рекъл, че тази работа не е току-така, че не всеки ден византийски император ти чука на вратата и те моли да го приемеш, и че сигурно няма да си приказват за лов или за жени, и въпреки съветите на чичовците си от Солун, отвърнал на пратеника, че вратите на българската столицата Плиска са отворени за бившия византийски император.

И Тервел приел Юстиниана с големи почести, строил войската си пред южната порта на Плиска, воините приветствали с ура (или с ууу, не било много ясно) бившия си враг, защото не друг, а именно Юстиниан II нарушил мирния договор, сключен между баща му Константин и Аспаруха, и веднага щом се качил на престола нападнал вероломно България, но миналото си е минало, Тервел дори го прегърнал, като внимавал да не се одраска на изкуствения му железен нос, който бил на мястото на отрязания.

1 Читателят сигурно се учудва, че втори или трети път използвам израза „където днес е Македония" или „в земите на днешна Македония" - правя това, защото през средните векове според византийското административно деление земите на днешна Македония са влизали в тема (област), наречена България, а Македония се е наричала областта около Одрин. За това ще стане дума и по-нататък.2 Кисинийското поле на изток от Солун.

42

Както и предполагал хитрият наш хан, Юстиниан Носоотрязания бил намислил да се върне на престола и му рекъл:

- Помогни ми да завладея царството на прадедите си, в замяна ще ти дам премного дарове и собствената си дъщеря за жена!1

Тервел обаче си спомнил думите на чича си Кубера за коварството на Носоотрязания, затова решил на голи думи да не вярва, ами поискал да сключат черно на бяло договор: срещу помощта на Тервел да го върне на византийския престол, Юстиниан Носоотрязания се задължавал:

да даде дъщеря си за жена на Тервел, както бил обещал,да го провъзгласи публично за кесар,да отстъпи за вечни времена на България ромейската област Загорияи накрая, да му даде, разбира се, премного дарове от злато и сребро, кожи, пурпур

и коприна.Този договор бил скрепен със странна тържествена клетва: Тервел се клел по

християнски, Юстиниан - по български (по същия начин се заклели след 110 години Омуртаг и Лъв V, сключвайки 30-годишния мирен договор; как точно е ставало това - нетърпеливият читател може да прочете на 146 страница).

През пролетта на 705 година Тервел и Юстиниан Носоотрязания застанали начело на 15-хилядна армия от българи и славяни и потеглили към Константинопол.

Явяването им пред вратите на града било неочаквано, войници и граждани се струпали върху стените.

Като видели проблясващия на слънцето железен нос на Юстиниана, от стените полетели псувни, плюнки и камъни.

Това продължило три дни и три нощи.В подобни случаи обаче винаги се намира предател, такъв се явил и пред

Юстиниан на третия ден и през нощта предателят и Носоотрязания се качили в акведукта и пълзешком, целите в тиня и вода, влезли в Константинопол, там ги чакали стотина привърженици на Юстиниан, с тях той нахлул в двореца.

Като узнал това, императорът Апсимар, наречен Тиверий, избяга - пише Симеон Логотет2. - Юстиниан изпрати да го хванат заедно с брат му Ираклий, завърза ги във вериги, заведе ги на хиподрома и като им сведе шиите, възседна ги и ги препуска, докато бяха в състояние да бягат, после им отсече главите. Патриарха Калиник ослепи и мнозина от гражданите погуби чрез смърт, та настана страх голям.

Тервел не взел участие в кървавата вакханалия, чакал с войската си пред вратите на Константинопол за всеки случай.

След като Юстиниан изклал до крак всичките си противници (за тая работа му били нужни 3 месеца), през есента на 705 година той излязъл извън портите на Константинопол, придружаван от голям отряд войска и пълководците им, и дошъл в лагера на българите, наметнал на Тервел пурпурна царска хламида, заповядал да издигнат две едно до друго възвишения, на които възседнали двамата господари, а войската била длъжна по заповед на императора да им се покланя - тъй пише пък патриарх Никифор. Друг летопис3 довършва картинката:

Тервел турил възнак щита си, който носел на война, и камшика си, който употребявал по време на езда, а императорът заповядал да ги затрупат със златни пари, докато единият и другият се покрили; после Тервел забил копието си в земята - на височината и до края върху него натрупали много копринени дрехи; напълнили също

1 Тъй свидетелства Теофан Изповедник, макар че още не се бил родил, но откъде ги знае тези работи - не казва...2 Симеон Логотет (Х в.), автор на „Хроника ", известна по старобългарски превод от времето на цар Иван Александър, гръцкият оригинал не е намерен; описва събитията до 948 г., а с една анонимна добавка достига до 1067 г.3 „Свидас лексикон" - византийски енциклопедичен речник, съставен след 950 г.

43

две ковчежета със златни и сребърни монети и Тервел ги раздавал на войниците си, пръскайки с дясната си ръка злато, а с лявата - сребро.

След тази церемония пред стените на Константинопол двамата владетели се отправили към града и влезли през широкоотворените врати на непревземаемата крепост.

Тервел едва сдържал белия си кон, който танцувал под него, пурпурната хламида се веела на раменете му, под нея проблясвала сребърната броня, той гледал изпод нахлупения златен шлем изплашените граждани на византийската столица, които били изкарали на улиците силом, за да го приветстват.

На десет крачки след него яздел конният отряд на българите в пълно бойно въоръжение: отляво на седлото висял кръгъл шит, от дясната страна на седлото стърчало дълго копие, всички били облечени в плетени железни ризници, на главите им бляскали метални шлемове, в десниците си държали дълги криви ножове (както арабски летописец, присъстващ на триумфа, нарича известните нам по-късно саби и ятагани); след конницата пешком вървели снажните славяни, брадати и дългокоси, те не носели ризници, нито шлемове, всеки държал в лявата си ръка малък щит, в дясната - къс меч, през рамото бил преметнат лък, на гърба - колчан с отровни стрели, в широките им колани били затъкнати по две къси копия, брадва и остър нож.

Омърлушените ромеи гледали с ужас това шествие - за пръв път в Константинопол влизала войска на варвари!

Това било първото и последно триумфално влизане на български владетел в столицата на Византия (виж, като бегълци и предатели са идвали тук доста, както ще видим по-нататък).

С това обаче работата не свършила. Юстиниан Носоотрязания повел българския владетел хан Тервел към базиликата със златен покрив1, както я наричат летописците от онова време (а може би това е била църквата „Света София" - най-величавият и най-прославен храм на християнската древност, построен преди два века от другия Юстиниан - Юстиниан I, който, между нас да си остане, бил славянин по род и славянското му име било Управда?); пред входа на църквата патриархът Калиник посрещнал двамата владетели, те свалили шлемовете си и влезли след него в храма; вляво, в южната страна на храма, безмълвно стърчали византийските царедворци и пълководците, а в северната страна се били подредили 60-те свещеника, 100-те дякона, 40-те дякониси, 90-те иподякони, 110-те четци, 25-тимата певци и 100-те привратници - всичките 525 клирици, служещи в този огромен храм; патриархът и двамата владетели преминали бавно между занемялото множество и спрели пред царските двери, там имало масичка, а върху масичката две корони - императорска с кръст на темето и със златни верижки отстрани, кесарската корона била същата, но нямала кръст и верижки; патриархът отслужил дълга молитва над короните, внасяйки ги една след друга в олтара на светия престол, като свършил молитвата, взел императорската корона, вдигнал я високо над главата си, Юстиниан коленичил пред него и патриархът положил короната върху главата му; сетне взел другата корона и я подал на императора, давайки знак на Тервел да коленичи пред Юстиниан, след известно колебание Тервел коленичил, Юстиниан Носоотрязания вдигнал короната над главата си и в мъртвата тишина възвестил с громък глас:

- Аз, Юстиниан, по Божия воля император на Византия, провъзгласявам владетеля на България великия хан Тервел за кесар!

След което положил короната върху главата на Тервел, върху дългите му смолисточерни коси.

Гръм да беше паднал и да беше разцепил златния покрив на базиликата, нямаше 1 Византийски аноним - съставен между 741-829 г.

44

така да порази присъстващите, както тези думи на Юстиниан.Защото във византийската държавна йерархия титлата кесар е носело лицето, на

което принадлежало първото място след императора, обикновено тя се давала на престолонаследника или на брата на императора, или в краен случай на императорски роднина (никак не е случайно, че в договора, диктуван от Тервел, е влизала и женитбата му за дъщерята на Юстиниан) и дотогава, а и след това, няма случай в 12-вековната история на Византия за кесар да е провъзгласяван чужд, особено варварски владетел; обикновено императорът, когато искал да окаже особено благоволение към чужд владетел или да привлече на своя страна някой варварин, давал му най-много титлата патриций (както била дадена на хан Кубрат от император Ираклий преди два века), но тази титла била на седмо или осмо място в йерархическата стълбица.

Патриархът вдигнал кръста над главата си и викнал:- Аксиос!Щат не щат, всички присъстващи - царедворци, пълководци и духовният клир

повторили трикратно възгласа:- Аксиос! Аксиос! Аксиос!Това бил древногръцкият възглас, с който поздравявали победителите, което

значи „Достоен си! Достоен си!", после царедворците, пълководците и прочието граждани се поклонили ниско пред кесаря Тервел, а през това време 60-те свещеника, 100-те дякона, 40-те дякониси, 90-те иподякони, 110-те четци, 25-тимата певци и 100-те привратници - всичките 525 клирици пеели „На многая лета" (на гръцки, разбира се); прославата за българския хан - за езичника Тервел - дълго ехтяла под огромния купол на християнския храм...

Седял той на трона, в сърцето на Константинопол, наметнат с пурпурна хламида и със златен венец на главата, редом с императора на могъщата Византийска империя и в главата му, омагьосана от богатствата и великолепието на този вечен град, чиито граждани днес му се кланят, се блъскала дивата мисъл, че един ден всичко това може да принадлежи нему и че той един ден може да седне на мястото на тогова същия, който го провъзгласява сега за кесар1, и в тези кратки върховни мигове Тервел чертаел тайно в ума си плана за завладяването на Византия...

Тази подлудяваща душата мисъл, уви, не умряла заедно с него, а прелетяла през вековете, като черен лъжепророкуващ гарван прелетяла от неговата глава в главите на по-сетнешните ни владетели - всичките наши ханове и царе след Тервел, включително и Фердинанд Сакскобургготски през XX век, живеели и умирали с очи, вторачени в блясъка и славата на Константинопол, сънували се седнали на византийския трон, подмамвали и народа след себе си и, както справедливо отсъжда един наш летописец: за осъществяването на тази заветна мечта се изхабили жизнените сили на българския народ през епохата на средните векове.2

Сватбата засега се отложила, понеже дъщерята на Юстиниан била 4-годишна и се намирала в Херсон при дядо си, при хазарския хаган Глиаван, но другото, което обещал Юстиниан - всъщност най-важното, - го изпълнил: отстъпил на България ромейската област Загория, която се намирала на юг от Източна Стара планина, между днешните градове Сливен, Ямбол, Айтос и Несебър.

По този начин българската държава - без бой и без кръв - стъпвала отвъд Стара планина, в Тракия.

И тъй, император Юстиниан изпратил кесаря Тервел до Дългата стена, благодарил му там още веднъж за помощта да завладее царството на прадедите си, прегърнали се и Тервел повел дружините си към България.

1 Васил Златарски.2 Същият Васил Златарски.

45

Славата и позорът имат еднакво бързи криле - като чули, че българският вожд е признат за истински цар от самия византийски император и че от него - от Тервел, зависят съдбините на самата Византийска империя, навсякъде по пътя му славяните излизали от горските си скривалища и го приветствали, а много от тях се присъединявали към войската му.

Тервел тръгнал към Константинопол с 15 000 войника, а се завърнал в Плиска с повече от 100 000, увенчан с венеца на най-голямата безкръвна победа в българската история.

Тогава Тервел наредил да изваят образа му на Мадарската скала - той е оня триумфиращ конник с развята дълга коса, който пробожда с копието си лъва, сиреч Византия, а след него тича вярното му куче, сиреч славянският народ.

И написал под опашката на лъва: Императорът заедно с мене победи добре.Не минали обаче две години и императорът, който заедно с Тервел победил добре,

решил да си върне всичко, което му бил дал в изблик на неприсъща за византийската му душа благодарност.

През тази година - пише Теофан Изповедник - Юстиниан наруши мира между ромеите и българите, прехвърли конните отряди в Тракия и като въоръжи флотата, потегли срещу българите и Тервел.

Било годината 708-ма. Тервел бил изненадан от вероломството на византиеца (спомнил си сигурно думите на чичовците си от Солун), за няколко часа успял с хиляда конника да стигне от Плиска до южните склонове на планината, видял оттам огромната византийска армия и се отдръпнал назад - не му оставало нищо друго, освен да се отбранява, доколкото може, в планинските проходи.

Но тук се случило нещо, което изповедникът Теофан разказва твърде живописно:Като пристигна в Анхиало, Юстиниан накара флотата да пусне котва пред

крепостта, а на конните отряди заповяда да се разположат на стан непредпазливо и без всякакво опасение в намиращите се по-горе полета.

А когато войската се разпръсна като овце по поляната, за да събира фураж, съгледвачите на българите видели от планините глупавите разпоредби на ромеите.

И като се струпали, неочаквано се нахвърлиха като зверове и унищожиха ромейското стадо, като взеха много пленници, коне и оръжие, освен убитите.

А Юстиниан избяга в крепостта с оцелелите и за три дни затвори вратата. И като видя настойчивостта на българите, той пръв преряза жилите на коня си и заповяда на всички да направят същото. След това счупи копието си в стената, качи се през нощта на корабите, отплава тайно и пристигна в столицата със срам.

Много ще да е бил ядосан нашият Тервел, защото, както продължава Теофан:А българите нападнаха Босфора и извършиха голямо клане. И след като стигнаха

до Златната врата и оплениха цяла Тракия, завърнаха се невредими в своите земи с безброй добитък.

Не ми се злорадства, но зле свършил Юстиниан, този вероломен и коварен, но безспорно артистичен авантюрист. Собствените му войници въстанали, избрали своя военачалник Филипик Вардан за император,

Юстиниан пак се обърнал отчаяно за помощ към Тервел, но било вече късно - Филипик отрязал този път не носа, а главата на Юстиниан.

Но и Филипик не се задържал дълго на престола - след две години бил свален от трона и ослепен. Дошлият на неговото място Анастасий II бил също така свален и го пратили в манастир, а войниците качили на трона насила един скромен данъчен чиновник Теодосий.

Този император бирник Теодосий III сключил с Тервел през 716 година един твърде необичаен мирен договор. Наред с това, че южната граница на България се отмествала още по

46

на юг, до северните предгория на Сакар планина, и че византийците се задължавали да дават на Тервел копринени дрехи и червени кожи на стойност 30 литри1 злато, двете държави се задължавали да си предават взаимно политическите емигранти, сиреч предателите, и четвъртата точка, която можел да измисли само Теодосий, понеже преди да стане император бил данъчен чиновник: търговците и в двете страни трябвало да представят своите стоки с пломби и печати, сиреч да плащат мито.

Както насила бил качен, така също насила бил свален след една година този Теодосий III и бил пратен в манастир като хамлетовата Офелия...

Най-накрая през пролетта на 717 година върху разклатения трон на Византия седнал Лъв III.

И тук, читателю, моля за повишено внимание.Не бил минал век, откак Мохамед започнал да проповядва исляма и арабите

мюсюлмани превзели цяла Мала Азия - Мека и Медина, Дамаск, Сирия, Йерусалим, Анатолия, Александрия и цял Египет, нахлули в Персия, Афганистан и Армения, превзели и цялото северно крайбрежие на Африка -Кипър, Родос, Триполи и Картаген, а през 711 година се прехвърлили на европейския континент - маврите превзели Испания, през 716 година превзели Лисабон и се отправили на изток към Франция; по същото време арабският владетел Маслама нахлул от Мала Азия в Тракия със силна войска и опустошил напълно цялата провинция, след това се насочил към град Константинопол и като се укрепил близо до градските стени, започнал пълна обсада на града откъм сушата; Сюлейман, командир на могъща флота от три хиляди кораба, навлязъл в Босфора и обсадил Константинопол откъм морето.

Целта била двете ислямски армии - от запад, откъм Испания, и от изток, откъм Константинопол - да нападнат едновременно от двете страни и вкопчвайки Европа в ислямски клещи, да я задушат и да я превземат.

Вече трета година арабите стягали безмилостно смъртния обръч около вечния град, птичка не можела да прехвръкне, било въпрос на месец-два да го превземат.

След дългата и нечувано студена зима в крепостта липсвал не само хляб, но и вода - арабите прекъснали акведукта (по който преди 13 години Юстиниан Носоотрязания влезе тайно в града), градът тънел в мръсотии, пламнали зарази, в столицата на Византийската империя царували жаждата, гладът и отчаянието.

Гладът така ги притискал, че те изяждали труповете на мъртвите, изпражненията и мръсотиите си един друг, били принудени взаимно да се изтребват, за да се нахранят, търсели дребни камъни, изяждали ги, за да утолят глада си - така Михаил Сирийски2 описва положението на арабите, които обсаждали града, а какво е ставало вътре в обсадения град - е страшно дори да си помислим...

И тъй, арабите дъвчели камъни край крепостните стени и чакали гнилият плод сам да падне в краката им.

Била ранната утрин на 15 август 718 година, черното нощно небе едва-едва просветлявало и звездите по него започнали да оредяват - най-сънният час, тогава над спящите араби се извило торнадо от отровни стрели, след стрелите върху тях връхлетял черният грохотен облак на конницата, мечовете бляскали като къси светкавици -

Тервел нападнал арабите изневиделица в гръб, откъдето никой нищо не очаквал и докато съмне, според пестеливите думи на любимия ни Теофан Изповедник: българите, както казват добре осведомените, избили 22 хиляди араби.

Според други летописци не били 22, а 32 хиляди.Двайсет или трийсет хиляди - не знам, но погромът бил такъв, че арабите на

Маслама побягнали в ужас, недокланите се издавили в Босфора, корабите на Сюлейман

1 литра (либра) - мярка за тегло, равна на половин килограм, 1 фунт.2 Михаил Сирийски - патриарх на монофизитите в Антиохия (1166-1199), автор на „Хроника" - компилация от стари византийски и арабски истории.

47

вдигнали платна и отплавали...И дълго след това, векове наред, живо арабче не смеело да припари наоколо.Дали Тервел е виждал толкова далече, за да предвиди, че опасността, която се

задава от изток е по-страшна от коварствата на византийските императори, не знам, но той спасил не само Константинопол, спасил не само Византия - на 15 август 718 година владетелят на българите кесарят хан Тервел, мъж могъществен1, без да е християнин, спасил християнска Европа.

Това за хронистите било толкова невероятно и необяснимо, че те „покръстили" Тервеля - повечето от тях, включително и нашият Паисий Хилендарски, пишат, че бил възприел християнската вяра в лето Господне 7032 и че извършил този подвиг, подтикнат към отмъщение от християнски чувства3.

Но след като чувствата му не били християнски - какви са били? Мечтаният Константинопол - безпомощен и отчаян - бил на колене пред него, бил в краката му, достатъчно е било да почука с меча си по Златната порта - защо не го е превзел?

Що за варварско благородство, непонятно нам?!4

Притурка към глава IV

Много кратка историяна Византия

Учителят на проф. Васил Златарски - петербургският проф. В. Василевски, казва, че българската държава не може да се изучава без знанието на византийската и много въпроси на византийската история не могат да бъдат разяснени без знанието на българската; дали са били вкопчени една друга за гушите или са се били прегърнали братски - но съдбите на двете държави са свързани от начало до край на живот и смърт.

Затова нека читателят ме извини, че ще го откъсна за малко от театъра на българската история, за да кажа няколко думи за Византия.

През 312 година Константин Велики, преди да стане велик, видял на небето над Понте Милвио светещ кръст и под кръста огнени букви: In hoc signo vinces! (С този знак ще победиш!) - той кръстосал два меча, тръгнал с тях срещу врага си тетрарха Максенций и наистина го победил, след което приел християнството; за да бъде по-близо до светите Христови места или по други някакви причини, през 324 г. император Константин преместил столицата на Римската империя от Рим в древния град Византион на брега на Босфора, между двата континента.

Демократичният тиранин на Мегара Бизиам загубил изборите за пети-шести мандат и ядосан, напуснал своя град, отишъл при Делфийския оракул и го попитал къде другаде да се засели, далеч от неблагодарните мегарци. Оракулът му казал да построи град, който „да може да се оглежда в своя образ". Търсил Бизиам, търсил и накрая открил едно такова чудно място между Черно и Мраморно море, между Азия и Европа: от която и страна да застанел - все се

1 Гевонд (VIII в.) - арменски монах, автор на „История на халифите".2 Из „История славянобългарска" на Паисий.3 Из „Царството на славяните" от Мавро Орбини (около 1560-1610) - поиталианчено име на дубровнишкия историк абат Мавар Орбин.4 В ученическата митология битува даскалското предание, че уж цар Симеон Велики бил забил копието си в Златната порта и уж сам се бил отказал да влезе в Константинопол, за да не би да бъдела унищожена византийската цивилизация от варварския му народ, но това, както ще видим по-нататък, никак не е вярно.

48

оглеждал в море. Построил той там град и понеже бил много скромен, нарекъл го на свое име: Бизантион (Византион). Константин Велики харесал древния Византион не за друго, а защото бил разположен като Рим на седем хълма, преместил столицата на империята там и понеже бил не по-малко скромен, прекръстил града на свое име - Константинопол.

Преди смъртта си през 395 г. император Теодосий разделил Римската империя между двамата си синове: Хонорий управлявал Западната империя, а Аркадий станал император на Източната империя със столица Константинопол.

През 476 година германският вожд Одоакьр сложил край на Западната римска империя, сваляйки от трона последния римски император Ромул Августул.

Източната римска империя, която наричаме Византия, продължила да съществува още 1000 години.

Три години след падането на Западната империя, през 479 година, император Зенон повикал на помощ прабългарите да спасяват Източната империя от нахлуването на остготите, които били стигнали до Константинопол.

Тогава именно римският поет Магнус Феликс Енодий написал: Сблъскаха се два народа - и готите, и българите бяха учудени, че се намират люде, подобни на тях, и че виждат всред човешкия род противник, равен на себе си.

(Читателят сигурно се пита: кой ли от тези два народа е победил, авторът защо си прави оглушки? - аз обаче ще приложа тук тъй наречения патриотичен реализъм: без да лъжеш, да не казваш истината - и продължавам гордо нататък.)

Изглежда, че още тогава прабългарите са си харесали тукашната земя, и след десетина години, през 493-та, нахлули в Тракия, но този път не като съюзници, а разбили на пух и прах византийците край Константинопол, върнали се назад, но след няколко години отново нахлули на Балканския полуостров, след тях нахлули славяните (за тях вече говорихме); в древните хроники през следващите два века са отбелязани 11 големи нахлувания на прабългарите, като 4 пъти те обсаждали Константинопол (оттогава сме му хвърлили око!); дванадесетото нахлуване било на Аспарух.

Какво се случва нататък - читателят знае и ще узнава все повече, ако продължи да чете тази книга.

И тъй, както виждаш, читателю, още от началните години на Византийската империя съдбите на нашите народи се преплитат - ту съюзници, ту врагове - и така ще бъде до края.

Византия наследила структурата и морала на старата Римска империя - тя била многонационална, всеки свободен човек, живеещ на нейната територия, се смятал за равноправен гражданин на империята и наричал себе си ромей, сиреч римлянин независимо от етническия си и от социалния си произход; всеки се издигал в йерархията според способностите си, император можел да стане всеки - арменец, грък, хазарин, сириец, славянин, трак, исавър и прочие, на императорския трон се качвали пълководци, селяни, коняри, евнуси, проститутки и бирници; императорът бил над всичко, държал в ръцете си всички земни и небесни власти - за разлика от Запада, където папата стоял над светската власт и той коронясвал кралете и императорите, императорът на Византия стоял над църквата, той назначавал и свалял патриарсите.

Освен това между Западната църква, наречена католическа, сиреч вселенска, и Източната, наречена православна, сиреч истинска, имало и друга една удивителна разлика: католическата църква счита, че Светият Дух изтича както от Отца, така и от Сина, а православната църква смята, че Светият Дух произлиза само от Отца; това разделило на живот и смърт двете църкви - и до днес; всяка счита другата за схизматична, сиреч отстъпническа, и от време на време взаимно се анатемосват.

Всички народи в пределите на Византия говорели на езиците си, официалният език в държавната администрация и в църквите в началото бил латинският, после станал гръцкият, защото още Александър Македонски го бил разнесъл из Азия и той се

49

бил превърнал в нещо като есперанто за търговците от различните народи, а може би за да не обърка Бог двете църкви, те са решили да се молят на Бога на различни езици.

За тези и за други неща ще става дума пътьом и нататък.

721-802

ГЛАВА V

Превратни временаХановете Кормесий, Севар,

Кормисош, Винех, Телец, Сабин, Умор, Токту, Паган,Телериг и Кардам

Не знам дали си представяш, скъпи читателю, какво би станало, ако арабите бяха превзели Константинопол през 718 година - щеше да се случи най-малко това, което се случи след седем века, когато го превзеха турците.

Има и по-скептични прогнози - английският историк Едуард Гибън бил казал, че ако арабите бяха успели да съединят силите си от изток със силите си на запад, днес в Кембридж и Оксфорд студентите щели да сричат корана, а от кулата в центъра на Лондон вместо звъна на големия часовник щял да се чува гласът на ходжата.

Тъй или иначе, Тервел отложи - поне за нас - историята със 7 века. Вечна му памет - и да продължим нататък.

Напомних ти, читателю, повторно тези хубави неща, за да подкрепя духа ти, понеже сега навлизаме в епоха тъмна и неизвестна - и много подобна на днешното ни положение.

През следващите 50 години след Тервел на българския трон в Плиска се изреждат 10 хана, много от тях ханували по година-две, а един - цели 40 дни!

Първият е хан Кормесий, или Крумесис. Името му не е споменато в „Именника на българските ханове", отбелязано е само, че някой си е ханувал 28 години и че е от рода Дуло. Византийските хронисти също мълчат.

Той тъй би си останал без име в нашата история, ако не се беше сетил да издълбае десетина думи върху скалата под конника на (може би) баща си Тервел. Ето думите, които вековете не са успели да изтрият:

„...злато. Той даде 18... злато владетелят... войници... един владетел... гърците... каквото ти дадох аз ще ти давам всяка година и императорът изпрати на владетеля... и помоли владетеля Крумесис... владетелят... като разпредели златото... започнал... той дал от... владетелят Крумесис даде... това море... ти вършеше... владетеля... война скъсали договорите... война... тогава... име..."

Както се вижда, става дума преди всичко за злато и за война. Кой взема, кой дава - не е много ясно. От единственото почти изцяло запазено изречение личи, че императорът (Теодосий III) казал на нашия човек, че каквото му бил давал досега (като данък според договора от 716 г.), ще му го дава всяка година и не стига, че му го изпратил, ами го и помолил нещо.

За какво Теодосий III е молил Кормесий, не се знае, но явно му е изпратил злато,

50

защото владетелят Крумесис „разпределил златото", неизвестно между кого.После се казва, че Крумесис е дал (отстъпил, сигурно на византийците) някакво

море, вероятно езеро. И накрая, както си му е редът, скъсали договорите и, разбира се, започнала война. За такава война обаче във византийските хроники не се споменава.

Кормесий (Крумесис) ще да е бил с голямо самочувствие (или пък обратното?), защото 7 пъти повтаря за себе си „владетелят... владетелят..." (Тервел - само веднъж.)

Според днешните историци хан Кормесий ханувал от 721 до 738 година, сиреч 17 години. Къде му се губят 11 години (според „Именника" е ханувал 28), не е известно. Може би 11 години е бил съвладетел на Тервел, защото Теофан Изповедник споменава, че договорът между Теодосий III и Тервел през 716 година е бил подписан от човек, носещ име подобно на Кормесий.

На Кормесий все пак му провървяло: сам си издълбал името върху Мадарската скала, а и в хрониките го споменуват. Горкият хан Севар, името му е споменато само един-единствен път - в „Именника на българските ханове". Добавено е там още, че е от рода Дуло и че ханувал бил 15 години. Нататък - пълно мълчание.

Не е знаел сигурно човекът, че за да те споменат в историята, трябва да извършиш нещо лошо - я война да водиш, или поне да убиеш някого...

Което май се е случило с него. Защото следващият хан Кормисош не е от рода Дуло, а от рода Вокил. „Този пък княз [хан] измени рода Дулов" - пише в „Именника на българските ханове".

Нашите историци и лингвисти тълкуват думата измени различно: смени рода Дулов, промени рода Дулов, или измени на рода Дулов.

Смени рода Дулов дава някакви плахи и красиви надежди, че това е станало по мирен начин - да речем, хан Севар нямал син, ни брат, останал без наследници, сиреч рода Дулов се свършил (което е малко вероятно) и боилите избрали за хан човек от друг род.

Промени рода Дулов е вариант на предния случай: ако хан Севар е нямал мъжки наследници, а Кормисош му е бил зет, наследявайки го (както по-късно неговият зет го наследява), той променил рода.

Тази хипотеза се подкрепя от една малка подробност: в „Именника" пише, че хан Кормисош е управлявал 17 години, а фактически, според историческите източници, той е бил хан само три години, следователно през останалите 14 години той ще да е бил съвладетел на Севар (както Кормесий е бил съвладетел на Тервел).

Измени на рода Дулов е най-лошият вариант за Севар: ще рече, че Кормисош му е бил близък (не кръвно) и чрез измяна е взел властта, т.е. чрез преврат, и този преврат, както знаем от византийската и от по-нататъшната наша история, ще да е бил съпроводен или с убийството, или с ослепяването, или със скопяването и пр. на хан Севар.

Тъй или иначе, хан Севар е последният представител на рода Дуло. С неговия край, какъвто и да е той, династията Дуло слиза от историческата сцена - династията, която води началото си от хан Кубрат и хан Аспарух, от легендарните царе на Балхара, от митичния хан Тимоти, който сразил китайците на 22 октомври 2137 година преди новата ера...

Красиви са преданията и колкото са по-невероятни - толкова са по-привлекателни, но колкото по им вярваме - толкова по-голямо е разочарованието ни от техния реален край.

Тук трябва да спрем за малко и да си изясним някои неща, за да не се объркаме съвсем в тези превратни времена (наистина оттук нататък започват преврат след преврата!).

В „Именника на българските ханове" е отбелязано, че Кормисош е от рода Вокил. Там

51

са споменати още два хана от рода Укил или Оукил: Винех и Умор. Ако приемем, че Оукил или Укил са различни транскрипции на Вокил, ще се окаже, че трима хана са от един род, към тях като прибавим и Сабин, който е зет на Кормисош, стават четирима.

За Сабин се твърди, че е славянин, дали родът Вокил е славянски род, е съмнително, но както ще видим по-нататък, политиката на тези ханове е славянска, сиреч - съобразявайки се с преобладаващото множество на славянското население в държавата, те били за участие на славяните в управлението, на което прабългарските боили яростно се противопоставяли, защото разбирали, че допуснат ли веднъж славяните до трона, трудно ще възстановят първенството си в държавата поради своята малочисленост.

Всъщност, ако трябва да се изразим на съвременен език: битката за престола се водела между прабългарската партия и славянската партия, на което се и дължат следващите един след друг преврати.

Ако това е така, превратът на Кормисош, който сменил прабългарския род Дулов, става по-разбираем.

Външната политика на тези партии също така била твърде различна, дори противоположна: славяните били за мир с Византия, като разчитали, че в края на краищата Византийската империя ще се примири с присъствието на българската държава; прабългарите наопаки - били за война до окончателна победа, до пълен разгром на империята и всеки повик за мир считали за предателство (което в много случаи се оказало вярно).

Но да продължим напред. На Кормисош не му провървяло. За зла негова участ, когато той се качва на българския престол през 753 година, на императорския трон в Константинопол вече седял синът на Лъв III - Константин V, наречен неслучайно Копроним (което, пардон, ще рече Лайнозвани или направо Лайняния, не само защото се посрал като го кръщавали, а защото, според Симеон Логотет, той бил от семе на змия усойница, занимаващ се с магии и безсрамия, козлословия, дяволски нарицания и чревовещания).

Минала година, минали две, Кормисош чака Копроним да си плати данъка, както е според договора от 716 година, но Копроним не плаща нищо.

Тогава Кормисош изпратил пратеник да му напомни деликатно тая работа, но византиецът, понеже въобще нямал намерение да плаща данък на България, както правел баща му, накарал да набият хубаво пратеника и теглил една християнска псувня по адрес на езичника Кормисош.

Нашият човек се ядосал, а понеже трябвало и да доказва, че не пада по-долу от онези от рода Дулов, веднага повел войската си към Константинопол, българите (за кой ли път?) стигнали чак до Дългата стена и предприели нападение срещу столицата, като направили големи опустошения, отвели много пленници и се завърнали невредими в земите си.1

Константин V Копроним решил веднъж завинаги да се разправи с варварска България и през същата 756 година предприел първия от деветте си похода срещу българите.

500 кораба, натоварени с по 12 конника, поели към устието на Дунава и стоварили в Малка Скития 6-хилядна конна армия, която палела по пътя си всичко.

През това време императорът прекосил с 50-хилядна армия Тракия и навлязъл в областта Загория, която Юстиниан Носоотрязания бил харизал на Тервел.

Битката се състояла край крепостта Маркели (днешен Карнобат), българите били разбити и позорно побягнали назад към Стара планина. За Копроним било достатъчно, че си върнал областта Загория и че наплашил българите - превземането на Северна България отложил за по-нататък.

Дали Кормисош е паднал с чест на полесражението, или после е бил убит, или пък е продължил да живее позорно - не се знае, но мирът с Константин V Копроним трябвало да сключи хан Винех, от съшия род Вокил, вероятно син Кормисошев, като бил принуден да даде на Копроним собствените си деца за заложници.1 Теофан Изповедник.

52

Управлявал хан Винех 7 години. И той, нещастният, е споменат само в нашия „Именник на българските ханове", византийците хронисти не са го удостоили с нито една дума. И може би не случайно.

Защото едва били минали три години в мир и през 760 година Константин V Копроним решил да довърши България. Но, както пестеливо пише Теофан Изповедник:

Императорът се опълчи против България и когато стигна до клисурата Верегава, българите излезнаха насреща му и много от хората му избиха, между които и Лъв, патриций и стратег тракийски1, и другия Лъв, логотет на дрома2, и много народ, и им взеха оръжието. И така императорът безславно се върна назад.

Би помислил човек, че тази победа ще закрепи здраво хан Винех на трона. Случило се обаче обратното. Именно защото тази победа закрепявала положението на хан Винех и на славяните около него, прабългарските боили били особено разтревожени и побързали да го свалят от трона.

Бил извършен преврат. Българите - пише Теофан Изповедник, а патриарх Никифор уточнява: уно-българите (сиреч: прабългарите) въстанали и избили тия, които по наследство имали властта над тях и поставили някого си Телец, мъж злонравен, на 30 години, който още от младини показвал смелост.

Името Телец може да подведе, че е славянско, но и да е бил славянин, хан Телец не само изтребил до девето коляно рода Вокилов, но и предприел жестоко гонение на другите славянски родове.

И наистина, според Никифор, 208 хиляди славяни начело с князете си избягали от България и се предали на византийците, Копроним ги посрещнал тържествено, натоварил ги на кораби и ги поселил в Мала Азия, чак във Витания.

А хан Телец, верен на войнствената политика на прабългарските боили, веднага нападнал ромейските крепости в Тракия. Копроним нямал нужда от подобно предизвикателство, той отдавна се бил приготвил за третия си поход срещу България.

На 16 юни 763 година императорът излезе срещу Тракия, като изпрати и по Черно море флота от 800 кораба, всеки носещ по 12 коня.

А Телец, като чул за похода по суша и по море против него, взел като съюзници 20 хиляди от съседните племена, поставил ги в укрепленията и се обезопасил.

Императорът като дошъл, разположил се на стан в Анхиалското поле. На 30 юни, ден пети от седмицата, се явил Телец. Той дошъл с множество племена и започнали сражение.

Те дълго се избивали помежду си. Телец бил обърнат в бяг. Сражението продължило от 5 часа до късно и голямо количество българи били погубени, мнозина пък били пленени, други преминали към ромеите.

А императорът, възгордян от тази победа, отпразнува я с триумф в Константинопол, като влезе въоръжен с войската, прославян от гражданите.

Той влачеше в дървени окови пленените българи, които заповяда да бъдат избити от гражданите извън Златната врата.

Българите, като видели злощастието му, въстанали и убили Телец заедно с неговите воеводи и поставили на престола Сабин, който бил зет на техния някогашен господар Кормисош.3

Дето се казва, няма какво да добавя към казаното. Копроним това и чакал - веднага организирал четвъртия си поход срещу България.

Този път изпратил по море към Анхиало 2600 кораба с войници, а той начело на 1 Стратег - управител на тема (област), в случая на Тракия, и командир на темна войска.2 Логотет - висш държавен чиновник, ръководещ различни служби във Византия, в случая логотет на дрома означава буквално логотет на пощата, но всъщност е ръководител на външната политика на империята, външен министър; велик логотет - пръв министър.3 Теофан Изповедник.

53

многохилядна армия потеглил през Тракия и спрял да чака морското си подкрепление при Верегавския проход.

Когато хан Сабин научил за неизброимите византийски войски, разбрал, че краят на България е дошъл и пратил пратеници при Копроним да молят за мир, но надменният византиец се изсмял в лицето им.

Ала тук се намесило провидението, на което му дожаляло за България и пратило силен северен вятър, който потопил пред Анхиало цялата византийска флота, всички войници се издавили и отчаяният император заповядал да хвърлят мрежи, за да събират удавените като умрели моруни, а самият той се завърнал в столицата си безславно.

Въпреки тази катастрофа, хан Сабин изпратил отново пратеници в Константинопол да просят мир. Това преляло чашата. Нататък историята на този хан е кратка и ясна, описана в две изречения от същия Теофан:

Когато Сабин изпратил отново пратеници при императора и поискал да сключи мир, българите свикали събор, в който участвал целият въоръжен народ, и се противопоставили твърдо на Сабин, казвайки:

- Чрез тебе България ще бъде поробена от ромеите!Станал бунт, Сабин избягал в крепостта Месемврия и оттам дойде при

императора.Преди да избяга в Константинопол през юли 766 година, хан Сабин предал

короната на свой човек от рода Вокил, някой си Умор, който управлявал всичко на всичко 40 дена. Убит ли е бил, не е ли, не се знае, но през август на същата 766 година прабългарите поставили на трона хан Токту, мъж българин, както уточнява патриарх Никифор, с което намеква, че не е славянин като предишния, имайки предвид Сабин (Умор не го е броял никой).

Но и този „мъж българин" Токту се задържал на трона по-кратко от година - пак избухнал бунт, този път въстанали привържениците на славянската партия,

Токту побягнал не на юг към Византия, а на север, към земите на древното отечество, но бил настигнат и бил убит някъде из горите край Дунава, може би някъде из днешното Лудогорие.

И ето че на трона в Плиска се качил нов хан - хан Паган, несъмнено представител на славянската партия, което проличава от първото му действие: веднага пратил пратеници при византийския император да моли да се види лично с него. Императорът се съгласил веднага и Паган заминал за Константинопол заедно с болярите си.

Императорът ги приел, до него седял ексханът Сабин. И докато бащински и най-лицемерно ги укорявал за безредиците в България и за омразата им към любимия му Сабин, този подъл и лайнян Константин V извършил нещо нечувано, за което аз нямам думи, затова давам думата на Теофан Изповедника, като моля слабосърдечните да не четат следващия пасаж:

И сключили престорен мир. А през това време императорът, като бил изпратил тайно хора в България, заловил княза на северите Славун, който бил направил много злини в Тракия.

Заловен бил и Християн, отстъпник от християнството и главатар на самарите, комуто отрязал ръцете и краката в пристройката при храма на се. Тома.

След това го занесли на лекарите, които го разпорили, макар все още жив, от гърлото до срамните части, за да узнаят как е устроено човешкото тяло отвътре. Накрая го хвърлили в огъня.

Това не му стигало на подлия и жесток император. Убивайки Славун, княза на северите, които отбранявали проходите на Източна Стара планина, той си отварял пътя към Плиска и още недочакал наивният хан Паган да излезе от вратите на Константинопол, Копроним за шести път нахлул в пределите на България и понеже наистина намерил клисурите без стража поради лъжовния мир, навлязъл в България

54

чак до Чика [Камчия] и като хвърлил огън в аулите, които намерил, със страх се завърнал, без да направи нищо доблестно.1

Наивният Паган побягнал към Варна, но преди да стигне до пристанището, бил убит (о, срамна участ!) от собствените си слуги. Ако парафразираме Христос, трябва да кажем: който прави преврат, от преврат умира.

Тук нашият ненадминат историк Васил Златарски в началото на XX век прави едно заключение в своята ,,История на българската държава през средните векове" и това негово заключение аз не бих могъл, макар и век по-късно, да премълча:

„Надали ще трябва да се съмняваме, че това ненавременно убийство на хана е било дело на българските боили. Враждуващите тогава в България политически партии дори в най-критичния момент за държавата не се отказвали да се възползуват за премахване на противника си. "

Заменете „враждуващите тогава" с „враждуващите сега" - и ще получите пълната картинка на днешна България...

Но да продължим нататък. Кой се е качил на българския престол веднага след убийството на хан Паган, не е много ясно.

Император Константин V Лайняния решил да се възползва от слабостта на разединеното ни от вътрешни разпри отечество. През май на 774 година той се качил на червения императорски кораб и повел за седми път византийската флота, състояща се от 2000 кораба, към българските брегове, а 50-хилядна конница напредвала на север към Стара планина.

Не знам дали любознателният читател е забелязал в своя делничен живот, че прекалено войнствените хора са суеверни и много страхливи. Такъв, изглежда, ще да е бил и този император Копроним.

Като слезли на брега и като навлезли в гъстите гори, пълни с призраци, и като видял над главата му да се вият ята от черни птици и да грачат злокобно, той сметнал това за смъртна поличба, душата му била обзета от смут, или, казано по-просто, уплашил се, напълнил пак гащите и побягнал назад към червения си кораб.

А българските съгледвачи, като видели от върховете на Стара планина многохилядната конница долу в равнината, и съгледвачите от брега, като съзрели хилядите кораби да приближават към Варна, и като съобщили това на новия хан Телериг, той също се уплашил и решил, че смъртната присъда на нещастното му отечество е прочетена, и не му оставало нищо друго, освен да го удари на молба.

Тъкмо бягащият Копроним да се качи на червения си кораб, пратениците на българския хан го пресрещнали и той радостно се съгласил да подпише договора за мир: нито българите да нападат Византия, нито императорът да навлиза занапред в България.

Телериг бил опитен пълководец и никак не вярвал на Копроним, понеже познавал коварния му характер.

И наистина, още през октомври същата година императорът предприел осмия си поход срещу България с 80-хилядна армия и нападнал българите ненадейно, без звън на тръби, и ги разбил, но не посмял да прекрачи Стара планина и се върнал в Константинопол триумфално.

Макар да бил качен на престола от прабългарските боили, Телериг бил достатъчно умен, за да разбере, че силата на държавата се крепи на славянското множество и побързал да си оправи отношенията със славяните.

Каквото и да предприемел обаче - веднага стигало до ушите на Копроним. Решил да изпрати пратеници при Куберовите българи около Скопие - Копроним ги пресрещнал край Средец и ги пленил. Изпратил хора при славяните около Солун да

1 Пак Теофан.

55

преговарят за присъединяването им към България - Копроним и тях изловил.Охо! - рекъл си Телериг и написал до императора тайно писмо, в което пишело:„Мисля да побягна оттука и да дойда при теб, за да покориш чрез мене цялата

българска земя. Но изпрати ми честната си дума, че няма да пострадам и ми съобщи кои приятели имаме тук, за да им се доверя да ми помогнат да избягам."1

Копроним взел, че му повярвал, пратил му цял списък на своите хора в Плиска, Телериг ги изловил всичките и заповядал едни да посекат, други да разчекнат.

Като чул това, Константин изскубал много от побелелите си коси - пише съчувствено нашият Теофан Изповедник, а според Симеон Логотет той си оскубал и брадата - и веднага се вдигнал на нов поход срещу България, но този девети поход за него се оказал последен, защото още по пътя Константин V Лайнозвани умрял - умрял не от друго, а от мъка, че някой го надминал по хитрост.

Но човек да не каже нещо, дори на шега (виж писмото на Телериг малко по-горе!) - след три години същият този наш хан Телериг яхнал посреднощ коня си, сам-самин минал през Верегавската клисура и вечерта на следния ден почукал на Златната порта на Константинопол; като му отворили, захвърлил меча си на земята и се предал на следващия византийски император Лъв IV, който го посрещнал с голяма радост и щедро го наградил за предателството, удостоявайки го с титлата патриций2, (предателството, както винаги, щедро било възнаградено),

Телериг кротко приел християнството, прекръстил се на Теофилакт, след което императрицата Ирина го оженила за една застаряваща своя братовчедка.

Тъй бившият български хан станал член на византийската императорска фамилия. Неведоми са, Господи, пътищата към предателството!

И доживял, казват, този Телериг до дълбока старост, запазен е даже печатът му, на който пише: „ + Христе, помагай на патриция Телериг-Теофилакт".

Мир на праха му!А ние да видим какво прави през това време следващият български хан - хан Кардам, вече стар мъж с улегнал характер.Дали боилите прабългари най-сетне проумели, че ежбите им ще доведат до

унищожението на България и няма да има какво да управляват, или пък новият хан е успял със сила да наложи волята си над тях, опирайки се все повече на славянското множество, не е известно, но по негово време в столицата Плиска настанало затишие.

Хан Кардам продължил започнатото от Телериг сближение със славянските племена и успял изпод носа на византийците да присъедини към България славяните, живеещи в земите, където е днес Македония.

Междувременно кроткият Лъв IV умрял и на трона в Константинопол се качил малолетният му син Константин VI, но докато порасне, управлявала майка му - атинянката Ирина; успял синът да прогони майка си от трона чак след десет години и веднага решил да последва дядовия си пример - повел византийската войска срещу България.

Хан Кардам го причакал край крепостта Проват - някъде около днешния Одрин и го прогонил най-позорно.

На следващата 792 година младият Константин VI отново се отправил на поход срещу България и вярвайки на предсказателя си Панкратий, който му вещаел по звездите, че победата ще бъде негова, излязъл срещу Кардам, но Кардам го пресрещнал при крепостта Маркели и го съкрушил отново, пленявайки целия му обоз, дори и императорската шатра, цялата екипировка на императора, вещи, пари, коне и украси; в боя загинали, освен хилядите войници и първите му благородници, между които

1 Според Симеон Логотет.2 Патриций - почетна титла, 7-ма по ранг, раздавали я щедро на чужденци.

56

магистърът1 Михаил Лаханодракон, патрицият Варда, протоспатарият2 Стефан Хамей, стратезите3 Никита и Теогност, и немалко други царски хора, освен това - лъжепророкът и астрономът Панкратий4, а самото императорче едва си спасило кожата с позорно бягство.

Според мирния договор, сключен след това поражение, Византия се задължавала да плаща ежегодно на България 12 коли злато.

Минала обаче година, минали две, минали три - Константинчо, също като дядо си, не ще да плаща никакъв данък. Тогава Кардам му писал:

„Или ми внеси данъка според договора, или ще дойда до Златната врата и ще опустоша Тракия!"

Надменното императорче му отвърнало:„ Ти си стар и аз не желая да се трудиш да идваш чак дотука; но аз ще дойда до

Маркели и ти излез, та каквото отсъди Бог."И вместо жълтици му изпратил 12 каруци конски фъшкии с думите „Пращам ти

данъка, който ти подобава, дивако!".

Тогава иначе старият и спокоен Кардам побеснял, метнал се на коня и повел подире си българите и славяните, които се радвали на гордия си и храбър хан, нападнал изневиделица крепостта Маркели, където се бил разположил и гуляел императорът, сринал стените, избил безмилостно почти цялата византийска армия, строил оцелелите византийски войници в една редица, срещу тях строил своите воини и, както свидетелства неназован източник, накарал пленения византийски император, вързан с каишка за шията като куче, да лази на четири крака между редиците и пред очите на всички да му лиже подметките на ботушите; това не му стигнало на нашия велик хан, ами взел, че си събул гащите, дивакът му с дивак, навел се и (да ми простят дамите) накарал аристократичния византиец да му целува задните космати части, пърдейки гръмовно в лицето му; после го съблякъл дибидюс гол и пратил два конника да го гонят с камшици до Константинопол - тъй император Константин VI се завърнал в столицата си като Адам.

Ромеите не му простили този позор, не му простила и милата му майчица...5

С това не много пристойно, но гордо предание завършва полувековната превратна и тъмна епоха на заговори, преврати и убийства в българската столица Плиска.

В зората на следващия IX век на българския хоризонт изгряла страшната звезда на хан Крум.

1 Магистър - 5-та по ранг почетна титла.2 Протоспатарий (първи мечоносец) - 8-ма по ранг почетна титла.3 Стратег - военачалник и управител на тема (област).4 Същият Теофан.5 Какво е станало - виж на следващите страници.

57

Притурка към глава V

ИконоборствотоДокато в България се развихряли гореописаните превратни събития, по същото

това време във Византия се извършвали не по-маловажни преврати, които тогава не засягали нашия езически народ, но като бъдещи християни, струва ми се, би трябвало да ги знаем.

За просветения ми читател ще е обидно да спомена, че християнството е било жестоко преследвано в Римската империя, дори децата знаят, че християните са били хвърляни на лъвовете за забавление на римските граждани - това продължило до 312 година, когато, както видяхме и ние, император Константин Велики видял на небето над Понте Милвио светещия кръст и огнения надпис: In hoc signo vinces! - и след като победил врага си, издал едикт, с който давал равноправие на всички религии в Римската империя, а през 325 година свикал в Никея Първия Вселенски събор, в който участвали 318 отци на християнството.

Преследвани до вчера, те станали законодатели на държавната религия и превърнали християнството от религия на бедните и онеправданите в религия на богатите и властващите.

На този събор бил приет символа на вярата - триединството на Отца, Сина и Светаго Духа, а Арий, който смятал, че синът Исус не може да бъде равен на Бог-Отец, бил анатемосан, а после за по-сигурно бил убит, като му одрали на живо кожата с мидени черупки.

(Все пак в православието останало нещо от сянката на Арий: щом Светият Дух произлиза само от Отца, но не и от Сина - ще рече, че Исус не е равен на Отца?)

Не се изминал дори половин век от видението над Понте Милвио и ролите били разменени: през 356 година бил издаден едикт - да се наказват със смърт всички, които почитат езическите богове, а преследваните, нищите и дрипавите довчера християни били обсипани с дарове и богатства, появили се монасите, след тях манастирите и цялата бляскава, облечена в коприна и злато църковна йерархия, която започнала да съперничи на светската власт.

Всичко това било съпътствано с нещо непознато за ранното християнство: появили се иконите - изображения на Бога, на Исус и на светците. За довчерашните езичници, свикнали да се кланят на идоли, това било добре дошло.

С времето производството на икони се превърнало в печеливша индустрия, появили се и уж неръкотворни икони, чудотворни мощи и реликви - парчета от кръста Господен, парчета плат от покрова на Богородица и прочие, започнала безсрамна търговия с икони, мощи и реликви - всичко това смущавало душите на искрено вярващите.

А увеличаващото се богатство на монасите и на църквата не смущавало, а плашело императорите и пълководците: само след век църквата владеела две трети от цялата земя на империята, а монасите наброявали над 100 000!

Появата на исляма напомнила за ранното християнство, което също забранявало човешки изображения в храмовете.

Колкото и да е странно, гоненията срещу иконите започнали в Арабския халифат - там през 723 година по нареждане на халифа Иезид били свалени и унищожени иконите в християнските храмове.

Три години по-късно император Лъв III заповядал да бъде свалена иконата на Христос от главния портик на Константинопол.

И започнала страшната битка - започнало иконоборството.Лъв ІІІ не само заповядал да се свалят иконите в храмовете, той отнел земята на

58

църквата, превърнал манастирите в казарми, монасите били принудени да захвърлят расата и да станат войници.

Наследникът му, познатият нам Константин V Копроним, бил още по-краен - той отричал култа към Исус и Богородица и издевателствал над монасите, венчавайки ги масово на хиподрума за проститутки, а невестите Христови - монахините, били на същото място публично изнасилвани.

Много от монасите погуби чрез побой с камшик, други с меч, а на безброй много извади очите - пише Теофан Изповедник - На някои намазваше брадите с мехлем от восък и масло и го запалваше, като изгаряше по този начин лицата и главите им.

Това продължило и при сина на Константин - Лъв IV Хазареца, но жена му Ирина тайно заговорничела зад гърба му с поклонниците на иконите и случайно или не - Лъв починал неочаквано и скоропостижно.

На трона бил възцарен малолетният му десетгодишен син Константин VI, а всъщност, както вече бе казано, управлявала майка му Ирина. Тя се заобиколила с монаси и евнуси и през 786 година свикала нов събор в Никея, където култът към иконите бил обявен за свещен.

Имотите на църквите били върнати, манастирите били възстановени, монасите облекли пак расата си, но войската в Армения и от цяла Мала Азия, подбуждана от сина й Константин, се вдигнала на бунт и прогонила Ирина; тогава Константин VI, останал сам на трона, подновил иконоборството, а заедно с него и войните против България, но много скоро, както видяхме, след последното сражение с Кардам се завърнал в Константинопол гол като Адам.

Ромеите не му простили този позор, не му простила и милата му майчица, не му простила тя иконоборството - ослепила го в същата стая, в която го била родила преди 27 години, и се възцарила, този път сама, на Константинополския трон, ставайки първата византийска императрица.

И започнало страшното гонение на иконоборците.Битката между иконоборците и иконопоклонниците продължила 120 години - до

окончателното възстановяване на култа към иконите през 843 година.

802-814

ГЛАВА VI

Любимецът на Тангра

Хан Крум

59

Българинът, като се напие и набере храброст, умело скривана цели векове в душата му, или като е смачкан от обиди и му се доплаче, или като види колко са ни изпреварили другите народи и от това изпадне в патриотична ярост - тогава българинът непременно си спомня за хан Крум, за Крум Страшни, който минал през историята ни като фъртуна и пиел наздравица от Никифоровата кратуна... и тогава пази се да не излезеш срещу българина, докато е в кръчмата!..

Като кажем „хан Крум", в паметта ни изникват спомените от четива за безконечни войни (разбира се - победоносни!), за опустошения и кланета (разбира се - справедливи!), за свирепи закони (разбира се - необходими!), но всичко това, драги читателю, е само едната страна на медала.

В предишните разкази стана дума за Кубер, брата на Аспарух, който след смъртта на хан Кубрат повел ордата си на запад, прехвърлил Карпатите и се спуснал в Панония, в равнината край реките Тиса, Дунав и Сава, където е днешна Унгария, и там понечил да основе поредната българска държава, но не успял, защото въпросната Панония влизала във владенията на Аварската империя и след няколко сражения с аварите Кубер бил победен и побягнал с част от дружината си на юг.

Поради разсеяност или поради липса на система в изложението си, аз пропуснах да запозная овреме доверчивия си читател с тази империя, а това е непростим пропуск, който ще се помъча тутакси да поправя.

Защото ако ние не съпоставяме своята история с историята на другите народи, ако не сравняваме събитията в своето отечество със събитията по света, рискуваме провинциалният наш патриотизъм да ни доведе до глупави преувеличения или пък поради национален (пак провинциален) нихилизъм, обидно да се подценяваме.

Аварите, погнати от тюрките, се явили откъм изток, от Азия, през 558 година, били племе сродно на хуните; 20 хиляди диви конника, въоръжени с меч, копие и стрели, помели по пътя си сабирите, залите, утигурите, тарниахите, коцагирите, забендерите, антите, дулебите, гепидите, лангобардите и прочие племена, или ги покорили, и само за десетина години, към края на VI век, заели почти всичките земи, които преди век влизали в империята на Атила - от Азовско море до Алпите.

Начело на тази номадска империя, на тази сбирщина от различни народи и племена, от езичници, християни, мюсюлмани и юдеи, наречена Аварски хаганат, стоял хаган с неограничена власт, яздел той върху златно седло, а в каруца след него возели трон от чисто злато - слезе ли от коня, на друго хаганът аварски не сядал.

Честно казано, българите заемали почетно място в този хаганат, а и славяните също. (Били сме си и ние варварчета първа категория, но тури му пепел...)

Както е известно от историята, през 626 година авари, българи и славяни заедно атакували Константинопол и само чудодейната намеса на света Богородица спасила християнската столица да не падне в хищните ръце на варварската сган, след което през 631 година в царството на аварите възникнали ожесточени разпри, един от аварите и един от българите спорели за властта, кому от двамата се пада да я наследи; и като събрали хората си, двамата почнали да воюват помежду си, най-сетне аварите надвили българите, а като били победени, девет хиляди българи, заедно с жените и децата си, изгонени от Панония, отишли при Дагоберт и го помолили да останат в земята на франките - пише на развален латински език съвременникът на тези събития Фредегарий1. Както казах по-преди, и Кубер се заселил 20-30 години по-късно със своите българи в Панония, но също бил принуден да избяга с част от ордата си на юг.

Аварите безчинствали из цяла Европа до края на VIII век и ни византийците на изток, ни франките на запад можели да ги спрат.

След като Карл Велики, кралят на франките, завзел Саксония и Бавария, през есента на 800 година влязъл с войските си в Рим и там папа Лъв III от немай къде го коронясал навръх Коледа за Imperator Romanorum, сиреч за римски император, с което уж се възраждала Римската империя, по-късно наречена Свещена, та с новата

1 Фредегарий (VII в.), автор на „Хроника ".

60

императорска корона на главата още през пролетта на следващата година Карл решил да се справи веднъж завинаги с аварите, които, както вече казахме, безчинствали из Европа, нападнал ги и успял да ги изтласка на изток, отвъд реката Тиса.

Тогава именно Крум, вождът на онази част от Куберовите българи, останали под аварска власт, въстанал и същите тези българи унищожили напълно аварите1, след което Крум се отправил към Българското царство и присъединил към неговите владения всичките земи на аварите източно от реката Тиса до Днестър, сиреч цяла Трансилвания или тъй нареченото Седмиградско.

Кой тогава - след смъртта на хан Кардам през 796 година - е бил начело на България, не е известно, но след явяването на този мъж храбър2, който присъединявал към България два пъти по-голяма територия от тази, която тя владеела дотогава, и след като се разбрало, че той е потомък на Кубер, синът на Кубрат и братът на Аспарух - дали престолът на Плиска му бил отстъпен доброволно, или пък той насилствено го е превзел, предявявайки претенциите си като наследник на древната династия Дуло - не се знае, но хронистите свидетелстват, че през 802 година на престола в Плиска вече седял българският хан Крум.

След като унищожил Аварската империя, хан Крум запитал аварските пленници3:- От какво, мислите, че загина вашата държава?А те отговорили:- От това, че съдиите се съюзиха с престъпниците и крадците; от взаимните

клевети, които погубиха по-храбрите и умните; освен това от подкупничеството - всички станаха рушветчии; също и от търговията, понеже всички станаха търговци и се мамеха помежду си; и още - от пиянството, тъй като виното се увеличаваше и всички станаха пияници. От всичко това произлезе нашата гибел.

Като се огледал, хан Крум открил в собствената си държава същите пет порока: клеветничество, съдебен произвол, пиянство, подкупничество и измами.

Крум наследявал държавата след полувековни междуособици, а както винаги безскрупулните борби за власт се съпътстват с падението на обществения морал.

При Крум клеветничеството съвсем се развихрило, защото всеки от боилите, за да спечели благоволението му, оклеветявал другите, че са негови врагове и че са опасни за властта и за държавата.

Подкупничеството и измамите (което днес наричаме корупция) не само подкопавали обществения морал, но рушели и основите на държавата.

Съдебният произвол, съюзяването на съдиите с престъпниците (което днес наричаме мафия) не само заплашвало да взриви основите на държавния ред, но обезсмисляло и доразрушавало морала в обществото.

И разбрал хан Крум, че ако не изкорени тези пороци, държавата му отива към гибел.

Скъпи читателю, да спрем за малко и да се вгледаме в нашата днешна държава - дали няма да открием същите пороци?

В битката си за власт политиците не се ли оклеветяват един друг, колко умни и смели мъже станаха жертва на клеветите? А лъжите - осъден ли е някой, задето лъже народа в очите и чрез тези лъжи се докопва до властта? Всеки ден у нас стават хиляди кражби, цялата ни държава е разграбена, всички виждат и всички знаят, по улиците стрелят и убиват, а няма нито един осъден - не означава ли това, че съдиите са се съюзили с крадците и престъпниците? А подкупничеството, корупцията - и то сред тези, които ни управляват - не е ли нещо най-делнично, най-обикновено, на което дори не обръщаме вече внимание? А търговците, които се мамят помежду си, а заедно мамят всички нас? За пиянството да не говорим...

Ако всичко това е така и ако не изкореним тези пороци - не осъзнаваме ли, че държавата

1 „Свидас лексикон".2 Мавро Орбини.3 „Свидас лексикон".

61

ни с бързи крачки върви към своята гибел?

Тогава хан Крум като чул думите им [на аварските пленници] свикал всички българи и им заповядал, като издал следните закони...1

За да не отегчавам търпеливия читател с цитати от древните летописи, ще резюмирам тези Крумови закони: клеветничеството се наказвало със смърт, лъжата - също, кражбата - с отсичане на ръцете или на нозете; който се осмелял да даде храна на крадец (сиреч, който покровителствал престъпниците и крадците - това се отнасяло за съдиите) - отнемат му се имотите; на просяците да се дава малко, но достатъчно, за да не просят пак - който не постъпел така, веднага да се отнеме имотът му. Последният закон е явно социален, твърде странен и ранен за времето си, в него обаче има една тънкост, която може да не бъде забелязана от пръв поглед, а именно - неговата двойна насоченост: богатият, който не помага на бедните и не даде „малко, но достатъчно" - се наказва с отнемане на целия му имот, но и просякът, на когото е дадено „малко, но достатъчно" - няма право да проси пак. Т.е. законът е насочен както против липсата на състрадание, така и против безделието.

Нарочно премълчавам закона против пиянството - изкореняването на лозята, защото не искам читателят ми, ако е любител на божественото питие, да намрази хан Крум заради този закон. А и ако наистина е издал такъв закон, Крум едва ли го е спазвал, защото, както ще се увери по-нататък от историческите документи разтревоженият мой читател, византийският император Никифор, като превзел Плиска и влязъл в двореца на Крум, намерил в неговите изби толкова много вино, че раздавал на всички свои люде да пият до насита2. Така че спокойно, читателю, и наздраве!

Освен пряката полза от съдебното им приложение, законите на Крум имали едно много по-голямо, обединително значение: в тогавашната държава са битували няколко етнически общности - българи, славяни, траки и пр., всяка със своето обичайно племенно право, което, без съмнение, е пораждало конфликти, особено когато една от общностите е претендирала меродавно да бъде нейното обичайно право; въвеждането на общи закони за всички правело поданиците на държавата равноправни.

Това особено благоприятно засягало славяните, на които дотогава българите гледали като на подвластен народ. Издигайки славяните като равноправни граждани в българската държава, Крум им отварял и пътя към управлението наред с българите (както ще видим по-нататък), с което печелел на своя страна не само славяните, живеещи в пределите на България, но и славяните извън нея, които ден през ден се бунтували срещу игото на Византия и, естествено, България, където ще бъдат свободни и равноправни, ставала мечта за тях; а присъединяването на тези славяни била най-важната и скорошна цел на хан Крум. За да премахне външните различия между прабългари и славяни, той въвел като общо аварското облекло.

Въвеждането на общо аварско облекло на пръв поглед изглежда нещо маловажно, но всъщност е било решителна и далновидна стъпка за премахването на различията между славяни и прабългари и можем да бъдем сигурни, че не е било прието без ропот и съпротива, защото облеклото е част от културата и вековните традиции на един народ.

Славяните били земеделци и пешеходци, обличали се в широки дрехи, само маншетите на ръкавите са тесни (както свидетелства арабинът евреин Ибрахим ибн-Якуб), те надявали на раменете си леки ленени или конопени роби, дълги до коленете и препасани с връв, на краката си обували плетени чорапи и също така леки и удобни за ходене цървули от свинска кожа (такива саморъчно направени цървули се носеха у нас до средата на XX век, носел съм ги и аз - миришат ужасно!), а прабългарите, номади и конници, носели тесни дрехи - стегнати панталони от кожа, удобни за езда, къса горна кожена дреха, препасана с широк колан, на който висяла ножницата на меча, а краката им били обути в къси кожени ботуши.

1 Из същия „Свидас лексикон".2 Scriptor incertus (неизвестен автор) - кратка хроника на годините от 811 до 820.

62

За да не даде предимство нито на прабългарите, нито на славяните, хан Крум накарал и двата народа да съблекат традиционните си дрехи, заменяйки ги с чуждо общо облекло: широки аварски шалвари, дълъг пояс, осеян с копчета от злато и сребро (според същия арабин) и тесен кафтан с широки ръкави.

Кумовият правнук княз Борис, който ще разбере, че премахването на външните различия не е достатъчно, ще се помъчи да заличи и вътрешните, сиреч духовните различия между славяни и прабългари, като ще замени бога на славяните Перун и бога на прабългарите Тангра с чуждия, но общ бог Исус Христос. Както ще видим по-нататък, това е предизвикало кървава съпротива...

Потомъкът на Кубер не случайно предприел първия си поход към „чичовците си от Солун"1.

Но пътя между тогавашна България и земите на днешна Македония преграждала мощната крепост Сердика - след Константинопол и Солун тя била третата по важност твърдина на Византия, там се пресичали пътищата от Дунав към Солун и от Константинопол към Венеция и Далмация, чрез тази крепост империята владеела центъра на Балканския полуостров.

Било пролетта на 809 година. Хан Крум обсадил крепостта с многобройна войска навръх Великден, нападнал я в разгара на светлите Христови празници.

Никой почтен християнин не можел да допусне дори мисълта, че някой ще дръзне да навлече на душата си такова безчестие - да пролива кръв в деня на светото възкресение Христово.

Но Крум имал друг бог - и крепостта Сердика била срината със земята, целият гарнизон бил избит до крак, а и много граждани. Цялата област паднала в български ръце, пътят към славяните около Солун бил открит.

Като съобщили това на бившия министър на финансите, сега император Никифор I, той изпаднал в паника. Такава загуба Византия не била претърпявала отдавна и всички разбирали, че след Сердика иде ред на Солун.

За да се спаси от гнева на ромеите, Никифор се скрил, после се появил и излъгал, че уж бил отпразнувал Великден в двореца на Крум. Тази лъжа още повече разгневила ромеите и разбунтувалите се войници едва не го убили.

Тогава Никифор събрал голяма войска, повече от 70 хиляди души, не само от Тракия, но и от Азия, и я повел към България.

Той бил възвисок мъж, широкоплещест, с голям корем, с гъста коса, бьрнест, с широко лице и много побеляла брада, много разсъдлив, лукав, малоречив и премного сребролюбив.

Този същият Никифор навлязъл в България, както си мислел, да я унищожи. Той взел със себе си своя син Ставракий, зетя си Михаил, назован и Рангове, всички патриции, военачалници, сановници, всички отряди и синовете на военачалниците - от петнадесет години нагоре.

Като навлязъл в клисурите, българите, като видели множеството войска, която водел и, разбира се, като не могли да му се противопоставят, избягали по планините.

Първенецът на България по име Крум помолил императора за мир, но Никифор отказал. Той срещнал някаква войска от отбрани въоръжени българи, завързал сражение с тях и всички ги избил.

Посрещнали го също така и други петдесет хиляди, с които влязъл в сражение и ги погубил всички.

И тъй прочее нещастникът се възгордял в ума и сърцето си и рекъл на онези, които били с него: „Ето, рекъл, що прави справедливостта".

И тъй, като влязъл в резиденцията на Крум, той преровил неговите съкровища и намерил твърде богата плячка. Той започнал да разпределя на войската си по списък мед, одежди и други различни неща.1 Мадарският надпис на хан Тервел.

63

Като разтворил и неговите изби с вино, той раздавал на всички свои люде да пият до насита.

Като се разхождал по улиците на резиденцията и по чардаците на къщите, радвал се и казвал: „Ето, Бог ми даде всичко това и аз искам да построя тук град на мое име, за да стана именит във всички бъдни поколения".

А Крум повторно се унизил, като се обърнал към него със следните думи: „Ето, ти победи. И тъй, вземи, каквото ти е угодно и си върви с мир".

Прочее, като все още не мислел да си излезе, Никифор прекарал няколко дни в резиденцията на безбожния Крум, след което я напуснал, опожарявайки всички жилища, заедно с оградата от забити един до друг колове.

Обладан от опиянението на надменността, станал като безумен, благоприятното щастие го ожесточило, диващината му стигнала дотам, че той заповядвал да докарат децата [на българите] и да ги прегазват с кремъчни дикани за вършеене; войската разграбвала безпощадно, опожарявала непожънатите още ниви, прерязвала жилите на воловете и одирала ремъци от слабините им (а животните мучели със силен глас и издъхвали), изколвала овцете и свинете и вършела непозволеното...

А пък българите, като наблюдавали от планините, че ромеите обикалят и се лутат, направили от големи дървета страшна и непроходима преграда, подобна на стена, и преградили клисурите на планината, наели авари и околните славянски племена, въоръжили по мъжки жените и на петнадесетия ден от нахлуването на ромеите, призори в събота, на двадесет и шести юли [811 година], ги нападнали, докато още спели.

Българите връхлетели като вихър върху императорския отряд и почнали да го избиват. Другите, като видели това, ударили в бягство. А император Никифор като луд почнал да се лута и като не знаел какво да прави, извикал: „И крила да имахме, никой да не се надява, че може да се спаси!".

А на това място течала много тинеста и мъчнопроходима река. Тъй като не намерили веднага брод, ромеите, преследвани от неприятелите, изпопадали в реката. Понеже те навлезли в реката заедно с конете си и не можели да излязат, затънали в тинята и били газени от онези, които пристигали отзад. Като падали един връз друг, реката така се напълнила от люде и коне, щото българите преминавали отгоре им невредими и преследвали останалите, които, естествено, мислели, че ще се спасят.

И тъй, там паднали всички патриции - патриций Теодосий Саливара, патриций Сисиний Трифил, патриций Еций Петър, патриций Епарх, управителят на левантинците, стратегът на източните войски патриций Роман, преторът на Тракия, много протоспатарии и спатарии, както и дворцовата гвардия и още 50 военачалници с безброй много хора.

Онези пък, които се надявали да избегнат гибелта в реката, стигнали до преградата, която българите били съградили и която била много яка и твърде мъчнопроходима. Тъй като не можели да я прекосяват с конете си, оставяли конете, покатервали се с ръце и крака и увисвали от другата страна на стената.

От външната страна обаче имало изкопан дълбок ров с набучени остри колове и когато скачали от височината, набучвали се на коловете или крайниците им се разкъсвали.

Едни от тях умирали веднага, други пък повървявали малко и като не можели да ходят, падали на земята и така загивали от глад и жажда.

На други места пък някои запалили преградата. Когато връзките изгорели и преградата паднала върху изкопа, бягащите непредпазливо се спускали и попадали с конете си в изкопания ров заедно с огъня. Това нещастие било по-лошо, отколкото опасността от реката.

64

Кой, като чуе това, не ще ридае? Кой не ще плаче? Погинали синовете на военачалниците, и на старите, и на младите, бидейки цяло множество, в самия разцвет на младостта, като имали прекрасни тела, които сияели със своята белота, със златисти коси и бради, с красив лик, някои от тях едва-що се били свързали с жени, които се отличавали по своето благородство и красота.

Всички загинали там: едни - погубени от меч, други - удавени в реката, трети паднали от преградата, а някои изгорели в огъня на изкопа. Загинала цялата християнска красота!

Спасили се само малцина, но и те, след като пристигнали по домовете си, почти всички измрели.

В същия ден, прочее, бил погубен и император Никифор в първото сражение, без никой да може да съобщи по какъв начин е погинал.

Някои казват, че ромеите го убили с камъни, след като той паднал, а от женоподобните му служители, с които той спял наедно, едни загинали в огъня на преградата, а други от мечове.

Ранен бил и синът му Ставракий, който бил получил смъртоносна рана в прешлените на гръбнака, от която и починал, след като царувал над ромеите само два месеца.

Така император Никифор поради своето безразсъдство и надменност погубил себе си и цялата ромейска мощ.

Бог да пази християните да не видят толкова позорни неща в такъв подобен ден, който надхвърля всякаква възможна жалост. Защото, като отсякъл главата на Никифор, Крум я забучил на кол за няколко дена в знак на победа, за показ на приходящите племена и за наш позор; после отсякъл шийната кост и като извадил гръкляна, направил от черепа чаша, обкована със злато, наливал вътре вино и с гордост пиел от нея заедно със своите боляри и със славянските князе.

Това е страшната картина, нарисувана от четиримата древни летописци: Scriptor incertus, Теофан Изповедник, Михаил Сирийски и Павел Дякон1, и от двамата по-късни хронисти Мавро Орбини и Блазиус Клайнер. (В този колаж няма нито една моя дума.)

Да се прави от черепа на победения враг чаша и да се пие от нея било древен езически обичай: нашите прадеди вярвали, че в главата на човека е съсредоточена мистична сила и че тази сила може да премине от мъртвия в живия, ако той пие от черепа му.

Този обичай бил разпространен не само сред прабългарите, а и сред много други народи - и източни, и западни, в древността и чак до XIX век.

Чаши от черепи си правели и викингите - и днес в шведския език, случайно или не, наздраве (skal) и череп (skalle) се пишат и произнасят почти еднакво и според народната етимология skal произлиза от skalle, сиреч: наздраве - от череп; в началото на XIX век африканското племе ашанти пленило британския губернатор сър Чарлз Маккарти, обезглавили го и черепът му бил използван в Кумаси (Гана) като кралски бокал за пиене2, по същото това време в Лондон (точно 1000 години след хан Крум!) и лорд Байрон си направил позлатена чаша от череп и пиел от нея заедно със своите приятели.

Византия била парализирана от това поражение. Подобен погром Византийската империя не била преживявала никога дотогава - а и по-нататък.

Само слухът, че Крум бил прехвърлил Стара планина и е слязъл в Тракия, всявал такъв ужас във византийското население, че хората напускали градовете си и бягали накъдето им видят очите, без да бъдат преследвани от някого, обезлюдените крепости отваряли без бой вратите си - след Девелт се предали Анхиало и Верея, после Никея, Проват и Филипополис, дори жителите на далечния град Филипи (около днешна Драма) се разбягали - дотам чак бил стигнал страхът от Крум!

1 Павел Дякон (720-797) - автор на „Римска история" и на „История на лонгобардите".2 Rodney Castleden - „История на света в дати".

65

Най-странното е, че след всичко това Крум предложил на Византия мир. При това условията му били удивително скромни: той не искал нищо повече, освен да бъде възобновен договорът от 716 година, сключен между хан Тервел и император Теодосий III.

И пратил в Константинопол при новия император Михаил I Рангаве делегация начело със славянския княз Драгомир.

Тук искам да обърна отново внимание на любознателния си читател, че хан Крум все повече се ограждал със славяни - той не само пиел наздравица от черепа на Никифор „заедно със своите боляри и със славянските князе" (между другото, казват, че думата „здравица" или „наздраве" била първата славянска дума, изречена от устата на български хан), но, както виждате, тези славянски князе вече изпълнявали отговорни държавни мисии.

И тъй княз Драгомир предал в ръцете на императора препис от стария договор и му казал, че трябва да го подпише час по-скоро, като му предал думите на хан Крум:

- Ако не побързаш да утвърдиш мира, то поради твоето решение ще ударя Месемврия!

За всеобщо учудване византийският император, който едва се крепял на трона си, отказал да сключи този мирен договор. Причината за отказа не била някаква друга, а третата клауза на договора, включена преди век по искане на самите византийци:

Взаимно да се предават бежанците от едната и от другата страна, ако би те да се окажат зломишленици против властите.

Проблемът бил, че през последните десетилетия твърде много видни българи от прекален патриотизъм станали предатели и потърсили убежище в Константинопол, включително ексхановете Сабин и Телериг, всички те щедро били възнаградени за предателството си (предателството винаги е било скъпо ценен артикул), били обявени за патриции и приели християнството, а според духовните съветници на императора било против волята Божия християни да се предадат в ръцете на варварите.

И наистина, ако Крум и да се показвал филантроп и съчувстващ, то как тоя, който е изпаднал в някоя злочестина и се е отказал от отечеството си, от което, казват, няма по-сладко нещо, а така също от жена и деца, като е прибягнал към безопасния престол на ромейската държава - как такъв може да се предаде на жестоките скити, които с нищо не се различават от зверовете? - възкликва Теодор Дафнопат.

Човек не знае - да се смее ли, или да се възхищава?Крум обаче изпълнил заплахата си - в началото на октомври обсадил Месемврия

с машини и оръдия, дело на един арабин, много опитен в математиката, който преди това бил на служба при византийците, приел бил дори светото кръщение човекът, но, Бог да го прости, Никифор отказал да му плаща, все едно, че бил роб; арабинът взел да протестира, Никифор жестоко го набил и арабинът избягал при българите и ги научил на всяко изкуство за строене на бойни машини.

Отгоре на всичко на 4 ноември на небето се появила двойна комета във вид на две светещи луни, но по-малката луна се откъснала от по-голямата и кометата заприличала на човек с отсечена глава - и същия ден Месемврия, най-здравата византийска крепост на Черно море, се предала.

Това знамение, предвещаващо още по-страшни злополуки, изпълнило с ново униние жителите на Константинопол.

След превземането на Месемврия хан Крум за четвърти път предложил мир на Византия, но в отговор на това предложение Михаил I събрал войски от всички провинции и потеглил с тях против България.

Бил изпратен той тържествено от жителите на столицата и от жена си, отправил се бодро към Одрин, но не щеш ли, на 4 май станало слънчево затъмнение и това ново

66

знамение вселило страх и ужас сред войниците.Крум също потеглил към Адрианопол (Одрин) и в началото на месец юни 813 г.

двете армии се разположили една срещу друга и макар че византийците били десет пъти повече от българите, щом хан Крум се появил на белия си кон върху хълма край Версиникия, изплашените византийци така силно побягнали, та Крум, изненадан, помислил, че това е някаква засада и възпрял за малко своите от преследване, но като видял, че те бягат неудържимо, започнал да ги преследва и избил голямо множество, а императорът, бягайки, се завърнал в Константинопол, като проклинал войските и военачалниците си и се кълнял, че се отказва от императорската власт - тъй пише моят събрат по перо летописецът Теофан Изповедник.

Не дочакали обаче Михаил I да се откаже от императорската власт - войниците веднага го свалили от трона и го изпратили в манастир.

За император коронясали един от пълководците си, арменец по произход, който, макар че също бягал от същата битка като заек, бил наречен Лъв V.

Понеже не срещал никаква съпротива по пътя си, Крум, не че искал да го превземе, но продължил към Константинопол.

Тук отново давам думата на Теофан Изповедник:Шест дни след като Лъв V се възкачил на престола, Крум нападнал с пехота и

конници столицата, обикалял пред стените от Влахерните до Златната врата1, показвайки своята мощ.

Като изпълнил нечестиви и бесовски жертвоприношения на ливадата до Златната врата при морето, поискал от императора да забие копието си в самата Златна врата.

Смаян от градските стени, той се отчаял от замислената обсада и отново направил опит да влезе в преговори за мир (за пети път!).

А императорът, използвайки този повод, решил да му устрои засада. Но заради множеството наши грехове бил възпрян да доведе това докрай, поради несръчността на натоварените с този подвиг: те го наранили, но не му нанесли смъртоносна рана.

Теофане, Теофане, как може да наричаш подвиг тази подлост! Защото ето как твой анонимен византийски колега описва същите събития:

В дните на безбожния император Лъв V българите стигнали чак до вратите на столицата, без никой да излезе насреща им.

И Крум според обичая си принесъл жертва много хора и добитък вън от Златната врата. След това потопил нозете си във водата край брега на морето, умил се, поръсил войниците си и приветстван от тях, преминал между наложниците си (колко ли са били?!), които му се поклонили и го възхвалявали.

Всички гледали това от стените на града и никой не се осмелявал да му окаже съпротива или да хвърли стрела върху него.

След като изпълнил всичките си желания, той обсадил града, оплячкосал околностите и поискал данък - злато, голямо количество одежди и известен брой отбрани девойки. (Ух-хааа!...)

Тогава Лъв свикал първенците на съвет и известил на Крум: „Ела на брега с няколко души без оръжие и ние ще дойдем с лодка през морето невъоръжени, ще поговорим и ще изпълним всичко, което си поискал".

Те извели през нощта трима въоръжени мъже, скрили ги в някакви постройки и им дали заръка: „През време на нашия разговор с Крум ще ви дадем условен знак и вие, щом го забележите, излезте и го убийте ".

На другия ден Крум тръгнал към морето според условието с трима мъже:

1 Влахерни е императорски дворец в северната част на Константинопол, пред него е Влахернската врата, а Златната врата се намира в най-южния край на западната стена, до морето.

67

кавхана1 му, зетя му Константин и неговия син от сестрата на Крум. Четиримата, както било уговорено, отишли невъоръжени край брега на морето, без да подозират за засадата срещу тях.

Крум слязъл от коня си, предал го на Константиновия син да го държи оседлан и заюзден и седнал на приготвените места2.

Нататък събитията се развили светкавично. Още не започнали да преговарят, един от ромеите на име Хексавул дал условния знак като си свалил шапката.

В този миг засадниците изскочили от пристройката и се втурнали към Крум, а народът, който гледал от стените, започнал да вика: „Кръстът победи!",

Крум успял да скочи на коня си и побягнал, обсипали го със стрели и го ранили, но успял да избяга при войската си, кавханът му бил съсечен на място, а зетят му и неговият син били пленени.

Какво друго може да предизвика една подобна подлост, освен гняв и ярост?А гневът и яростта на Крум били титанични.Още същия ден той опустошил околностите на Константинопол, изгорил двореца

Свети Мамант отвън градските стени, минал по цялото крайбрежие на Златния рог, спуснал се край Златната врата и стигнал до Регион, опожарявайки къщи, манастири, църкви, дворци - всичко.

Оттук българите се втурнали по северните брегове на Мраморно море, сривайки крепостите Атира, Силиврия, Даонис, Ираклея, Родосто, Панион, Апрос и много други крепости.

След това се спуснали по брега на Дарданелите, после се върнали назад към устието на Марица и тръгнали нагоре по тази река, рушейки всичко по пътя си и така стигнали до Адрианопол (Одрин). И тази непревземаема византийска крепост се предала, после паднали още крепостите Бурдизо, Димотика, Теодорополис, Теодосполис, Гариалас, Аркадиополис, Виза, Созопол, Вукелон, Скутарион - и още 9 крепости, чиито имена не могат да се разчетат върху триумфалните колони, донесени от Крум в Плиска.

Били избити стотици хиляди хора, още повече били пленените. Както вървял между тях един ден, към него се затичало едно тригодишно момче и сграбчило меча му, Крум се спрял и го попитал:

- Как се казваш, момче?Момчето отвърнало:- Василий се казвам.- А откъде си?- Арменче съм от Македония3 - рекло момчето.- Що щеш в България бе, арменче от Македония? - засмял се Крум, дал му една

чудно голяма ябълка и го пуснал да си ходи по живо, по здраво заедно с баща си и майка си, а този Василий след време станал коняр на императора в Константинопол, но една нощ го убил и се качил на престола под името Василий I Македонец, с когото ще се срещнем по-нататък...

Всички тези пленници били откарани в България отвъд Дунава. През зимата на същата година Крум отново нахлул в Тракия, превзел непревзетите още крепости, разрушил, каквото не било разрушено, опустошил, каквото не било опустошено, стигнал до Аркадиопол (Люле Бургас) и отвел оттам нови 50 хиляди пленници.

На всичко това Константинопол гледал изплашено и безмълвно. Но истинското отмъщение все още предстояло.

1 Кавхан - пръв боил след хана, вицехан.2 Scriptor incertus.3 Както вече стана дума, според тогавашното административно деление на Византия, Македония се наричала областта около Одрин. (Б.а.)

68

От всички тези градове и крепости, които Крум превземал, задигал не само златото и хората - той натоварвал на коли всички статуи и мраморни стълбове и ги откарвал в столицата си. От тези стълбове (на брой 26) построил в Плиска пред ханския дворец триумфална колонада - на всяка колона било издълбано името на местността, където е станала победоносна битка, или името на превзетата крепост: Битката при Сяр, Битката при Тича, Битката при Версиникия... Крепост Димотика, Крепост Родосто, Крепост Месемврия, Крепост Адрианополис, Крепост Сердика...

В дъното на колонадата стърчала огромна мраморна колона без надпис, но майсторът-каменоделец вече дълбаел върху нея буквите на следващия град, който Крум щял да превземе през пролетта на същата година: Константинопол.

Подготовката започнала още през зимата. Освен че събрал безбройна войска от аварите и околните Славинии, облечена цялата в желязо,

Крум приготвил с помощта на оня същия арабин, изгонен от Никифор, различни градопревземащи машини, преогромни метателни машини, триболи и тетраболи, куританки или костенурки, високи стълби, шарове, лостове и капачки, овни и подставки, огнеметни и каменометни оръдия, скорпиони за изхвърляне на стрели и прашки и всякакви съоръжения срещу зъберите на стените, докарал от Индия 10 хиляди бивола, за да пренесе всичките споменати съоръжения, като ги натовари на обкованите с желязо коли на брой 5 хиляди - тъй пише неизвестният летописец.1

(Това е пример как написаното живее по-дълго и независимо от този, който го е написал.)

И така, стените на Константинопол треперели от страх. В началото на април император Лъв V изпратил делегация до Людовик Благочестиви, който току-що бил наследил Карл Велики, починал само преди два месеца, в края на януари - императорът на Византия молел владетеля на Свещената Римска империя за помощ срещу Крум, вожда на българите.

И тук внезапно се случило страшното:Преди да започне пролетта, както разправят някои избягали от България

пленници, в деня на великия четвъртък пред Великден, първенецът на България, прочутият Крум, който имал намерение да превземе столицата Константинопол, внезапно завършил живота си, заклан от невидима ръка, като през устата, ноздрите и ушите му бликали потоци от кръв.

Така в злини завършил той живота си.2

Било 14 април 814 година.

Притурка към глава VI

Обсадните машини

Бойните кули, изнамерени още от Деметрий Полиоркет, синът на Антигон, един от знаменитите пълководци на Александър Македонски, се изработвали от дърво, височината им била според височината на крепостните стени, обикновено били високи от 28 до 55 метра и имали от 10 до 20 етажа. В най-долния етаж се намирал таранът (овенът), а в по-горните етажи се разполагали по-малките метателни оръдия и стрелците. Най-отгоре се намирал мост, който се спущал върху стената и по него

1 Същият Scriptor incertus.2 Същият Scriptor incertus.

69

войниците се прехвърляли в крепостта.Таранът (овенът) е много дебела и тежка греда, която се прикрепяла да виси на

верига между две изправени греди, издърпвала се назад и се пускала напред да удари силно стената. На предния й край се поставял железен накрайник във вид на овнешка глава, а отзад - за усилване на удара - към гредата се окачвала голяма тежест.

Куританките или костенурките били дървени навеси на колела, под които се криел овенът (таранът) и войници, които се прокрадвали, предпазени от навеса, до стените на крепостта и с тарана, а и с лостове и кирки подкопавали крепостните стени.

Метателните машини били няколко вида:стрелометните машини изхвърляли наведнъж множество стрели с различен

размер, стрела дълга 90 см летяла на разстояние повече от 350 метра; и могла да пробие дървена преграда дебела от 3 до 5 см;

каменометните машини хвърляли камъни до 100 кг на разстояние не повече от 330 метра; каменна топка от 15 кг можела да пробие дъска дебела 12 см;

огнеметните машини изхвърляли стрели, чийто връх се намазвал с горяща смола, сяра или масло и лесно подпалвали горните етажи на сградите, които в онова време обикновено били дървени;

скорпионът, наричан още диво магаре, е също метателна машина, изхвърляща прашка, пълна с множество дребни камъни, нещо като шрапнел;

триболите и тетраболите били огромни метателни машини катапулти, с които се хвърляли огромни каменни блокове за разтърсване и разбиване на крепостните стени.

814-852

ГЛАВА VII

Братската омраза

Хановете Омуртаг, Маламир и Пресиян

В края на миналия разказ не исках да всявам допълнителен смут в душата ти, скъпи читателю, затова премълчах това, което ще трябва да кажа сега.

Смъртта на хан Крум наистина е била мистериозна. Би могло, разбира се, да се допусне, че поради претоварване и прекалени преживявания човекът просто е получил масиран мозъчен кръвоизлив или апоплексия, вследствие на което през устата, ноздрите и ушите му бликали потоци от кръв1.

Но случайно ли някои избягали от България пленници разправяли, че ханът им бил заклан от невидима ръка, или в друг превод - че бил невидимо заклан!

„Невидимо заклан" ще рече: бликала е кръв, въпреки че главата на Крум не е била отрязана, дори не му е била нанесена видима рана; че е „заклан от невидима ръка" означава, че никой не е видял ръката, извършила убийството, т.е. убийството е било 1 Scriptor incertus.

70

извършено тайно.Не би и могло да бъде иначе, в противен случай войниците са щели да отмъстят за

своя велик хан.И за да отхвърлят всяко съмнение от себе си, убийците са изложили на

всевидение трупа на мъртвия хан - да видят всички потоците кръв и да се уверят, че никъде няма рана.

В „Менология на Василий ІІ" се промъква друга една важна подробност: „Българският княз Крум ослепял заради греха си [че убил одринския епископ Мануил], бил намразен от своите хора и бил удушен от тях с въже".

Това, че хан Крум е ослепял заради греха си, задето е убил одринския епископ и по същата причина бил намразен от своите хора, е съмнително, защото източникът е християнски, а и истината е друга: Крум само е пленил епископа, а той е бил убит по-късно от Омуртаг или от Диценг (за когото ще стане дума след малко), но споменавам това известие заради детайла, че Крум е бил удушен с въже. Това кореспондира твърде подозрително с известието на арабския писател Ибн-Фадлан, посетил през Х век Волжка България - той разказва за един много странен обичай, който битувал все още там: когато видели, че някой човек е прекалено одарен и че се отличавал премного от останалите по ум, по святост и земни подвизи, прабългарите казвали, че мястото му не е сред тях, а че трябва час по-скоро да отиде при Тангра, за да му помага да управлява света - и те помагали на този човек да замине на оня свят, като го обесвали на някое високо дърво или го удушавали с въже.

По този повод нашият летописец Петър Мутафчиев прави една саркастична забележка: „Някакъв странен атавизъм е запазил този обичай и досега у нас. Само че под влияние на варварските си нагони към равенство, което дължим може би на славянската си кръв, смисълът му днес е значително променен: в най-новата си история ние унищожаваме или обричаме на отшелничество ония, които се издигат високо над главите ни, защото не можем да понасяме тяхното превъзходство ".

Дали наистина не става дума за сакрално цареубийство? По святост - не знам, но че Крум „се е отличавал премного от другите по ум и по земни подвизи", че е бил „прекалено одарен" и че е бил любимец на Тангра, е сигурно и ако към това прибавим вярването, че при безкръвно убийство на цар божествената му сила преминавала ненаранена в неговия наследник - ще трябва, щем не щем, да си зададем въпроса: кой се е готвел да стане наследник на великия хан Крум и дали не му е „помогнал" да отиде при Тангра, удушавайки го с въже?

Ако ли пък убийството не е сакрално, а криминално - и в този случай елементарната юриспруденция ни съветва да си зададем въпроса: кой има полза от това убийство? На кого с какво е пречел хан Крум?

На първо място е пречел, разбира се, на византийците. След като научил за смъртта на Крум, Лъв V изпратил послания до всички градове и области, включително до Луи Благочестиви, в които известявал:

„Благодарение на моята предвидливост, храброст и съобразителност пронизах със стрела първенеца на българите и по такъв начин умря нашият враг."

Нищо чудно „невидимата ръка", убила Крум, да е била византийска.Но не по-малко е пречел Крум и на прабългарските боили. Те са били силно

разтревожени от все повече увеличаващото се славянско обкръжение на Крум, славяните със своето множество заплашвали да ги изместят от властта - а в името на властта, читателю, се извършват най-големите престъпления.

Така че това за тях ще да е бил достатъчен мотив да убият Крум, както преди убиха заради прославянската им политика Кормисош, Винех и Умор, и Сабин е щяло да го сполети същото, ако не бил избягал, също и Телериг.

71

Ако прабългарските боили са се изплашили от тези слаби ханове, още повече ще да са се изплашили те от могъщия и властен Крум, а съвсем страшен е щял да стане той за тях след като превземе Константинопол.

И те побързали да го изпратят на небето при Тангра по всички правила на старинния сакрален обичай.

И както винаги след преврат - настъпили тъмни времена. Кой се е качил на българския трон веднага след смъртта на Крум - не е ясно.

В старите византийски анали1 пише, че след като Крум зле завършил живота си, властта приел Дукум [който бил уж брат на Крум], но и той също мъченически умрял; след Дукум воевода на българите станал Диценг, суров и безчовечен, но бидейки уязвен от слепота, и той бил убит от своите; след Диценг българската власт приел безбожният Цок.

Какво е станало с безбожния Цок - аналите мълчат, но половин година след смъртта на Крум, в края на 814, най-сетне върху престола в Плиска се качва неговият син - Омуртаг.

Хан Омуртаг може да не е участвал в убийството на баща си, но, след като се качва на престола, полага всички усилия да погуби делото на Крум. Вместо навън - ханът насочил меча си навътре.

Той бил човек дебел и тежък, не обичал битките (приготовленията за поход срещу Константинопол били прекратени), но не притежавал благостта на едрите хора, поради това бил подозрителен, което го правело жесток, и всички свои сили Омуртаг насочил срещу вътрешните си врагове.

За тази цел му бил нужен мир - и той, след една несполучлива битка край Бурдизо, в която едва не бил пленен и се спасил с позорно бягство (след него ще да е побягнала цялата му армия, щом гърците увековечили позора на българите, давайки ново име на града: Булгарофигон, което значи „Българското бягство"), та след тази битка Омуртаг сключил през 815 година с Византия прочутия 30-годишен мирен договор и - нещо невероятно - спазил го до края на живота си!

Този договор между него и император Лъв V бил скрепен с тържествена клетва. Омуртаг е трябвало да се закълне според обичая на византийците, сиреч: да се прекръсти и да целуне кръста и евангелието. Това не го озорило особено - който не вярва, най-лесно се кълне.

Работата на Лъв V била обаче по-сложна - той трябвало да се закълне според обичая на прабългарите, а именно: трябвало да излее кана с вода на земята, като рече: така да се пролее кръвта ми, ако наруша клетвата; трябвало да обърне наопаки конско седло - сиреч: да падна мъртъв от коня си, разбирай - от трона; накарали го да скубе трева и да я посипва върху главата си - тоест: трева да покрие гроба ми.

За свидетели на клетвата били доведени шест кучета, прабългарите вярвали, че кучетата виждат душите на хората - лъжат ли, не лъжат ли; след като изслушали внимателно клетвите на височайшите мъже, кучетата трябвало да бъдат изпратени при Тангра да го известят за случилото се (открай време кучетата били считани за куриери между прабългарите и бога им) - за целта Лъв V и Омуртаг разсекли едновременно всеки по три кучета на по четири части.

След което започнало страшно гонение на християните. Нищо не можело вече да спре Омуртага и боилите около него - Крум го нямало, той седял горе на небето от лявата страна на Тангра и гледал безмълвно какво става долу на земята.

Първата жертва бил споменатият вече одрински епископ Мануил, когото Крум пленил преди време, но да остане жив - било за Омуртаг нечувана милост.

Най-напред му отсякъл ръцете от плещите, а след това бил разсечен с меч на

1 „Синаксар на Цариградската църква" (Х в.) и „Менологий на Василий ІІ" (1000 г.).

72

две и хвърлен на кучетата за храна1; на архиерея Георгий Девелтски и епископ Петър, след като били бити до смърт безчовечно и звероподобно с тояги, с меч отсякъл светите им глави; на Леонт, свят епископ на Никея, скопец, с меч прободе утробата му и мечът достигна до тила му; Парод, светейшия свещеник, осъди да бъде пребит от множеството с камъни; по-нататък Гаврила, по-сетне Сиона и доблестния Йоан посече и други 377 души осъди на смърт с меч...2

Това не стигало, Омуртаг издал закон: по време на великите пости всички да ядат месо, който яде - ще остане жив, който не яде - ще бъде заклан. Така той изправил християните пред страшния избор: духовна или физическа смърт?

Читателят сигурно вече е изпаднал в недоумение: защо Омуртаг гони християните така неистово? Нали от досегашната история знаем, че прабългарската религия е била изключително толерантна към другите вярвания - и на траки, и на славяни, и на авари, на гърци и на римляни - и никога досега не е вдигала меч срещу тях.

Ако обаче читателят си спомня - Крум, превземайки Адрианополис, Месемврия, Аркадиополис и други градове, отвеждал оттам стотици хиляди пленници - не само ромеи, а преди всичко славяни, живеещи на византийска територия, и ги заселвал на различни места из България.

Тия именно пленници - ромеи и преди всичко славяни, които отдавна се били покръстили, разнасяли християнството из България и то преди всичко сред славяните.

Християнството се разпространявало бързо като облак над Балканския полуостров и завладявало сърцата на сантименталните славяни.

Със своята нетърпимост и вандалска агресивност към другите религии християнството наистина било заплаха за поклонниците на Тангра - тази заплаха в случая се олицетворявала от славяните.

Славяните заплашвали прабългарите и от друга страна - толерирани доскоро от Крум, те започнали да се изкачват все по-високо и по-високо в държавната йерархия.

Двата народа, които преди век основали българската държава доброволно и заедно „като братя", се превръщали в смъртни врагове.

Едва ли има по-тъжен документ за антиславянската омраза на Омуртаг от двете думички, изсечени една до друга върху пречупената на две мраморна колона, намерена край Чаталар:

Великият хан Омуртаг е поставен от Бога владетел на земята, в която е роден. Оставайки в стана на Плиска, той направи дворец на река Тича и премести там силата си срещу ромеи и славяни.

Патриотичният читател сигурно ще се почувства обиден от този знак на равенство. Уви, читателю, не е знак на равенство. Ще бъда принуден да те огорча допълнително, като ти разкажа една странна история, от която се вижда как намразваме довчерашните си приятели повече от враговете си.

По същото това време, през 821 година, византийският пълководец Тома Славянина вдигнал бунт в източните предели на империята, завладял по-голямата част от Мала Азия и с помощта на византийската флота проникнал в Тракия, към него се присъединило не само местното славянско население, но и живеещите около Солун славяни и войнишкият бунт прераснал в грандиозно славянско въстание; с тази огромна армия Тома Славянина обсадил Константинопол по суша и по море, обсадата траяла две зими и две лета и когато през юни 823 година върху крепостите на византийската столица се развели бели знамена, внезапно откъм север връхлетял Омуртаг със своята конница и както едно време Тервел сразил арабите, сега той разгромил Тома Славянина, избил половината му войска, другата половина пленил, накрая хванал самия Тома - както пише Паисий Хилендарски - и най-напред му отрязал краката и ръцете, след това му отсякъл главата - и така спасил Константинопол, но за разлика от Тервел сторил това съвсем доброволно и безкористно, без да иска каквото и да било

1 „Станиславов пролог".2 „Синаксар на Цариградската църква".

73

възнаграждение, без дори да е бил помолен от ромеите да ги спасява от Тома Славянина...

Едва ли е случайно, че по същото това време славяните тимочани, абодрити, прецененти и браничевци, населяващи земите около Среден Дунав, край устията на Драва, Тиса, Морава и Тимок, които още от времето на Тервел влизали в състава на българската държава, помолили познатия ни вече Луи Благочестиви да се присъединят към империята на франките.

Омуртаг изпратил при Луи Благочестиви пратеници да протестират против изместването на границите между двете велики държави, но изглежда, че и тогава тези европейци са имали същото пренебрежително отношение към нас:

Благочестивият Луи не удостоил с отговор нечестивия Омуртаг.Тогава нашият човек (за разлика от сегашните ни държавници, които умеят само

да се подмазват) се ядосал, дигнал се начело на войската си и прогонил франките от Панония, като за всеки случай изместил границата още по на запад - на стотина километра отвъд реката Тиса, така че Пеща, сегашната столица на Унгария, била включена в пределите на България.

Оказало се обаче, че да победиш франките, поданиците на Свещената римска империя, е по-лесно, отколкото да победиш славяните и християните вътре в държавата си.

Да се бориш срещу непобедимото вътре в себе си е сюжет за трагедия и Омуртаг действително е трагически хан. Докато подлага на зверски гонения последователите на Христос, този кротък на вид бог покорява сърцето на първородния му син, наследника на трона Енравота - той става най-ревностният християнин в царството и както ще видим след малко - първият български светец-мъченик.

Славяните, особено славянките (ах, тези загадъчни славянки!), се оказали по-опасни врагове от гърците - промъкнали са се, изглежда, не само в леглото, но и в душата на хана, иначе как да си обясним, че и тримата му сина били наречени със славянски имена:

Воин (другото име на Енравота), Звиница и Маламир, като по този начин - каква ирония на съдбата! - Омуртаг, борецът против славянството, поставя началото на славянобългарската династия, дала най-великите ни царе.

Прочул се Омуртаг не само с гоненията си срещу християните и славяните, но и със своето строителство. Той възродил из пепелищата опожарената от Никифор Плиска, издигнал „преславни домове" край Дунава и Тича, положил основите на бъдещата столица Преслав и прочее, и прочее, и прочее...

Но най-много се прочул през вековете с един надпис върху мраморна колона, пренесена по-късно - пак каква ирония! - в Търновската църква „Св. 40 мъченици", този надпис го знае всяко българче, но, мисля си, няма да е лошо да си го припомним пак:

Човек и добре да живее,умира и друг се ражда.И нека роденият последен,като види тези писмена,да си спомня за оногова,който ги е направил.А името му е Омуртаг, велик хан.Дано Бог го удостоида преживее сто години.

Но да продължим нататък. Както и да е живял, добре или лошо, накрая и хан Омуртаг умрял. И за него се носят слухове, че са го пратили преждевременно при Тангра, но нека не даваме ухо на историческите клюки.

Наследил го най-малкият му син - хан Маламир.

74

Защо първородният му син Енравота е бил лишен от трона - е ясно, след малко ще стане още по-ясно. Но защо е бил пренебрегнат и вторият му син Звиница - не се знае. Може би е умрял рано, или се е колебаел между двете вери.

Маламир обаче бил непоколебим - той твърдо вярвал в Тангра и мразел до смърт Христа.

Оказва се, че Омуртаг бил по-милостив. Той лишил сина си Енравота от трона заради това, че изменил на старата вяра, но не посегнал на живота му. Маламир обаче не го пожалил.

Ден през ден верни доносници му нашепвали, че брат му Енравота от сутрин до вечер се молел на брадатия византийски бог. Извикал той батка си Енравота в тронната зала и му рекъл:

- Или обещай, бате, че ще се отстраниш от чуждия бог, или знай, че ще бъдеш предаден още днес на тоя!

И посочил палача, който вардел до вратата.Вместо да се отрече, Енравота, „уязвен от сладката стрела на любовта към

сладкия Исус", произнесъл следната реч, предавам я с известни съкращения:- Никой не може да ме отлъчи от Христовата любов нито с меч, нито с огън, нито

с бичове. Тази вяра, заради която умирам днес, ще се разпространи и умножи по цялата българска земя и ти напразно мислиш, че ще я ограничиш с моята смърт. Знакът на кръста ще бъде забит навсякъде, а идолите, техните светилища и скверните им храмове ще се сгромолясат и ще изчезнат, като да не са били.

Като изрекъл това пророчество, Енравота преклонил смирено глава пред палача, който по знак на Маламир отсякъл главата му и тя се търкулнала, обливайки с кръв белите мраморни плочи на тронната зала и, казват, устните й съскали проклятия към братоубиеца.

Няма нищо по-страшно на света от братската омраза, читателю!След три години животът на Маламир бил пожънат безвременно от сърпа на

Божието правосъдие - завършва тържествуващо разказа си архиепископ Теофилакт Охридски1.

Дай боже да е пожънат от сърпа на Божието, а не от меча на нечие друго правосъдие, за което се намеква в летописите...

Тъжно е да останеш в историята само със спомена, че си убил брат си заради това, че е вярвал в Христа.

Още по-тъжно е, че след 60 години в същата столица Плиска, в същата тронна зала един друг български хан ще ослепи сина си заради това, че не вярва в Христа.

Но за това ще стане дума по-нататък.Маламир не оставил потомство, затова след смъртта му през 836 година бил

наследен от сина на брат си Звиница - Пресиян.Хан Пресиян бил потресен от убийството на чичо си Енравота, помнел

търкалящата се кървава глава по мраморните плочи в тронната зала и първата заповед, която издал, била да се прекратят гоненията на християните.

Те обаче, както би трябвало да се очаква, не му отвърнали с любов, защото единственото послание на Пресиян, стигнало до нас, е една къса елегия, издялана върху камък2:

Който казва истината, Бог вижда.И който лъже, Бог вижда.Българите сторихамного добрини на християните,но християните забравиха.

1 Теофилакт Охридски (1055-1126) – архиепископ на Охрид от 1090 до 1118 г.2 Надпис от Филипи (837 г.).

75

Ала Бог вижда.

Както и да е. От Енравота Пресиян слушал за подвизите на прадядо си хан Крум, Енравота му разказвал за мечтата на великия хан да присъедини към България Куберовите българи и славянските племена, живеещи в земите около Солун.

И още на следващата година след възкачването си на престола Пресиян потеглил към мечтата на хан Крум - на югозапад, начело на малочислена войска, придружаван от стария кавхан Исбул и от двама славянски князе, минал през Сердика и се спуснал надолу по Струма. Славяните, които - мине, не мине година - вдигали въстания против византийците, посрещали българския хан като освободител.

Византийците били отново нападнати от арабите и не обърнали внимание на това движение на българите. Така без бой, без кръв, без да нарушава мирния договор с Византия,

Пресиян присъединил тихомълком към българската държава Западните и Средни Родопи, долините на Струма и Места до Егейско море, слязъл той там от коня си и по стар български обичай умил краката си в морето, поръсил с вода войските си и тръгнал подир залязващото слънце, заобиколил крепостта на Солун и стигнал долината на Вардар, влязъл в градовете Прилеп и Преспа, които сами отваряли вратите на крепостите си, измил си краката на Охридското езеро, после прехвърлил Албанските планини, населени тогава със славяни, и се спуснал към брега на Адриатическо море, измил краката си и там.

България излязла на три морета.Това най-после разтревожило император Теофил. Но тъй като той още

продължавал да воюва с арабите, по стар византийски обичай насъскал сръбските племена срещу българите и през 839 година започнала една тригодишна безсмислена война, каквито са и всичките по-сетнешни българо-сръбски войни; двете страни не постигнали нищо, само погубили по-голямата част от войските си1, сигурният резултат бил един: българи и сърби, които дотогава „живеели в мир и се обичали като братя", се намразили, а както вече казахме, няма нищо по-страшно от братската омраза - и тя вече 12 века не угасва...

Не ми се пише повече по този въпрос.

852-865

ГЛАВА VIII

Кръстът на Христос

Княз Борис-Михаил

Какво се е случило с Пресиян - не е известно. Византийците не понесли хладнокръвно безкръвното разширяване на България и при първата възможност

1 Из „ За управлението на империята " от Константин Багрянородни.

76

тръгнали да си възвръщат загубените територии, започнали дребни битки, но кой губел, кой печелел - не е ясно. В тази мъгла от събития безмълвно изчезва хан Пресиян.

Наследникът му - хан Борис - трябвало да уреди неясното наследство на баща си и затова побързал да изпрати на византийската императрица Теодора не знам какви си „надменни речи" (преди десет години бил умрял император Теофил и за император бил провъзгласен тригодишният му син Михаил III, но до пълнолетието му като регент управлявала властната му майка Теодора), та тази Теодора уж била отговорила на Борис:

„Щом искаш, излез срещу мен — и аз ще изляза насреща ти. Ако бъдеш победен от жена - ще станеш за посмешище на всички. Ако ли пък (недай Боже!) излезеш победител, то и в този случай победата ще бъде моя, понеже ще победиш не мъж, а жена. "1

Дали от кавалерство, или по други причини, но хан Борис не нападнал Теодора, а сключил с нея набързо някакво мирно договорче, според което получавал излаз на Адриатическо море, и препуснал тутакси на северозапад - към Среден Дунав, защото там ставало твърде напечено.

Тук се налага, скъпи читателю, да направим едно по-длъжно отклонение, за да видим какво става по същото това време из Европа, защото може би не всички мои читатели са сведущи като тебе и ще трябва деликатно да им съобщим някои подробности, а ти, многознаещият, прескочи този пасаж, изписан със ситни буквички, и отмини нататък...

Историята на България непрекъснато се преплита с историята на Византия и няма как да не проследяваме събитията в Константинопол. Но освен с Византия, България деляла мегдан с още една велика империя в Европа и това била не коя да е, а Свещената Римска империя, която Карл Велики създава върху развалините на старата Западна Римска империя, основана 27 години преди Христа от Октавиан Август и на която бе сложил печален край саксонският вожд варваринът Одоакър през далечната 476 година.

Свещената Римска империя има по-дълга и по-объркана история, съществува тя 1000 години, до 1806, когато последен смъртоносен удар й нанася Наполеон.

След смъртта на Карл Велики през 814 година на свещения трон се възкачва синът му Луи Благочестиви, когото често споменавахме в нашите хроники. За разлика от баща си, който бил участвал лично в 52 бойни похода, Луи не бил никак войнствен, а тих и кротък, затова бил наречен Благочестиви, императорската корона му тежала и затова след три години той поделил империята между тримата си сина: Лотар, Людовик и Карл.

Лотар запазил за себе си преди всичко Италия, Карл Плешивия - земите на днешна Франция, а Людовик - германските земи, затова го нарекли Немски. С това обаче братската любов не свършва.

След смъртта на Луи Благочестиви Шарл Френски (Плешивия) напада брат си Людовик Немски и както ще видим след малко, ще повика на помощ българския хан Борис. Този Шарл Плешивия ще бъде наследен през 877 година от Луи Пелтека, а Луи Пелтека - от Шарл Дебелия, той пък от Шарл Простака, който, простак не простак, ще царува във Франция цели 34 години - до 922, след което ще го хвърлят в тъмница.

Забравих да кажа, че малко след възцаряването на хан Борис, през 855 година умира кралят на Свещената империя Лотар I и след дълги перипетии на свещения трон през 901 ще се качи Луи ІІІ Слепия (всъщност той ще бъде ослепен след 4 години от бунтовници, но ще управлява, макар и сляп, империята до 928 година).

Та, както ще видим по-нататък, по времето на Шарл Простака и на Луи Слепия в България ще царува Симеон Велики - хубава компания, няма какво да се каже...

По същото време, към средата на IX век, когато на българския престол се качва хан Борис, върху картата на Европа започват да никнат една след друга славянски държавици. За сърбите, с които се би Пресиян, вече споменахме. Край Адриатика възниква Хърватската държава, а край Среден Дунав -Моравското княжество. И както ще видим след малко - започва братска славянска любов, сиреч: война след война...

През 850 година норвежкият викинг Рюрик завладява Новгород и се обявява там за велик руски княз, ставайки по този начин основоположник на първата руска династия Рюрикови. След 20 години наследникът му княз Олег ще премести столицата в Киев и държавата ще се нарича Киевска Рус, от която тепърва ще има да си патим.

1 Йосиф Генезий (Х в.) - автор на „Царе", история на събитията от 813 до 886 г.

77

Същият княз Олег Киевски през 907 година ще обсади Константинопол, след него през 941 година княз Игор също ще се опита да превземе византийската столица, но и той няма да успее; през 968 киевският княз Светослав, подкупен от византийците, ще нападне България, ще превземе 80 крепости, но ще се върне бързо назад, понеже нашите приятелчета печенегите ще обсадят столицата му Киев; обаче през 970 година той пак ще нахлуе в България и какво ще стане - ще видим по-нататък...

И така, през 853 година френският крал Шарл Плешивия нападнал брат си Людовик Немски, тогава князът на Моравско Ростислав решил да се възползва от братската война и да отхвърли васалната си зависимост от Людовик, за тази цел се обърнал към нашия хан Борис за помощ, със същата цел Шарл Плешивия изпратил на Борис скъпи подаръчета и нашият хан, без да му мисли много, нападнал Людовик Немски, нарушавайки мирния договор, който баща му Пресиян беше сключил едно време с Людовик.

Изходът от битката бил обаче печален - както казва Теофилакт Охридски - облак от франки покрил цяла България.

Това не стигало, ами Людовик Немски подкокоросал хърватския княз Терпимир да нападне българите. Борис, деликатно казано, нямал успех и в тази война, затова побързал да сключи мир с хърватите, но и това му било малко - уж за да отмъсти за поражението на баща си Пресиян, взел, че нападнал сърбите, но сърбите така силно го разбили, че дори пленили и оковали във вериги сина му Расате заедно с още дванадесет велики боили - пише съчувствено сто години по-късно византийският му колега император Константин VII Багрянородни.

Неясен или неприет двубой с жена и три загубени войни - трудно може да се каже, че това е добро начало за един хан. На слабите хора човек съчувства, на слабите държавници не прощава никой.

Тук обаче моля читателя за особено внимание.Въпреки че хан Борис нападнал сърбите и въпреки че претърпял страшно

поражение, дали от скръб по сина си1, не знам, но той лично отишъл при победителя си княз Мутимир, рискувайки живота си и царството си.

За голямо наше учудване Мутимир не само върнал сина му и боилите, но го надарил богато (с два роба, два сокола, две кучета и 90 кожуха) и за да не му се случи нещо по пътя, изпратил лично синовете си да го придружат до българската граница.

Ако се върнем малко назад, ще се учудим още повече като разберем, че и след поражението си от хърватите той също бил дарен от тях2; ако се върнем още по-назад, ще се удивим, че след като изменил на Людовик и след като бил победен от франките, макар да не знаем дали е бил дарен и от тях, но той не загубил приятелството си с техния крал и скоро сключва с него не мир, а съюз; за наше изумление от несъстоялата се битка с императрица Теодора той печели цяла днешна Албания и излаз на Адриатика; ако изпреварим събитията и погледнем десетина години напред - към 863 година, когато византийците нахлуват по суша и по море в България, ще бъдем смаяни: без въобще да се сражава с византийците хан Борис печели (ще видим срещу каква цена) цялата област Загория.

Да печелиш след победа е лесно - но как този човек е извличал полза от пораженията си? Какъв чар е притежавал, какъв дар слово, какъв дипломатически гений е бил (особено ако го сравним с някои наши царе от по-ново време, които въпреки победите си на бойното поле губеха войните, губеха територии)? Тази своя дарба той ще прояви с пълна сила по-нататък.

Но да продължим разказа си. Докато нашият хан подсмърчал по пътя назад към

1 Константин Багрянородни2 Същият Константин Багрянородни.

78

Плиска (все пак поражението си е поражение), моравският княз Ростислав привлякъл към себе си чешките и полабски славяни и нанесъл страхотен удар на Людовик Немски, като отгоре на всичко го принудил да признае тържествено пълната независимост на Великоморавия.

Людовик бил много хитър човек - изпратил веднага вестоносци, които настигнали Борис по пътя и му казали, че благородният крал Людовик му прощава великодушно измяната и коварното нападение и като на стар приятел иска да му съобщи, че подлият Ростислав се готвел да присъедини към своята Великоморавия българските гранични славянски племена тимочани, абодрити, прецененти и браничевци.

Хан Борис се сепнал, защото си спомнил, че тези неверни племена още по времето на дядо му Омуртаг се бяха опитали да избягат при франките и че сега като нищо ще отидат при Ростислав, което щяло да бъде за бедния наш хан поредното пето поражение, при това този път щяло да бъде съпроводено със загуба на огромна територия.

Борис обърнал коня си и препуснал подир залязващото слънце, на другия ден вечерта се срещнали с Людовик в град Тулна на Дунава, стиснали си ръцете, хапнали, пийнали и решили с общи усилия да унищожат Ростислав и държавата му.

Когато дошло време да се закълнат и трябвало, както и в други подобни случаи, да сторят това според обичаите и на двата народа (виж стр. 1461), Людовик рекъл:

- Ти, братко, си умен човек и разбираш, че вашите езически клетви за нас, християните, не значат нищо.

- Знам - отвърнал Борис.- Цяла цивилизована Европа се кълне в Христа, с изключение на българите и

няколко други диви племена.- Ние не сме диво племе, а велика държава! - докачил се Борис.- Знам - казал Людовик, - но докато не минете под кръста Христов, ще

продължават да ви считат за варвари.- Знам - казал мрачно Борис.- Язък за великата ти държава! Ей на, дори простият славянски дивак Ростислав

проумя това и тия дни ще се покръсти.- Не думай! - удивил се Борис.- Моите шпиони ми донесоха, че изпроводил бил пратеници в Константинопол да

му доведат оттам проповедници. И знаеш ли какво искал глупакът: да проповядват евангелието на славянски език!

- Значи и той се е сетил! - възкликнал Борис.- Глупакът не знае, че това е ерес, Бог чува молитвите само на латински и, от нас

да мине, на еврейски и на гръцки.- Ще се наложи да научи и славянски - казал мрачно Борис.- Кой... Бог ли? - попитал боязливо Людовик.Борис кимнал утвърдително. Людовик го погледнал повече от учудено и рекъл:- Братко, ти да не си пийнал чрезмерно?Било есента на 862 година. Какво са си говорили двамата владетели по-нататък -

не ми е съдено да знам, но Ростислав наистина, след като бил изгонил от земите си немските мисионери, изпратил брат си в Константинопол да поиска от патриарха Фотий проповедници, които на славянски език да разясняват Христовото учение, а Людовик побързал да извести римския папа, че е закрепил мира с българския крал и че двамата ще принудят Ростислава миром или силом да се покори, но което е по-важно: самият крал на българите - пишел Людовик - прояви желание да се покръсти.

Като прочел това, папа Николай I подскочил от радост и наредил по този случай

1 Препратките към дадени страници са според посочените в книгата.

79

двуседмичен пост, денонощни бдения и богослужения, в които отправял към милостивия Бог молитви за българите.1

Тази радост на папата обаче никак не зарадвала Константинополския патриарх Фотий.

Този Фотий (който, според мои приятели арменци, бил арменец и ако съдим по устата му, няма начин да не е арменец) станал патриарх по един много странен начин.

Той бил най-прочутият философ на Византия, преподавал в знаменитата Магнаурска академия, при него е учил философия и нашият Константин-Кирил Философ, а също така и Симеон Велики.

Когато започнали разприте за всевластие в християнския свят между римската и цариградската църкви, патриарх Игнатий се оказал твърде слаб в науките и реториката, за да се опре в споровете на ерудирания папа Николай I,

тогава 19-годишният необуздан император Михаил III, който също бил ученик на Фотий, решил да го направи патриарх.

Но как да стане това, след като Фотий никога не е бил духовно лице, а пък изкачването по стълбицата на църковната йерархия ставало и продължава да става бавно и постепенно, по строги правила и през определен брой години - започва се от послушник, след еди-колко си години те посвещават в монах, след още повече години ставаш Преподобие, след още повече - Всепреподобие, после - Високопреподобие, после - Преосвещенство, после - Високопреосвещенство, и ако някога станеш случайно Светейшество, сиреч патриарх, ти си вече побелял старец.

Нямало начин и Фотий да не измине този път по йерархическата стълбица, но всичко било свършено в една нощ2: вечерта Фотий бил замонашен, след един час бил посветен в Преподобие, след още един час станал Високопреподобие и т.н. - и сутринта на 24 септември 867 година Константинопол осъмнал с нов патриарх.

Папа Николай I бил възмутен и веднага анатемосал патриарх Фотий, но Фотий не му останал длъжен и, както ще видим по-нататък, анатемосал папата. В такава братска атмосфера на кротка християнска любов между двете църкви започнала битката между тях - кой да покръсти България и Великоморавия.

След като получил известието от своя шпионин във Ватикана, а било нощ, Фотий търтил към двореца и нахълтал в покоите на спящия млад император Михаил III:

- Мишо - извикал, - ставай, изпуснахме българите!Михаил III, който отдавна жадувал да се прослави на бойното поле, отправил към

българските брегове цялата си флота от 2000 кораба с по 12 коня на всеки кораб, а сам застанал начело на 40-хилядната си обкована в желязо конница и потеглил, без повод и без предупреждение, към земите на българите.

А в България тази година върлувала суша и нечуван глад, облаци от скакалци схрусквали всяко стръкче, страшни трусове разтърсвали земята в продължение на целия месец август. Сякаш тези небесни наказания не стигали - задал се от юг и железният облак на византийската войска.

Като узнали за това, българите били поразени като от гръм - злорадства Симеон Логотет.

Още по-страшен гръм ще да е поразил хан Бориса - задавало се, навярно, последното и окончателно негово поражение!

Имало само едно спасение.Борис яхнал коня си, вместо меч сграбчил в десницата си бяло знаме и препуснал

на юг, съпровождан от малка дружина; когато прехвърлили Стара планина и видели долу в Загория далечните огньове на византийския стан, Борис изпратил бързи вестоносци в лагера на император Михаил да му съобщят, че българският хан Борис желае да бъде покръстен веднага лично от Негово Императорско Величество.

А било нощ. От една каруца на обоза свалили сребърен купел, напълнили го със

1 Из писмо на папа Николай I (858-867) до епископ Соломон, май 864 г.2 Според някои историци това преображение на Фотий е станало за 5 дена (б.а.).

80

светена вода (всичко бил предвидил византиецът!), съблякъл се хан Борис дибидюс гол и Михаил го потопил в купела. Придворният епископ задавал въпросите, Борис отговарял от купела:

- Отричаш ли се от Сатаната, когото наричате Тангра и от всички езически идоли?

- Отричам се.- Отричаш ли се от Сатаната, когото наричате Тангра, и от всички езически

идоли?- Отричам се.- Отрече ли се от Сатаната, когото наричате Тангра, и от всички езически идоли?- Отрекох се.- Съединяваш ли се с Христа?- Съединявам се.- Съединяваш ли се с Христа?- Съединявам се.- Съедини ли се с Христа?- Съединих се.Епископът се обърнал към император Михаил:- Велики и височайши императоре, от Бога владетелю на света, приемаш ли за

свой духовен син владетеля на България, наричан досега Борис, който така неочаквано и по чуден начин се присади към християнската вяра1"?

- Приемам го.- С какво ново име го приемаш?- С моето име: Михаил.Михаил прегърнал своя духовен син Михаил и както радостно свидетелства

логотетът Симеон: оттогава настанал мир дълбок.Обаче според друг достоверен източник, пожелал да остане анонимен, Борис

погледнал към нощното небе, прекръстил се и прошепнал към звездите:- А сега горко на тези, които не са християни!

Ще бъде голяма грешка, ако читателят помисли, че хан Борис е решил да приеме християнството само от страх или само за да приобщи България към християнските народи на Европа. Имал е той друга, много по-важна цел.

Ако читателят си спомня, прадядото на хан Борис - хан Крум, за да премахне външните различия между прабългари и славяни, накара и двата народа да съблекат традиционните си дрехи и въведе като общо чуждото аварско облекло.

Премахването на външните различия обаче не било достатъчно. След гоненията на християните (сиреч - на славяните) от Омуртаг и Маламир двата народа били съвсем разединени -

Борис затова губел битките: тръгнат ли прабългарите срещу врага - славяните кръстосвали ръце и гледали сеир, влязат ли славяните в бой - прабългарите гледали сеир.

Трябвало да се заличат по-важните - вътрешните, сиреч духовните, различия между двата народа, а духовните различия се изразявали от различните им религии и за да не даде предимство нито на едните, нито на другите, хан Борис решил да замени бога на славяните Перун и бога на прабългарите Тангра с чуждия, но общ бог Исус Христос.

Какво се е случило по времето на Борис с тези, които не искали да станат християни, няма защо да разказвам - читателят може сам да разбере, като се върне десетина страници назад и прочете в предишната глава какво се е случвало с онези, които по времето на хан Омуртаг не искали пък да се отрекат от християнството.

Но да видим какво пише в старите хроники, какво разказва по този случай рейнският архиепископ Хинкмар, което му било разказано от Людовик Немски, който пък го чул от пратениците на Борис, които дошли при него през 866 година да искат 1 Изразът е на Фотий.

81

християнски проповедници:Българският rex, който предната година по вдъхновение Божие, а също по

внушение на личби и бедствия в царството си бе намислил да стане християнин, прие светото кръщение.

Като научили, че тайно през нощта се е покръстил, болярите възбунтували народа против него, за да го убият. И тъй всички, колкото бяха в 10-те комитата [области], събрали се около двореца му.

Но той, като призовал името Христово, следван само от 48 души, предани на християнството, а пред него вървели седем духовни лица, излязъл от градските врати и потеглил против цялата тълпа и всеки държал в ръка запалена свещ - и така вървели...

На тия пък, дето били въстанали против княза, им се показало, че това е видение и нападнал на тях такъв страх, че не могли да се приготвят нито за отбрана, нито за бягство, но като се проснали на земята, не могли да се помръднат.

Който разбира от театър или от кино, не може да не бъде възхитен от гениално разиграната сцена: привечер, настървената за мъст тълпа размахва мечове и крещи „Смърт!" пред градските порти на Плиска и когато сумракът покрива като с прозрачен син тюл стените на крепостта, портите се отварят и оттам вместо въоръжена до зъби конница излизат седем свещеника всеки със свещ в ръка, след тях гологлав, без корона и царски дрехи, облечен в бяла власеница и бос, вдигнал високо над главата си кръст вместо меч, върви князът, а зад него още 48 души, също със свещи в ръцете вместо мечове, вървят мълчаливо и бавно към слисаната тълпа.

И като нищо са се проснали на земята - не от страх, а от суеверен възторг пред безразсъдната саможертва, тя винаги стъписва хората със своята свръхестественост, понеже е непонятна и непостижима за множеството, поради което това множество и до днес коленичи пред кръстната саможертва на Исус.

А Борис познавал Исуса и неговите чудеса от сестра си Теодора.

Тази Теодора незнайно как попаднала в плен у византийците при една от войните им с Пресиян или пък Пресиян я бил дал там като заложница, и когато императрица Теодора сключвала мира с Борис през 855 година, като върховен царски дар върнала на Борис сестра му, която по време на пленничеството си се била покръстила, приемайки за свое ново име името на императрицата - и това бил истински данайски дар, защото покръстената Теодора се превърнала в троянски кон на християнството в двореца на Борис.

Исус не приличал на другите богове. Другите богове били невидими и страшни, те покорявали хората със своята сила и жестокост, хората им се подчинявали от страх, а Исус имал човешко лице и хилаво тяло, не размахвал светкавици, нито меч, не се правел на страшен, не витаел из облаците, а ходел по земята - бос и наметнат с проста ленена хламида, и разговарял с хората тихо и кротко, ядял и пиел с тях, съчувствал на мъките им; самият той страдал като всички хора, боял се от смъртта като всички хора, не искал да му се принасят жертви, а сам себе си принесъл в жертва като жертвен агнец, за да изкупи греховете на хората, позволявайки да го разпнат, и сам носел кръста си към Голгота; о, какви страшни болки ще да е изпитвал той, макар и Бог, прикован с ръждиви гвоздеи върху позорния кръст, за да извика съвсем по човешки: Татко, татко, защо ме изоставяш? - с всичко това Исус будел у хората мистичен възторг и състрадание, а състраданието е пролог към любовта. И хората, особено слабите и онеправданите, бедните и страдащите - особено жените и сантименталните славяни - тръгвали след него... Това било най-голямото чудо на Христос, което хипнотизирвало човечеството.

Подобна мистична хипноза е обхванала, навярно, и тълпата пред портите на Плиска, гледайки как тяхната желана жертва иде сама, беззащитна и смирена като

82

жертвен агнец към техните обнажени мечове, върви мълчаливо с кръст в ръката и кротко ги гледа в очите като втори Исус - как да вдигнеш меч връз такъв човек?

Разликата между Борис и Исус станала ясна след малко - из разтворените градски порти връхлетяла въоръжена до зъби конница и се нахвърлила с голи мечове върху изпадналата в суеверен шок тълпа.

Хронистите от онова време срамежливо пишат, че княз Борис предал на смърт само 52 души от болярите, които особено бунтували народа против него1.

Дали обаче е „предал на смърт само 52 души от болярите"?През същата 866 година княз Борис изпраща 106 въпроса до папа Николай I,

въпросите са загубени, но отговорите са запазени и от тях става съвсем ясно какви са били тези въпроси.

Ето какво отговоря папата на 17-тия Борисов въпрос:И тъй, разказвайки как сте възприели по Божия милост християнската вяра и

как сте накарали да се покръсти целият ви народ, как обаче ония, след като били покръстени, въстанали единодушно с голямо ожесточение против вас, като твърдели, че не сте им дали добър закон и искали да ви убият и да си поставят друг княз, и как вие сте тръгнали срещу тях и със съдействието на Божията сила сте ги надвили от мало до голямо и сте ги заловили със собствените си ръце, и как всичките им първенци и по-знатни хора с целия им род били избити с меч, а не толкова знатните и по-малко видните не са претърпели никакво зло - желаете да знаете относно ония, които са лишени от живот, дали имате грях поради тях.

Но това във всеки случай не е извършено без грях и не е могло да стане без вина от ваша страна, щом като поколението, което не е участвало в замисъла на своите родители и не е било изобличено, че е вдигнало оръжие против вас, а и е било изклано невинно заедно с виновните...

Обаче понеже вие сте съгрешили по-скоро от ревност към християнската вяра и от неведение, нежели от друг порок, вие получавате опрощение и милост по благоволението на Христос, щом последва от ваша страна покаяние.

Изклал е, значи, цели 52 болярски рода до девето коляно, заедно с жените и децата, че и пеленачетата...

Това били старите прабългарски родове, които участвали в създаването на държавата - те именно обвинявали Бориса, че е отстъпник от бащината чест и слава и чрез него България ще бъде поробена от ромеите2, защото за тях християнин значело ромей, а вече и славянин, и в покръстването виждали национално предателство, особено след като Борис демонстративно сменил ханската си титла със славянската титла княз.

Читателят си спомня мистериозната смърт на хан Крум - дето се казва, убили го човека за нищо, само заради това, че сменил дрехите им с аварски и че дал на двама славянски князе да пият наравно с прабългарските боили от черепа на Никифор; сега нямало нужда от мистика - Борис сменял не дрехите им, сменял бога им и не ставало дума за равенство, а за предимство на славяните - и прабългарските боили открито се вдигнали на бунт с ясна и категорична цел: да убият княз Борис и да си изберат нов хан, който ще върне бога им и ще се подчинява на техните интереси.

Въпросът бил на живот и смърт - и Борис потушил безпощадно бунта. Но освен страха, трябвало да има и поука, а и пример за подражание.

Другите, които не били посечени веднага след бунта, били натикани в тъмница и след време трябвало да се покаят публично - за назидание.

В преддверието на базиликата в Плиска, която Борис построил веднага след покръстването, и сега може да се види от едната страна купела за светена вода, от

1 Из „Бертинските летописи", които описват събития от 741 до 882 г.2 Ако не греша, пак Хинкмар - продължител на „Бертинските летописи".

83

другата - кръгъл камък, до него кладенец - не се ли потопиш в купела да се покръстиш, тръшват те върху лобния камък, палачът отсича главата ти - не само твоята, но и главите на цялото ти домочадие - и ги хвърля в кладенеца.

По пода край лобния камък има грижливо издълбани улейчета за изтичане на кръвта...

Борис избил не само личните си врагове, своите кандидат убийци - той унищожил прабългарската аристокрация и разчистил пътя на славяните към властта.

След това покръстването на народа тръгнало с бързи крачки, безропотно и мълчаливо.

По такъв жесток начин християнството е налагано само в Америка от испанските конквистадори, но там палачите са били чужденци, а при нас брат е убивал брата си, баща - сина си, син - баща си и майка си... в името на най-човечния бог.

Да оставим настрана неговия непостижим за озверялото човечество възглас: „Да обичаме враговете си!", но това бе единственият бог, който даваше на човека свободата да избира - да вярва или да не вярва.

Последователите на Христос коригираха своя бог - замениха свободата с насилие: трябва да вярваш или ще умреш! - и ако си говорим сериозно: те са истинските антихристи.

А отговорът на всяко насилие е омразата. Тя затихва през вековете, но от засъхналата кръв поникват бурените на присмеха, а бурените нямат нужда от поливане, те лесно задушават крехките цветенца на вярата.

На това, мисля, се дължи прословутото ни неверие и отдавнашната ни непочтителност към служителите на християнската вяра.

Нали духовници ни дадоха буквите - Кирил и Методий, и Климент, нали най-добрите ни стари писатели - Черноризец Храбър, Йоан Екзарх, Константин Преславски - са също духовници, духовници съхраниха езика ни и самосъзнанието ни през петвековното турско робство, духовници са сърцето на нашето Възраждане, което съживи народа ни - като се почне от Паисий и се стигне до дякона Левски - и народът ни би трябвало да се прекланя пред своите духовници будители, а защо не е така?

Черната сянка на черните раса отпреди 11 века засенчва в народната памет и доброто, сторено от нашите духовници.

Папата опростил на Борис този грях, понеже бил съгрешил „от ревност към християнската вяра", но самият Борис не си простил - денем се явявал пред народа в царски одежди, а нощем, облечен в груба монашеска власеница, влизал тайно в базиликата (там, дето бил изклал непокорните боили и невинните младенци) и прострян върху пода на храма, прекарвал нощта в молитви, сълзи и ридания - това е двойственият образ на този наш княз, нарисуван милостиво от германския игумен Регинон1.

Тежък се оказал кръстът на Христос.

1 Регинон (умрял 915 г.), игумен на Прюмския манастир в Лотарингия, автор на „Хроника".

84

865-889

ГЛАВА IX

В началото бе словото

Константин-Кирил Философ, Методий, Климент и Наум

Княз Борис унищожил враговете си вътре в държавата, но едно от техните обвинения се оказало пророческо - външните врагове възтържествували: византийските свещеници, които покръствали народа, се разпореждали в България като във васална държава и към Борис - „духовния син на императора" - се отнасяли като към васал.

Скърцайки зъби, Борис за трети път се обърнал към патриарх Фотий с въпроса: какво става с обещаната му независима българска църква и с българския патриарх?

Вместо отговор получил от Фотий едно предълго писмо, което започвало така:Колкото пъти получим въжделените и обични писма от духовния син на нашия

свят император - поставения от Бога владетел на България, всякога се възпламеняваме духом и се възбуждаме да прославяме Всеблагия Бог и Спасителя наш не само защото приемаме писма от твърде обичан и въжделен син и се научаваме от тях за богодаруваното му здраве, ако и това да е достатъчно, за да изпълни с радост и веселие една любеща Бога и добродетелна душа, но и затова, че във всяко писмо виждаме да се забелязва преуспяване в добродетел, напредване в благочестие, грижа за душевно спасение, изпросване на молитви, разположение, насочено към отвъдния свят, човек, какъвто десницата на Владиката и Създателя от самото начало е създала и каквото се проявява в настоящия живот, но дано Бог, който те е украсил с тия подвизи и те подкрепя досега в тях, да те поддържа и съхранява до края на живота ти в същите и по-големи добродетели, за да бъдеш и за управлявания от богохранимата ти власт народ добър и незабравим пример за поука, на всички други народи - повод за спасение, обръщение и изправление, а за нас, смирените, вечна похвала.

По-нататьк Фотий давал наставления на Борис как да управлява България. (Любопитният читател може да прочете тези съвети на Фотий в притурката към тази глава.) Накрая питал:

- Как е поставената от Бога владетелка на България? Как са дъщерите и синовете на духовния син на императора? Как са канартикинът1 и вулиатарканът2? Как са шестимата велики боляри? Как са останалите вътрешни и външни боляри? Как е обикновеният народ?

За обещаната независима българска църква и за български патриарх нямало нито дума.

1 Канартикин - престолонаследник.2 Таркан - военен началник на провинция, вулиатаркан - вероятно главен таркан.

85

Духовният син на императора не издържал, писнало му византийците да го правят на глупак и през август 866 година изпратил пратеници до папата в Рим.

Папа Николай I само това и чакал. Устроил той голямо тържествено богослужение и възкликнал пред събралия се в базиликата римски народ:

- Когато отвсякъде ни измъчваха безпокойства, ето изведнъж ни известяват, че са пристигнали пратеници от българския крал. Де е оня, който би могъл да опише с каква радост и с какво ликуване сме изпълнени поради това, че узнахме за тяхното спасително и чудно покръстване и задето научихме, че те, макар телом да се намират далеч, но по вяра искат да са заедно с нас.

Българските пратеници предали на папата 106 въпроса от Борис, от въпросите ставало ясно, че българският владетел се отказва от цариградската църква и пита папата как да организира самостоятелната си българска църква и как може да се сдобие с патриарх.

Папата дал по-голяма надежда на Борис:- За вас - отговорил той - сега е по-прилично да искате не патриарх, а епископ

или архиепископ и той да не се назначава от никого другиго, освен от първосвещеника на престола на блажения Петър.

И папата веднага изпратил мисионери в България, чиято първа работа била да изгонят византийските свещеници и да изтръгнат бурените на заблудата, присадени от гърците в наивните и чисти български сърца, обявявайки, че покръстването е недействително, понеже е извършено от свещеници, ръкоположени от анатемосания Фотий.

Като разбрал това, Фотий изригнал:- О, помисъл и деяние, пълни с лукавство, завист и безбожие! Нямаше още две

години, откак тоя народ бе захванал да почита християнската вяра, когато мъже злочестиви и отвратителни, мъже из мрака пръкнали [сиреч: дошли от запад], те като светкавица или трус, или силна градушка, или, за да се изразя по-добре, като някой вампир се нахвърлиха против наскоро утвърдения в благочестие и новоустановен народ и с нозе и зъби, т.е. с примери от срамно поведение и с изопачени догмати, изпоядоха и изпотъпкаха възлюбения и новонасаден господен виноград. Защото те се изхитриха да развратят българите и да ги отстранят от правите и чисти догмати и от непорочната вяра.

И Фотий свикал в Константинопол църковен събор, на който свирепо анатемосал папа Николай I.

Било лятото на 867 година. Двамата владици обаче не успели да довършат двубоя си, защото няколко месеца след анатемата папата взел, че предал Богу дух - на 13 ноември, а само след десет дни, на 23 ноември, Фотий пък бил низвергнат от патриаршеския престол.

За всеки случай новият папа Адриан II анатемосал още веднъж Фотия...Така в средата на IX век България станала ябълката на раздора между Източно

православната и Римокатолическата църква. Но най-лошото все още предстояло...

Читателят сигурно с право се пита: а кой низвергна Фотия?Не знам дали си спомняш, читателю, онова 3-годишно дете арменче от Македония, дето

хан Крум го видя сред пленниците и му даде една чудно голяма ябълка - това момче на име Василий пораснало и станало мъж силен и огромен на ръст; запленена от селската му простота и наслаждавайки се на чрезмерната му мъжественост, богатата пелопонеска аристократка Данилеида го въвела в императорския двор и Василий успял да се издигне до честта да стане коняр на василевса; младият и луд по конете император Михаил III се сприятелил със своя чаровен коняр и успял да измести от сърцето му Данилеида, но тъй като не можел вече да търпи морализаторските упреци на майка си Теодора и безпрекословното опекунство на вуйчо си пълководеца Варда, изпратил майка си в манастир, а приятеля си Василий помолил да убие Варда.

86

Василий свършил тази работа и в знак на благодарност Михаил го направил свой съимператор.

Какво се е случило между тях една нощ в спалнята на императора, не мога да знам, но Василий заклал своя любим Михаил и сутринта на 24 септември 867 година се провъзгласил за император на Византия под името Василий I Македонец.

Разпрата между Фотий и папата била омръзнала на император Василий, затова той низвергнал Фотия, върнал на престола предишния патриарх - престарелия старец Игнатий, и потърсил помирение с Рим.

Новият пък папа Адриан II в продължение на цели две години все отлагал назначаването на архиепископ в България, все не одобрявал ту тоз, ту онзи кардинал, които Борис харесвал, най-накрая за подигравка изпратил в България един иподякон, някой си Силвестър, който какъв архиепископ щял да става, като нямал право дори да води самостоятелна църковна служба, и Борис го върнал скорострелно назад заедно с едно твърде неучтиво и дръзко писмо, което стреснало папата: когото пожелаеш, благочестивий княже, писал той на Борис, него ще ти назнача за архиепископ1 - обаче вече било късно. Благочестивият княз бил намислил друго театро, което скоро щяло да се разиграе в Константинопол.

През месец октомври на 869 година след Христа в Константинопол бил свикан VIII вселенски църковен събор, открит бил той от самия император Василий I Македонец; на този събор двамата легати на римския папа и патриарсите на Константинопол, Йерусалим, Антиохия и Александрия дружно анатемосали Фотия (за трети път!) и тъкмо да се прегърнат и да се разцелуват в края на последния ден на събора, когато изненадващо там се явили български пратеници и рекли:

- Българският княз, господин Михаил, като чу, че сте се събрали за ползата на светата Божия църква от разни страни на света по волята апостолска, много се зарадва и реши да попита: на коя църква трябва да се подчиняваме?

Папските легати били изненадани, че въобще се поставя такъв въпрос и отвърнали:

- На светата римска църква, разбира се, и на никоя друга трябва да се подчинявате, тъй като самият ваш господар Михаил се предаде на блажения княз на апостолите Петър заеднос цялото царство на своя народ.

Тук обаче православните патриарси задали един уж съвсем случаен въпрос на българите:

- Когато вие завзехте отечеството си, кажете: на чия власт беше подчинена тази земя, латински или гръцки свещеници там имаше?

- Ние завоювахме отечеството си с оръжие от властта на гърците - отговорили нашите - и там намерихме не латински, а гръцки свещеници.

Тогава патриарсите възкликнали уж изненадано:- Ами щом сте намерили там не латински, а гръцки свещеници, значи земята ви е

била под юрисдикцията на Константинополската патриаршия, следователно не латинските, а гръцките свещеници ще трябва да продължат да бъдат там, поради това ние отсъждаме отечеството ви отново да се върне към светата цариградска църква.2

Папските легати се развикали, че тая няма да я бъде, патриарсите пък се провикнали, че ще я бъде, и накрая, за да не се скарат окончателно, приели примирително решение: българската църква да бъде автономна с временно присъствие на византийски свещеници.

Няма съмнение, че тази сцена е била предварително замислена и режисирана от княз Борис и Василий I Македонец.

1 Из „Животописи на римските папи " от Анастасий Библиотекар (800-880), заемал висши длъжности към папския престол.2 Из протоколите на същия Анастасий Библиотекар.

87

Но княз Борис надхитрил императора: независимостта на българската църква била призната едновременно от Рим и от Константинопол, а тяхното съперничество гарантирало, че никоя от двете страни няма да може да наруши тази независимост.

И така, византийските свещеници дошли отново в България и първата им работа била да изгонят „с голям позор и безчестие" латинските свещеници и да изтръгнат бурените на заблудата, присадени от тях в наивните и чисти български сърца - и покръстили за трети път нещастните българи, а за архиепископ български бил посветен цариградският епископ Йосиф.

Папата толкова много се ядосал и от яд, или поради друга някаква Божия причина, взел, че скоро след това се поминал, на негово място дошъл сърдитият папа Йоан VIII, който веднага отправил ултиматум до константинополския патриарх Игнатий:

„Ако в течение на 30 дена ти не изведеш от пределите на българската държава всички, които ти или твоите епископи сте посветили в някой духовен сан, и ако не се откажеш сам от всяко църковно право над България, ще бъдеш лишен от святото тяло и драгоценната кръв на Господа наш Исуса Христа!" - сиреч: анатема!

От страх или поради друга някаква Божия причина патриарх Игнатий взел, че се поминал, и на негово място - кого, кого - императорът Василий I Македонец взел, че върнал на патриаршеския престол отново Фотия, нямало друг от него по-достоен.

Разгневеният папа Йоан VIII изпратил в Константинопол свой епископ, който връчил на Фотий и на императора ултиматум, в който ги заплашвал с анатема, ако не решат българския въпрос в полза на римската църква, но Фотий хич не се уплашил (трижди анатемосаният се бои от анатема, колкото мокрият от дъжд) и кротко посъветвал императора да арестува папския пратеник, което било веднага сторено.

Това окончателно вбесило светия отец и в 881-во лето Господне, навръх неделния ден на Христовото възкресение, от амвона на храма „Свети Петър" в Рим пред смълчания многохиляден народ римският папа Йоан VIII изрекъл гръмка и безвъзвратна анатема над Константинополския патриарх Фотий (горкият Фотий, това била четвъртата му анатема!), а заедно с него отлъчил от светото тяло на Христа цялото византийско църковно войнство - това трагическо разделение на вселенската християнска църква продължава и до наши дни. И цялата тази разпра станала заради България. Човек не знае да се гордее ли, да плаче ли?

След като анатемосал Фотия, папата написал на княз Борис следното писмо:„Драги сине, кой ви прелъсти, та не се покорявате ономува, комуто сте

преклонили врат? Моля ви, прочее, без бавене с разумна любов да върнете себе си и своя народ в лоното на светата ваша майка римската църква. Ако вие приемете каквито и да било тайнства от ония, които ние счетохме за отлъчени, явно ще е, че вие само привидно сте напуснали идолопоклонството не за да бъдете католици, а за да станете схизматици."

Дали папата е отлъчил и княз Борис - не е известно, но заплахата е повече от ясна: схизматика (сиреч отстъпника) го чака анатема.

Сега, след 12 века, може дълго да се разсъждава и да се спори - правилно ли е постъпил княз Борис и нямаше ли да е по-добре за България, ако се беше върнала в лоното на римската църква, нямаше ли тогава да имаме съвсем друга историческа съдба?

А каква съдба щяхме да имаме, ако бяхме запазили езическата си вяра - нямаше ли, вместо да подражаваме на Византия, да създадем уникална култура, уникална за света цивилизация?

Защото всяко езичество е различно и оригинално, а християнството унифицира културите на европейските народи - католицизмът по един калъп, православието по друг - цели 15 века навсякъде едно и също!

И трябваше да дойде Ренесансът - който не е нищо друго освен бунт срещу християнската унификация, подтикнат от спомена за умъртвената Античност, сиреч от

88

спомена за езичеството; Ренесансът не е нищо друго освен връщане към свободомислието на езичеството - и чак тогава ще се родят Леонардо и Микеланджело, Сервантес и Шекспир, Вивалди и Бах.

А може би ние щяхме да избегнем тази пагубна унификация? Защото, както ще видим след малко, за последвалите 5 века след покръстването ние не сме създали нищо значимо, нищо оригинално - нито в литературата, нито в архитектурата, живописта и музиката, или ако сме създали нещо ценно, то се губи под дебелата сянка на Константинопол...

Крив или прав - за себе си обаче Борис е постъпил правилно, защото бързо е разбрал, че ако България остане езическа, той ще трябва да преклони глава пред прабългарската аристокрация, ако се върне в лоното на светата майка римската църква - ще трябва да преклони врат пред папата, както всички други европейски монарси; наопаки: православната църква била подчинена на светската власт и освещавала неограничената власт на монарха като дадена му от Бога - а княз Борис това искал. И го постигнал.

След като избил голяма част от прабългарската аристокрация, която надигнала глава против него, въвеждайки християнството като задължителна вяра за всички, той нанесъл втори удар върху българското болярство, а третият окончателен удар предстоял: обявяването на славянския език за официален език в държавата.

Така само името й останало българско. Княз Борис бил слаб на бойното поле, но храбър в полето на мисълта и

проумявал, че независимостта на църквата, а и на държавата му, ще бъде формална, докато в църквите словото Божие се проповядва на гръцки език, а в държавата му се чете и пише на същия този гръцки език.

(Фактически официалният език в езическа България бил гръцкият - всички надписи по колони, печати и пръстени, като се почне от надписите край Мадарския конник и се стигне до Омуртаговата колона в Търново с онова чудно „човек и добре да живее - умира", а и всички договори и документи са писани на гръцки.)

Провидението му дошло на помощ.Сега ще трябва да се върнем половин век назад.През 827 година се родил най-малкият от седемте сина на солунския военачалник

Лъв, нарекли го Константин; 14-годишен Константин отишъл да учи в Константинополския университет, в тъй наречената Магнаурска академия.

Константинополският университет, наричан в началото Теодосиево висше училище, а по-късно Магнаурска школа или академия, бил основан през 425 година по времето на император Теодосий II от жена му Атенаида - жена с антично образование, почитаща еднакво както езическите богове, така и Христа, която с еднакъв плам пишела светски стихове и религиозни псалми.

При основаването на университета там преподавали 10 гръцки и 10 латински професори по граматика, 5-ма гръцки и 3-ма латински професори - по реторика, 1 гръцки професор по философия и 2-ма латински - по право.

По-късно, наред с богословие и философия, в Магнаурската академия се изучавали астрономия, геометрия, аритметика, музика, филология и литература, там преподавали знаменитият изобретател на механични съоръжения Лъв Математик и бъдещият патриарх - философът Фотий.

В Константинополския университет е учил българският хан Кубрат в края на VI век, по-късно там учи и бъдещият български цар Симеон Велики - от 878 до 887.

Университетът в Константинопол обаче не бил единствен. Имало висша школа в Александрия, където се четели лекции по математика, астрономия и медицина, Антиохия била прочута с висшата си школа по реторика, Атина - с висшата си школа по граматика и философия, а школата в Бейрут - с преподаването на юридически науки; освен в тези градове, висши школи имало в Ефес, в Кесария, Газа, в Кизик и Анкира.

Още по-удивително е, че в почти всички градове и дори в някои села имало двустепенни училища: на седем години децата постъпвали в първоначалния отдел, където се учели да четат и да пишат, да смятат и да пеят, той траел три години; после постъпвали в по-горния отдел, където за 4 години получавали светско образование - изучавали граматика, реторика и

89

философия; в курса по граматика се запознавали със старите гръцки поети и историци, четели „Илиадата" и „Одисеята", Пиндар, Хезиод, Есхил, Еврипид, Херодот, Тукидид и Ксенофонт; изучавайки реториката - изкуството да се говори красиво, четели Демостен и Либаний; под философия тогава се разбирало изучаването не само на древните философи Аристотел, Платон, Прокъл, Амоний и др., а и изучаването на аритметика, геометрия, музика, астрономия, география, естествознание и история - тук се четели Евклид, Никомах, Питагор, Птоломей и прочие; наред с всички тези древни елински изкуства се изучавали и теософските догми на християнството, но това не замъглявало умовете, напротив - изостряло мисълта.

А в същото това време Западна Европа тънела в средновековния мрак на пълна безпросветност, благославяна от великия папа Григорий I (590-604), който твърдял, че „невежеството е майка на благочестието". Същият папа заплашвал с отлъчване галския епископ Дезидерий, пишейки му възмутено:

„До нас стигна известие, за което не можем да не си спомняме със срам, а именно, че ти си обучавал някого си по граматика! Известието за тази постъпка - че се занимавате с глупави светски науки, към които ние чувстваме голямо презрение, произведе върху нас много тежко впечатление и изпълни душата ни с мъка и печал."

Първият университет в Западна Европа ще бъде основан след повече от 6 века - през далечната 1058 година в Болоня, в Оксфорд - през 1168 година, в Кеймбридж през 1209, в Париж през 1215, в Прага през 1348, в Хайделберг през 1386, в Лайпциг - след 10 века, през 1409 година.

Константин изучил до съвършенство Омира и геометрията, диалектиката и всички философски науки, а освен тях реторика и аритметика, и астрономия, и музика, и всички други елински изкуства1; след като завършил университета, започнал да преподава там философия и макар още много млад, 25-26 годишен, бил прочут като мъж изключително ерудиран и умен, полиглот, владеещ неизвестно колко езика (за три месеца в Херсон научил арамейски, на който говорел Исус), бил блестящ познавач на античните философи, поради което го наричали Константин Философ, и - което се ценяло навремето извънредно много - бил ненадминат полемист и оратор.

Прескачам тук неговите мисии в страната на сарацините, на хазарите и на аланите и неговите прочути диспути с ислямските и с юдейските проповедници, за да съсредоточим вниманието си върху друга една мисия, която решава нашата по-нататъшна съдба.

След завръщането си от страната на сарацините за всеобща почуда прочутият Константин Философ, на когото вещаели блестяща държавна кариера, напуска суетата на светския живот, замонашва се и се усамотява в манастира „Свети Полихрон", някъде край Мраморно море, из пущинаците на Мала Азия, където се намирал и брат му Методий.

Там, според свидетелството на Черноризец Храбър, през 855 година двамата братя успели да съставят славянската азбука - глаголицата, и започнали да превеждат Светото писание; тогава - преди 1150 години - за пръв път те изрекли и написали на славянски език „В началото бе словото" - и тези думи се оказаха пророчески за нашата по-нататъшна история.

Когато през 862 година Ростислав, князът на Великоморавия, писал до императора на Византия:

„Ние се отказахме от езичеството и приехме християнството, но нямаме такъв учител, който да ни обясни на наш език истинската християнска вяра, затова, господарю, изпрати ни такъв учител!" - тогавашният император Михаил III (когото Василий Македонец, както знаем, вече закла в спалнята му) извикал двамата братя и рекъл на Константин, който му бил учител по философия в Магнаурската академия:

- Философе, зная, че си уморен, но ти трябва да отидеш там, освен тебе никой не може да свърши тази работа.

А Фотий, който пък бил учител на Константин в Магнаурската академия, но вече

1 Из „Пространното житие на Константин-Кирил Философ".

90

бил станал патриарх, добавил:- Вие с Методий сте солунци, а всички в Солун говорят чисто славянски, така че

вземайте си азбуката и заминавайте за Моравия.Няма нищо безкористно на тоя свят. Славянската азбука била плод на

парадоксален компромис:Византийската империя била обградена от славяни и императорът далновидно

поръчал на Кирил и Методий да създадат азбука за славяните, за да може чрез нея Византия по-бързо да разпространи сред тях християнството, а заедно с него и своето духовно, а и политическо влияние и постепенно да ги асимилира.

(Друг е въпросът, че княз Борис превърнал същата тази азбука в оръжие срещу византийското влияние, в щит на националната ни независимост, но това ще го видим по-нататък.)

Изпращайки самите създатели на славянската азбука в Моравия, Михаил III имал конкретна цел: да привлече на своя страна Ростислав и да откъсне Великоморавия от влиянието на римската църква.

Че това е било така - най-добре разбрал римският папа. Ростислав посрещнал с почести солунските братя и веднага изгонил от Моравия католическото духовенство, а то тутакси обвинило братята в ерес, понеже проповядвайки на славянски, те нарушавали свещеното триезичие - според тогавашния канон словото Божие можело да се проповядва само на три езика: на латински, на гръцки и на еврейски.

През есента на 867 година противниците на славянския език призовали братята на публичен диспут във Венеция, но Константин Философ ги сразил, като им рекъл:

- Не пада ли еднакво дъжд за всички? Слънцето също не грее ли за всички? Не дишаме ли всички еднакво въздух? Как вие не се срамувате, като определяте само три езика, а искате всички други племена и народи да бъдат слепи и глухи? Кажете ми: дали смятате Бог за безсилен, та не може да даде на всеки народ език, достоен за Божиите уши, или го смятате за завистлив, та не иска да го даде?1

В онези години кой би посмял да каже, че Бог е безсилен или завистлив?От Венеция Константин и Методий се запътили към Константинопол - дали са

били решили да си ходят или отивали там да се съветват с императора Михаил III и с патриарх Фотий какво да правят по-нататък, не ни е известно, но на тях безспорно им станало известно, че Михаил III бил заклан в спалнята си и че Фотий е низвергнат от патриаршеския престол.

Ако за Константин и Методий тази новина била повече от тревожна и те справедливо си помислили: дали не е прекален риск да се връщат в Константинопол? - то вестта за низвержението на Фотий прозвучала като ангелска песен в ушите на папата и той веднага проводил пратеници да поканят прочутия ученик на Фотий - Константин Философ - да отиде при него в Рим.

За братята това била благоприятна покана. Те пристигнали във вечния град в началото на 868 година и - о, чудо: папата не само ги посрещнал тържествено пред входа на катедралния храм, не само че не обвинил братята за „еретическото нарушение на триезичното", но той благослови тяхното учение, като положи славянските книги върху олтара на храма „Се. апостол Петър" и посвети Методия в духовен сан.

Имаше обаче мнозина други, които хулеха славянските книги, като казваха, че никой народ не може да има своя писменост освен евреите, гърците и латинците - понеже на тези три езика бил надписът на Пилат, поставен над кръста Господен: ТОЗИ Е ИСУС, ЦАРЯТ ЮДЕЙСКИ.

Но папата ги прокле, като ги нарече триезични пилатовци!, след което отслужиха на славянски език служба в черквата на светия апостол Петър, на другия ден служиха в черквата на се. Петронила, на третия ден в черквата на се. Андрея, а 1 Из „Пространното житие на Константин-Кирил Философ".

91

оттам пък - в черквата на великия вселенски учител апостол Павел, и цяла нощ служиха, славословейки на славянски1 - и така в продължение на пет дни из римските църкви звучала славянска реч, а камбаните из цяла Европа известявали на света, че един нов народ е извоювал правото си да разговаря с Бога на своя език.

Ехото на тези камбани ще пробуди народите на Западна Европа чак след 7 века - чак през XVI век там ще започне Реформацията и битката на Лутер, Калвин и Мюнцер за национална църква, чак тогава там ще започнат да превеждат Библията и чак тогава там народите ще започнат да се борят за правото си да водят богослуженията не на латински, а на своя роден език - след 7 века!

Междувременно, изтощен от словесни битки, Константин се поболял, приел монашески чин и името Кирил, скоро след това починал - било 14 февруари 869 година - и бил погребан с необикновени почести в църквата „Сан Клементе", където е гробът му и досега.

Папата задържал при себе си Методия още цели две години, защото през това време в Константинопол се провеждал оня Вселенски събор, на който неочаквано се явили българските пратеници и лицемерно попитали на коя църква трябвало да се подчиняват, след което латинските свещеници били изгонени от България „с голям позор и безчестие".

Тогава папата решил да действа по византийски: за да бъде верен на римската църква и да провежда нейната политика, той лично ръкоположил Методия за епископ и го пратил в Панония, която се оглеждала към Константинопол...

Оттук нататък започват патилата на горкия Методий. Тъкмо въвел в Панония славянско богослужение, немските епископи издебнали момента, когато папа Адриан II умрял, обвинили Методия в посегателство върху техните енории, на бърза ръка го осъдили и го натикали в затвора.

Следващият папа Йоан VIII научил за тая работа чак след две години и написал до епископ Хермерих такова писмо, от което ти настръхват косите:

„Ние вярваме, че само извор на сълзи може да бъде достатъчен, за да оплаче твоето безобразие. Наистина, чия жестокост, да не кажем на епископ, но на какъвто и да било светски човек, а дори и на тиранин, или чия зверска свирепост не надхвърли и не надмина със своята дързост, като подложи нашия брат и съепископ Методий на затворнически наказания, като най-сурово и безчовечно го осъди да стои продължително време под открито небе на зимен студ и дъждове, като го отдели от повереното му ръководство на църквата и като достигна до безумието да го довлекат на епископски събор и да го биеш с конски бич?"

Битият с конски бич на епископския събор епископ Методий бил освободен от затвора и папата го повишил в сан архиепископ, този път на Моравия.

Но странно: само след година, тъкмо успял да научи на славянска писменост своите стотина-двеста ученика и с тяхна помощ довършил превода на Библията, Методий получил от същия папа строго писмо:

„Чуваме, че служиш литургиите си на варварски, т.е. на славянски език, поради което с наше писмо, изпратено до теб чрез анконския епископ Павел, ти забранихме да отслужваш божествените служби на този език, а на латински или на гръцки, както служи божията църква, проникнала из целия свят."

Методи обаче явно и след това писмо се направил на ударен и продължил да служи на славянски, защото след 5 години следващият папа Стефан V пише гневно до Светополк, наследника на Ростислав:

„Литургиите и свещените служби, които този Методий беше почнал да отслужва на славянски език, ако и да беше дал клетва по времето на моя

1 Из „Пространното житие на Константин-Кирил Философ".

92

предшественик, че не ще ги отслужва повече на славянски език, а продължава да ги отслужва, затова с цялата си апостолическа власт напълно забранявам да се отслужват литургиите и свещените служби по какъвто и да е начин на този език!"

Това не стигало, но немските епископи успели да внушат на Светополк, че Методий и неговите ученици готвели заговор против него.

Методий имал щастието да умре (на 6 април 885 година) няколко дни преди писмото на папата да стигне до Светополк и целият гняв на младия моравски владетел се стоварил върху учениците му: те били изловени като престъпници и продадени в робство на търговци евреи.

Ако отидеш, читателю, в Словакия, където е било Моравското княжество, влез в която срещнеш църква и с удивление ще видиш на централно място голяма икона на светите братя Кирил и Методий. Минали са оттогава десетки векове, азбуката им отдавна е забравена, православната религия е сменена с католическа, но въпреки това споменът за братята, особено за Методий, не умира.

Успели да избягат петима: Горазд, Наум, Климент, Ангеларий и Сава. Сковали си саморъчен сал от греди и дъски и през нощта се пуснали с него надолу по мътните води на Дунава.

Денем се криели из храсталаците край брега, нощем плавали надолу, надолу... докато стигнали до Белград, днешната столица на Сърбия - тогава това било крепост във вътрешността на България. Българският началник на крепостта ги изслушал внимателно и веднага ги изпратил на княз Борис.

Ето това бил дарът на провидението, за което стана дума. Изминали били цели 15 години, откакто в България шетали византийски свещеници и проповядвали на народа словото божие на непонятния и омразен гръцки език, 15 години княз Борис се чудел как да замени византийците с български свещеници, да замени гръцкия език със славянски - само така българската църква щяла да стане наистина българска, но славянският език нямал своя писменост, нямало славянски книги, нямало грамотни хора, които да проповядват на славянски език, затова бил изпратил 14-годишния си син Симеон да учи в Константинополския университет, в Магнаурската академия, където той междувременно се замонашил, та като се върне, да оглави българската църква, но дотогава имало много време, а и една лястовица пролет не прави...

И изведнъж - като паднали от небето - се явили учениците на Методий!Борис ги посрещнал с невъздържана радост и ликуване, по цели нощи беседвал с

тях - те носели със себе си новата славянска писменост и били готови, не - те жадували още на другия ден да започнат да превеждат светите книги и да проповядват в българските църкви на славянобългарски език.

Петима души, разбира се, доникъде не стигали - първо трябвало да се открият славянски училища.

Наум и Ангеларий основали своята славянобългарска школа в манастира „Св. Пантелеймон" край река Тича срещу Преслав, в нея се занимавали преди всичко с превод на Светите писания и други църковни книги, Ангеларий обаче скоро починал;

Горазд и Сава отишли в най-отдалечения край на България - в днешна Албания, на самия бряг на Адриатическо море, за тяхната по-нататъшна съдба се знае малко; Климент заминал в родния си край - в земите на днешна Македония, и основал славянобългарско училище в град Девол.

Това училище имало два отдела: за деца и за възрастни. Децата се учели на четмо и писмо, а възрастните се готвели да станат народни учители или свещеници, или и двете неща едновременно.

Климент едновременно преподавал и пишел книги. Той, понеже „пишел не само денем, но и нощем", пръв, изглежда, е изпитал на свой гръб колко трудно се изписват

93

сложните букви на глаголицата, и решил да опрости буквите - така, казват, „изобретил други форми на буквите" и в чест на своя учител Константин-Кирил Философ нарекъл новата азбука кирилица.

Напоследък обаче археолозите откриха край Плиска и село Равна надписи, които показват, че на кирилица тук са писали много преди Климент в Девол, така че по-вероятно е кирилицата да е била създадена в Преславската школа - от Наум или от някой друг от учениците му.

(На свети Наум не му върви - той е все в сянката на приятеля си Климент, всичко велико се приписва на Климент, Климент, както ще видим, става даже епископ, а Наум цял живот си остава прост презвитер - ефрейтор в армията Христова...)

Но както и да е, важното е, че на тази азбука пишем и до ден днешен.

Мнозина ще се запитат: щом Климент (или Наум, или някой друг) е създал азбуката, която е жива и до днес, на която пишем не само ние, но и още 300 милиона души по света, защо считаме Константин-Кирил Философ за създател на славянската азбука, след като неговата глаголица е мъртва и почти не е използвана?

Тогавашният наш славянобългарски език е имал щастието да бъде един от най-богатите, най-многозвучни езици на света (сега има нещастието да е един от най-бедните). Съдейки по глаголицата и по кирилицата, той е имал 26 съгласни (почти колкото в арабския) и 18 гласни (5 е-та, 5 о-та, 4 и-та), всичко 42-44 звука.

За сравнение - гръцкият език има само 7 гласни и 17 съгласни (и гласните, и съгласните са с по десет по-малко!), толкова има и латинският.

Всичките тези звуци на тогавашния наш език не са могли да се изпишат нито с гръцките, нито с латинските букви - в тях нямало букви за 20 славянски звука! (Затова не са и правени такива опити - до 885 година надписите по мраморните колони и край Мадарския конник са писани на гръцки език с гръцки букви.)

Да чуеш многозвучието на езика, да различиш един звук от друг, да го дефинираш точно - освен съвършено познаване на езика, за тази работа е нужна и гениалност. Точно това е свършил Константин-Кирил Философ. Да изобретиш буквени знаци на звуците е много по-лесна и формална работа.

Климент (или Наум, или някой друг) само е заменил буквените знаци на глаголицата с други буквени знаци, ако си говорим честно, половината са взети направо от гръцката азбука, но това е без особено значение, важното е, че са били запазени всичките звуци на славянобългарския език, „чути" от Кирил.

Днес българският език има 30 буквени знака, изхвърлени са 14, десет (10) от които - гласни. Няма ги - просто сме ги изяли. Аз не знам друг народ така канибалски да се е отнесъл към своя език.

Много ни помогнаха и учените езиковеди със своите реформи. Намеренията им вероятно са били благородни - да опростят правописа (изхвърляйки една след друга „излишните" букви или буквите, изразяващи приблизително близки звукове), да направят писмеността по-демократична, общодостъпна и лесна, без да подозират, че по този начин опростяват самия език. Защото писмеността постепенно започва да диктува изговора.

И какъв е резултатът?Как да произнасяме четат - четАт или четЪт? Вървят - вървЯт или вървЙЪт? А

депутатите в Народното събрание спЯт, спЪт, спАт или спЙЪт?Едно време ни казваха, че учителите щели да ни научат кое как се произнася, макар че

се пише другояче. Сега вече няма кой да научи учителите. Пълен хаос!

Междувременно някакви си византийски търговци видели на тържището във Венеция оковани във вериги няколко интелигентни момчета, продавали ги като роби, оказало се, че те били онези ученици на Методий, които не успели да избягат от Моравия, византийците ги откупили от евреите роботърговци и ги завели в Константинопол; като разбрал що за хора са, император Василий I Македонец веднага ги изпратил като дар на княз Борис (не бил забравил Василий ябълката, която му подарил преди 70 години българският хан Крум!),

Борис посрещнал и тях най-тържествено и ги проводил на Наум в Преславския манастир - да превеждат там светите книги.

94

През същата 886 година извикал и сина си Симеон от Константинопол, Симеон се завърнал, облякъл расото и заминал при Наум, за да се включи във великото дело: България се нуждаела от книги на своя език!

Неочаквано през 889 година княз Борис свалил короната и царската мантия, предал ги на първородния си син Расате-Владимир, подстригал се за монах, наметнал черното расо и отишъл в Преславския манастир при Наум.

95

Притурка към глава IX

Съветите на Фотий

Четиво забранено за днешни държавници –иначе, горко им, могат да станат свестни

Патриарх Фотий написал в едно писмо до княз Борис наставления как да управлява България. Съблазнявам се да препиша накратко тук някои от тях, та ако съвсем случайно някой наш държавник пренебрегне забраната и разгърне тази книга - тези съвети да са му от полза, макар че това е малко вероятно, защото нашите държавници не си губят времето да четат и сигурно трудът ми ще отиде на вятъра, но нейсе.

Ето ги съветите:Колкото и за умен да се мислиш, не избягвай беседите с хора

по-умни от теб;управлявай, уповавайки се не на тиранство, а на

благосклонността на поданиците си - това е по-здрава опора на властта, отколкото страхът;

прави разлика между обич и страх: които обичат, не се боят, а които се страхуват - не обичат;

служи си с жива реч, тя често притъпява острието на копието;обкръжавай се с хора добри, а не развратни, за да не мислят,

че и ти си такъв;не бъди бърз в свързването с приятели и подбирай такива,

които казват неща истински, а не само приятни и ласкателни;хвали приятелите си в тяхно отсъствие, за да не изпаднеш в

ласкателство;назначавай за началници хора справедливи и богати с

добродетели, но само след като узнаеш дали са такива и в частния си живот - и чак тогава ги прави съучастници във властта;

пази се от прибързани и обидни думи, а също от подигравки - те нанасят сърдечна рана на осеяните и ги излагат на презрение;

помни добрините, които си получил, забравяй добрините, които си сторил;

награждавай бързо достойните за награда и се радвай, а наказвай виновните бавно и скърбейки;

бъди неумолим към ония, които пакостят на другите и на общото, а състрадателен към ония, които грешат спрямо тебе лично;

не наказвай в гнева си, той е сляп и не прави разлика между добро и зло;

своите злополуки понасяй доблестно, чуждите - със скръб;не злоупотребявай с властта като простираш ръка към

чуждото;не се предавай на пиянство и разкош, защото те са гибел за

държавата;избягвай завистта като тежка за всяка душа болест;не си служи с измама, тя е самопризнание за слабост;

96

отбягвай да се вглеждаш във всяка жена като от остра и смъртоносна за душата стрела;

пази се от предателство, това е най-голямото злодеяние;пази се от прекалени обещания, те не вдъхват доверие;не бъди надменен, но и не говори позорно и низко в угода на

множеството;не върши нищо беззаконно в угода дори на приятелите си;не очаквай отплата за направени добрини, но не отлагай

благодеянията си и отбягвай благодеяния, наполовина сторени;не натяквай за сторени от тебе благодеяния или за сторени

на теб злочестини;не се възгордявай в дни на благополучие, но и не унивай в

дни на злополука - и двете неща са срамотии;ако паднеш - нека падането ти послужи за урок да не падаш.

889-912

ГЛАВА Х

Златният век

Княз Расате-Владимир, цар Симеон Велики

Да се откаже някой сам и доброволно от властта - това е първият и единствен случай в нашата хилядолетна история. Много са тълкуванията - защо княз Борис-Михаил слиза от трона, навлича черното расо и отива в манастир - и то в апогея на своята сила и слава?

Поради старост? Да, бил е над 60-годишен, почетна възраст, особено за ония времена, но от световната история знаем, че старците са най-лакоми за власт и само смъртта може да изтръгне жезъла на властта от ръцете им.

Поради болест? Но той живее още 18 години и живее не като болен и стар човек, живее живо и страстно и успява през това време да извърши, както ще видим след малко, най-решителните си и най-страшните си дела.

Поради угризения на съвестта? Възможно е. И най-стоманената съвест не би могла да остане спокойна след безмислостните убийства и е възможно да е отишъл в манастирската обител да търси там покаяние и опрощение от Бога, заради когото е

97

извършил тези убийства.Спомнете си какво пише неговият съвременник, германският игумен Регинон:

денем се явявал пред народа в царски одежди, а нощем, облечен в груба монашеска власеница, влизал тайно в базиликата (там, дето бил изклал непокорните боили и невинните младенци) и прострян върху пода на храма, прекарвал нощта в молитви, сълзи и ридания.

А може би е счел - нещо невероятно за държавник! - че духовните дела са по-важни от държавните и е отишъл неслучайно в манастира „Св. Пантелеймон" край Преслав, където Наум и учениците му пишели първите български книги?

Тъй или иначе, покаяник или болник, изкуфял старец или ясновидец, княз Борис продължил да преследва безмилостно своята главна цел: създаването на независима българска църква, на българска книжнина, на българска култура - само това можело да осигури независимостта и по-нататъшния напредък на държавата, само това можело да я измъкне изпод сянката на Византия, само това можело да я направи съперник на другите държави в Европа и по света. (Де да можеха да проумеят това и днешните наши държавници!)

Денем Борис се въртял радостно около скрибуцащите пера на Наумовите ученици, които преписвали славянските книги, а вечер влизал в манастирската църква, просвал се върху каменния под пред иконата на Исус и прекарвал нощта, както пише Регинон, „в молитви, сълзи и ридания". През една такава нощ в храма тихо влязъл монахът Симеон, коленичил до баща си и му пошепнал:

- Брат ми княз Владимир е поругал базиликата в Плиска.Борис примрял, но останал да лежи неподвижен върху пода.До Симеон отдавна стигали слухове за деянията на брат му - за това, че събрал в

тронната зала великите боили и на всеослушание се отрекъл от християнското си име Владимир и заповядал да го назовават с езическото му име хан Расате, че заповядал да рушат християнските храмове, че е подложил на гонение свещениците, а архиепископа Йосиф е хвърлил в тъмница...

Трудно се изкоренявала вярата в старите богове, особено когато се изкоренява с меч. Расате бил свидетел на заколенията в преддверието на базиликата в Плиска и това събудило в младото му сърце не обич, а омраза към Бога, заради когото се проливала кръвта дори на младенците и за да се подиграе с този Бог, повтарял издевателски Исусовите думи, че който не е с мене - е против мен и милост за такъв няма да има!

Страх витаеше из отечеството, обикаляше като вълчица около стените на Преславската обител, от страх, от страх младият поет Константин Преславски1 призоваваше към храброст:

Да славим Бога, без да се боим от княза,без да се страхуваме от велможите,дори да ни заплашват с гонение,дори да ни подложат на изтезания,ние пак без страх ще славим Бога!

Слухът за тези събития бе прелетял като черен гарван и отвъд пределите на отечеството, бе стигнал чак до ушите на немския крал Арнулф и неговият летописец Регинон бе записал в своите хроники, че поставеният от баща си за български княз Владимир прекарва времето си в пиянство, пиршества и разврат и с всички средства е започнал да възвръща новопокръстения народ към езическите обреди.

Само Борис оставаше глух за тези слухове. Много пъти се бе опитвал Симеон да каже всичко това на баща си, но той бе сляп в любовта си към първородния свой син -

1 Константин Преславски (IХ-Х в.) - ученик на Методий, автор на „Азбучна молитва", от 894 г. епископ на Велики Преслав

98

нали заради него преди години, когато Расате бе пленен от сърбите, бе рискувал честта си и живота си, като бе отишъл сам при княз Мутимир и на колене го бе молил да освободи сина му; за да повярва, старецът трябваше да бъде улучен в сърцето, а сърцето му е в базиликата, където бе извършил покръстването на народа си - хладнокръвно разсъждавал Симеон, ученикът на Фотий, и забил стрелата още по-дълбоко в сърцето на баща си, като рекъл:

- Превърнал е твоята базилика в конюшня.Борис лежал все така неподвижен и притихнал. Симеон забил стрелата още по-

надълбоко:- В олтара държал своя кон.Тогава монахът Борис-Михаил отлепил чело от каменния под и през трепкащия

от свещите мрак диво се взрял в лицето на Симеон:- Лъжеш!- Иди и виж - отвърнал спокойно Симеон и се прекръстил. - Ако лъжа, отсечи ми

главата.Като чул това - пише игуменът Регинон, - баща му, възпламенен от силен гняв,

свалил монашеската дреха, отново препасал военния пояс и меча, облякъл царските одежди и като взел със себе си верните на Бога, опълчил се срещу сина си, заловил го, избол му очите и го хвърлил в тъмницата.

Още не измил кръвта от ръцете си, княз Борис свикал в Преслав събор от цялото си царство - великите и малките боляри, целия духовен клир, представители на всички съсловия от всички области на държавата - такива народни събори се свиквали рядко, когато трябвало да се вземат особено важни за съдбата на държавата решения, съборът имал по-голяма власт от властта на монарха, такъв събор не бил свикван от времето на хан Сабин през 766 година, когато народът прогонил хана си с пумите: „ Чрез тебе България ще бъде поробена от ромеите!"; на сегашния събор народът трябвало да реши това, което Борис вече бил решил: че сваля от престола сина си Расате-Владимир и че възкачва на него по-малкия си син - монаха Симеон („Ако отстъпиш от Христа - извикал той в лицето му, - и теб те чака същото!”1); че пренася столицата на България от езическа Плиска в християнския Преслав и, което било най-важното: старият княз тържествено обявил, че от този ден нататък официален език и официална писменост в държавата, в църквите и училищата стават славянският език и новата славянска писменост.

По този начин България официално нарушила властващото в Европа триезичие и българският народ пръв сред другите народи си извоювал правото да разговаря с Бога на своя собствен език, а давайки на целия словенски род славянобългарската азбука (четвъртата по разпространение в света след латинската, китайската и арабската), на която след време ще пишат половин милиард души по планетата, с това България положила началото на една нова световна цивилизация - славянската цивилизация.

Случило се това през есента на 893 година.

Кирилица за чужденеца не значи нищо, в повечето случаи я смятат за руска азбука. За да стане ясно на света, че тази азбука е създадена от българи в България (за глаголицата може да има спор, но кирилицата е чисто българско дело) и на нея са написани първом българските книги още през IX век и че векове по-късно от нас са я взели руснаците и другите славянски народи, от тях пък други народи - нашите държавници трябва да изискват във всички европейски документи (оттам - в медиите) нашата азбука да се нарича българска азбука - както гръцката се нарича гръцка. Ние имаме право да се гордеем повече от гърците: на гръцки пишат само гърците - 10 милиона души, а с български букви пишат повече от 40 народа по света...

Не го ли направим, нищо чудно утре да ни кажат, че пишем с руски букви — като монголците, киргизите, бурятите и прочие...

1 Регинон.

99

Княз Борис-Михаил свалил отново короната и царските одежди, разпасал меча, наметнал пак монашеското расо и се запътил бавно към Преславската обител.

Когато приведената му фигура се загубила зад завоя на пътя, Симеон извикал пазача на тъмницата и изрекъл една-единствена дума:

- Расате.Пазачът го погледнал неразбиращо. Симеон не казал нито дума повече, само

бавно повдигнал ръце към врата си.- Разбрах - казал пазачът и същата нощ удушил Расате. После Симеон повикал при себе си светителя Климент, уважаван дори от

враговете, и като получил освещение от самата му външност, предложил го за епископ - пръв епископ на български език1, след което полека-лека, един подир друг, без много шум, но безвъзвратно гръцките свещеници били прогонени от българските църкви.

Това никак не се харесало на новия император Лъв VI, наречен (може би на майтап) Философ или Мъдрия, а по-справедливо би било да се нарече Безумния, защото, за да няма съперник по мъдрост, той низвергнал знаменития патриарх Фотий и го изпратил в заточение (горкият Фотий - два пъти низвергнат и четири пъти анатемосан - не може да се оплаче, че е живял скучно), а на негово място издигнал за патриарх 16-годишния си брат Стефан!

Този Лъв VI Философ по нищо не приличал на баща си Василий I Македонец - нито по осанка, нито по храброст, нито по благородство, бил дребнав, слабоволев, затова и надменен.

Като нямал куража открито да се противопостави на Симеон за изгонването на гръцките свещеници, той взел, че преместил българското тържище от Цариград в Солун, което ощетявало българските търговци, понеже не само ги отдалечавало от центъра на империята - от сърцето на търговията, но стоките им трябвало да пътуват двойно по-далече до Солун, а отгоре на всичко, там ги облагали с двойно по-голямо мито.

Симеон изпратил ултиматум на Лъв VI - да върне тържището в Константинопол, но той не го удостоил с никакъв отговор, тогава Симеон се разгневил и вдигнал оръжие против ромеите - пише Продължителят на Теофан2, а някои наши летописци пък пишат, че това била първата търговска война в средновековна Европа (няма как - все сме първи!).

Изплашеният Лъв VI събрал набързо оттук-оттам войска, поставил начело своята гвардия от наемници хазари и ги изпратил да възпрат българите, но Симеон разбил напълно тази сбирщина, като взел 120 000 пленници от войската и от околното население, а на най-храбрите от хазарите, които бидоха заловени, Симеон отсече ръцете и носовете и ги изпрати в Константинопол за срам на ромеите - пише друг летописец, Симеон Логотет, и продължава: Когато василевсът ги видя и се разгневи, изпрати Никита, наречен Склир, с ладия на река Дунав да даде дарове на главатаря на маджарите Арпад и да го подигне на война против Симеон.

Но понеже маджарите се страхували от водите на великата река, от Константинопол изпратили десетина кораба, които прехвърлили маджарите през реката, те връхлетели като кървава вихрушка в България, плячкосвали, палили и убивали,

Симеон веднага се втурнал към Дунава, но бил разбит от маджарите и едва успял да се укрие в крепостта Дръстър (днешна Силистра), маджарите заобиколили крепостта и разорявайки цяла Северна България, стигнали чак до Преслав, опожарили

1 Из „Пространното житие на се. Климент".2 Продължителят на Теофан - неизвестен летописец, продължил „Хронографията" на Теофан Изповедник, описва събитията от 813 до 961 г.

100

Преславската обител, но крепостта не могли да превземат и се върнали назад, отмъквайки хиляди пленници (които после продали на византийците); през това време византийската конница, начело с прочутия пълководец Никифор Фока, тръгнала към южната българска граница.

Не му провървяло на Симеон в началото, както и на баща му Борис - принуден бил да моли за мир.

Лъв VI Философ посрещнал тази молба с радост, защото арабите пък в този момент нападнали Византия откъм изток и пратил в Преслав патриция Лъв Магистър да преговаря със Симеон; този Лъв Магистър бил прочут със своите дипломатически мисии при двора на багдадския халифат, при татарския емир и при други арабски владетели, той поставил на Симеон едно единствено условие: да върне онези 120 000 византийски пленници.

Симеон не го удостоил дори с една дума, а заповядал веднага да го затворят в крепостта Мундрага над старото Мадарско капище и след седмица му изпратил там следното писмо, достойно за ученик на Фотий:

„По-миналата година твоят василевс се показа премного достоен за уважение, като ни съобщи за слънчевото затъмнение и времето му: той посочи не само месеца, седмицата и деня, часа и минутата, но така също и колко време ще трае това затъмнение. Казват, че той знае и много други неща за хода и движението на небесните тела. Ако това е истина, разбира се, той знае и за пленниците; и понеже знае, той би могъл да ти каже дали ние ще ги пуснем, или ще ги задържим. И тъй, нека ни обади едно от двете и ако познае нашата скрита мисъл, то като награда за предсказанието, Бог ми е свидетел, ще получиш пленниците. Здравей!"

Последвало още по-главозамайващо писмо, с което Симеон надминал учителя си Фотий:

„Никак не позна, о, магистре, бъдещето и тайната, като ни написа това, що си написал. А и твоят василевс, прочее, който се занимава с небесните движения, никак не знае бъдещето. Наистина имах наум, имах - Бог ми е свидетел! - да върна пленниците. Обаче няма да ги върна, тъй като ти не позна бъдещето и лъжливо помисли, че няма да ги върна. Здравей!"

Симеон просто печелел време. Защото истинската му скрита мисъл - още от времето, когато треперел, обсаден в крепостта Дръстър - била да убеди печенегите заедно с българите да нападнат маджарите.

Подаръците и в ония времена са били убедителни аргументи, а Симеон не жалел златото - и през пролетта на 896 година печенегите от североизток и българите от юг връхлетели върху маджарските станове в Бесарабия, настанало страшно клане, ударът бил толкова съдбоносен, че малцината останали живи маджари побягнали на запад и повече не се върнали насам, опустошили Моравия и Панония и се заселили в техните земи край Среден Дунав и Тиса, където са и досега.

Мъстта на Симеон била задоволена. Завърнал се той в Преслав горд с победата си и тържествуващ1, отишъл в крепостта при Лъв Магистър, пуснал го да си ходи, като му рекъл:

- Предай на своя василевс, че няма да подпиша никакъв мир, ако не получа всичките български пленници, които откупихте от маджарите!

Лъв VI Философ веднага се съгласил. Пленниците били разменени, сключено било примирие. Но това май не зарадвало Симеон. Той изведнъж заявил, че византийците не са му върнали всичките български пленници (прав или крив - не се знае) и без повече обяснения нахлул с цялата си войска във Византия.

Изненаданият Лъв VI Философ пренесъл с кораби източните си войски през

1 Йоан Скилица (XI в.), автор на „История", описваща събития от 811 до 1057 г., буквално преписана от Георги Кедрин (ХІ-ХІІ), достигнала до нас благодарение на този препис.

101

Босфора и ги хвърлил срещу българите. Битката се развихрила край позорния за нас Булгарофигон (Българското бягство) - така бе прекръстен, ако си спомняш, читателю, град Бурдизо през 814 година, след като Лъв V обърна в бягство войските на хан Омуртаг, този път Симеон върнал честта на българите - както пише кратко и ясно ромеят Симеон Логотет: Ромеите бяха победени и всички погинаха, но въпреки това името на града си останало Булгарофигон още цели 5 века, което ни подсказва, че позорът е по-траен от славата.

И така, след тази главоломна победа Симеон се отправил към Константинопол, който хипнотично привличал българските владетели в продължение на цели 1200 години.

Ромеите избягали в града - разправя арабският хронист ал-Табари1 - и затворили портите. Лъв VI Философ се качил на крепостната стена и го ударил на молба:

- Вашата религия е също като нашата - извикал той на Симеон. - Защо взаимно да се избиваме?

На което нашият човек отвърнал:- Тази страна (Византия?) е царство на моите бащи (браво бе, Симеоне!) и аз не

ще се изтегля оттук, докато един от двама ни не победи другия!Тогава Лъв VI Философ бил осенен от спасителна мисъл: отишъл на хиподрума,

където били затворени хиляди арабски пленници, раздал им оръжие, като им рекъл:- Ако прогоните българите, ще ви даря свободата!За свободата си човек прави чудеса - и арабите мюсюлмани, както изглежда, са

прогонили българите, след което на двамата победени противници - Лъв VI Философ и Симеон I Велики - не оставало нищо друго, освен тихомълком да сключат мир.

Този мир траял до края на Лъвовото царуване - цели 17 години. Един наш съвременен историк пише по този повод твърде остроумно:

Известията за времето между 896 и 913 са твърде оскъдни, поради спазването на мира.2 Сиреч: искаш ли да пишат за тебе - недей спазва мира, а прави войни!

И то си е така. Както казваше навремето лудият римски император Калигула:- Над моето управление е надвиснала опасност от забрава, понеже не се случи

никакво забележително всеобщо бедствие - нито глад или чума, нито пожари и земетресения, нито пък военни поражения - с какво да ме запомни историята?3

В случая обаче историята била изненадана. Защото точно тези скучни за летописците, тези оскъдни на известия 17 години влезли в страниците на българската история като най-бляскавата културна епоха на цялото ни средновековие - наричат тези години Златният век на България.

Симеон се върнал в Преслав и първата му работа била да възстанови разрушената от маджарите Преславска обител, където се помещавала първата славянобългарска школа на Наум.

Разширил манастирските постройки, построил работилници за живописците и пещи за печене на керамиката, превърнал монашеските килии в цивилизовани стаи за живеене и за писане, като нов Птолемей събрал всички божествени книги, с които палатите свои изпълнил4, повикал учениците на Наум и онези ученици на Методий, които били продадени в робство от Светополк, оградил се и с други учени хора и решил да направи в Преслав средище на изкуствата - като Магнаурската академия в Константинопол.

И столицата си Велики Преслав решил да направи съперник на Константинопол.

1 ал-Табари (839-932), автор на ,,Арабска хроника", живял в Багдад, поради свободолюбивите си възгледи обявен за еретик.2 Георги Бакалов.3 Из „Дванадесетте цезари" на Гай Светоний Транквил (70-140 г.).4 Из анонимната „Похвала за цар Симеон", Х век.

102

Ето как я описва през 910 година съвременникът на Симеон Йоан Екзарх5:Когато някой беден човек, при това чужденец, идвайки отдалече, стигне до

портите на царския двор, още щом го зърне, диви се и изпълнен с възхита пристъпва към вратите и моли да го пуснат.

А като влезе в самия дворец и види високите палати и църкви, украсени изобилно с камък, дърво и багри, вътре пък - с мрамор и мед, сребро и злато, толкова, че не знае с що да ги сравни, защото в своята страна не е виждал друго, освен сламени колиби - бедният, като че ще си изгуби ума, така се чуди!

Но ако му се случи пък да види царя, седнал в обшита с бисери мантия, със златна огърлица на шията и гривни на ръцете, с пурпурен пояс и препасан на бедрото златен меч, а от двете му страни седят боляри в златни огърлици и пояси и гривни, и ако, когато се върне, някой го попита, като рече: Какво видя там? - ще отговори:

- Не знам как да ви разкажа това, само вашите собствени очи биха могли да ви опишат тази красота.

Какво е останало от тази красота?Няма нищо по-отчайващо от нашите исторически развалини. Сред тревясалите, едва

показващи се изпод земята руини, стърчат жалките останки на Кръглата църква - някога тя била украсена отвътре и отвън със стенописи и скулптури, с рисувана керамика и стъкло, бронз и сребро, и много злато (затова я наричали Златната църква) - по блясък тя съперничела на Юстинияновата „Света София" в Константинопол. Но това е най-малкото.

Кръглата църква е уникална, никъде по света няма християнски храм с подобна архитектурна кръгова композиция. Космическите познания на прабългарите не били още забравени, строителната им традиция още не била умряла - Кръглата църква била земна проекция на видимата кръгла Вселена, 12-те колони в централното кръгло храмово помещение са проекции на 12-те зодиакални съзвездия, върху които се крепял полусферичният купол - проекция на полусферичния небосвод, а точно в центъра се издигал кръглият амвон - проекция на мистичната свръхточка, от която се изпращат посланията до Бога.

Църквите, дворците и всички други сгради в древен Преслав били построени от бял мрамор, от мрамора обаче се получавала много хубава вар, та след време, като запустял градът, съборили хората сградите, натрошили мраморните колони и фронтови, мраморните статуи и фризове, разните там лъвове и орли, светци и книжници, коне, бухали, лалета и лилии, древни ханове и князе, грифони и всичко, що било от мрамор - изкуството, историята превърнали в проста вар! -варосвали си с нея потомците къщите и дуварите, а сега археолозите се ровят край старите варници и събират парченца изрисувана керамика, която не се е разтопила в пещите - това е, което е останало...

Можем само да фантазираме по натрошените парчета които археолозите старателно събират из руините, какво е представлявала Преславската рисувана керамика, тайната за нейната изработка са донесли прабългарите от своите стари азиатски отечества - вгледайте се в очите на св. Теодор от полузапазената керамична икона, помислете си за минута: а какво е представлявала една цяла църква или един дворец, украсен изцяло с такива образи? - и може спокойно да си поплачете... Можем да плачем и за унищожената каменна пластика - тук-там изравяме по някой лотосов цвят, някой олющен капител или някоя тъжна лъвска глава...

Понеже Златният век съвпада по време с появата на новата славянобългарска писменост, обикновено той се свързва с разцвета преди всичко на българската книжнина, на литературата. Но точно тук са големите съмнения.

Константин Преславски е прав, като казва:

Голи са без книги всички народи, мъртва е безкнижната душа, ненапоявана от божия дъжд на буквите.

5 Йоан Екзарх (1Х-Х в.), автор на „Шестоднев".

103

Какво представляват обаче книгите, които се пишат по време на Златния век? Това са все преводи, подражания или компилации на византийски черковни книги, в които, както казва Пенчо Славейков, няма нищо българско, освен азбуката.

Проблясват тук-там оригинални редове в „Шестоднева" на Йоан Екзарх, в полемичния трактат на Черноризец Храбър „За буквите" и в гневната „Беседа против богомилите" на презвитер Козма, но без да се грижат за новите потреби на своето време, писателите ревностно повтарят по-предишни християнски и езически мисли, усвояват техните книжовни похвати и заключват духа си в едно неподвижно черчеве - пише безмилостно и Александър Теодоров-Балан.

Тази уж духовна литература е лишена от дух, тя била чужда на българския народ, той не виждал в нея своята съдба, тя не докосвала душата му, не събуждала въображението му и може би това обяснява пълното отсъствие на поезия в нашата средновековна литература.

Христо Ботев е още по-жесток, като казва, че приемането на тогавашната православно-идиотическа култура на Византия не даде на нашия народ да развие своят национален характер, а аристокрацията му бе заразена от византийската разточителност и развратност.

Можем да бъдем и още по-безмилостни към себе си, ако си спомним, че само преди 4-5 века, не някъде надалеч, а в амфитеатъра на Филипопол са се играли трагедиите на Софокъл и комедиите на Аристофан; че 8 века преди Христа малко по на юг от нас Омир е написал „Илиадата" и „Одисеята", че още по-преди в Индия са написани епическите поеми „Махабхарата" и „Рамаяна", а в Китай още, още по-рано поетите са кръстосвали изящни рими; ако сравним, че когато у нас пише презвитер Козма - малко по на изток пишат Фирдоуси, Омар Хаям и Авицена... - можем наистина да стигнем до отчаяние.

Утешава ни обаче Европа - там положението е още по-лошо.У нас наред с преведените евангелия, псалтири, молитвеници и жития на светци

се превеждат и страници от древногръцката литература, проникват изучаваните в Магнаурската академия философски и природни науки, астрономия, история и други елински изкуства - има четива за човешкото тяло и за небесните тела, за слънчевите и лунните затъмнения (Йоан Екзарх дори си позволява да напише: „както казват някои, Слънцето е по-голямо от Земята, докато нашите църковни отци смятат, че то е равно на Земята"), има разкази за Соломон и за разните животни - за лъва, за слона, за елена и вълка, за таралежа и змията, за вола и пауна и т.н., преведен е дори трактатът на Георги Хоровоск за поетическите фигури - що е алегория, метафора, синекдоха, плеоназъм, хипербола, парабола, алюзия... - а в Европа по това време няма и помен от подобни светски неща - само евангелия, псалтири, молитвеници и жития на светци, жития на светци, молитвеници, псалтири и евангелия...

Наистина, с настъпването на новата ера в Европа настава литературна пустош.След „Метаморфозите" на Овидий (7 г. след Христа), след Сенека и Петроний в средата

на I век (по същото време се появяват Евангелията и посланията на Павел), след Тацит, Ювенал, Плутарх и Светоний в началото на II век - колкото по-нататък отиваме, толкова по-безнадеждно опустява литературната нива; след обявяването на християнството за официална религия на Никейския събор през 325 година освен епизодичните светски съчинения на Клавдиан, Боеций, Прокопий и Касиодор през V и VI век - няма нищо, над Европа ехтят само религиозните речи на свети Августин; до появата на Данте, Петрарка и Бокачо (през XIV век) има цели 10 века, цели 10 века литературна пустош!

Слава Богу, по стара римска традиция във Византия продължава казионната хронография (всеки император си е имал свой летописец), на което, тъй или иначе, дължим сведенията за своята история от онова време.

Християнската църква не само вандалски е унищожила изкуството на Античността - съборени са всички езически храмове, изпотрошени са статуите на

104

богове, на философи, на поети и атлети (нашият Мадарски конник е оцелял само защото са го сметнали за свети Георги); когато през 391 година пламва библиотеката в Александрия, съхраняваща милиони ръкописи, папируси и книги - мъдростта и поезията на цялото дотогавашно човечество, византийският император, християнинът Теодосий I, не извикал „Гасете пожара!", а казал:

- Нека изгорят всички нехристиянски книги!В библиотеката нямало нито една християнска книга.Християнската църква, както стана дума и в предишния разказ, в продължение на

15 века безмилостно е унифицирала и цензурирала навсякъде не само литературата, но и всички други изкуства, не само науката, но и всяка мисъл, дръзнала да се отклони от невежествените догмата на църквата, и макар Христос да е богът, единствен сред боговете, дал на човека свободата на избор, църквата, която се нарича Христова, предоставяла на свободомислещите свободата да избират между мълчанието и кладата.

Върху кладите на Светата инквизиция са изгорени повече от 4 милиона „еретици, алхимици, вещици, блудници и прочие", сред които и Джордано Бруно, понеже казал (през 1600 година!!!), че Земята се върти около Слънцето - нещо, което прабългарите езичници са знаели хиляди години преди раждането на Христа.

Аз моля добрия читател да ми прости тези хулни думи - те не са отправени срещу религията на Христос, а против онези, които са изопачили тази религия.

По-правилно ще е това християнство да се нарече павлиянство, защото именно Павел, прекръстилият се римски гражданин Савел, най-свирепият гонител на живия Христос, когото Иаков, братът на Исус, нарича „бълващия лъжи", именно той изопачава учението на Христа и от бог на бедните и онеправданите го прави бог на богатите и на тираните.

Всеки человек да се покорява на властите, що са над него - провиква се той към римляните1, - защото няма власт, която да не е от Бога, и колкото власти има на света, всичките са от Бога отредени; който се противи на властта, противи се на Божията наредба!

В Западна Европа и езикът е бил унифициран - всички народи там били длъжни да пишат на латински. Ние сме имали поне малката радост - че сме пишели на своя си език.

Имаме обаче и друга - голяма радост: сред тази средновековна литературна Сахара неочаквано разцъфтяват дивите кактуси на апокрифите!

За тях ще говорим по-нататък.Тъй или иначе, оригинална или подражателна, духовна или лишена от дух, чужда

или близка на народа - официалната българска литература има един неоспорим и велик принос към човечеството – тя прекрачила границите на България, преминала в пределите на всички славянски народи, пренесла и там славянската писменост, разнесла и там светлината на просветата и, както вече казахме, положила началото на славянската цивилизация, дала по-късно на света велики мислители и гениални писатели - така Златният век на България прекрачил от IX век в следващите векове на човечеството.

И до днес.Само това да е - то е достатъчно.На кого прочее от двамата повече дължим този Златен век - на княз Борис или на

цар Симеон? - трудно е да се каже.Престарелият монарх монах Борис-Михаил, който докарал в България учениците

на Кирил и Методий, бдял над техния денонощен труд, докато свещичката му тихо угаснала в килийката на Преславската обител и си отишъл от този свят заедно със залязващото слънце в тихата съботна вечер на 2 май 907 година.

1 "Послание на Павел към римляните 13:1-2.

105

А цар Симеон, когато нямал кого да надвива - пишел книги, за да си почива2 - цели 17 години от живота си и от властта си посветил на книжовността и другите изкуства.

Но и двамата не биха могли да направят нищо, ако я нямаше създадената от Кирил и Методий славянска азбука.

Така че най-справедливо ще бъде, ако кажем: сътворен бе Златният век на България от светата наша троица: отеца Борис, сина Симеон и светия дух на буквите. Амин!

2 Иван Вазов.

106

912-927

ГЛАВА XI

Кървавият век

Симеон - цар на българи и ромеи

Една нощ в полунощ Симеон се събудил от някакъв тревожен сън, излязъл на чердака на двореца, взрял се в безкрайното звездно небе и също като Йоан Екзарх си помислил:

- Къде ли е вместен умът, с който мисля, и как, като излезе от тялото, мисълта преминава през покрива на стаята, преминава въздуха, минава през облаците, слънцето и месеца, и през всички пояси и звезди, и тутакси пак се завръща в тялото - на чии крила излетя, по кой път прилетя?

И мисълта прилетяла, онази същата, подлудяваща душата мисъл, която преди два века се бе измътила в главата на хан Тервел, в момента когато Юстиниан Носоотрязания го венчавал в Константинопол с короната на кесар, тази мисъл, уви, не умряла заедно с Тервел, а прелетяла през вековете, като черен лъжепророкуващ гарван прелетяла от неговата глава в главите на по-сетнешните наши владетели - и сега тази хищна птица кацнала върху главата на Симеон и кълвяла черепа му: след като България вече е по-могъща от Византия, защо той, владетелят на България, ще бъде считан за по-долен от владетеля на Византия?

Защо оня страхлив звездоброец ще се нарича император, а той, непобедимият Симеон, ще продължава да носи простата титла княз?

Не е ли време да присъедини най-после Византия към България, да направи Константинопол столица на една нова и нямаща равна на себе си Българо-византийска империя и да седне - по сила и по право - върху трона на източните императори, провъзгласявайки се за цар на българи и на ромеи?

Между другото, докато в Преслав и Девол скрибуцали перата на писатели и преписвачи, докато зодчиите издигали дворци и църкви, а живописците ги украсявали,

Симеон тихомълком изместил граничните камъни отвъд Странджа, приближавайки българската граница към стените на Константинопол.

Когато арабите пък превзели Солун през 904 година и отвели в плен цялото му население, Симеон померил също така тихомълком да завземе изпразнения град, но в Преслав пристигнал познатият ни Лъв Магистър и с неотразимото си красноречие успял да убеди Симеон да не прави това, като в замяна Византия отстъпила на България огромни територии, населени със славяни - в пределите на България вече влизала цяла Албания с Адриатическото крайбрежие, без Драч, и цяла Македония със Егейското крайбрежие, без Солун и без Халкидическия полуостров (границата минавала на 20 километра северно от Солун).

Така че България, владеейки вече по-голямата част от Балканския полуостров, почти била изтласкала от Европа съсипаната от войни и интриги Византийска империя - колко му е да я довърши с един удар, като превземе Константинопол?

Постоял Симеон, постоял, почудил се на мисълта си, отишъл да си легне, но повече не можал да заспи - хищната птица продължавала да кълве мозъка му:

- Трябва да превзема Константинопол!

107

Тази мисъл оттук насетне не излязла от главата на Симеон и направлявала всички негови действия до сетния му ден:

- Трябва да превзема Константинопол!И той само дебнел причина, за да се нахвърли върху омаломощената Византийска

империя. Който търси - намира, пише в Евангелието. И Симеон скоро намерил причината.

На 11 май 912 година император Лъв VI Философ внезапно умрял и на високия престол на Източната империя едва се покатерил седемгодишният му син Константин VII Багрянородни - наричал се така, защото когато се родил, баща му го обвил в императорската си багреница.

Това добре, но Багрянородният бил незаконороден - църквата не признавала брака на Лъв VI с майка му - четвъртата жена на императора Зоя Чернооката, при това роден бил преди брака.

Регент на малолетния император станал братът на Лъв VI Философ - Александър, той пък бил безнадежден пияница и развратник, посегнал на братовата си незаконна жена Зоя Чернооката, като успял да свали дрехата от тялото й, тя обаче, макар да била не по-малко прославена поклонничка на порока, не му се отдала, тогава той я прогонил съвсем гола от двореца.

Симеон изпроводил при него пратеници - да подновят, както се полагало в такива случаи, мирния договор от 896 година - пияният Александър изгонил пратениците на Симеон, отправяйки един нецензурен поздрав към Симеоновата майка.

Симеон побеснял (казано честно - това и чакал), събрал бързо армията си и потеглил към Константинопол.

В столицата на Византия настанала паника.Отгоре на всичко някъде в Мала Азия друг някакъв Константин, наречен Дука, се

обявил за император и се явил с многобройна войска в Константинопол, започнали граждански размирици.

Междувременно от преяждане и препиване някаква вена на Александър се пукнала и той умрял. Регент на малолетния Константин Багрянородни станал патриарх Николай Мистик, някогашен изповедник на замонашилия се в Константинопол Симеон.

Като нямало с какво друго, този патриарх Николай, нали си е Мистик, решил да спре Симеон със слово и му писал:

„Знай, сине мой, че това писмо е написано не с мастило, а със сълзи, понеже ни известиха, че ти, благоразумният, най-разсъдителният, най-истинският християнин, предприемаш ужасен и ненавистен за Бога поход, като желаеш тиранически да нападнеш детето сираче и царски син, което с нищо не те е оскърбило, без да помислиш, че тиранията и пред Бога и пред хората се счита за гнусно дело."

Симеон обаче не се трогнал от думите на светия отец и през август 913 година прегазил Тракия, спрял пред стените на Константинопол с категоричното искане, че ще сключи мир, ако бъде коронован от патриарх Николай Мистик за василевс (цар), с което се изравнявал по ранг с византийския император; освен това поискал малолетният Константин Багрянородни да се ожени за една от дъщерите му - целта била повече от прозрачна: като се обяви за василеопатор (баща на императора) или съимператор на малолетния си зет, да стане фактически император на Византия.

Симеон, както знаем, десетина години учил в Константинопол, но изглежда малко бил научил - византийците му изиграли такова византийско театро, че той дълго време не могъл да се освести.

Патриарх Николай Мистик и другите регенти настойници взели малолетния император със себе си, отворили Влахернските порти на крепостта и излезли да посрещнат Симеон, придружен от двамата си сина Михаил и Петър, поклонили му се и

108

го въвели във Влахернския дворец, влезли в придворната църква, където патриархът трябвало да извърши коронацията на Симеон, но, както пишат летописците:

Симеон склонил глава пред патриарха, патриархът прочее, след като прочел молитвата, поставил на главата му вместо корона - собствения си епириптарий.1

Епириптарий или панакамилавка е черният или бял плат, златовезан с лика на Христос или на Богородица, който православните владици носят над калите си; възлагането на епириптария върху главата на някого се счита за голямо благоволение и благословия, но едва ли може да мине за венчаване с царска корона. Читателят сигурно си спомня с каква тържественост и величие бе венчан с кесарска корона хан Тервел през 705 година (ако не си спомняте, вижте на с. 91-92).

Че Симеон не е бил коронован за василевс (цар), съдейки по мизерната сцена, е безпощадно ясно, но никак не е сигурно дали е бил въведен поне, дори формално, в месарско достойнство.

Сватбата на Константин Багренородни с дъщеря му също била отложена - „докато пораснат". И никак не е случайно, както пише Симеон Логотет, че Симеон и синовете му, като бяха почетени с безчислени дарове, се завърнаха в своята земя, бидейки несъгласни относно мира.

Че е бил изигран Симеон, изигран е бил. Не стигало това, ами малолетният Константин Багрянородни започнал да плаче за майка си и регентите били принудени да върнат в двореца Зоя Чернооката.

Първата й работа била, естествено, да прогони регентите, начело с патриарха Николай Мистик, който не признавал брака й с Лъв VI Философ, обградила се със свои любимци и в Константинополския дворец започнал весел живот.

Втората работа на чернооката Зоя била да анулира сключения договор с българите, като по този начин убила и втората мирна надежда на Симеон да се качи на византийския престол чрез брака на дъщеря си с Константин Багрянородни.

Симеон вече нямал друг изход, освен да постигне целта си, както казвал: „чрез кръвопролитие".

Златният век на България бавно залязвал, изгрявал кървавият век.И Симеон започнал нескончаеми нападения из Тракия и Македония, край Одрин,

край Солун и край Драч, срутвайки крепост след крепост, опустошавайки град подир град.

Патриарх Николай Мистик напразно му пишел сърцераздирателни писма (цели 26 дълги писма!), Зоя пък му изпращала нещо по-съществено - многобройни скъпи подаръци.

Но нападенията не спирали, българският цар Симеон отново опленяваше Тракия и Македония, и царицата и болярите бяха загрижени как да утолят неговото свирепство -пише Симеон Логотет.

Симеон предизвиквал Византия да излезе срещу него на открит двубой. И успял.Империатрица Зоя, понеже не понасяше честите Симеонови нападения, реши

заедно със Сената, че трябва да сключи мир със сарацините и да прехвърли на запад цялата източна войска, та, като се обединят източните и западни войски, да започне война с българите и съвсем да ги унищожи - пише друг летописец Йоан Скилица и продължава:

Когато всички теми и отряди бяха събрани при Диабазис (голяма равнина, удобна да побере много войска), изпратен бе с честния кръст дворцовият протопоп, който накарал всички да се закълнат, че ще умрат един за друг. След полагане на клетвата цялата войска, предвождана от доместика магистър Лъв Фока, се втурнала срещу българите.

1 Симеон Логотет.

109

Срещата на двете войски станала в равното поле край рекичката Ахелой до Анхиало (днешното Поморие). Симеон наблюдавал сражението от една височина.

След около час централните редици на българите се огънали, започнали да отстъпват, после побягнали назад; подмамени от лесната победа, византийците се втурнали да ги преследват, тогава Симеон яхнал белия си кон и препуснал към полесражението - това било знак за конницата да нападне по фланговете, ограждайки ромеите от всички страни и в гръб, затваряйки ги в кръг, по този начин възможност да се бият имали само тези по ръба на кръга, а те били по-малко от една десета, тях българите убивали бързо със стрели, копия и мечове, другите ромеи вътре в кръга били толкова нагъсто, че не можели да размахват мечовете си и чакали да им дойде редът да бъдат убити - това е знаменитата примка на Ханибал, за която Симеон бе учил в Магнаурската академия.

Като видяха внезапното настъпление на българите - продължава Скилица - ромеите, забравили храброст, вкупом обърнаха гръб и удариха на страхотно бягство, като едни се изтъпкаха помежду си, а други бяха избивани от противниците. Доместикът магистър Лъв Фока се спаси с бягство в крепостта Месемврия. Паднаха много люде, не само обикновени войници, но и твърде голям брой стратези и тагматарси.

А летописецът Лъв Дякон1, който минал край Анхиало 70 години по-късно, отбелязал тъжно в хрониката си:

И днес може да се видят край Анхиало купища от кости на позорно изкланата тогава бягаща ромейска войска.

Конят на Симеон бил убит в този бой. Тихият монах се оказал добър стратег и храбър воин. Той погребал коня си на хълма и плакал, а докато плачел, войската му преследвала и доизбивала ромеите.

Побягналият като заек Лъв Фока се опитал да събере остатъците от разгромената си войска и да спре българите, но те го нападнали неочаквано през нощта край селцето Катасирти и Лъв Фока за втори път трябвало да се спасява с позорно бягство.

Пътят към Константинопол бил открит.Но Симеон не бързал. Той познавал много добре непревземаемите крепостни

стени на византийската столица, освен това знаел, че всяка обсада на града само откъм сушата е полуобсада и е обречена на провал.

Странно е, но мощната тогавашна българска държава, която имала излаз на три морета и през която течала най-голямата река на Европа, нямала никаква флота, никакви кораби. А и по-късно.

На какво се дължи тази наша сухоземност, не е ясно. Но тъй или иначе, нямаме нито една народна песен за морето. Да кажеш, че нямало от кого да се учим, имало е - заобиколени сме били от морски държави: Византия, Дубровник, Венеция; Киевският княз Игор напада по море Константинопол с „многобройни кораби", арабите са били прочути мореплаватели...

Да е от страх, не е - славяните повече от всички хора били опитни в преминаването на реките, а при опасност се потапяли дълбоко под водата, дишайки през дълги тръстики2, а когато обсаждали Солун в края на VI век, нападали го откъм морето с безброй много плавателни съдове, издълбани от едно дърво3, тъй наречените лодки еднодръвки. Сега изглежда и еднодръвки сме нямали.

Затова Симеон потърсил съюзник, който има флота - изпратил пратеници в Александрия при халифа на африканските араби Убайдалах ал-Махди.

Докато чакал отговора, той нахлул в Източна Тракия, изтребил всичко до самите стени на Констатинопол, сринал всички градове, превзел и Одрин, после се спуснал надолу през Тесалия, Фокида, Беотия, Епир и Атика и стигнал до Коринт и Пелопонес.1 Лъв Дякон (950-992), автор на „История", описваща събития 959 до 989 г.2 Виж с. 70.3 Виж с. 73.

110

През това време в Константинопол неочаквано бил извършен преврат: арменецът адмирал Роман Лакапин прогонил Зоя Чернооката от двореца, пратил я в манастир, оженил сина й Константин Багрянородни за дъщеря си Елена и се обявил за василеопатор - баща на императора или съимператор на малолетния си зет, а фактически станал император - направил точно това, което кроял да направи Симеон.

Това за него бил неочакван удар. Последвал и втори удар: Роман Лакапин заловил пратениците на халиф ал-Махди, които пътували към Преслав, за да сключат със Симеон договора за съвместната обсада на Константинопол; като разбрал от тях за кроежите на Симеон, хитрият арменец не ги убил, нито ги хвърлил в тъмница, както би направил всеки прост човек, а ги върнал обратно в Александрия с цял кораб, натоварен със злато, скъпоценни камъни и разни други подаръци, като им казал да кажат на халифа: така ромейските императори се отплащат на враговете си - халифът, разбира се, приел всичко с радост и се отметнал от Симеон.

На Симеон не му оставало друго, освен отмъщението. Той вилнеел из Тракия и сривал градовете наравно със земята, избивал жителите им, изпепелявал къщите, изсичал дърветата, но това не му стигало - заповядал земята да бъде разорана, за да няма следа от ромеите.

Напразно патриарх Николай Мистик го молел сърцераздирателно:- Разсъди, сине мой, ти, който извършваш дела, достойни за великия ти разум,

помисли за кръвопролитията между ромеи и българи, които оскверниха земята! Аз няма да престана ту с думи да те умолявам, ту да ти целувам главата, очите, милото лице и ръцете, ту да обгръщам коленете ти и даже краката ти дотогава, докато не постигна желаното - оня блажен мир, за който ти говореше...1

На което Симеон му отвърнал:- Отче, ти си оглупял!Роман Лакапин му предлагал злато, сребро и драгоценни одежди, дори му

отстъпвал част от завзетите вече територии, предложил му накрая и брачен съюз - да ожени дъщеря си за негов син или сина си за негова дъщеря, но Симеон гордо отказвал с думите:

- Аз, като древния Мойсей, по внушение и послание Божие идвам да избавя империята от похитителя, като с това довършвам подвизите на отците ми и праотците ми!

След като изтласкал Византия от целия Балкански полуостров, вече нищо не можело да спре Симеон да се провъзгласи за василевс. Но в тази работа си има правила - трябва да си „от Бога поставен", сиреч: трябва да те коренова представител на Бога, а това е патриархът.

Тъй като византийският патриарх Николай Мистик отказал да стори това, Симеон провъзгласил българския епископ Леонтий за патриарх, а патриарх Леонтий провъзгласил княз Симеон за цар, и то не какъв да е, а цар на всички българи и ромеи.

За да прекрати войната и да сключи мир, Симеон искал от Византия ни повече, ни по-малко от следното: узурпаторът Роман Лакапин да бъде отстранен от трона, а на него - на Симеон, царя на всички българи и ромеи, да бъде устроено триумфално влизане в Константинопол.

На това обаче арменецът Роман Лакапин му отвърнал подигравателно :- Цар на кои ромеи се наричаш ти? На избитите от тебе, или на пленените и

продадени в робство? Ако желаеш да се наричаш цар на ромеите, нищо не ти пречи да се провъзгласиш, ако искаш, и за господар на цялата земя, ако щеш, наричай се и амермумн на сарацините, за да се правиш на по-страшен. Но знай, ние вече няма да ти

1 Писмо на Николай Мистик до Симеон.

111

дадем нито педя земя, нито една крепост, нито пък друг някой имот или подаръци.1

Внезапното високомерие на Роман не било случайно. Докато Симеон върлувал из Балканския полуостров, като палел жилища и изсичал овошките2, византийците успели да сключат съюз с хърватите и подкокоросали сърбите, които били подвластни на българите, да въстанат срещу Симеон; заедно със сърбите въстанали и много българи, намразили войнолюбивия устрем3 на Симеон, или казано по-просто: на народа му дошло до гуша от непрестанните 14-годишни войни.

Симеон изпратил пълководците си Сигрица и Мармаис срещу сърбите, като мислел, че както много пъти преди, и сега ще се справи с тях лесно и бързо; за бързото познал: българската войска била разбита светкавично и до крак избита от въстаналите сърби, воеводите Сигрица и Мармаис били пленени и заклани, а главите им били изпратени като трофеи на византийския император.

Това бил третият тежък удар върху Симеон. Но старият вече, нервен и силно раздразнителен, а заедно с това нетърпелив и славолюбив4 български цар нямал намерение да се предава. Вярно, че участието на българи в сръбското въстание го жегнало дълбоко в сърцето, още повече бил стреснат от бунта на няколко хиляди българи в Долна Мизия5, но той нямал намерение да позволи на няколко хиляди родоотстъпници и предатели да попречат на великата му мисия: да превземе Константинопол! - и заповядал да избият тия българи до крак и до девето коляно, както някога баща му Борис изклал родовете на разбунтувалите се 52-ма боили.

И тогава, същата нощ след клането, Борис-Михаил му се явил насън и като теглел с двете си ръце космите на побелялата си глава и брада, с ридание извикал:

- Защо разрушаваш, сине мой, това, което аз с помощ Божия създадох и което е станало похвала и за мене, и за тебе, и за целия наш народ? Защо моите трудове, за които цялото човечество в бъдеще ще облажава мене и нашия род, ти съсипваш,като причиняваш на себе си и на народа си неизменима загуба?

Дали това видение е разколебало Симеон и оня блажен мир с ромеите е съблазнил отново душата му, или просто му е трябвало време, а време се печели най-лесно чрез лицемерие - ако съдим по следната сцена, той добре ще да е усвоил тази тънка наука в Магнаурската академия:

- Аз излязох от земята си при тебе - рече му Симеон, - за да почна преговори за славно и важно дело: за мира.

После излезе патрицият Михаил и мистикът Йоан. И те говориха със Симеон за мира. Той ги отпрати и искаше да види самия император Роман. Императорът много се зарадва, защото желаеше мира и да престанат всекидневните кръвопролития.

И отиде император Роман заедно с патриарха Николай в църквата на Влахернската св. Богородица и влезе в църквицата „Светата Ракла", която е до олтара с ризницата, падна на колене с вдигнати към небето ръце, обливайки със сълзи свещения под, молеше светата и пречиста Богородица да смекчи неумолимото и жестоко сърце на високомерния Симеон и да го убеди да сключи мир.

След това император Роман извади от „Светата Ракла" свещения пояс на Богородица и се опаса с него като с несъкрушима броня и тръгна към уреченото място, за да се срещне със Симеон.

На четвъртия час от деня [10 часа сутринта]6 дойде Симеон, водейки безчислено множество войска, разделено на много полкове, едни със златни щитове и със златни 1 Писмо на Лакапин до Симеон.2 Симеон Логотет.3 Из писмото на Лакапин.4 Васил Златарски.5 Долна Мизия - между Варна, Силистра, Свищов и Търново.6 Според тогавашното часоброене денят, независимо от продължителността му, се делял на 12 часа: слънцето изгрява в 1 часа, залязва в 12, в 6 часа е пладне.

112

копия, други с всякакви оръжия, украсени и всички облечени в желязо. Те, като мина помежду им Симеон, прославяха го като император на ромейски език.

Всички сенатори стояха на стените и гледаха това, което ставаше. След като взеха заложници от двете страни и българите прегледаха добре изхода - да няма някаква измама или примка, слезе Симеон от коня си и се изкачи при царя.

След като се целунаха един другиго, наченаха да говорят за мира. И като се целунаха един другиго, разделиха се.

Така описаната от Симеон Логотет сцена съвсем прилича на съвременните срещи на държавници: и те се прегръщат и се целуват, а какво ще последва след целувките - и дяволът не знае.

Летописецът описва накрая и едно знамение: докато двамата царе разговаряли, два орела прелетели над тях, извикали, сблъскали се и се разделили, единият полетял към Константинопол, другият - на север към Тракия: това било поличба, че и двамата господари са се разотишли, без да се разберат за мира.

Симеон не мислел за мир. Той бил обсебен от мисълта да превземе Константинопол - и нищо вече не можело да го спаси от тази мисъл.

Той сънувал този град всяка нощ, и насън и наяве виждал златните куполи на църквите, златните залези над Златния рог, хиподрума с издигащия се до небето каменен обелиск, форума Августеон, форума на Аркадий и Теодосий, спираловидната триумфална колона, мраморните статуи на хълма Ксиролоф, събирани от императорите в разни времена и от разни части на империята, и оная статуя под арката, която странно приличала на него, призрачното отражение на императорския дворец в сините води на Босфора (ах, аз ще вляза в този дворец!) - и като някакъв луд ловец на миражи той настървено преследвал този свой мираж и колкото миражът по се отдалечавал, колкото по-отчаяно залязвал зад хоризонта на земните му дни, толкова той по се настървявал и все по-свирепо го преследвал, нищо вече не можело да го спре - никакви крепостни сте-ни, никакви бедствия, никакви молби и стенания.

Само смъртта.

А какво щеше да стане, ако Симеон беше превзел Константинопол?България можеше да победи Византия с меч, но Византия имаше едно по-опасно

оръжие: културата си.За разлика от средновековен Рим и целия латински Запад, където властвала църковната

схоластика и светската наука се преследвала като ерес, Византия спокойно наследила езическата култура на античността и светските науки се изучавали от началото на V век до турското нашествие във Византия през XIV век, когато избягалите от Константинопол учени и художници „откриват" за Запада античното изкуство и предизвикват там Ренесанса.

(През 923 година Константинополският патриарх Николай Мистик пише на Симеон: „Зная, че и ти любознателно препрочитваш книгите на древните", значи ги препрочитвал и самият патриарх - а по същото време римската църква е считала това за ерес; Джордано Бруно е изгорен на кладата през 1600 година заради астрономическите му занимания, а 7 века преди това византийският император Лъв VI Философ сам изчислил не само месеца, седмицата и деня, часа и минутата, но така също и колко време ще трае слънчевото затъмнение 1 през 893 година!)

Както свидетелства църковното житие на Константин-Кирил Философ, в Магнаурската академия (основана през 425 година) той изучил до съвършенство Омира и геометрията, диалектиката и всички философски науки, а освен тях реторика и аритметика, и астрономия, и музика, и всички други елински изкуства, а кремонският епископ Лиудпранд, когото германският император Ото Велики изпратил с мисия в Константинопол през 968 година, научил там с удивление, че българският цар Симеон бил изучавал в същата Магнаурска академия реториката на Демостен и силогизмите на Аристотел.

Симеон е бил в плен на византийската култура, най-големият враг на Византия през целия си живот подражавал на тази същата Византия: построил Преслав като един малък Константинопол, Златната църква била като малка „Света София", въвел византийските

1 Из писмото на цар Симеон до Лъв Магистър Хиросфакт.

113

дворцови церемониали и византийското облекло, черноризците превеждали византийските книги - качеше ли се на византийския трон, той щеше да стане византийски император, а България щеше да стане провинция на Византия (което ще направят по-късно Йоан Цимисхий и Василий Българоубиец) - звучи жестоко и парадоксално, но е неизбежно.

Кой седи върху трона, няма значение - има значение тронът. Нали по времето на Симеон върху трона на Византия седи арменецът Роман Лакапин, и Василий I преди него бе арменец (че и патриархът Фотий бе арменец), и Лъв V преди Василий бе арменец, и Никифор Фока след Лакапин е арменец, и Василий II Българоубиец е арменец - арменската (тъй наречена Македонска) династия седи на Константинополския трон 2 века (867-1056) - стана ли Византия Арменска империя?

Когато се сблъскат две държави, дори победена, победител излиза държавата с по-висока култура - тя поглъща в себе си другата държава, асимилирайки с културата си народа й. Поробеният народ се съпротивлява и оцелява, асимилираният изчезва - това е чакало българския народ, ако Симеон бе превзел Константинопол.

Знам, че не звучи патриотично, но трябва да се знае, че съдбите на държавите в голямата история в края на краищата се решават не от оръжията, а от културите - и България щеше да има наистина велика своя съдба, ако Симеон бе продължил Златния век, ако не бе го превърнал в Кървав век.

След като избил разбунтувалите се българи, трябвало час по-скоро да отмъсти и на сърбите (както знаем, братската омраза е безсмъртна) - и Симеон изпратил голяма войска към Сърбия начело с пълководците си Книн, Имник и Ицвоклий. За да не се наслаждаваме на братоубийството, ще го кажа с безлични думи: след като била превърната в пустиня, Сърбия била присъединена към българското царство.

Оцелелите сърби обаче избягали в Хърватско, при крал Томислав, и много българи също избягали при него. Този крал Томислав бил подлога на Византия и чакал сгоден случай по неин знак да удари нашия Симеон в гръб.

Симеон нямал намерение да чака подобни коварни изненади - и заповядал на воеводата си Алогоботур да застане начело на цялата намираща се в Сърбия българска войска, да нахлуе в Хърватското кралство и да го унищожи, както бе унищожена Сърбия.

Но прав се оказал патриарх Николай Мистик, като му казвал навремето: Сине мой Симеоне, изходът на войната е неизвестен и везните се накланят ту на едната, ту на другата страна - българската войска била разбита от хърватите и доизбита до последния човек от братята сърби из проходите на непристъпните планини.

Ако си мислиш читателю, че това е съкрушило войнствения дух на Симеон - много се лъжеш. Това само разпалило още по-силно в душата му гнева и чувството за мъст.

И цар Симеон, както хан Крум преди един век, започнал подготовка за страшен и окончателен поход срещу Константинопол.

Но първо трябвало да отмъсти на хърватите за поражението.И тук се случило нещо съвсем неочаквано. Преди да поведе войските си към

Хърватско, в Преслав пристигнали двама легати на римския папа Йоан Х - епископ Мадалберт и кумският дук Иван. Те носели до Симеон следното послание от папата: кралят на хърватите Томислав се бил обърнал с молба до Светия престол да склони българския цар да сключи мир с Хърватско, срещу което Томислав скъсвал съюза си с Византия.

Кой и защо бил скроил този странен мир, не е важно, но той бил добре дошъл за Симеон, защото развързвал ръцете му за борба с Византия.

Обаче той не забравил да поиска от Рим две неща, които Константинопол му отказвал досега и щял да му отказва вовеки: папата да признае царското достойство на Симеон, като му изпрати царски венец и скиптър, и да прогласи българската църква за автокефална, като изпрати на българския патриарх палиум и благословение.

Папата се съгласил на драго сърце с тайната надежда, че по този начин

114

тихомълком ще се осъществи изгубената преди половин век мечта на Рим: българската държава отново да се върне в лоното на католическата църква.

За Константинопол това бил неочакван удар: не само че Византия губела влиянието си върху българската църква, губела и Хърватско - това били бели кахъри; но преминавайки към Рим, Симеон печелел мощен съюзник: Свещената римска империя - вечният съперник на Византия, а и всички други католически държави в Европа, които били под влиянието на папата, заставали автоматично зад гърба на българския цар.

Симеон бил окрилен - в случайността видял Божия промисъл и докато чакал да получи от Рим царския венец и скиптъра, започнал подготовка за последния си смъртоносен удар срещу Византия - превземането на Константинопол: прехвърлил всичките си войски от Северна България в Тракия, съсредоточавал ги около стените на вечния град, укрепвал разрушените наоколо крепости, настанявайки там свои гарнизони, превзел Галиполския полуостров и Дарданелите, пресичайки по този начин излаза на Константинопол към Егейско море, междувременно разбунтувал македонските славяни около Солун - те нападали непрекъснато крепостта и опустошавали всичко наоколо, създавайки у ромеите психозата, че голямата война вече започва.

Византия изпаднала в отчаяние: отвсякъде била заобиколена от врагове, помощ от нийде не се виждала. Само преди година император Роман Лакапин писал надменно на Симеон: „ние няма да ти дадем нито педя земя, нито една крепост, нито пък друг някой имот или подаръци", а сега, в началото на 927 година, му изпратил съвсем друго писмо, в което хленчел:

Аз няма да замълча, ще тропам и ще моля за мир, докато сърцето ти не се разтвори за състрадание, няма да пожаля нито злато, нито сребро, нито драгоценни одежди, нито друго някое необходимо нещо и ако Симеон склонял да сключат мир, Роман щял да види небесата разтворени и ангели Божии да се качват и да слизат, и да се сърадват на мира и съгласието между българи и ромеи...

На 27 май 927 година някой си астролог, наречен Йоан, срещнал император Роман пред хиподрума и му рекъл:

- Господарю, статуята, която стои в арката на Ксиролоф и гледа на запад, е придобила образа на Симеон; ако ти отсечеш главата й, в същия час Симеон ще умре.

Храбрият стар адмирал и хитър арменец трябва да е бил съвсем оглупял от страх и отчаяние, за да повярва на този шарлатанин. Привечер се запътил към форума на Аркадий и Теодосий, изкачил се на хълма Ксиролоф, заобиколил спираловидната триумфална колона, минал бавно край многото статуи, събирани от императорите в разни времена и от разни части на империята, и като стигнал до арката, видял там една статуя, гледаща на запад - тя наистина съвсем приличала на омразния му български цар.

Роман се огледал да не го види някой, извадил меча си, замахнал и отсякъл главата на статуята.

И в същия този час, в същия ден - било е 27 май 927 година, в далечния Преслав, в тронната зала на двореца, върху златния трон седял цар Симеон със златен венец на главата, в обшита с бисери мантия, със златна огърлица на шията и гривни на ръцете, с пурпурен пояс и препасан на бедрото златен меч, а от двете му страни седели болярите, и те в златни огърлици, пояси и гривни - обсъждали предстоящата обсада на Константинопол, и в същия този час, когато Роман отсякъл главата на статуята, остра болка прорязала гърдите и стомаха на цар Симеон, той се надигнал от трона, свлякъл се бавно на колене, после паднал по лице върху мраморните плочи и издъхнал.

Който иска - нека вярва, който не ще - да не вярва, но случилото се не може да не се е случило.

115

И заедно със Симеон умряла и мечтата за величието на България.И тъй, затвори книгата, читателю, легни си, заспи и сънувай светли сънища,

тържества и победи, събери духовни сили и кураж, понеже оттук нататък ни чакат кървави погроми и тъмни робства.

927-971

ГЛАВА XII

Грехът на светеца

Цар Петър І, цар Борис II

Петър не искаше да наложи короната на Симеон. Наметнат с багреницата на баща си, препасан с неговия златен меч, държейки тежкия му скиптър - той се чувстваше смешен и жалък.

И когато патриархът се надигна на пръсти, за да положи короната върху главата му - той се дръпна назад.

Предпочиташе да се размени с по-големия си брат Михаил, когото Симеон насила подстрига за монах и го изпрати в манастир някъде далече около Солун; би отстъпил с радост тази проклета корона и на по-малкия си брат Иван, който го наблюдаваше със свирепа завист - обаче кавханът Георги Сурсувул взе короната от ръцете на патриарха и я нахлупи на главата му така яко, че тя се вряза до кръв в челото му, Петър изохка, но патриарх Леонтий заглуши стона му като запя хрипло „На многая лета", хорът поде тържествената песен и всички пречупиха кръстове в дълбок поклон пред новия цар на България.

През това време някакъв еднорък монах се приближи до Сурсувул, пошепна нещо на ухото му и му подаде малък свитък, после се извърна към новия цар на България и пречупи кръст като всички.

Само най-малкият брат на Петър не се поклони, стърчеше прав пред него и го гледаше подигравателно. Този царски изтърсак Вениамин продължаваше да носи широки аварски шалвари, дълъг пояс, осеян с копчета от злато, и тесен кафтан напук на византийските мантии, които всички носеха по заповед на Симеон; народът наричаше Вениамина любовно Боян Мага - той наистина се занимаваше с магии, заради което много пъти бе ял бой от баща си, но въпреки боя той изучи магиите дотам, че, както свидетелства един очевидец1: от човек ставал вълк и какъвто щеш звяр -

Петър го гледаше и си мислеше: дали да не помоли братчето си да го превърне ей сега в мишле, та царят на България да се скрие в първата миша дупка?

Това странно желание щеше да преследва Петър през цялото му дълго 43-годишно царуване. Само след няколко минути, като излезе от базиликата, за да приеме акламациите на народа, строените на площада воини вдигнаха мечове и извикаха:

- Царю, води ни към Константинопол!

1 Кремонският епископ Лиудпранд.

116

Петър не беше вдигал меч, опита се да извади златния меч от ножницата, но не успя. Кавханът отговори на поздрава вместо него. Симеон затова бе назначил за настойник на безволевия си син брата на жена си Георги Сурсувул - той беше войнствен мъж и нямаше да остави делото му недовършено.

Георги обаче познаваше положението по-добре от Симеон. България бе достигнала гигантски размери: простираше се от Карпатите до Пелопонес и от Черно море до Адриатика.

Вторачен в своята химера - Константинопол, Симеон не виждаше или не искаше да види, че грамадната му държава се пука по шевовете от национални раздори, не чуваше или не искаше да чуе стенанията на поробените от него народи и ропота на собствения му народ - нескончаемите победоносни войни съсипваха и чужди, и свои.

Симеон потуши въстанието на сърбите, още по-жестоко потуши бунтовете на българите, но недоволството не можа да потуши. То растеше. Из страната тръгнаха черните сенки на богомилите и еретическият им шепот разяждаше и без това крехката вяра на народа, това не стигаше - богомилите вече сееха в душата му семето на негодуванието:

Редят се години победни, победни! И ставаме ние по-бедни, по-бедни...

Ако княз Борис превръщаше пораженията си в победи, то победите на цар Симеон се превърнаха в тотално поражение. Сватбарските войни с Византия изкопаха гроба на България - ще каже след 10 века Христо Ботев.

Докато беше жив Симеон, всичко това се криеше под мощната му сянка, но като умря и като се разсея сянката му - светнаха белите кости на истината.

България трябваше да се спасява.За да приспи вниманието на войнствените боляри, Сурсувул изпрати няколко

дружини да повилнеят из византийска Тракия (уж войната, подготвена от Симеон, всеки момент ще започне), а вечерта се затвориха двамата с младия цар в царската канцелария, Сурсувул диктуваше шепнешком, а Петър пишеше с червено мастило, пишеше уплашено, макар да се радваше на това, което пишеше.

После извикаха едноръкия монах, оня същия, дето сутринта пошепна нещо на Сурсувул в църквата, дадоха му запечатания свитък и монахът препусна през нощта към Константинопол, откъдето бе дошъл миналата нощ.

Императорът с голяма радост приел тоя монах, по род също арменец. Съдържанието на хрисувула гласяло, че Петър и Георги приемат мира с ромеите и не само са готови да сключат такъв мир, но ако ромеите желаят, да сключат и брачен договор.

Императорът веднага изпратил монаха Теодосий Ав-ка и царския свещеник Константин Родий, за да преговарят в Месемврия с българите за мир. После те се върнали в столицата заедно с българина Стефан, след тях пристигнал и Георги Сурсувул, Симеон калутеркан и усампсис, Симеон - шурей на българския владетел, а заедно с тях неговият сродник Стефан, а също така Маготин, Крон и Миник били из-пратени при император Роман.

Когато видели дъщерята на император Христофор [син на Роман Лакапин] Мария и я харесали много, те сключили първом споразумение за мир и тогава писали на Петър бързо да пристигне. Магистър Никита, сват на императора Роман, бил изпратен да доведе Петър до столицата.

Когато българинът Петър пристигнал, император Роман се качил на триера и

117

отишъл във Влахерните. Там посрещнал пристигналия при него Петър и го приветствал.

На 8 октомври отишъл патриарх Стефан заедно с Мария, дъщерята на император Христофор, и целия сенат в храма на пресвета Богородица при Извора. Там благословил Петър и Мария (в чест на мира наречена с ново име Ирина), поставил на главите им брачните венци, като кумували протовестиарият Теофан и Георги Сурсувул.

Сложена била бляскава и пищна трапеза и всички сватбени обичаи били изящно изпълнени.

На третия ден от сватбата император Роман устроил бляскаво угощение на скелето при Изворите, като го украсил с копринени тъкани. При самото скеле стоял императорският дромон, в който пиршествувал Роман заедно с българина Петър...1

Това било веселото погребение на цар Симеон.И наистина - според мирния договор българите се отказвали от всички

византийски земи, завзети от Симеон.За утеха император Роман Лакапин признал на българския си зет титлата василевс

(цар). Но византиецът не го направил от широко сърце - царската титла вече била призната на българския владетел от римския папа, както и автокефалността на българската църква -

Роман искал да неутрализира признанието на папата и да осуети евентуално сближение на България с Рим, затова побързал да признае и самостоятелността на българската църква.

Е, и като бонификация за унижението Византия щяла да продължи да изпраща „обичайните ежегодни подаръци", сиреч данък на България, съгласно договора, сключен през 896 година след като Симеон разбил ромеите при Българофигон.

Реакцията в България срещу васалната политика на цар Петър не закъсняла. Срещу него пръв се вдигнал брат му Иван заедно със „Симеоновите велможи", както ги нарича летописецът, което ще рече: болярите, които искали войните на Симеон против Византия да продължат.

Заговорът бил разкрит и Сурсувул го потушил безмилостно, всички бунтовници били обезглавени, но по молба на милозливия Петър брат му Иван не бил убит, бил бит публично и затворен в тъмница, където го подстригали за монах.

Нататък с тоя Иван се случва една прелюбопитна историйка. Император Роман, като научил за Ивановата неволя, изпратил един монах Йоан да отиде в Преслав уж да урежда размяна на пленници, а този потаен монах по някакъв си таен начин измъкнал Иван от тъмницата, отвел го тайно до Месемврия и оттам с кораб го завел в Цариград.

Императорът го посрещнал радостно, дал му разкошен дом, множество имоти и го оженил за знатна арменка, негова роднина, устроил пищна сватба в дома на кесаря, като кумувал - познайте кой? - самият кесар Христофор, бащата на цар Петровата жена!

Тази странна история се тълкува по няколко начина: че император Роман е приютил Иван, за да има под ръка съперник на Петър и по този начин да държи българския цар в шах: ще те сменя с Иван, ако не слушаш!

Според други, хитрият Георги Сурсувул нарочно уредил бягството на Иван, за да го компрометира в очите на неговите хора: уж се бори за каузата на баща си, а избяга при най-големия му враг - значи е предател!

Какво е станало по-нататък с Иван - историята мълчи.

Не заглъхнал още бунтът на Иван, другият брат на цар Петър, най-големият син на Симеон - Михаил, който имал законни претенции за короната, съблякъл монашеското расо и вдигнал въстание в Струмска област.

Сближил се бил там с куберовите българи, които също били недоволни от васалната политика на цар Петър и тръгнали след Михаил.1 Из „Хронография " от Продължителя на Теофан Изповедник.

118

Казват, че и комит Никола, братовчедът на Петър (той бил, казват, син на Симеоновия брат Гавраил), подкрепял тайно бунтовниците.

Въстанието се разширило, обхванало цялата област около Вардар и Солун, но когато въстаниците поели пътя към Преслав, внезапно Михаил умрял от незнайна болест, по-вероятно някой му е помогнал да отиде на оня свят.

Въстанието угаснало бързо, както бързо било избухнало, но искрата на бунта против цар Петър останала да тлее край Вардар и Солун и както ще видим по-нататък, скоро пламнала отново.

Но преди това избухнало въстание в Сърбия. Ако читателят си спомня - преди 5-6 години Симеон опустоши Сърбия и я присъедини към българското царство. Сродяването с българския цар никак не успокоявало Роман Лакапин - България си оставала най-страшната заплаха за Византия, затова той търсел съюзници, готови да забият нож в гърба на българите.

Сърбите имали всички основания да забият този нож и на драго сърце приели ножа от ръцете на Роман. (Коварно нещо е историята: за нас това въстание е нож в гърба, сиреч подлост, „сигнал за разпадане на българската държава", а за сърбите е героично освобождаване от българското робство, сиреч подвиг!)

Маджарите, които цар Симеон бе разгромил през 896 година и ги прогони чак в Панония, в продължение на 40 години не смееха да се вестнат насам, но като научили за смъртта на страшния български цар, яхнали дивите си коне и нахлули в пределите на България, плячкосвали нашир и надлъж из Мизия и Тракия, стигнали чак до Константинопол.

Цар Петър дори не се опитал да ги спре. Той бил набожен човек, мразел войните и кръвопролитията, грижел се, както казва един наш летописец1, за небесното царство повече, отколкото за земното си царство.

И така в продължение на двайсет-трийсет години, минела, не минела година, маджарите нахлували в България, грабели на воля, палели, убивали и си отивали по живо, по здраво. За разнообразие, сегиз-тогиз в нашите земи нахлували и старите ни приятели печенегите. Но и това й било малко на клета България - от север се задали русите...

Цар Петър хладнокръвно понасял тези нападения, за него те били бял кахър - вътре в държавата си той имал по-страшен враг: богомилите.

За богомилите - що за ерес е била, в какво са вярвали, в какво не са вярвали - имай търпение, скъпи читателю, ще си поговорим на воля по-нататьк. Засега само ще кажа, че хри-симият цар Петър си мислел, както и мнозина наши съвременници, че причина за рухването на държавата му са тези страшни еретици, „които като хищни вълци разхищавали христовото стадо".2

И като не знаел какво да прави с тях - обърнал се за съвет към цариградския патриарх Теофилакт. Теофилакт му отговорил „с ясно слово, излагайки голите неща чрез прости букви" - а именно: Божията църква ги подлага на проклятие, гражданските закони на християните определят за тях смърт.

И веднага след това, през 940 година, в Преслав бил свикан църковен събор и в присъствието на цар Петър патриархът обявил богомилството за ерес и го анатемосал.

За да подкрепи църквата в борбата й с богомилите, цар Петър започнал да й раздава земи, да й строи манастири, да й дарява злато и сребро - и духовенството така укрепнало, така разбогатяло и го ударило на такъв сладък живот, че недостойният презвитер Козма, най-свирепият гонител на богомилите, не издържал и се провикнал:

- О, пастири на Божиите словесни овце, които взимате мляко и стрижете вълната от стадото, а не се грижите за овцете! Че откъде идат тези вълци, злите псета - еретиците, не е ли от леността и невежеството на пастирите? Макар че четат книги за закона, сами вършат дела противозаконни. И кой ще разкаже за насилията, които извършват над

1 Г. Баласчев.2 Синодик на цар Борил, 1211 г.

119

немощните? Мислят себе си, че са велики и свети, че всички хора са по-долни от тях. А за храната, за пиянствата им, за веселбите им и за подобни тям неща невъзможно е да се говори - отдават се на волята си, гоейки се в килиите си като свине в кочина, вдигат врява и ту се обиждат, ту се сприятеляват, но в името на виното, а не на Бога...

Такива духовници, естествено, не се харесвали на народа, покрай тях народът намразил и царя, който ги угоявал - и пропастта между народ и държава зинвала още по-страшна.

Междувременно Роман Лакапин бил свален от трона и то не от кого да е, а от двамата си родни сина, пратили го те в манастир, но за по-сигурно след това го отровили; уж ядосаният Константин Багрянородни заповядал да ги арестуват, сполетяла ги вероятно същата участ - най-после ученият император се отървал от опекунството на арменците и управлявал сам империята още 15 години; през това време отношенията му с България били криво-ляво добри, но синът му Роман взел, че срещнал в един вертеп фаталната красавица Теофанò и решил да се ожени за нея, Константин бил против, но скоро след това внезапно умрял, говорело се, че бил отровен от Теофано; след смъртта му на престола се качил Роман, но жена му Теофано отровила и него, за да се ожени за любовника си - надменния пълководец Никифор Фока.

И започнали униженията на цар Петър.За да бъде гарантиран мирът между двете държави, Теофано поискала от нашия

цар Петър да изпрати като заложници в Константинопол и двамата си сина - престолонаследниците Борис и Роман. Нашия цар приел това унижение.

Унижението не свършило дотук. Нашият цар Петър, като чул, че Никифор Фока се оженил за Теофано и станал император, взел че проводил при него пратеници - да го поздравят и между другото...

Тук спирам насред изречението и давам думата на очевидеца Лъв Дякон:Докато императорът бе зает с това1, пристигнаха при него български

пратеници и казаха, че техният господар иска обичайния данък. Императорът пламна от гняв противно на навика си (защото той като човек с твърд характер не се гневеше лесно) и като се ядоса прекомерно, извика с по-висок от обикновения си глас:

- Позорно е за ромеите, ако те, които победиха с оръжие всичките свои врагове, трябва да плащат данък като най-долни роби на един беден и при това мръсен скитски народ!

И като се обърна към родителя си Барда, в недоумение попита:- Нима ти, без да знаеш, си ме родил роб? И аз, божественият византийски

василевс, трябва да бъда подвластен, плащайки данък на най-бедния и мръсен народ?Тогава той заповяда да бият пратениците с плесници и каза:- Идете и обадете на вашия господар, облечения в кожух кожогризец: "Най-

силният и велик ромейски император веднага ще дойде в страната ти и ще ти плати целия данък; така ще се научиш ти, трижди роб по прадеди, да признаваш за господари ромейските владетели, а не да искаш данък от тях като от роби!".

С тези думи той ги изпрати да се върнат в страната си, а после с добре подготвена войска тръгна на поход срещу българите и превзе още с първото нападение близките до ромейската граница крепости.

Но като разгледа страната, император Никифор видя, че тя е обширна и стръмна страна, защото, да се изразим поетически, в страната на българите „злини върху злини връхлитат"; там теснини и пропасти се редуват с гори и храсталаци, а след тях идат усои и мочурища; страната е извънредно богата с води, много гориста и оградена отвред с непроходими планини; разположена е край Хемус и Родопа и се напоява от големи реки.

Император Никифор, като видя това, сметна, че не трябва да води ромейската

1 Пирувал човекът (б.а.).

120

войска през тези опасни места, за да не би да я предаде на българите да я изколят като добитък.

Защото е известно, че ромеите често са се натъквали на непроходими места в България и всички погивали.1 Затова той реши да не се излага на опасност и заедно с войската си се върна в Константинопол.

След това удостои с чин патриций известния Калокир, буен и смел човек, и го изпрати при русите, наричани в обикновения говор Рус. Той му даде около 15 центенария злато2, за да го разпредели между тях и да ги склони да нападнат страната на българите и да я завладеят. Калокир побърза да отиде при русите...

Патриций Калокир пристигнал в Скития3, сприятелил се с предводителя на русите4, подкупил го с подаръци, очаровал го с примамливи обещания (цялото скитско племе е извънредно алчно и податливо на обещания за подаръци и подкупи).

Калокир му прeложил, като победи българите, да завоюва страната им и да я притежава като свое собствено владение, но Светослав да му помогне срещу ромеите - да заеме престола на ромейската държава. При това обещал да му даде от императорската хазна големи и неизброими съкровища.

Като чул тези думи, Светослав не бил в състояние да удържи порива си. Обзет от надежда за богатство, той мечтаел да завземе страната на българите. При това като човек пламенен и смел, силен и решителен той привлякъл цялата младеж на русите за този поход.

И тъй, той събрал войска от 60 000 храбри войници, без да се смятат наемниците, и тръгнал срещу българите...

Да спрем за малко тук, мили читателю, да си поемем дъх, защото ни чака братско робство. Ако читателят си спомня, още в началните редове бях споменал, че нашата история е била многократно пренаписвана - всяка властваща политическа сила я нагаждала към своите интереси; така по времето на социализма следващите събития бяха представяни като първа проява на вечната българо-руска дружба. За да не бъда обвинен и аз в пренагаждане, дума няма да кажа - ще цитирам старите летописци, а читателят сам да си прави заключенията.

И така, съвременникът на тези събития Лъв Дякон продължава:Щом Светослав преплувал Истър и вече се готвел да слезе на брега, българите

разбрали какво става, събрали войска от около 30 000 души и се опълчили срещу него. Обаче русите стремително се спуснали от лодките си и с издадени напред щитове и с извадени мечове започнали от всички страни да избиват българите.

А българите, като не могли да понесат дори и първия напор, се обърнали в бягство и безславно се затворили в Доростол (яка българска крепост).

Казват, че в това време вождът на българите Петър, боголюбив и достопочтен мъж, опечален от неочакваното бягство, паднал от апоплектичен удар и като преживял още малко време след това, напуснал този свят.

За да не помислите, че византийците клеветят братята руси, нека разтворим стария руски летопис „Повесть временных лет"5 и да видим какво пише там по въпроса:

В година 6475 [967]6 Светослав се отправи против българите при Дунава. И

1 Сигурно Никифор Фока си е спомнил съдбата и на двамата си съименници: Никифор I Геник, от чийто череп хан Крум си направи чаша, и Лъв Фока, когото Симеон разгроми при Ахелой.2 750 кг, или повече от 100 000 жълтици.3 Сиреч Киевска Рус.4 Княз Светослав.5 „Повесть временнмх лет" - руски летописен свод, съставен през XI в.6 Тогавашното византийско летоброене започвало от сътворението на света, което станало 5508 години преди раждането на Христа, към това число прибавяли годините след Христа (5508 + 967 = 6475). Еврейското летоброене започвало от раждането на Адам - 3761 години преди Христа. Гръцкото летоброене започвало с олимпиадите - 776 г. преди Христа. Римското летоброене започвало от основаването на Рим - 21 април 753 г. преди Христа, използвало се в Западна Европа

121

започнали да се сражават двете страни. Светослав надвил българите, превзел 80 техни крепости и започнал да управлява там, в Преславец...

И каза Светослав на своята майка и на своите боляри:- Не желая да бъда в Киев, а желая да живея в Преславец на Дунава, там е

средата на моята земя; тук се стичат всички блага: от гръцката земя - злато, тъкани, вина и различни плодове, от Чехия и Унгария - сребро и коне, от Русия пък - кожи и восък, мед и роби.

Преславец не е Преслав, успокой се засега, читателю. Преславец, или Малък Преслав, се намирал на брега на Дунава, около днешния румънски град Черна вода и наистина бил цветущ български търговски град.

Като го обявил, както видяхме, за център на своята земя, Светослав щял бил да тръгне към Велики Преслав, но болният цар Петър изпроводил свои пратеници при печенегите, които имали зъб на Светослав, и без много труд и с малко злато успял да ги убеди да нападнат русите, братята печенеги нахлули в руските земи и обсадили Киев. Като чул тази вест, Светослав препуснал с войската си на север да спасява столицата си.

Обаче след няколко месеца ще се върне, за да завладее и Велики Преслав.През това време Божият угодник, благоверният и достопочтен цар Петър,

възвестител на благочестието и учител на православието, твърд камък на вярата Христова, след като приел монашество се поминал на 30 януари 969 година в манастира край Велики Преслав, където мощите му лежали нетленни подир смъртта му1 - и българската църква го обявила за светец.

Имал светецът един мъничък грях: осигурил за себе си рая, а за народа си - ада на робството...

И тъй, цар Петър умрял щастлив, понеже не доживял да види какво става след смъртта му.

Император Никифор Фока скоро разбрал, че викайки руския княз да нападне България, сам си е наврял таралеж в гащите. Намеренията на Светослав били повече от ясни - той искал да завладее България.

Вместо кроткия и богобоязлив български цар Петър, съсед щял да му стане храбрият и вероломен руски княз. Отгоре на всичко заедно с него насам идел патрицият Калокир, който открито размахвал меч към престола в Константинопол.

Това не стигало, ами след смъртта на цар Петър комитопулите - синовете на комит Никола - братята Давид, Мойсей, Арон и Самуил, владеещи западната половина на България, въстанали, размахвайки мечове срещу Византия и се устремили към Преслав - тронът там останал празен (нали синовете на цар Петър били заложници в Константинопол).

Никифор Фока бързо съобразил, че ако комитопулите завладеят престола в Преслав, срещу Византия отново ще се изправи една непримирима България. Трябвало да се действа бързо.

Никифор Фока освободил от заложничество синовете на цар Петър - Борис и Роман, и ги изпратил в България да вземат бащиното си царство и да спрат устрема на комитопулите2.

Коронясаният за цар на българите Борис II бил едва 18-годишен, 6 години бил живял сред дворцовите евнуси в Константинопол, където бил възпитан в дух на раболепие към императора на Византия (нали майка му била императорска внучка и той си бил полувизантийче), така че Борис не бил заплаха за Византия, но Никифор

до XVII век. Начало на мохамеданското летоброене е бягството на Мохамед от Мека в Медина - петък, 16 юли 622 г. след Христа.1 Из „Жития на светиите".2 Лъв Дякон.

122

Фока за всеки случай изпратил пратеничество при своите едноверци българите, като поискал девойки от царски род, за да ги ожени за синовете на император Роман и Теофанò1, та чрез това родство да се укрепи неразривно разбирателство и приятелство между ромеи и българи.

Българите - продължава разказа си Лъв Дякон - с радост посрещнали пратениците на императора, качили на коли девойки от царска кръв, изпратили ги при император Никифор и го умолявали настойчиво да ги защити колкото може по-скоро от надвисналата над вратовете им секира на русите.

Император Никифор Фока обаче не успял да чуе молбите на двете български девойки от царска кръв, защото, както разказва същия Лъв Дякон, когато вече настъпила нощта, императрицата Теофанò, както обикновено, влязла при императора и почнала да му разправя за пристигналите от България невести.

- Аз отивам да се разпоредя за тяхното настаняване, после пак ще дойда при тебе, но нека спалнята бъде отворена, не я заключвай сега, защото, като се върна аз, ще я заключа.

Това като казала, тя излязла оттам.Когато часовникът отброил дванайсет удара в полунощ, през незаключената врата

на императорската спалня влязъл братовчедът на Никифор, романтичният любовник на жена му Теофано - пълководецът Йоан Цимисхий, заклал той спящия василевс и рано сутринта императрицата Теофано го провъзгласила за император - върху трона на Византия се качил четвъртият поред арменец.

Фаталната Теофано обаче този път била жестоко излъгана. Още същия ден новият император Йоан Цимисхий я обвинил, че е организирала убийството на Никифор Фока (което си било истина) и по милост я изпратил в манастир.

Арменецът се страхувал, че същата съдба ще сполети и него - и, както ще видим по-нататък, не се излъгал...

През това време Светослав пристигнал в своята земя, ударил в гръб печенегите, които обсаждали столицата му Киев, прогонил ги далече на изток и започнал да се подготвя за втория си поход срещу България.

Войниците, които участвали в първия поход, разказвали легенди за богатствата на тази далечна страна; вдъхновени и настървени от разказите им, около Светослав се стичали доброволци и наемници от всички страни, звънели с оръжията си и надавали бойни викове - час по-скоро да тръгват към красивата и богата България.

Само майката на Светослав, старата и болна княгиня Олга, която била християнка и българка по произход (от другата България, край Волга, ако читателят си спомня за нея, защото странно е, но ние все забравяме, че по същото това време и чак до края на XIII век едновременно с нашето отечество далече на север съществувала и друга силна и голяма България - и по същото това време, за което говорим сега, когато ние сме били пред пропаст, тя била в разцвета си), та княгиня Олга молела сина си да не тръгва срещу нашата България:

- Почакай да умра и тогава ходи, където щеш - му викала тя.Светослав почакал няколко месеца, княгиня Олга предала Богу дух, той я

погребал и на другия ден повел ордите си към Дунава.В края на август Светослав се появил в делтата на великата река, навлязъл в

Малка Скития, превземал крепост след крепост, град след град и към края на годината стигнал пред стените на Велики Преслав.

Отначало българите се затворили в крепостта, но после излезли на бой срещу Светослав, настанала голяма битка и българите започнали да надделяват. И казал Светослав на своите воини:

- Тук ние трябва да погинем или да победим. Хайде, братя, дружно и 1 Бъдещият Василий II Българоубиец и брат му Константин VIII.

123

мъжествено!Към вечерта Светослав надвил, взел града с пристъп и пратил пратеник при

ромеите с думите: „Искам да отида против вас и да завзема вашия град, както завзех този град!1

Тъй разказват руските летописци. А византийският летописец Скилица добавя:След като народът на русите покорил България по казания начин и пленили

двамата синове на Петър - Борис и Роман, те вече не искали да се върнат в страната си, но възхитени от благоденствието на тези места, сметнали, че за тях ще е полезно да завладеят тази земя и започнали да се отнасят към България като към завоювана страна.

(Тази братска любов ни е известна и от по-късни времена...)Калокир продължил да подкокоросва Светослава - по-скоро да превземат

Константинопол, като му обещавал, че като стане император, не само ще му остави България, но ще го обсипе с несметни богатства - и през пролетта на 970 година Светослав прехвърлил Стара планина, като оставил в Преслав своя воевода Свенкела да пази българските съкровища и пленените князе, особено българското царче Борис; достигнал до Пловдив, но жителите му отказали да се предадат, сражавали се храбро, Светослав го превзел след тежък бой и заповядал жестоко и безчовечно да набият на кол 20 000 души от уловените в града и чрез това застрашил всяка съпротива - съобщава Лъв Дякон.

Новият император на Византия Йоан Цимисхий се опитал да влезе в преговори с русите, като увещавал Светослава да напусне България, „понеже тя принадлежи на ромеите от старо време", и да се върне в Киев, на което Светослав му отвърнал надменно:

- Аз няма да напусна тази благословена страна. По-скоро ромеите трябва да се махнат от Европа като непринадлежаща тям и да се преселят в Азия. Ако ли не - ние скоро ще разпънем шатрите си пред вратите на Константнопол и ще ви покажем, че сме мъже на кървите.

Според Лъв Дякон (който бил дворцов дякон и придружавал императора в походите), Светослав бил тъжен и свиреп на вид, имал умерен ръст, гъсти вежди и сини очи, твърде гъсти и спуснати надолу мустаци, главата му била съвсем обръсната, само от едната й страна висял перчем, на едното му ухо висяла златна обеца, украсена с два маргарита и вставен между тях рубин, облеклото му било бяло и не се отличавало от другите с нищо друго, освен с чистотата си. Той дълго бушувал из Тракия, имал няколко дребни сражения с ромеите, но решаващата битка предстояла.

За да се отърва от тежкото задължение да описвам как е била поробена България, ще дам думата на същия Лъв Дякон, който е бил радостен зрител на трагедията:

Император Йоан Цимисхий, облечен във великолепни доспехи, с много дълго копие на рамото си, яхнал едър и буен кон, тръгна напред, предшестван от отряда на тъй наречените безсмъртни, облечени в хубави ризници, а неговото царско облекло силно светеше на слънцето поради блясъка на златото.

Следваха го 15 000 най-храбри пехотинци и 13 000 конници. Останалата войска с обоза, със стенобойните и различни други машини вървеше бавно отзад...

Сутринта на другия ден той построи войската в колони и като заповяда тръбите непрестанно да свирят за настъпление, да удрят кимвалите и да бият барабаните, потегли към Преслав.

Тогава се вдигна неописуем шум. Околните планини ечаха от биенето на барабаните, оръжията звънтяха, конете цвилеха, а войниците се поощряваха един друг с викове. Смут, страх и ужас обзеха поразените от изненада руси, когато 1 Из „Повесть временных лет"

124

забелязаха изкусното настъпление на войската към тях.Но въпреки това те бързо грабнаха оръжието, нарамиха щитовете си

(щитовете им са яки и за по-голяма безопасност са направени дълги чак до краката) и наредени в стегнат строй, излязоха срещу ромеите в равното поле пред града. Те ревяха като диви зверове, надавайки необикновени и странни викове.

Ромеите влязоха в сражение с тях, биеха се храбро и извършваха големи подвизи, обаче никоя страна нямаше надмощие в битката. Тогава императорът заповяда на безсмъртните да нападнат стремително лявото крило на скитите.

С издадени напред копия и като пришпориха силно конете, те се спуснаха срещу неприятелите. Скитите като пехотинци не са свикнали да се бият на коне и не можаха да устоят срещу копията на ромеите, а побягнаха и се заключиха зад стените на града.

Ромеите ги преследваха и безмилостно ги избиваха. Казват, че при това нападение били избити 8500 скити.

Оцелелите, след като се заключиха в града, се биеха храбро горе от крепостните стени. Но на другия ден пристигна и останалата войска със стенобойните машини. (Този ден бе така нареченият Велик четвъртък, когато Спасителят, готвейки се за страдания, наставлявал учениците си след Тайната вечеря.)

Император Йоан се вдигна рано сутринта, нареди отрядите си в стегнат строй, накара да подемат бойния зов и настъпи към крепостната стена, за да превземе с един пристъп града.

Скитите хвърляха отгоре копия, стрели и камъни, а ромеите непрестанно стреляха отдолу с лъкове и каменометни машини, с прашки и копия.

Императорът, като извика силно, заповяда да прикрепят стълби по околовръстната стена. Мнозина бързо се изкачиха от всички страни на стените и с все сила посичаха неприятелите.

Скитите напуснаха зъберите и позорно се наблъскаха в царския дворец, ограден с яка стена, където се намирало съкровището на българите. Войската на ромеите, която настъпваше вън от стените, разби вратите и навлезе в града, като извършваше неописуеми кланета.

Казват, че тогава бил пленен и Борис, царят на българите, който имал червеникава брада, заедно с жена си и двете си деца и бил заведен при императора. Той го приел с почести, като го нарекъл „владетел на българите" и казал, че е дошъл да отмъсти за злините, които българите са претърпели от русите.

Ромеите нападнаха царския дворец, но отвътре русите силно се съпротивляваха. Тогава императорът заповяда да хвърлят навсякъде през крепостните стени огън в двореца. Когато избухна силен пожар, който веднага превръщаше в пепел всичко наоколо, русите, на брой над седем хиляди, излязоха от сградите и се приготвиха да се бранят.

В станалото сражение русите се биеха упорито и не обръщаха гръб на враговете, обаче ромеите, благодарение на своята храброст и военна опитност, избиха всички.

В тази битка паднаха извънредно много българи. Те се биеха заедно с русите, изпълнени с гняв към ромеите, които били станали причина за нашествието на русите в страната им.

И така Преслав, превзет за два дни, падна под властта на ромеите.

Каква странна фраза: българите се биеха заедно с русите, изпълнени с гняв към ромеите, които били станали причина за нашествието на русите в страната им! Какъв парадокс! Да се съюзиш с поробителя си и да се биеш срещу оня, който е докарал този поробител? (Оставям настрана перверзията, че това някога се даваше като пример за начало на „вечната българо-руска бойна дружба".)

125

А може би презрението към коварството е било по-силно от болката на поробването? И българите са постъпили правилно и естествено, но това не означава, че са обичали поробителя си - по-ниската степен на омраза не може да се нарече любов.

Случило се това навръх Велики петък, на 12 април 971 година, навръх Разпятие Христово (колко знаменателно!).

Тук ще прекъсна за малко Лъв Дякон, за да обърна внимание на читателя какво бил казал Йоан Цимисхий на нещастния наш цар Борис ІІ след като го пленил: че не е дошъл за нещо друго, а да отмъсти за злините, които българите претърпели от русите, сиреч - идвал човекът като наш освободител!

Отпразнувал освободителят наш Великден в българската столица, след което с цялата си войска се отправил към Дръстър, където се бил укрепил Светослав. Пътьом Цимисхий превзел Плиска, превземал една след друга крепостите без бой - те сами отваряли вратите си, като чули, че императорът идва да ги освободи от русите.

Гражданите на Дръстър се канели да направят същото, като разбрал това, Светослав се разярил, събрал цялото население на града, избрал 300 видни българи боляри и военачалници и заповядал да им отсекат главите пред очите на всички, а други 20 000 хвърлил в тъмницата.

След тримесечна обсада киевският княз се предал, при условие, че Цимисхий го пусне да си ходи, Цимисхий се съгласил (страхувал се през това време някой да не седне на трона му в Константинопол), срещнали се двамата на брега на Дунава, поздравили се взаимно с бойните подвизи и Светослав „по бяла риза" се отправил на север с жалкия остатък от войската си, зимата го посрещнала някъде около устието на Днепър, една утрин иззад облака на виелицата се появили печенегите и връхлетели на дребните си коне като рояк оси, печенежкият княз Куря собственоръчно убил Светослава, отсякъл му главата и от черепа му си направил чаша, и вечерта, на пира по случай победата, пиел от кървавата чаша червено вино...

Тъй загинало това полубългарче, което, може би водено от неосъзнатия повик на кръвта, бе тръгнало да завладее България. (Полубългарче, мили читателю, ще завладее България и след 4 века.)

Без Светослава Йоан Цимисхий се почувствал цар на положението, минал на връщане през Велики Преслав, прекръстил го на свое име Йоанопол, заповядал на българския цар Борис II и на брат му Роман да тръгнат с него и се отправил обратно към Константинопол.

Давам думата пак на очевидеца Лъв Дякон:А пък император Йоан, който се бори с руската войска в продължение на цели

четири месеца, върна България на ромеите.После, като остави там достатъчно войска, с големи трофеи се запъти към

Константинопол. Пред крепостните стени на столицата го посрещнаха гражданите, които му поднесоха венци и скиптри, направени от злато и скъпоценни камъни.

Те докараха и златообкована колесница, теглена от бели коне, и го помолиха да седне в нея и да поведе триумфалното шествие. Той прие венците и скиптрите, но не прие да се качи на колесницата, а постави на златния й трон взетата от България икона на Божията майка, която държеше в обятията си богочовека Слово, като сложи под нея пурпурните одежди и короните на българите.

Самият той, яхнал бързоног кон, следваше отзад, увенчан с диадема и носейки в ръцете си венци.

Като заповяда на Борис, царя на българите, и на брат му Роман да вървят пеша след него, поведе триумфа през средата на столицата, украсена навред с пурпури и килими и окичена като брачна стая с лаврови клонки и златовезани постилки.

После влезе в големия храм на Божията мъдрост „Света София" и като въздаде благодарствена молитва, възложи великолепната корона на българите в дар на Бога,

126

като пръв плод от победата.След това излезе на форума Августеон, където на доведения там български цар

Борис II заповяда да свали от себе си пред очите на гражданите знаковете на българската царска власт.

Те бяха следните: тиара, обвита в пурпур и извезана със злато и бисери, багреница и червени ботуши.

Било месец септември на 971 година. За утеха или за подигравка, Йоан Цимисхий удостоил развенчания Борис със сан магистър, а Роман бил скопен.

Но това не е краят, мили читателю. Агонията на нашето отечество продължила още 47 години. Героическа агония.

Прочее, да свършваме по-бързо.

972-1014

ГЛАВА XIII

Героическата агония

Цар Роман, цар Самуил

От високите крепости на Преспа братята Давид, Мойсей, Арон и Самуил гледали с известно злорадство рухването на Преслав.

Баща им комит Никола, син на Симеоновия брат Гаврил, недоволствал от подмазваческата политика на братовчед си цар Петър и подкрепил навремето, макар и не явно, въстанието на неговия брат Михаил. Оттогава между братовчедите настанало ледено мълчание.

Синовете на комит Никола наследили от баща си това ледено мълчание.

Косвено доказателство за родството на Самуил със Симеон и Петър е писмото на Калоян до папа Инокентий III, в което той казва: „моите предшественици, царете Симеон, Петър и Самуил, прародители мои" - ако това е вярно, разбира се.

Но тъй или иначе, са го считали за вярно, щом папа Инокентий III в писмо до унгарския крал пише „Двамата братя Петър и Йоаниций [Калоян], произхождащи от рода (а не от родовете!) на предишните царе" - т.е. родът на Симеон, Петър и Самуил е един.

В комитопулите течала и арменска кръв, на която може би се дължал горещият темперамент на братята. Майка им се казва Рипсимия - Хрипсиме е чисто арменска светица.

Тази Рипсимия би могла да бъде от арменците, които византийските императори масово преселвали в Тракия, а и доста от тези императори, както вече споменахме, са арменци; арменка е и жената на цар Петър Мария-Ирина - внучка на арменеца Роман Лакапин.

Царица Мария-Ирина довела от Константинопол в Преслав многоброен антураж от прислуга и придворни дами, повечето от които вероятно са били арменки - посещавайки

127

Преслав, комит Никола може да си е харесал някоя от тях.Арменците, както знаем, първи приели християнството за официална религия - още през

301 г., били много набожни и затова вероятно Рипсимия е дала на четиримата си сина библейските имена Давид, Мойсей, Арон и Самуил.

Самуил пък кръстил сина си на името на своя дядо Гаврил, брата на цар Симеон, а Иван-Владислав кръстил един от синовете си на прапрадядо си - хан Пресиян.

След внезапната смърт на цар Петър престолът в Преслав останал празен (синовете му Борис и Роман били още в Константинопол като заложници) и четиримата братя се устремили към Преслав, но византийският император Никифор Фока, както видяхме, ги изпреварил - изпратил бързо Борис и Роман „да вземат бащиното си царство и да спрат устрема на комитопулите".

И братята се спрели и се върнали обратно - въпреки всичко те не можели да вдигнат меч срещу българската династия, на тази лоялност ще станем свидетели и по-късно.

Но след като Цимисхий детронирал цар Борис II и окупирал Североизточна България, те укрепили границите на владенията си, които се простирали на запад от Искър и Ихтиманските възвишения - в тях влизали градовете-крепости Видин, Средец, Скопие, Охрид, Преспа, Струмица, Воден, Битоля, Девол и прочее - и се приготвили да отбраняват независимостта си.

Йоан Цимисхий, който заклал Никифор Фока, бил на свой ред отровен - в разгара на новогодишната нощ новият любовник на фаталната Теофанò, преоблечен като виночерпец, сипал отрова в чашата на императора, той вдигнал наздравица за новата 976 година и радостно изпил смъртта.

Във Византия започнала борба за короната. По право възцарен бил синът на Роман II - Василий ІІ, но срещу 18-годишното арменче се надигнали неколцина претенденти и цели 10 години борба и още повече коварство му били нужни на Василий II, за да се закрепи върху разклатения трон на Византия.

Това е същият оня Василий, който щеше да се жени за една от онези две български девойки от царски род, които бе поискал любовникът на майка му Теофанò - Никифор Фока, но сватбата тъй и не се състояла, защото Василий предпочитал любовта на мъже.

Но да оставим историческите клюки и да видим какво е ставало в България през това време.

Веднага след смъртта на император Йоан [Цимисхий] - пишат старите летописци1 - българите въстанали, отметнали се от Византия и възложили властта си на братята Давид, Мойсей, Арон и Самуил.

От роднините на Петър едни били измрели, а синовете му Борис и Роман били отведени в столицата, както разказахме по-горе.

И тъй, след смъртта на императора Йоан Цимисхий двамата братя избягали от двореца, където били затворени, и побягнали на коне към България.

И когато се намирали на превала, който водел за България, двата коня спрели, братята слезли от тях и тръгнали пеша. И по пътя по-големият от тях изпреварил по-малкия си брат и като минавал през някакъв гъсталак, Борис бил ударен със стрела от един глухоням българин, който го помислил за ромей, понеже бил облечен в ромейски дрехи, и загинал.

И тръгнал по дирите му по-малкият брат Роман и като видял убития си брат, извикал на българите кой е. И те го отвели със себе си и после го направили цар.

Я, как сладко пишат старите летописци - все едно приказка. Не е лошо да се учим от тях, а не да вкарваме живите събития в прокрустовите калъпи2 на псевдонаучната

1 Йоан Скилица и ибн-Яхъя Антиохийски (Х-Х1 в.), арабски историк, автор на „Летопис".2 Правилно е Прокрустово легло - чудовището Прокруст карало своите гости да легнат върху леглото му

128

терминология.Все пак да уточним нещата во кратце.И така, вероятно подстрекавани от комитопулите, след смъртта на Цимисхий

българите в Северна и Североизточна България отказали да признаят византийската власт, „отметнали се от Византия", както пишат хронистите, изгонили византийските управители и прочието византийски началници и признали властта на четиримата братя.

България отново се простряла от делтата на Дунава до Адриатическо море. Под византийска власт останала само Тракия между Стара планина и Родопите до Ихтиманските височини.

Византия не реагирала - била заета с вътрешните си преврати. Братята решили да се възползват от това и да разширят териториите на юг.

Мойсей обсадил Серес, но камък, хвърлен от крепостната стена, го убил на място. При загадъчни обстоятелства загинал и Давид - заклали го някакви странници край Преспа в местността „Хубавите дъбове". (Загадката е: кой е платил на тези странници да го убият?)

Самуил се спуснал на юг в Тесалия. Народът български, който бил побеснял против ромейската власт и нападал цялата тесалийска и долопска земя, станал виновник за много тревоги на ромейския император1.

Само Арон бездействал в Средец.Точно тогава избягали от Константинопол братята Борис и Роман. След като

Борис бил убит от глухонемия, завели Роман при Самуил и Самуил го провъзгласил за цар на България, оставил го да царува в крепостта Воден заедно с избягалия от Преслав патриарх Дамян и отново се спуснал на юг, превзел Лариса и продължил към Епир.

А през това време Василий II изпратил свой човек при брат му Арон в Средец - Василий предлагал на Арон да се сродят, сестрата на Василий да се ожени за сина на Арон, Арон се съгласил, но вместо сестра си хитрият Василий му изпратил една кра-сива проститутка, придружена от митрополит не знам кой си, измамата обаче била разкрита и Арон изпратил на Василий в кошница отрязаната глава на митрополита с кратка бележка: „Чакам те да заместиш проститутката".

Този сексуален намек вбесил Василий - както пише и достопочтеният Лъв Дякон:Движен по-скоро от избухналия гняв, отколкото от благоразумие, император

Василий реши да смаже с един удар българите. И като събра войските си, той тръгна в поход срещу българите, защото тяхната дързост и жестокост, дишаща убийство, заплашваше ромейската държава.

Те безпощадно ограбваха македонската земя и избиваха всички поголовно. След като премина тесните и стръмни пътеки, императорът стигна до Средец. Там построи военен лагер и обгради града.

Държа го обсаден в продължение на двадесет дни, но нищо не можа да направи, понеже войската се беше отдала на леност и безделие поради неспособността на военачалниците.

Българите ги нападнаха из засада, извършиха голяма сеч, отвлякоха много впрегатни животни и изгориха стенобойните машини.

Ето защо императорът се приготви за път и тръгна с войската обратно към Константинопол. След като пътува цял ден, той се разположи на лагер в едно гористо място и даде почивка на войниците.

Още не беше се сменила първата нощна стража и изведнъж от източната страна на лагера премина преголяма звезда, като освети със силна светлина палатките, падна на западната страна у самия окоп и като разсипа многобройни

и на по-дългите отрязвало краката, а по-късите изтегляло да се удължат.1 Из житието на Фотий Тесалийски.

129

искри, изгасна. Това бе небесно знамение за предстоящото съвършено изтребление на войската...

И тъй, на другия ден войската преминаваше, през една гориста и пълна с пропасти долина. Едва я беше преминала, достигна до пресечени от потоци стръмни места; там неочаквано българите нападнаха ромеите и като унищожиха голям брой войници, взеха царската шатра със съкровището и разграбиха целия обоз на войската.

Там бях и аз, разказвачът на това бедствие, който имах нещастието да придружавам императора в службата си на дякон „и насмалко щяха да се подхлъзнат стъпките ми" [Псалми, 72:2] и да стана жертва на българския меч, ако божественото провидение не беше ме извело от опасността, като ме накара бързо да препусна коня и преди още враговете да завземат обиколеното с пропасти нанагорнище, да го премина и в галоп да се изкача на върха на планината.

И тъй, остатъкът от войската едва се спаси от преследването на българите, измъквайки се през непроходимите планини, и като загуби цялата си конница и обоза стигна до ромейските предели.

Случило се това на 17 август 986 година. Константинопол бил потресен - както при разгрома на Никифор Геник от хан Крум през 811 година. Поетите, както винаги, най-точно изразяват чувствата на народа - вижте какво е написал поетът Йоан Геометър:

Дори и слънцето да би изчезнало,никога не бих казал,че стрелите на скититеса по-силни от ромейските копия.Повалете се, дървета!Срутете се, мрачни скали!Грозни планини, пропаднете!Тук лъвът се изплаши от сърните.Слънце, скрий под земятазлатоблестящата си колесница,събуди духоветена великите императории страшната вест им кажи:Дунава грабна венеца на Рим.Стрелите на скитите се оказахапо-силни от ромейските копия!

„Стрелите на скитите" били стрелите на Самуиловите войници. Като разбрал, че Средец е обсаден, той се притекъл на помощ на брат си и причакал византийската армия в дългата и тясна клисура при тъй наречените Траянови врата.

За разлика от Никифор Геник, обаче, Василий останал жив - бягайки край руините на стар римски кастел (руините на тази крепост и досега са там), случайно видял в храсталака отвора на иззидан с червени тухли тунел, пъхнал се в него и тунелът го извел от другата страна на смъртоносната клисура;

Василий никога не простил на българите този свой позор - мъстта диктувала всички негови по-нататъшни действия, отмъщението станало негова религия: да унищожи България била единствена негова цел в живота и цели 32 години от живота си той преследвал тази цел, целия свой по-нататъшен живот посветил на това отмъщение.

Тук следва нещо, което бих искал да не се е случило.Самуил още разчиствал труповете край Траяновите врата, когато откъм Средец се

задали двама конника. Стражата ги спряла - отивали в Константинопол. Като ги претърсили, намерили в тях писмо. Било писмо от брата на Самуил, от Арон - до императора на Византия Василий II.

130

Какво точно е пишело в писмото - не ни е съдено да знаем, но след като го прочел, тъмен облак паднал в душата на Самуил. Пъхнал писмото в пазвата си, яхнал коня и препуснал с гвардията си към реката Джерман, където в местността Разметаница се намирала лятната резиденция на Арон, там бил на гости при чичо си и синът на Самуил - Гаврил.

Стражата на Арон го пуснала, разбира се, да влезе. Арон бил с цялата си челяд на софрата. И там последвало онова, за което кратко съобщават старите летописци1, сигурно и те са се бояли да го опишат с повече думи:

Затова ли, че Арон бил, както казвали, привърженик на ромеите, или пък поради това, че искал да присвои за себе си цялата власт - разказва се и едното, и другото - брат му Самуил го убил в местността Разметаница на 14 юли [987] с целия му род; само синът му Иван-Владислав бил спасен от Самуиловия син Гаврил-Радомир.

Дали от ревност към отечеството, или за да запази властта за себе си - може да се каже и едното, и другото - Самуил извършил най-стария и най-страшния грях: братоубийството.

Тъй или иначе, Самуил останал самовластен господар. Е, да, Роман скопецът поне за пред хората се наричал цар на България, но съдбините й били в ръцете на Самуил.

Човек по-лесно прощава предателството на чужд човек, най боли предателството на близък, тази болка е подсилила яростта на Самуил и му е дала сила да вдигне меч срещу брат си - и сигурно го е убил особено жестоко, както не би убил и най-свирепия си враг.

Но като всеки жесток човек, Самуил бил сантиментален. След като убил брат си и целия му род, което не би могъл да извърши човек с меко сърце, той се трогва от юношеските сълзи на сина си - че ще се самоубие, ако убие братовчед му Иван-Владислав, понеже го обичал повече от брат - и Самуил пожалил братовия си син, който по-късно, както ще видим, убива спасителя си; дъщеря му Мирослава се влюбва в пленения византиец Ашот, Самуил се трогва от сълзите й - щяла и тя да се самоубие от любов, пуска врага си от тъмницата и ги оженва, не стига това - назначил Ашот за комендант на Драч и този Ашот заедно с дъщерята на Самуил предават Драч на византийците. Няма на света добро, казват евреите, което да не е наказано.

Възможно е Самуил да е извършил братоубийството от властолюбив, властта е способна да направи от човека чудовище. Но това противоречи на един друг странен факт: верността на Самуил към старата българска династия е удивителна, стигаща до мистика.

Той провъзгласява за цар скопеното полувизантийче Роман и когато след 14-годишно „царуване" при някаква битка през 991 година Роман бил пленен от византийците и живял в Константинополската тъмница още 6 години - и през тези 6 години Самуил продължавал да го счита за цар на България, и чак след смъртта му през 997 година провъзгласява себе си за цар - значи цели 20 години е сдържал в себе си властолюбието, а не е могъл да го овладее при заплахата, че не някой друг, а брат му ще присвои за себе си властта?

След като убил брат си, Самуил подновил войната с Византия с още по-голямо настървение. Нападнал Солун. Тук именно, под стените на Солун пленил Ашот - сина на солунския стратег лука Григорий Таронит, когото убил.

Понеже нямал стенобойни машини, Самуил оставил на мира крепостта и се спуснал отново на юг в Тесалия, нахлул в Беотия и Атика, минал през Коринтския провлак, навлязъл в Пелопонес и се отправил към Спарта.

За какво му е било на Самуил да завладява нови земи чак в Пелопонес, да разтяга територията на България от делтата на Дунава до Олимпия, правейки я всъщност незащитима, вместо да затвърди властта си в старите български земи отвъд Хемус - в Търново и Дръстър, в Голям и Малък Преслав (които след малко ще видим как Василий ще превземе победоносно) - това ще възбужда дълго възторга на патриотите, че сме стигнали до Олимпия, но ще си остане загадъчна нелепост в историята ни.

След смъртта на стратега Таронит, бащата на бъдещия Самуилов зет, Василий

1 Йоан Скилица и Йоан Зонара (Х1-ХП в.), автор на „Съкратена история", описваща събитията от началото на света до 1118 г.

131

изпратил друг пълководец да преследва Самуила. Казвал се той Никифор Уран.Тръгнал Уран по петите на Самуил, а Самуил, като научил това, се върнал

обратно от Пелопонес и двете войски се срещнали от двете страни на малката рекичка Сперхей, край град Ламия.

Но понеже били паднали поройни дъждове, реката придошла и се разляла, било невъзможно да се премине, затова двете армии се гледали зверски от двата бряга и водели престрелка повече с псувни, защото стрелите не стигали до отсрещния бряг.

Самуил казал на уморените си войници да лягат и да спят спокойно, реката е непроходима, самият той легнал и заспал, до него заспал и синът му Гаврил-Радомир.

Хитрият Никифор Уран обаче не спял, а ходел надолу-нагоре край реката и видял едно място, което ставало за брод.

През нощта - съобщава византиецът Скилица, - като вдигнал войската си, той преминал реката и нападнал спящите безгрижно Самуилови войници. Много голям брой от тях били избити, без никой да помисли за защита.

Ранени били и самият Самуил и синът му, като получили тежки рани, и щели да бъдат пленени, ако не се били смесили с труповете и лежели като мъртви.

А когато настъпила пак нощ, тайно избягали към Етолийските планини и оттам през върховете на тези планини преминали Пинд и се спасили в България.

А магистър Никифор Уран съблякъл падналите българи, ограбил неприятелския лагер и...

...донесъл в Константинопол хиляда глави и 20 000 пленници — добавя арабинът ибн-Яхъя Антиохийски.

Византия помислила, че след това поражение със Самуил е свършено, но станало нещо необикновено: Самуил сякаш възкръснал от мъртвите трижди по-могъщ.

Случило се така, че именно тогава в Константинополската тъмница починал цар Роман и българският архиепископ, изпълняващ ролята на патриарх, коронясал Самуила в Охрид.

Веднага след това, през 998 година, воден от братска любов, Самуил превзел Сърбия, като пленил нейния украсен с мъдрост и святост княз Владимир и го хвърлил в тъмницата на Преспа.

Според летописа на незнаен сръбски свещеник, известен като Дуклянския презвитер1, тук се разиграла друга романтична история:

Един ден цар Самуиловата дъщеря на име Косара отишла при баща си и поискала от него да слезе със слугините си и да умие главата и нозете на затворниците. Това й било позволено от баща й.

И тъй, тя слязла и извършила добро. Между това, като забелязала Владимира, окован във вериги, и видяла, че той бил на вид хубав, смирен и кротък, тя се спряла и заговорила с него; неговата реч й се показала по-сладка от мед.

Тогава тя не от плътска страст, а защото почувствала състрадание и защото чула, че той е княз, полюбила го и като го приветствувала, излязла. След това тя отишла при царя и като се хвърлила в нозете му, казала така:

- Татко мой и господарю! Аз зная, че ти имаш намерение да ме дадеш на мъж, както е обичай; тогава, ако е угодно на твоето величество, или ми дай княз Владимир за мъж, или знай, че ще умра!

Като чува това царят, понеже много обичал дъщеря си, съгласил се да изпълни просбата й, изпратил веднага за Владимира и след като бил изкъпан и облечен в княжески дрехи, разцелувал го в присъствието на болярите от царството си и предал му дъщеря си за жена, върнал му земята и княжеството на отците му.

Докато се разигравала тази трогателна сцена, която олицетворява непреходната братска обич между българи и сърби, навръх 1000-та година подлият Василий II изпратил силна войска срещу българските крепости оттатък Хемус и ромейската

1 „Дуклянският летопис" е съставен през XII в. на славянски език, по-късно е преведен на латински.

132

войска превзела Големия и Малкия Преслав, както Плиска и Дръстър и се върнала невредима и победоносна - пише тържествуващо Скилица.

През следващите години Василий II си възвърнал и превзетите от Самуил крепости в Тесалия, превзел чрез обсада и Видинската крепост, крепостта Перник обаче не успял да превземе - неин защитник бил Кракра, мъж отличен във военното дело, императорът престоял там немалко време и в обсадата изгубил немалко брой войска, и като разбрал, че крепостта не се поддава на обсада и че Кракра не отстъпвал ни на ласкателства, нито на други обещания и предложения1 (запомни това, читателю!!!),

Василий II се спуснал към Скопие и тук Самуил повторил грешката си при Сперхей:

Когато императорът наближил град Скопие, намерил отвъд реката Вардар Самуила да станува безгрижно, тъй като се уповавал на пълноводието на реката, която по това време не можела да се преброди.

Но един войник намерил брод и превел през него императора. Поразен от внезапното му появяване, Самуил ударил на безредно бягство, а шатрата му и целият лагер били взети. И град Скопие бил предаден на императора.2

Точно по това време зетят на Самуил и дъщеря му Мирослава предали Драч на византийците и побягнали в Константинопол, където ги посрещнал лично Василий II и почел Ашот със сана магистър, а любимата Самуилова щерка станала придворна дама в двореца на византийския император - това предателство било отровна стрела в сърцето на Самуил.

Императорът не преставал всяка година да навлиза в България, да опустошава и разорява всичко по пътя си. Самуил търпял отвсякъде поражения и започвал да губи силата си - заключава Скилица.

Наближавала трагичната 1014 година.Скилица продължава:Самуил не можел да се противопостави на открито поле, затова решил да

прегради с ровове и огради пътя на императора към България. И понеже знаел, че императорът обикновено навлиза през така наречената Кимва Лонг и Клидион [днешното село Ключ], той издигнал в тази теснина много широка стена, поставил на нея сигурни постове и зачакал императора. Когато той дошъл и се опитал да навлезе в теснината, защитниците оказали смела съпротива: стреляли от височината на стените и така ранявали и избивали напиращите неприятели.

Гледани отдолу, хората върху стената били сякаш в облаците и се виждали като птици.

Императорът бил вече загубил надежда за преминаване, когато Никифор Ксифий, стратегът на Филипопол, го склонил да остане там и непрекъснато да продължава пристъпите срещу преградата, а самият той казал, че ще отиде да потърси дали някъде не може да направи нещо спасително.

И тъй, като взел своите войници, върнал се и заобиколил намиращата се на юг от Клидион твърде висока планина, наречена Беласица, и като минал през стръмни и недостъпни места на 29 юни 1014 година внезапно с викове и шум се показал от височината зад гърба на българите.

Уплашени от внезапното му появяване, те ударили на бяг. А императорът разрушил изоставената стена и започнал да ги преследва. Мнозина паднали убити, а още по-голям брой били пленени.

Самуил едва успял да се спаси от гибел с помощта на сина си, който смело отблъсквал нападащите, метнал баща си на своя кон и го отвел в крепостта, наречена Прилеп.

1 Йоан Скилица.2 Същият Скилица.

133

Битката обаче не била загубена. Василий се опитал да превземе Струмица, но българите го отблъснали, той отстъпил назад и тръгнал да се връща към Солун, като изпратил военачалника си Теофилакт Вотаниат да разчисти пътя през клисурите.

Гаврил-Радомир обаче събрал остатъка от разбитата българска войска, устроил засада в една дълга планинска теснина и като навлязъл в нея, Теофилакт, заобиколен отвред и обсипан отгоре с камъни и стрели, паднал убит, като Радомир го изтърбушил с копието си "1.

При тази вест Василий II изпаднал в умопомрачение - Теофилакт бил любимият любовник на императора, любовната му мъка избухнала в яростна мъст и заповядал да бъде извършено нещо нечувано в дотогавашната човешка история:

Императорът ослепил пленените българи - около 15 000 и като оставил на всеки сто ослепени по един едноок да ги води, изпратил ги при Самуил.

А той, като ги видял да идват в дълги редици, с кървави дупки на лицата вместо очи, не можал да издържи това страдание храбро и спокойно, а му призляло, причерняло му и паднал на земята, получил разрив на сърцето и умрял.2

Арменецът знаел как да порази арменското сърце.Така нелепо и страшно завършила най-трагичната епопея в нашата средновековна

история. Не мога и не искам да прибавя нито дума. След нея, както след всяка велика трагедия, следват позорни пародии.

За тях няма да говоря сега, за да не наскърбявам още повече търпеливия си читател.

А на император Василий II след този подвиг дали прозвището Българоубиец. Не мислете, че ние сме му дали това име като израз на омраза - не, дали са му го византийците като израз на благодарност и гордост.

И днес, 1000 години след това зверство, което по масова и перверзна жестокост няма равно на себе си в жестоката човешка история, един от булевардите в Солун и друг булевард в Атина се наричат „Василий Българоубиец"- и гърците гордо се разхождат по тях...

Това е един от тъжните примери как историята може да служи за подклаждане на патриотично злорадство в поколенията.

След 2 века не друг някой, а един грък ще проплаче, че в старо време победителите от чувство за хуманност и от нежелание да запазят спомен за враждата навеки, издигали са победни паметници от дърво или от неголеми камъни, щото те, като престоят няколко време, да изчезнат, понеже са свидетелства и залози не за приятелство, а на вражда и кръвопролитие - но тогава ние пък ще отвърнем с надменност. И така до безкрай.

1 Йоан Скилица.2 Пак Скилица.

134

Книга втора

1014-1185

ГЛАВА I

Първото падение

Цар Гаврил-Радомир, цар Иван-Владислав, Петър Делян, Константин Бодин, Василий Врач

Най-страшното робство е да бъдеш роб доброволно.

Победите са съпроводени с подвизи, пораженията - с предателства. Като някакъв митичен титан, крепящ на раменете си мирозданието - щом паднал Самуил, срутило се и мирозданието, сгромолясала се държавата, рухнали крепостите, паднал духът, умряла храбростта, изчезнали добродетелите.

Настъпило време на страх и предателства.Гаврил-Радомир ридал неутешимо 9 дни върху гроба на баща си, приел без радост

короната му в Битоля и разярен срещу коварството на Василий Българоубиец повел конницата си на изток, опустошил цяла Тракия, земите около Филипопол, край Адрианопол и стигнал до стените на Константинопол - палел и убивал безогледно, всявайки страх и ужас в цялата Византийска империя.

Василий Българоубиец не смеел да излезе извън стените на столицата - разказва познатият ни незнаен Дуклянски презвитер, но изпратил тайно един безрък ромей при Иван-Владислав - да му каже:

- Защо не отмъстиш за кръвта на своя баща? Приеми от мене злато и сребро, колкото ти е угодно, бъди в мир с нас и си вземи царството на Самуил, който уби своя брат Арон - твоя баща, отнемайки му царството, на което законен наследник си ти. И ако си по-силен, убий неговия син Радомир, който сега управлява царството вместо тебе.

Когато Гаврил-Радомир се завърнал след яростния си поход, бил посрещнат от любимия си братовчед Иван-Владислав и Иван го поканил да идат на лов, за да разтушат душите си.

И когато навлезли в гората и по тясната пътека яздели един зад друг - Иван-Владислав зад Гаврил-Радомир - Иван забил копието си в гърба на Гаврил така силно, че го пронизал, после го доубил с меча си.

Това не му стигало, та отишъл при жената на Гаврил уж да й съобщи тъжната вест за незнайната смърт на мъжа й - и я убил; най-големият син на Гаврил видял убийството на майка си, Иван го хванал и го ослепил.

Сетил се после за сръбския княз Владимир, който бил женен за дъщерята на

135

Самуил - той също можел да бъде съперник за короната, и понеже Владимир бил много набожен, за да го подмами, Иван-Владислав изпратил при него архиепископа Давид да го покани уж на гости - и когато Владимир пристигнал в Преспа и влязъл първо в църквата да се помоли, Иван-Владислав забил камата си в гърба му, както бил на колене пред иконата на Богородица.

Безръкият ромей се завърнал в Константинопол и предал писмо на императора Василий Българоубиец от Иван-Владислав. В писмото пишело:

„Убих Гаврил-Радомир в Петриск и взех цялата власт в свои ръце. Обещавам подобаваща на Ваше Величество покорност и подчинение."1

Но съдейки по себе си, Василий знаел, че изменникът ще измени и на него, затова изпратил човек уж да сключи договор с Иван-Владислав, а да го убие. Убиецът обаче бил убит от Иван-Владислав.

Тогава Василий заповядал на пълководдите си да нахлуят и да опустошат Битолското поле и да превземат Преспа, но българите, предвождани от военачалника Ивац, твърде виден и изпитан мъж, ги хванали в засада и избили всички.2

През това време Иван-Владислав тръгнал да превзема Драч, обсадил го и тъкмо щял да излиза на рицарски двубой с коменданта на крепостта, две стрели се забили в гърба му, незнайно от кого изстреляни...

И тука следва безмилостен списък на последвалите предателства3:Щом известили императора за смъртта на Иван-Владислав, той тръгнал

веднага към България. Като стигнал при Адрианопол, пресрещнали го братът и синът на прочутия Кракра (спомняш ли си, читателю - това е същият Кракра, когото императорът не можа да сломи нито с оръжие, „нито с ласкателства, нито с други обещания и предложения"!), те му носели благовестието, че известната на всички непревземаема крепост Перник, заедно с други 35 крепости, му се предават доброволно.

Императорът ги почел и като издигнал Кракра в достойнство патриций, отишъл в Мосинопол. Там дошли пратеници от Пелагония [Битолска област], Моровизд и Липений [Косово], които предали градовете си на императора.

Като се вдигнал оттам, императорът отишъл в Серес, където пристигнал Кракра, заедно с началниците на 35-те предали се крепости, той бил добре приет. На страната на императора минал и Драгомъж, който предал Струмица и бил почетен с титлата патриций.

Веднага след това императорът се приближил до Струмица и при него дошъл архиепископът на България Давид с писмо от Мария - жената на цар Иван-Владислав, която му обещавала да му предаде цяла България, ако се изпълнят желанията й.

При него се явил и Богдан, воеводата на крепостите от вътрешността, и бил почетен също със сан патриций, защото бил убил тъста си Матеица (враг на императора).

Оттам императорът се отправил към Скопие, където го посрещнал младият Николица, който стоял начело на първия и най-боеспособен Самуилов отряд, предал се и бил почетен със звание протоспатарий и стратег.

Минал императорът през крепостите Щип и Просек, приветствай с литии и химни. Веднага извил пътя си надясно и отишъл в Охрид, целият народ го посрещнал с песни, аплодисменти и възхвали.

Като влязъл в дворците на българските царе и отворил съкровищниците, императорът намерил много пари, корони и бисери, златоткани дрехи и 100 кентинария сечени пари от злато - всичко това изразходвал за заплата на войската

1 Из „История" на Йоан Скилица.2 Йоан Скилица.3 Из същата „История" на същия Скилица.

136

си.Като се върнал в лагера си, там приел доведената при него жена на цар Иван-

Владислав с тримата й сина и шест дъщери. Тя водела със себе си и един незаконороден син на Самуил, а също и две дъщери и пет сина на Самуиловия син Гаврил-Радомир, сред тях ослепеният от Иван-Владислав.

Мария имала още трима сина от Иван, но те били успели да избягат в планината Тмор. Императорът я приел ласкаво.

При императора дошли и други български велможи, всеки с отрядите си: Несторица, Зарица и младият Добромир. Те били приети благосклонно и почетени царски.

Тогава и Иван-Владиславовите синове - Пресиян и двамата му братя Алусиян и Арон, изморени от дългата обсада в планината, съобщили на императора, че искат гаранция и обещавали да се предадат.

Императорът отишъл в Девол, където на една издигната трибуна приел Пресиян и братята му, като почел Пресияна с титлата магистър, а другите - с титлата патриций. Там бил доведен и Ивац, който бил лишен от зрение.

За разлика от всички други, воеводата Ивац не се предавал и „създавал големи грижи на императора". Тогава охридският управител Евстатий решил да се справи с него по византийски. Ето дословния разказ на Скилица:

Предстоял у Ивац тържествен празник - Успение Богородично. На тоя ден той имал обичай да събира на гощавка не само хора съседни и близки, но и от много по-далечни места. Дошъл неканен и охридският управител Евстатий, придружен от двама слуги, и като се срещнал със стражата пред входа, заповядал да съобщят кой е той и че се явява, за да се повесели заедно с воеводата

Когато стражата го известила, Ивац се учудил защо е дошъл доброволно този неприязнен човек и предава себе си в неприятелски ръце, но все пак заповядал да го пуснат и когато оня дошъл, Ивац го приел радостно и го прегърнал

Евстатий поискал другите да се отстранят за малко, защото имал намерение да поговори насаме с Ивац за нещо твърде важно за него. Без да подозира хитрост, Ивац заповядал на слугите да се оттеглят, хванал Евстатия заръка и го въвел в една градина, покрита с дървета, дето имало едно углъбление, така че гласът не можел да се чуе между дърветата.

Когато вече били вътре в него, Евстатий хванал Ивац и го тръшнал на земята, и като притискал гърдите му с коляното си, защото бил силен в ръцете, спрял му дишането и свирнал на двамата си слуги, те се притекли набързо и като натискали здравата Ивац и му затъкнали устата с дреха, за да не вика, извадили му очите и ослепен го изхвърлили вън от градината...

Скилица продължава:След това императорът отишъл в Кастория [Костур]. Там били доведени при

него двете дъщери на Самуил, които, щом видели Мария, жената на Иван-Владислав, застанала до императора, нахвърлили се върху нея да я убият.

Но императорът успокоил гнева им, като обещал и на тях да даде почести и големи богатства, а Мария почел с титла зости [придворна дама] и я изпратил в Константинопол с децата й.

А като отишъл в крепостта Стаг, приел там управителя на Белград Елемаг в робско облекло - бос и гологлав, във власеница, опасана с връв - знак, че се предавал доброволно, заедно с няколко други подчинени нему воеводи....

Само Сермон, владетелят на Сирмиум, не пожелал да се покори.Странно! Всичките гореспоменати имена на предатели долу-горе сме ги чували, а

името на този, който не пожелал да се покори - Сермон, е напълно неизвестно.Може би ще е лош пример за подрастващото поколение, затова за такива хора

много-много не трябва да се говори? Защото колкото и да се преструваме, на всяка власт й трябват хора покорни (употребяват се, разбира се, по-благозвучни синоними:

137

дисциплинирани, коректни, съвестни, верни, предани, добри, хрисими, кротки, послушни, смирени и пр.)

С непокорния Сермон императорът се справил по византийски, както с Ивац. Само че този път изпратеният подлец Константин Диоген, като останал насаме със Сермон, извадил от пазвата си кама и направо го заклал. За този си подвиг подлецът, естествено, бил награден.

Не се възмущавай особено, драги читателю, а свиквай. Това, което за нас е подлост, за другите е подвиг; което за нас е нещастие, за другите е щастие. Гледай как-во пише византийският летописец Михаил Аталиат1:

Василий II покори България - оная България, която се считаше непристъпна, обширна и непревзимаема, България, която на никого от ромейските императори не е била подчинена никога и поради това не даваше покой на Византия; на тая България той стана господар, завладявайки я бляскаво с голяма сила, а в ромейската държава най-сетне се възцари спокойствие и вместо предишната оскъдност настана пълно изобилие и благосъстояние.

Затова гражданите на Константинопол посрещнали император Василий радостно и тържествено, влязъл той през Златната врата с назъбена златна корона на главата, като пред него вървели като трофейни пленници българската царица Мария - жената на цар Иван-Владислав, дъщерите на цар Самуил, българският архиепископ Давид и другите знатни българи; отишъл във великата църква „Света София", където бил отслужен благодарствен молебен на Бога, затова, че отървал най-сетне Византия от проклетата България, след което за вечна прослава Василий II бил наречен Българоубиец.

Така е, скъпи читателю, най-големите престъпления се извършват в името на отечеството или както казваше последният римски император Ромул Велики: започне ли държавата да се нарича отечество - тя се готви да убива...2

Всъщност, колкото и да ни е неприятно, Василий II бил много умен император. След като завладял България, той заповядал да не се променя нищо в бита на българите - нито данъците, нито езика, нито свещениците и архиереите, нито управниците на градовете и областите - те също били българи (е, разбира се, които приели да бъдат негови васали); по този начин искал да постигне нещо много далновидно и коварно: българите да не се чувстват роби, а граждани на империята, защото робът винаги ще се бори за свобода и ще бъде враг на империята, а гражданинът става неин защитник (както той, арменецът, я защитавал).

Затова, който се предавал доброволно - Василий II го награждавал, издигал го, той наистина ставал равноправен гражданин на империята, забравяйки, че е българин (родината му се превръщала в географско понятие); който се съпротивлявал - ослепявал го.

И тъй, из нашето отечество бродели слепци и предатели. Слепците се взирали в мрака с кървавите си очи и протягали отчаяно ръце към изчезналата сянка на своята свободна и горда България...

А за предателите България вече не съществувала.

Децата на българската царица Мария от българския цар Иван-Владислав станали видни византийци - предателството и в ония времена се ценяло високо.

Най-големият й син Пресиян се опитал да стане направо император като се оженил за сестрата на императрицата Зоя и организирал заедно с жена си Теодора заговор - да свали Зоя и мъжа й Роман III Аргир (1028-1034) от трона и да седне той на него, но заговорът бил разкрит и Пресиян бил ослепей (1029); дъщеря й Екатерина станала жена на император Исак I Комнин (1057-1059); другите й синове Алусиян, Арон и Траян станали стратези на теми

1 Михаил Аталиат (XI в.), автор на „История", в която описва събития, които е наблюдавал или преживял между 1034 и 1080 г.2 Според Дюренмат в комедията „ Ромул Велики ".

138

(области); една от дъщерите на Алусиян станала жена на император Роман IV Диоген (1068-1071), синът й Константин се оженил за Теодора - сестра на император Алексий I Комнин; дъщерята на Траян Мария (която според Анна Комнина дотолкова привличала със своята красота и стройността на телесните си части и членове, че нито една жена по онова време не бе се явила по-красива от нея) се оженила за брата на император Константин Х Дука (1059-1067), а нейната дъщеря Ирина станала жена на император Алексий I Комнин (1081-1118); внуците пък на Арон Арон и Теодор участвали през 1107 година в съзаклятието против същия този Алексий I Комнин; синът на Траяновата дъщеря Мария Иван Дука станал византийски управител на родната си България през 1085-1092 година (в едно от сраженията си със сърбите пленява Константин Бодин, който преди да стане княз на Сърбия, както ще видим след малко, за кратко време е бил и наш цар), брат му Михаил Дука бил прочут красавец и пълководец, а другата й дъщеря Анна станала жена на пълководеца Георги Палеолог, давайки началото на династията на Палеолозите.

Както се казва - и ние сме дали нещо, ако не на света, поне на Византия...

Ако наследниците на Василий II не бяха променили тази негова политика, нашият народ щеше да бъде тихо и кротко асимилиран и историята на България щеше да свърши дотук.

Слава Богу, наследниците му се оказали глупаци – те започнали да се отнасят към българите като към роби: увеличили данъците им, лишили ги от всякакви права, сменили българските свещеници с византийски, в училищата се учело на гръцки и прочее, и прочее...

И борбата за свобода започнала.Докато потомците на цар Иван-Владислав превземали подстъпите към

византийския трон с помощта на „телесните си части и членове", по българските земи се явил някой си Петър Делян, който казвал, че е син на цар Гаврил-Радомир от дъщерята на маджарския крал св. Стефан I, която баща му бил прогонил незнайно защо още като била бременна с него; родил се бил той в Маджарско, но когато Гаврил-Радо-мир станал цар, върнал се бил при баща си, след смъртта му и след смъртта на Иван-Владислав бил предаден от царица Мария заедно с другите си братя и сестри на Василий II и бил отведен в Константинопол, живял там в плен 20 години и ей на - сега избягал и зовял на бунт!

Син на Гаврил-Радомир ли е бил наистина, или не е бил, живял ли е като пленник в Константинопол или направо е дошъл от Маджарско - той си знае, но българите, които отскоро подложили врат под ярема и силно се стремели към свобода1, само това чакали - някой да ги поведе.

И в Белград, през пролетта на 1040 година, Петър Делян бил вдигнат на щит и провъзгласен за цар на България - това било начало на въстанието.

Цар Петър II Делян повел войската си на юг, превзел Ниш и Скопие. През това време малко по на юг - в областта край Драч, пламнало и друго въстание, там въстаниците пък обявили за цар един войник Тихомир.

Петър Делян написал писмо на тоя Тихомир: ела да действаме заедно. Когато двете войски се съединили, Петър произнесъл следната реч:

- Славата и величието на българското царство не биха допуснали славното име на българския народ, комуто са били подчинени много царства и империи през дълголетието му съществуване, да бъде помрачено не само от ромеите, но и от който и да е друг владетел на света. И за да се почувстваме сега свободни като преди, пречка е само раздорът между мене и Тихомир, защото, както знаете, в царуването съдружество няма. Така че, ако желаете собственото си добро и доброто на отечеството, изберете един от двама ни за ваш цар. Ако признаете, че съм от Самуилово потекло, предпочетете ме пред Тихомир; а ако изберете него - пропъдете

1 Йоан Скилица.

139

ме от царството.2

Настанал смут. Някой извикал:- Ти си наш цар!- Да живее цар Петър Делян! - извикал друг.Дотук нямало нищо лошо. Но открай време и до днес да живей за едного означава

смърт за другия, така станало и сега:- Да живее цар Петър Делян! - извикали всички, грабнали камъни и убили

Тихомира.След това цар Петър II Делян се отправил с цялата си войска към Солун, където се

намирал императорът.Кой е бил тогава император на Византия, трудно ми е да кажа, защото Василий II

Българоубиец царувал 50 години - от 976 до 1025, а през следващите 50 години на трона се изредили повече от 12 императори.

Василий II бил наследен от брат си Константин VIII, човек с прекомерно безсрамен и сластолюбив живот. Преди да умре, той омъжил 50-годишната си дъщеря Зоя за още по-стария сенатор Роман Аргир, който поел византийската корона. (Нашият Пресиян се оженил за нейната сестра Теодора.)

Обаче след няколко години дъртата Зоя се влюбила в младия Михаил Пафлагон, дала на мъжа си отрова, от която той обаче не умрял достатъчно бързо, а тя била нетърпелива и го удавила, като му натиснала главата в банята, още същия ден облякла любовника си в императорски одежди, качила го на трона и заповядала на патриарха да я венчае с него.

Този Михаил обаче се оказал епилептик и не ставал за нищо, затова още приживе провъзгласил за свой наследник племенника си Михаил V Калафат, който веднага пратил Зоя в манастир, но тя му спретнала едно превратче, свалила го от трона и го ослепила.

Известно време управлявали двете със сестра си Теодора (бившата жена на нашия ослепен Пресиян), но 65-годишното сърце на Зоя пламнало отново от любов, този път по 40-годишния Константин Мономах, омъжила се за него и го направила император, а сестра си изпратила в манастир.

Константин IX Мономах обаче бил човек на живота, оградил се с фаворитки и хора на изкуството, Зоя умряла може би от ревност, след което сестра й Теодора напуснала манастира и споделила трона (и леглото) с въпросния Константин IX, той обаче скоро умрял и я оставил да царува сама.

След една година умряла и тя, но за да накаже сънародниците си, преди да умре определила за свой наследник един малоумен старец Михаил VI Стратиотик.

Военните обаче вдигнали бунт, пратили дядото в манастир и обявили за император пълководеца Исак I Комнин (който пък бил женен за дъщерята на Иван-Владислав Екатерина), той обаче не издържал на дворцовите интриги, захвърлил меча и отишъл в манастир.

Сенатът назначил за император Константин Х Дука. Той пък обичал да се занимава с философия и вместо него управлявал брат му Йоан Дука (който бил женен за дъщерята на Траян - красивата Мария).

Като умрял Дука, на трона се качила вдовицата му Евдокия, някой си Роман Диоген (който пък бил женен преди това за дъщерята на Алусиян) организирал срещу нея заговор, заговорът бил разкрит, осъдили Роман на смърт, но междувременно Евдокия се влюбила в него, оженила го за себе си и го прогласила за император.

Роман II Диоген воювал с турците селджуци, но бил пленен, в Константинопол провъзгласили за император сина на Константин Х - Михаил VII Дука, през това време Роман избягал от пленничеството си и поискал да си върне трона, но бил заловен и ослепен.

Стратегът на Анатолия се съюзил с турците и се обявил за император под името Никифор ІІІ Вотаниат, обаче срещу него, пак с помощта на турците, се опълчил друг пълководец - Алексий Комнин (който пък бил женен за Ирина - дъщеря на Траяновата красива дъщеря Мария, а сестра му Теодора била омъжена за внука на Алусиян - Константин) и Никифор предпочел расото пред смъртта, а Алексий I Комнин поставил началото на нова династия, която царувала повече от век.

Както виждаш, скъпи читателю, весело си живеели в Константинополския дворец и в тази веселба дейно участие са вземали и българите, особено българките. Какво пък, защо да не се гордеем с тях? Арменците са имали трима-четирима императори, ние пък сме имали три-

2 Според Мавро Орбини.

140

четири императрици, три-четири българки са седели на византийския трон, превземайки го с едните си прелести - същия оня трон, заради който Симеон що народ изтрепа и не можа да седне на него...

Но който и да е бил тогава император на Византия, само като чул, че насам иде Петър Делян, отпрашил към Цариград, изоставяйки целия си обоз, шатрата си и колкото имал злато, сребро и тъкани - както тъжно признава летописецът Скилица, а пълководецът му Мануил Ивац, в когото се обадило българското сърце, понеже бил син на легендарния воевода Ивац, коленичил пред Петър Делян и се присъединил към него заедно с цялата си армия, с целия обоз и колкото имало там злато, сребро и тъкани...

Оттук Петър Делян се отправил към Драч, крепостта му се предала доброволно, после се спуснал надолу към Елада, там византийците се опитали да го спрат, но били разбити при Тива, в южен Епир народът въстанал и като хулел ромеите, се присъединил към Петър Делян, славейки го като освободител...

В Константинопол настанала паника - страшната България възкръсвала отново!Слухът за тези събития стигнал чак до Армения, където стратег бил Алусиян,

вторият син на Иван-Владислав - изпратен бил той толкова далеч от столицата заради някакъв скандал с императора; като чул Алусиян какво става в България, ще речеш: сърце юнашко не можело повече да трае - преоблякъл се в черни арменски дрехи, пуснал си дълга черна брада, метнал се на един черен арменски кон и препуснал към България.

Един ден стражата на Петър Делян му довела странния конник. Петър отначало не повярвал, че това е Алусиян, повикали обаче едного, който бил слуга в двора на цар Иван-Владислав, оня познал царския син, паднал на колене пред него и започнал да целува нозете му1; прегърнали се двамата братовчеди, целунали се и решили да действат заедно.

Но изглежда Петър Делян ще да е бил забравил собствените си думи - че в царуването съдружество няма, защото само след седмица Алусиян устроил пир, на който поканил и своя любим братовчед, много наздравици се вдигали послучай побратимяването на братовчедите, които се заклели да забравят греховете на бащите си и като се замаяла от виното главата на Петър, Алусиян дал знак на своите хора да го вържат и заповядал първо да му отрежат носа, а после да го ослепят и тутакси изпратил вестител до Константинопол да съобщи на императора, че патриций Алусиян е ослепил самозванеца Петър Делян и е готов да предаде българското царство под властта на ромейската империя, ако срещу това бъде награден според заслугите2.

Императорът веднага отвърнал, че срещу заслугата да предаде България Алусиян ще получи всичко, което пожелае.

Така и станало. Алусиян поискал всичко на всичко да стане магистър и да се върне в Константинопол - за толкова оценил човекът отечеството си.

А Петър Делян, макар и сляп, повел въстаниците срещу ромеите. Императорът се изплашил да не би и сега войниците му да се присъединят към българите, затова изпратил срещу тях норвежки наемници - варягите на Харалд Хардрад.

Норвежките саги възпяват най-големия подвиг на този свой легендарен авантюрист - чутовното му сражение с най-страшните врагове на света, предвождани от сляп цар, който размахвал от белия си кон огромен меч и всявал ужас сред варягите...

Дълго бродел из въображението на поробените българи призракът на този сляп цар, предвождайки илюзиите им за свобода.

Не минали 30 години - и в Скопие затаили ново въстание, начело на заговора стоял Георги Войтех, обаче нямали царски човек, а, както пише иронично византиецът 1 Мавро Орбини.2 Пак Мавро Орбини.

141

Михаил Псел3: българите открай време имали обичай да повикват начело на народа си само лица от царски род.

Този царски синдром обаче е твърде древен и не е само български. Дори Исуса са искали да го изкарат от царски род. Човек би си казал: Исус нали е син Божий, за какво му е да бъде от царски род? Сигурно по същата причина: хората са свикнали да тръгват след цар, а не след син Божий.

И, простено да им е, евангелистите са лъжели съзнателно, при това са лъжели двойно, защото хайде, ако беше майката на Исус от царски род, както и да е, но те изкарват Йосифа потомък на цар Давид (човекът има 42 праотци - Авраам, Салмон, Авиуд и прочее, баща му е Яков, но и ангелът Господен Гавраил, като му се явява, не го нарича другояче, а Йосифе, сине Давидов - за да се подчертае царското!), макар че и да е син Давидов, Йосиф не е баща на Исус и от това не може да следва, че и Исус е син Давидов. Въпреки че знае това по-добре от всички, Матей започва Евангелието си с думите: Родословието на Исуса Христа, сина Да-видов;

Лука е по-откровен: Според както Го мислеха, беше син на Йосифа... - а щом го мислеха за син на Йосифа, който бил потомък на цар Давид, то и Исуса ще го мислят за син Давидов...

Още по-странно е, че този царски синдром действа и до днес. В началото на XXI век българите отново повикаха начело на народа си лице от царски род, надявайки се да го спаси от бедите на демокрацията. Историческа пародия!

Както и да е...

Като нямали царски човек, заговорниците отишли при сръбския княз Михаил и го помолили да им даде един от синовете си да го направят български цар.

Сърбинът на драго сърце изпълнил молбата им, имал човекът седем сина, що да не изпрати най-малкия да стане български цар, той без това си бил полубългарче - неговата майка била дъщеря на Самуиловата дъщеря Косара, дето беше жена на сръбския княз свети Владимир.

Застанал този най-малък син, наречен Константин Бодин, начело на чета от 300 души и тръгнал към България, посрещнали го българите нейде в недрата на Шар планина, коронясали го там тържествено, давайки му ново име Петър, било това през есента на 1072 година; въстаниците разбили изпратената срещу тях византийска армия и превзели Скопие, завладели без бой Охрид и Девол, но при новото сражение на Косово поле византийците разбили въстаниците и пленили царя ни, оковали го във вериги и го откарали в Константинопол, заточили го после в Антиохия, оттам този наш цар Петър III Бодин успял някакси да избяга и бил честит след 10 години да стане княз на Сърбия, но както вече споменахме, след 5-6 години бил пак пленен, този път от внука на царя наш Иван-Владислав - от византийския стратег Иван Дука, след което следите на Бодин се губят в мъглата на историята.

През следващите две-три години се вдигнали още две-три въстания: павликянинът Лека вдигнал бунт в Сердика, Добромир разбунтувал жителите на Месемврия, а бунтовникът Нестор от Дръстър стигнал чак до стените на Константино-пол; 10 години по-късно, през 1084, павликянинът Травъл вдигнал въстание във Филипополис.

Но всички тези бунтове и въстания не създали особени неприятности на Византия; нито пък нескончаемите нападения на печенегите и на куманите, на узите и на маджарите, нито норманските банди на Боемунд и Танкред успели да разклатят вековната империя; нито дрипавите кръстоносци на Петър Пустинника и на Валтер Голтака, нито 100-хилядната рицарска армия на Годфрид Булонски, тръгнала да освобождава Божи гроб - тези нападения опустошавали преди всичко българските земи (през зимата на 1048 година по леда на замръзналия Дунав тук нахлули 800 000 печенеги!), те доунищожавали българската държава, а това за Византия било по-малко зло, отколкото предишната мощна България.

3 Михаил Псел (XI в.), философ и историк, приближен на императорите, автор на „Хронография".

142

Друг, друг страшен враг подкопавал тихомълком основите на Византийската империя...

И тъй, приближаваме се, търпеливи мой читателю, макар и бавно се приближаваме към свободата - скоро ще избухне въстанието на братята Асен и Петър. Как е станало това - ще видим след малко, всичко е описано, всичко е ясно.

Но малцина си задават въпроса: а кой подбуди народа да въстане? Кои са били апостолите? Братята Асен и Петър? Те, като всички боляри, са били далече от народа, не са имали апостоли, нито агитатори - те само са оглавили бунта.

Какво е предизвикало избухването на този бунт? Недоволството от повишените данъци? Това може да е бил само звънът на камбаната. Мизерията? Унижението на роба?

Нашият народ е доказал, че може да търпи безконечно, тъпо и без ропот и за да се вдигне на бунт - някой трябва преди това да разбуни душата му.

Кои са били тези бунтари на робските души?Надвеси се грамаден облак от еретици - отговаря на въпроса ни Анна Комнина1,

дъщерята на византийския император Алексий I Комнин: Това бе новата ерес на богомилите.

Като призраци бродели из робския мрак на отечеството ни тихите сенки на богомилите. Смъртните им врагове - православните архиереи - вече не били българи, а ромеи (българските владици били прогонени), още по-страшният им враг - държавата - вече не била българска, а византийска. Щат, не щат - чуждият враг направил богомилите патриоти.

И се спуснали те на юг към Константинопол, прекрачили Босфора, плъзнали из Мала Азия, забродили из цялата Византийска империя.

Злото се разпространяваше с бързината на огъня, бе проникнало и в най-знатни къщи, страшната напаст бе заразила голямо множество хора и опустоши много души.2

Страхът от тая ерес, която със своите отстъпнически замисли беше насочена против държавата, ще трябва наистина да е бил голям, щом император Алексий I Комнин изоставил грижите си за Изтока и Запада - нападенията на арабите и на турците, нападенията на печенегите и куманите, нападенията на норманите и кръстоносците - и насочил вниманието си към духовните въпроси - т.е. към ереста на богомилите.

(В следващата притурка любопитният читател може да види как византийският император се е справял с духовните въпроси.)

Той не бил глупав човек и съзнавал, че както за човека, така и за държавата, външните рани са по-малко опасни от болестта, която те изяжда отвътре.

Може да звучи парадоксално, антисоциално, ненаучно, идеалистично - но апостолите на свободата в оня тъмен наш XII век, подбудителите на въстанието, известно в историята ни като въстание на братята Асен и Петър, са били богомилите.

Само те - бродещи сред народа, само те - вездесъщи и саможертвени, само те - владетелите на словото - са могли да сторят това, защото словото е онова, което посява бунта в душите.

1 Анна Комнина (1083 - след 1148 г.), автор на „Алексиада", описваща събития между 1069 и 1118 г.2 Тук и нататък из „Алексиада" на Анна Комнина.

143

Притурка към глава I

Изгарянето на ересиархаВасилий Врач

Из „Алексиада" от Анна Комнина

В „Алексиада" Анна Комнина възхвалява своя баща императора на Византия Алексий I Комнин (1081-1118). Тя е внучка на оная българка - Траяновата дъщеря Мария, за която същата Анна Комнина казва, че нито една жена по онова време не бе се явила по-красива от нея.

Описаната тук екзекуция на ересиарха Василий Врач била извършена в Константинопол през 1111 година.

Надвеси се грамаден облак от еретици. Това бе нова ерес, непозната по-рано на църквата, а именно учението на богомилите. Както изглежда, то е съществувало и преди баща ми, но тайно. Славата на богомилите се бе разпространила вече навсякъде.

Някой си монах, на име Василий умееше най-изкусно да проповядва безбожието на богомилите. Той имаше дванадесет ученици, които наричаше апостоли, а беше увлякъл след себе си и няколко ученички, съвсем извратени жени.

Злото се разпространяваше с бързината на огъня, бе проникнало и в най-знатни къщи, страшната напаст бе заразила голямо множество хора и опустоши много души.

Тогава душата на императора не можеше вече да понася това и той се зае да разследва тази ерес, която със своите отстъпнически замисли беше насочена против държавата.

Веднага изостави грижите си за Изтока и Запада и насочи вниманието си към духовните въпроси, а именно: да измъкне богомилската ерес като змия от дупката й, като възложи на мнозина да издирят този проклет Василий.

Бяха изловени множество богомили и доведени в двореца. Един от тях, на име Дивлатий, първом не желаеше, но след като бе подложен на изтезания, издаде споменатия Василий и неговите апостоли. Те също бяха заловени и докарани в двореца.

Архисатрапът Василий беше човек в монашеско облекло, с изпито лице, без брада, твърде висок на ръст. Императорът стана от трона да го посрещне и го покани да седне и да сподели с него дори трапезата, като му каза:

- Почтени отче, аз се удивлявам на твоята добродетел и искам да позная проповядваното от твоя почтеност учение, понеже нашите дела от само себе си са негодни и не водят към никаква добродетел...

Отначало Василий се преструваше и не даваше ухо на казаното, но все пак се възгордя от похвалите и най-сетне избълва догмите на ереста си.

Тогава императорът захвърли маската си и дръпна завесата зад себе си: там бяха скрити целият синклит, военното съсловие и висшето духовенство, а писарят записваше всичко, което се говореше.

Василий не се и опита да отрича, но веднага пристъпи към защита и заяви, че е готов да посрещне огън, удари и всякаква смърт и остана непреклонен спрямо

144

увещанията на императора да се отрече от нечестивото си учение.Всички еретици - и корифеят, и хорът - бяха осъдени на изгаряне.

Самодържецът заповяда да запалят на хиподрума голяма клада. Беше изкопана извънредно голяма яма и голямото количество дърва от високи и наредени дървета приличаше на планина.

След като кладата бе запалена, голямо множество хора започна да се стича на арената на хиподрума и по стъпалата [този хиподрум побирал 100 000 зрители!] и всички очакваха това, което щеше да се случи.

На другата страна бе забит кръст - на нечестивеца бе даден избор, ако някак се уплаши от кладата и промени мнението си, да отиде при кръста, за да бъде след това освободен от огъня. Присъстваше и тълпата от еретици, които гледаха вожда си Василий.

А той гледаше с пренебрежение и докато бе далеч от кладата, се надсмиваше и викаше, че ангели ще го грабнат от огъня.

Но когато усети огъня и видя издигащите се пламъци, трещящи като гръмотевици, изхвърлящи огнени езици, високи колкото гранитния обелиск, стърчащ в центъра на хиподрума, тогава този смелчага се смути. Започна да извръща очи, да пляска с ръце и да се удря по бедрата.

При все това и тази гледка не можа да го разколебае, нито огънят смекчи железния му дух, нито изпратените до него увещания на самодържеца го промениха.

И понеже се разнасяха много приказки и басните за него се носеха от уста на уста, палачите се уплашиха да не би по Божие опущение да стане някакво необикновено чудо и хората да видят нечестивеца да излиза невредим от огъня и да се яви после в някое многолюдно място, та по този начин ереста да стане по-страшна отпреди, хванаха го, вдигнаха го високо и го хвърлиха сред кладата заедно с дрехите и обувките.

Пламъкът, сякаш разлютен, погълна нечестивеца така, че не се почувства никаква миризма, нито димът се промени, появи се само една бяла ивица посред пламъка...

Аз, най-уважаваната от багрянородните и първа от децата на Алексий - Анна, имах желание да изложа тук цялата богомилска ерес, но ме възпира срамът, както казва някъде хубавата Сафо, а пък и това, което се носи от уста на уста, по-добре е да се премълчава...

ІХ-ХІV в.

ГЛАВА II

Осанна или анатема?

145

Богомилите

Понеже аз не съм багрянороден и понеже смятам, че това, което се носи от уста на уста не трябва да се премълчава, както обичат да правят управниците от всички времена, не ще ме възпре никакъв срам да изложа тук учението на страшната богомилска ерес.

Още в годините преди покръстването из българските земи шетали най-различни проповедници: маздеисти, митраисти, будисти, мандаити, марионити, юдеи, манихеи, мохамедани, павликяни, месалиани, евстатиани, и, разбира се, християни десетина вида: гностици, мистици, исихасти, ариани, иконоборци, православни, католици и прочее, и прочее...

Освен тракийския бог Слънце (който продължава да грее и до днес на небето), Великата богиня-майка и веселия бог Дионис, освен прабългарския бог Тангра и славянския бог Перун, в небето над България витаели и се борели за власт още боговете Ахурамазда, Ариман, Митра, Буда, Саваот, Христос и Алах.

Дванайсет бога (без да броим разните духове, самодиви и прочее) да се борят за сърцето на един народ - не е шега работа.

Затова из земята ни българска шетали онези проповедници и всеки неистово убеждавал народа ни, че неговият бог е най-добър. (Княз Борис, както видяхме, избрал най-красноречивото убеждение: меча.)

Най-неочаквано обаче обърканото сърце на българския народ било спечелено от един поп.

Този поп се казвал Богомил.Поп Богомил не казвал като Заратустра, че е роден от девица (подобно на Исус),

не казвал като Манес, че е божи пратеник (подобно на Буда, Заратустра и Исус), не казвал като Буда, че е постигнал единение с бога, нито казвал като Исус, че е син Божий - поп Богомил бил един най-обикновен прост български поп с черно дрипаво расо.

Отвратен от разврата и разгула на архиереите (тези слуги на корема, а не на Бога, както ги нарича по-сетне не някой друг, а смъртният му враг презвитер Козма), той захлопнал зад гърба си вратата на черквата, минал край златния царски дворец и край мраморните палати на болярите, излязъл из източната порта на Велики Преслав, плюл през рамо, нахлупил над очите си черната качулка и тръгнал из великата държава на Симеон, бродел бос от село на село, влизал в сламените селски колиби, слушал псувните и хленча на одрипавелите и омършавели селяни, превърнати в безправни нищи роби в иначе свободното си и богато отечество - и сърцето на поп Богомил се пълнело с недоумение и гняв. С още по-голямо недоумение той слушал странните при-казки, които се шепнели по кръчми и по седенки1:

Дядо Господ си се разхождал по гори и по поляни и се радвал наистина, но все му било криво като си немал другарец да се разговаря с него и да прекарува времето си весело. Веднаж, като се разхождал, мернала му се сянката и той я повикал:

- Стани, друже!И сянката се изправила пред него като човек, но то не било човек, ами дяволът. Оттогава

Господ се сдружил с него и дяволът му станал приятел. На Господа било яко драго от приятелството на тоя другар и затова искал да награди дявола с каквото си той поиска.

Дяволът поискал да си разделят света наполовина: - Земята да е моя - каже дяволът, - а небето нека си е твое.- Нека бъде така, каквото ти рече - отговорил му Господ.И заповядал дяволът на земята да произвежда всякакви хвъркати и влечуги, дървета и

треви, а на морето - да произвежда риби и птици небесни, създал гръмотевицата, дъжда, градушката и снега, после намислил да направи човека да прилича на него и да му слугува,

1 Из „Богомилски книги и легенди" на акад. Йордан Иванов, 1925 г.

146

направил го от безжизнена пръст, рекъл душа да му даде - не може.Бре, му струвал, бре, му баял, духал му, пухал му - не оживявал, дяволското дихание

минавало през глинения стомах на човека и излизало през задния отвор или от палеца на десния му крак и ставало на змия. Отчаял се дяволът, тича при Господа:

- Господи, дай на человека душа!Бог се смилил и вдъхнал душа на първия човек, на Адам. После дяволът от реброто му

направил Ева. Харесала му първата жена, съблазнил я да яде от забраненото дърво и я обладал с опашката си и тя родила син Каин и дъщеря Каломела.

Като видял какво направил дяволът, Адам решил да направи същото - и Ева родила от него син Авел, но той бил убит от Каина, после Ева народила от Адама още 30 сина и 30 дъщери.

Тогава дяволът рекъл на Бога:- Боже, па да си поделим и човеците: ти вземи живите, а мене дай мрътвите.- Нека бъде така, каквото ти рече - отговорил Господ.След много време, като видял Господ, че умрелите станали повече от живите и дяволът

има по-много хора от него, разбрал, че се е измамил, и поискал да развали сговора си с дявола, ама не знаел как; тогаз решил да му се роди син не както се раждат другите хора, а от словото му, и този син да отнеме мрътвите от дявола, ама не знаел как да го роди, мислил, мислил и не можал да измисли, поради това един ден попитал дявола:

- Как мога да направя да ми се роди син само от словото ми?- Твърде лесно - отговорил му дяволът, - вземи, че направи от босилек цвете китка, тури

я в пазва, да преспиш с нея една нощ, като си кажеш, че искаш да ти се роди син от словото Божие, и щом като станеш, да я проводиш на благочестивата целомъдрена Мария, за да я подуши, и тя ще стане непраздна.

Господ направил тъй, както му казал дяволът, и проводил с ангел Гавраила босилевата китка на целомъдрената Мария, като й казал:

- Нося ти от Бога дарба от хубаво цвете китка, подуши я, че да видиш колко хубаво мирише!

Тя взела китката и я помирисала. След два-три деня Мария станала лехуса.Щом дяволът узнал, че Исус ще слиза на земята, изпратил по свой човек две дървета на

Мойсей, за да скове кръст за Божия син, а сам се явил пред Мойсея при пламтящата къпина и му дал скрижала със законите, за да държи чрез тях человеците в страх и подчинение, казвайки им: „Да нямате друг бог освен мене!" - сиреч дявола.

После дяволът платил на евреите трийсет сребърника да хванат Исуса, взел кръста от Мойсея и разпънал Божия син, като помислил, че го е умъртвил, но се излъгал, защото Исус бе словото Божие, а словото не се убива. Амин.

А из страната заскитали групички от хора, облечени в дрехи на просяци и клоуни, които събирали с гуслите си народа по стъгдите и по кръстопътищата и кривейки се, разигравали нецензурни сценки от Светото писание, като припявали „бесовски песни":

Ха намери я дева Мария! Пак се е скрила със Гавраила.Старата църква нещо проскърцва, нещо се друса... Правят Исуса!

Че това не е било случайно и рядко явление, свидетелствува самият презвитер Козма1, който пише възмутено:

Много от хората повече тичат по игри, отколкото в църква и обичат повече кощунниците и басните, отколкото светите книги, пият вино с гусли, танци и бесовски песни.

Тези игри на кощунниците и разиграваните от тях басни, придружени с бесовски

1 Презвитер Козма (Х-ХІ в.), автор на „Беседа на недостойния презвитер Козма против новопоявилата се ерес на Богомила и поучение от Божествените книги".

147

песни, освен всичко друго са били зародишите на театъра в България през Х век, и този театър, ако вярваме на Козма, е имал многобройна публика.

И така от кръстопът на кръстопът, от уста на ухо, тайно и явно - бесовските песнички и приказки плъпнали из цяла България, преминали в Сърбия, Босна, Гърция, Румъния, Русия, Унгария, Германия, Нормандия, Италия, Франция - за словото граници няма; разказват се те и до днес из Родопите, край Търново, в Етрополе, край Видин и София, във Вакарел и Панагюрище - из цяла България, в Бесарабия, Македония - във Велес, Охрид и Прилеп; сега звучат като забавни приказки, а в ония времена заради тях и заради пълната със заблуждения тайна книга на еретиците, донесена из България от Назарий, неин епископ, папа Инокентий III горял върху кладите по 500 души на ден в продължение на 20 години.

Поп Богомил не измислил нищо ново. Вярването, че има добър и зъл бог, че реалния свят е създаден от дявола, а душата от Бога, че животът е вечна борба между доброто и злото - всичко това го пише Заратустра още през VI век преди Христа в своята „Зенд-Авеста", има го в манихейството и павликянството, има го дори в християнството, има го в славянските легенди за добри и зли духове.

Богомилството не е било чиста религиозна ерес като манихейството, месалианството или като ереста на павликяните. Тези ереси били преследвани само от църквата, те не заплашвали държавата, затова преспокойно през 755 година император Константин Копроним преселил в Тракия сирийци и арменци, от които се разпространила ереста на павликяните - свидетелства Теофан.

Лъв IV пък двайсет години по-късно докарал колонисти манихейци от Сирия, а през 810 година император Никифор подарява на павликяните гражданство и те си живеели в Константинопол спокойно под сянката на православния кръст, дори публично се гаврели с иконата на света Богородица.

Още по-късно, в края на Х век, арменецът Йоан Цимисхий преселил в Пловдив свои сънародници павликяни, но никой не ги гонел, както вече отдавна гонели богомилите.

Е, как да не ги гонят?Поп Богомил извършил нещо чудовищно и велико: той проектирал абстрактната

дуалистична космогония върху конкретната земна действителност:Може ли Бог да създаде подобен свят объркан и непоносим, свят на тирани и

роби, на бедни и богати, на болести и смърт?Може ли Бог да създава нещо лошо или нещо, което умира, може ли Бог сам да

убива онова, което е създал?Всичко видимо и тленно на този свят: слънце, звезди, въздух и земя и всичко,

което е на земята: вода и твърд, и всичко живо във водата, по твърдта и във въздуха, всичко, що ходи, плува, пълзи, лети, цъфти и умира - всичко това е създадено от дявола, за което свидетелства и Матей в Евангелието, глава 4: „И като възведе дяволът Исуса на една планина висока, показа му всичките царства на Вселената и рече тогава на Христа: Тебе ще дам властта над всички тези царства и славата им, понеже тя е на мене предадена и аз я давам, комуто ща - поклони ми се и всичко ще бъде твое!" - може ли някой да подарява някому нещо, ако не е негово?

Небесният наш Баща не прави каквото и да било на този земен свят и вие не хвърляйте кал в лицето на Бога, като го правите съпричастен на вашите дела и на всяко земно зло!

Само мисълта и словото са от Бога, и който се задоволява с тях - той е Богу мил небесен жител, хвърлен в ада тук на земята от Дявола.

И църквата е творение материално, сиреч Дяволово, олтарите са свърталища на демони, а камбаните са тръби на Сатаната.

И свещениците, монасите, презвитерите, архимандритите, епископите,

148

владиците и патриарсите са богато платени и скъпо облечени слуги на Дявола - за какво са ни?

Не рече ли самият Исус: „Не бъди като лицемерите, които се трупат в синагогите да се молят, за да се покажат пред човеците, а ти, кога се молиш, влез в скришната си стаичка и като заключиш вратата, помоли се на твоя Отец и не говори излишно, а молитвата ти да бъде само Отче наш! - и Бог ще те чуе, преди да изречеш молбата си".

Може ли Бог да повери думите си на хора, които правят от тях вериги и бичове за другите, а чревоугодства и разврат за себе си?

Карат ни да целуваме кръста, понеже на него бил разпнат Христос. Ако заколят на някого сина - ще целува ли той ножа, с който е заклан сина му? Ако Христос беше обесен - на въжето ли щяхме да се кланяме? Ако беше набит на кол - на кола ли?

Карат ни да се кланяме на иконите, но както казва Йоан: „Дечица, пазете се от идоли! Нито гласа му сте чули, нито лицето му сте видели " - тогава как може да бъде рисуван Бог?

Не Бог е създал човека по свой образ и подобие, а човек осквернява Бога, като го уподобява на себе си, както конският бог би приличал на кон, а кучешкият - на куче, така и човешкият прилича на човек - не лицето на Бога, грешни човешки лица са образите върху иконите, богородиците на тях са ликовете на развратни жени, деспотите са изрисувани като апостоли, лихварите като самаряни, а убийците като светци, сред тях на първо място цар Борис синеубиецът!

И нафората е хляб обикновен, употребяван от всички, а виното е същото, което пият по кръчмите.

Обаче казват ни: „Исус взе хляба, преломи го и рече: яжте, това е тялото мое. Взе чашата с вино и каза: пийте, това е моята кръв" - що за канибалска страст да ядеш плътта на Бога и да пиеш кръвта му?

Ако Христовото тяло би имало размерите на Хемус, то и тогава отдавна би било изядено от тези богоеди!

Исус няма плът, Исус не е роден от жена, Исус е Словото Божие, Исус привидно е бил сред нас и привидно страда на кръста, защото на кръста е разпнато Словото.

Някога Христос беше защитник на бедните и онеправданите, но богатите и властниците го направиха свой бог - като ни карат да се кланяме на Бога им, ний на тях се кланяме.

Но запомнете: те ще убият и Него, както убиха и старите ни богове!Тези лицемери, убийци и душегубители, тези развратници, чревоугодници и

пияници са слуги на оня зъл и кръвожаден сатана от Вехтия завет, който нарича себе си Бог - може ли да е Бог този жесток тиранин и лъжец, покровител на грабежите, блудствата и убийствата, сам убиец, изтребил чрез потоп човечеството - чрез пророците от Вехтия завет говори сатаната, не ги слушайте - ние сме истинските християни, а те са еретици!

Царете, князете, болярите и другите служители на властта са също слуги на Дявола и всички, които работят за тях, са омразни на истинския Бог, затова никой не трябва да им се подчинява!

Ти, човече, също си творение на сатаната, похотливото ти хищно и тленно тяло е от дявола, но душата ти е от Бога, Бог ти е дал дух, свободен дух, дух, който може да избира между доброто и злото, дух, който може да се съпротивлява, затова — не вярвайте на поповете, не се подчинявайте на царете, не допускайте никакво насилие над себе си, откъдето и да иде то: от меч или слово, от цар или бог, дори когато е от обич!

Амин.Да изречеш всичко това през Х век - се иска не само мъжество.

149

Да вдигаш бунт срещу насилието над човешката личност, да прославяш свободата на човешкия дух 5 столетия преди Франсоа Вийон, предвестника на Ренесанса; да отхвърляш догмите на църквата, да изобличаваш нейния разврат и нейните престъпления 6 века преди Мартин Лутер да закове (през 1517 година) върху вратата на катедралата във Витемберг 95-те изобличения срещу католическата църква за търго-вията й с индулгенциите, с което започва Реформацията в Европа; да отричаш божествеността на властта, да изобличаваш несправедливостта на държавата, да заклеймяваш съсловното неравенство, да проповядваш братство, равенство и свобода 8 века преди Великата френска революция - това не е само храброст, но и саможертвено човеколюбив, висша интелигентност и пророческо прозрение.

Както някои смятат, че зад името на Черноризец Храбър се крие цар Симеон, така твърде вероятно е предположението, че зад поп Богомил се е криел Боян Мага, изтърсакът на Симеон, който демонстративно не обличал византийски дрехи, а се кичел с българско облекло - както пише докачено византийският летописец1.

В онези първи години след покръстването, противниците му са слагали знак на равенство между Византия и християнството и демонстративният отказ от византийски дрехи може да е знак, че Боян не приемал и християнството, и нищо чудно да е споделял чувствата на прабългарските боляри и на чичо си Расате; общите им врагове - православната църква и държавата в лицето на цар Петър - са сближавали тези прабългари и богомилите.

За това има едно странно свидетелство: прабългарският знак „Слънчева роза" - кръг в средата (Слънцето) и 6 кръга наоколо (шестте планети, танцуващи около Слънцето) се среща издълбан върху надгробни плочи на богомилите в Босна.

Така че думите на кремонския епископ Лиудпранд, че Боян от човек ставал вълк и какъвто щеш звяр могат да се тълкуват символично, в преносен смисъл: че от човек (хри-стиянин) Боян е станал вълк (богомил) - вълци и хищници нарича богомилите презвитер Козма в своята „Беседа".

Въобще символите са били разпространени твърде много в ония времена, а символичните тълкувания са били любимо дискусионно оръжие на богомилите.

Те не вярват - пише Козма, - че в пустинята народът бил нахранен от Исус с пет хляба. Те казват: това не са били хлябове, а четиримата евангелисти и петият - Апостолските деяния.

В молитвата „Отче наш" богомилите тълкували стиха Хляба наш насъщен дай ни го днес - че не става дума за обикновен хляб, а за духовен хляб. Затова в някои славянски краища и до днес в молитвата се казва: Хлеб наш иносущни, или Хлеб наш надсущний.

Разликата още по-ясно личи в направения през IV век латински превод на Матеевото евангелие: Panem nostrum supersubstantialem - което значи свръхестествен, върховен, сиреч - духовен хляб; но понеже богомилите подчертавали, че става дума именно за духовен хляб, католическата църква обявила това supersubstantialem за еретизъм и го заменила, както е у Лука, с quotidianum - всекидневен, сиреч - обикновен хляб. Така е и до днес в сегашните западни Библии.

Макар че насъщен хляб в българския език може да се тълкува и в двата смисъла - хляб необходим в духовен или в битов смисъл, нашата църква за всеки случай в популярните версии на молитвата е изхвърлила двояката думичка „насъщен", уточнявайки за какъв хляб става дума:

Хляба наш насъщен дай ни днес е заменила с Хляба, който ни го даваш всеки ден, дай ни го и днес - което е същото като католическото Panem nostrum quotidianum da nobis hodie.

Богомилите нямали сложна йерархия като в православната църква. Делели се само на съвършени и вярващи.

Съвършеният богомил - независимо мъж или жена - се отричал от всичко земно, носел дълго черно расо, не пиел вино, не убивал, не се гневял, живота си прекарвал във вечен пост, молитви и проповеди, в четене и съчиняване на апокрифи.

Обикновените вярващи живеели като нормалните хора, но се отличавали от тях с високата си нравственост, женели се, воювали, ако се наложи, молели се четири пъти на ден и четири пъти нощем, но под открито небе, без посредничеството на свещеници.

1 Продължителят на Теофан.

150

И нещо много важно. Презвитер Козма пише осъдително: лицата им са бледи от лицемерния пост - и това не е случайно, защото богомилите постели, не само за да очистят телата си (всеки своето тяло) и да възвисят духа си (всеки своя дух), не всеки лично заради себе си, както правят християните - богомилите не ядели и не пиели поради съпричастност към гладните и жадните - с това те печелели сърцата на хората; съпричастието е съвсем друга - много по-висока нравствена категория, тя остава неразбираема и недостижима и за днешните наши държавници, които живеят като бейове и се чудят защо бедният народ не ги обича и не им вярва...

Богомилите живеели както незабелязано и тайно сред другото население, така също и в общини. Начело на всяка община стоял старейшина.

Общините в една държава или в по-голяма област се обединявали в църква, начело на която стоял дедец (наричан на запад епископ или протос, а от противниците - ересиарх или антипапа), той имал 12 апостола, наричани още стройници или старци.

На Балканския полуостров имало три големи богомилски църкви: Драговичка - около Пловдив и на юг в Средните и Западни Родопи, Българска - около Вардар, в Косово и Албания, и Босненска — в Босна.

Читателят сигурно ще се запита: защо Българска ще се нарича богомилската църква в Македония? Там е работата, че според тогавашното административно деление на Византия земите на днешна Македония са влизали в темата (областта), наречена България, затова и богомилската църква там е носела името Българска; богомилската църква около Пловдив пък се е наричала Драговичка, тъй като там е живяло славянското племе драговити (в Родопите има река Драговица, връх Драговина, старо градище Драговет, а пловдивският митрополит е носил титлата Драговички).

В историческата наука има и обратна хипотеза: че Българска се е наричала църквата около Пловдив, а Драговичка - църквата в земите на днешна Македония, тъй като част от пле-мето драговити е населявало и земите около Долни Вардар.

България се оказала тясна за богомилите. Грамаден облак от еретици се надвесил над Европа - последователите на поп Богомил: Назарий, Йеремия, Никита, Стефан, Василий Врач и десетки други съвършени, дедци, епископи и антипапи прекрачили границите, носейки в торбите си „Тайната книга", проповядвали тайното учение и основавали навсякъде тайни богомилски общини - във Византия ги наричали фундаити (торбеши - заради торбата, която постоянно носели), в Босна и Италия - патарени, в Македония - бабуни, в Сърбия - кадугери, в Русия - стриголници, във Франция - катари и албигойци, или пък навсякъде bogri, bugres, bougres, bolgari, bulgari, сиреч българи, българин на всички езици значело еретик, мръсник, развратник, дори содомит.

През XVI век не друг, а Калвин изобретил думата bougrerie като грубиянски синоним на „ерес", макар че той започнал битка за богослужение на своя роден език 7 века след презрените от него българи (виж стр. 185); bougrе и в днешния френски език означава лош тип, извратен, проклетник, обесник, а възклицанието Bougre! е синоним на псувня; вулгарен, макар да произлиза от древнолатинското vulgaris (а то от vulgus, което значи простолюдие, тълпа) и досега се счита за произлязло от българин, не само поради външното сходство на думите (в много езици „в" прескача в "б" и обратно, например Византия-Бизантия), но и поради смисловото отъждествяване на двете думи - хубава слава, няма що!

За да потуши тази най-велика средновековна ерес, която - без оръжие, само с думи! - разтърсвала държавите и църквите на Европа в продължение на цели 5 века, римската църква учредила най-зловещата си институция: Инквизицията и цели 5 века не угасвали кладите по целия континент - на тях били изгорени повече от 4 милиона богомили. (Само Хитлер и Сталин могат да съперничат на Светата Инквизиция!)

Ето какво ни разказва монахът от Кьолн Цезарий Хайстербахски в своята „Беседа за чудесата":

Албигойската заблуда толкова се засили, че скоро зарази почти хиляда градове и ако не

151

беше подавена с меча на верните, щеше да заеме цяла Европа. В 1210 година от рождението на нашия Господ из цяла Германия и Франция бе поет кръста против албигойците, те се на-ричат също булгари, понеже убежището им е в България. Началник и проповедник на този поход беше абат Арнолд...

И те приближиха до голям град, наречен Бизие, където, както казват, имало 100 000 души. Някои воини, разпалени от ревност към вярата, поставиха стълби и безстрашно също като лъвове се изкачиха на стените и градът бе превзет. Узнавайки от възгласите, че там заедно с еретиците се намират и правоверни, те казаха на абата:

- Какво да правим, отче? Не знаем как да различаваме добрите от лошите?Тогава абатът каза:- Убивайте ги всички, Господ ще познае своите.И бе избито огромно множество.Самият абат Арнолд докладва за случая до папа Инокентий III следното:Страшно беше избиването на враговете, разграбен и изгорен бе целият град - чудно

свидетелство за страшното Божие наказание!Тържествува и френският монах Алберих:Година 1239, 13 май, в петък се извърши голямо жертвоизгаряне на булгари. И

наистина бяха изгорени 183 булгари в присъствието на наварския крал и бароните на Шампан... Тези булгари, по-лоши и от кучетата, бяха изгорени само в един ден за тържеството на светата църква...

Какво обаче постигнаха богомилите? Премахнаха ли феодализма? Свалиха ли от власт царете? Унищожиха ли църквата? Освободиха ли човека от насилието? Подобриха ли положението на народа? Постигнаха ли мечтаното равенство? Победиха ли злото?

Отговорът на всички тези въпроси е: не, не и не.Пълно поражение.Има обаче една невидима победа и нека тя бъде единствена - заслужава великите

жертви: богомилите посяха в душата на народа непримиримост към неправдите!Има поражение, но няма примирение! Няма победа, но има подвиг. Подвигът

стана легенда, а легендите са по-дълговечни от победите. Както се казва в онази богомилска приказка за Исус - словото не може да се убие.

Словото на богомилите като неугаснала главня тлееше под пепелта на историята и тази главня се разгоря отново през XIV век и като факел освети Ренесанса; този факел запали пожара на парижките барикади през XVIII век; искрите на този пожар подпалиха прогнилия дух на Европа.

Хиляди са били съдебните процеси срещу богомилите. Те продължават и до ден днешен. Присъдата е ту осанна и слава! - ту анатема, сиреч проклятие!

Дотук говорихме за славата, сега да поговорим за проклятието.Страшното обвинение срещу богомилите е, че те са причината за рухването на

България и падането й под византийско, че и под турско робство.Безспорно, богомилите са разколебали и без това крехката вяра на току-що

покръстения български народ, предизвикали са духовно разединение на народа - което е отслабило единството на държавата; философията на богомилите е била разрушителна, а не съзидателна - лошият дяволски свят трябва да бъде разрушен, а какво ще бъде после - не е ясно и не е важно, няма нищо светло в бъдещето, никакъв позитивизъм; тотално отрицание, при това отрицание пасивно - това води до безизходен песимизъм, който се утаява в душата на българина през вековете и го прави безучастен към съдбата му (каквито сме и днес); поради това, че са били против убийствата и войните, богомилите са отказвали да защищават отечеството си (но не винаги, както ще видим по-нататък), поради което България губи съпротивителните си сили и това я прави лесна плячка на враговете; с призивите си за неподчинение на властите, богомилите безспорно са доразклатили устоите на и без това разнебитената от войните държава и са ускорили падането й под робство.

Всичко това е вярно, но преди да произнесем анатема, нека си зададем въпроса:

152

богомилството ли е покварило и разрушило държавата - или разрухата и покварата на държавата са родили богомилството? Ако нямаше богомили - нямаше ли да рухне държавата?

Изправяме се пред неразрешимия казус за първопричината: яйцето ли е произлязло от кокошката - или кокошката от яйцето?

Осанна и вечна слава ще пеем ние во веки веков на първоучителите Кирил и Методий и на техните ученици Климент и Наум, и на техните ученици Черноризец Храбър, Константин Преславски и Йоан Екзарх, и на техните ученици - безименните съчинители и преписвачи в Преславския манастир, в манастира на Девол и във всички български манастири, които не са знаели сън и покой, които са отдавали за просветлението на народа си ум, сили и живот, чиито пръсти се вкочанясваха от студ и умора, но не изпускаха перата - благодарение на тях ние продължаваме да бъдем народ; осанна и вечна слава ще пеем и на техните последователи Паисий Хилендарски и Софроний Врачански, на Неофит Бозвели и на Екзарх Йосиф, на Дякона Левски и на Матей Миткалото и на всички истински свещеници, които търпяха гонения и лишения, но не преставаха да сеят словото Божие и да говорят истината, докато не им прережат гърлата - благодарение на тях нашият духовно умрял народ възкръсна; не съм аз, който имам право да изрека анатема, но ще кажа простото позор на всички ония лъжедуховници, които скриха под черните раса черните си души, които станаха слу-жители не на Бога и на народа си, а на корема и на сребролюбието си, които стрижеха и дояха правоверното стадо и се угояваха като свине, които венцехвалеха царете и тираните, а отритваха бедните и онеправданите, които убиха в душата на нашия народ вярата и в Бога, и в царя, и в доброто, и в справедливостта - тям вечен позор, защото именно те посяха зародиша на развалата в нашето отечество!

Притурка към глава II

Тайната книга(със съкращения)

Тайната книга на богомилите е била написана на български език, после била пренесена на Запад. Известни са два латински преписа. Единият от тях, намерен в архива на Инквизици-ята в Каркасон, е съпроводен с послеслова: Това е пълната със заблуждения Тайна книга на еретиците от Конкорецо, донесена из България от Назарий, неин епископ.

Аз, Йоан, ваш брат, който участвах в скърбите, за да бъда съучастник и в небесното царство и търпението на Исус Христос, когато на Тайната вечеря се бях облегнал на гърдите на Господа наш Исус Христос, рекох:

„Господи, кой ще бъде този, който ще те предаде?" И като ми отговори, каза: „Който затопи в блюдото заедно с мене. Тогава сатаната ще влезе в него и той ще поиска да ме предаде."

После запитах: „Господи, преди да падне сатаната, каква слава имаше той пред твоя Отец?".

„Сатаната, отговори ми, беше строител на всички неща и подражател на Отца. И като наблюдаваше славата на Оня, що движи небесата, намисли да постави своето седалище над облаците и пожела да стане подобен на Всевишния."

И пак аз, Йоан, попитах Господа: „Когато падна сатаната, на кое място той

153

обитаваше?".Отговори ми: „Моят Отец го преобрази поради неговото високомерие:

светлината му бе отнета, лицето му стана на цвят като нажежено желязо и се уподоби изцяло на човешко лице. С опашката си той повлече третината Божии ангели. Тогава той бе изхвърлен от Божието седалище и лишен от управлението на небесата. Но като слезе сатаната тук, на твърдта, не можа да намери мира и замоли Отца, казвайки:

„Бъди търпелив спрямо мене, аз всичко ще ти върна". Тогава Бог-Отец се смили над него, даде му спокойствие, за да направи каквото пожелае до седем дни.

И така сатаната седна на твърдта и заповяда на ангела, който беше над въздуха, и на оня, който беше над водите, и те подигнаха земята, която беше във вода, и тя стана суха. После взе венеца на ангела, що беше над водите, от едната му половина направи светлината на месеца, от другата - светлината на звездите.

И след това създаде гръмотевицата, дъжда, градушката и снега, после заповяда на земята да произвежда всякакви хвъркати и влечуги, дървета и треви, а на морето - да произвежда риби и птици небесни. После намисли да направи човека да прилича на него и да му слугува."

После аз, Йоан, запитах Господа, казвайки: „Ако е тъй, как тогава разказват людете, че Адам и Ева били създадени от Бога?".

И Господ ми рече: „Слушай, Йоане, възлюбен на моя Отец. Невежите злоупотребяват също, като казват, че моят Отец бил направил тела от пръст; всъщност Той създаде чрез духа свети всички небесни добродетели, те обаче поради вероломството си получиха смъртни тела от пръст и бяха осъдени на смърт".

И пак аз, Йоан, запитах Господа: „Как тъй може човек от дух да бъде в плътско тяло?", на което Господ ми рече: „Паднали от небето ангели влизат в тялото на жените и приемат плът от плътска похот - и от духа се ражда дух, а от плътта плът".

И запитах Господа, казвайки: „Докога сатаната ще царува в тоя свят над човешкия род?".

Отговори ми: „Моят Отец му позволи да царува седем дни, които са седем века".

И пак запитах аз Господа: „Какво ще бъде в това време?", а той ми отговори: „Дяволът, откакто отпадна от Божията слава и пожела да въздигне своята слава, седна на облаците и изпрати своите огнени служители при людете, като се започне от Адам, та до своя служител Енох... и почна да учи людете как да принасят жертва и да извършват незаконни тайнства... и дяволът им казваше: „Знайте, че аз съм ваш бог и освен мене няма друг бог!". Ето, моят Отец ме изпрати на тоя свят да разкрия на людете лошите намерения на дявола. И когато сатаната узна, че съм слязъл от небето на света, изпрати един ангел, който взе две дървета и ги даде на Мойсей, за да ме разпънат на тях.

Мойсей проповядваше пред народа божествеността на дявола, който заповяда да даде закон на синовете Израилеви и да ги преведе сухи през морето. Когато моят Отец намисли да ме изпрати на тоя свят, проводи преди мене своя ангел по име Мария, който да ме приеме.

Аз, като слязох, влязох през едното ухо на Мария и излязох през другото. Тогава сатаната, господар на тоя свят, като узна, че аз съм слязъл да диря и спасявам людете, що бяха загинали, изпроводи своя ангел пророк Илия, който кръщаваше във вода и който се наричаше Йоан Кръстител".

И пак аз, Йоан, запитах Господа: „Може ли човек да бъде спасен чрез кръщението Йоаново без твоето кръщение? ".

Господ отговори: „Освен ако аз не съм кръстил някого за опрощение на

154

греховете, никой друг не ще може да види царството небесно чрез водно кръщение."После запитах Господа за съдния ден: „Какъв знак ще покаже твоето

пришествие?"Господ ми отговори, казвайки: „Господ ще заповяда на архангела да засвири с

тръба и тръбният глас на архангела ще се чуе от небето дори до пъкъла. Тогава слънцето ще се помрачи, месечината няма да изпраща своята светлина, звездите ще попадат, четирите вятъра ще излязат от своите източници и ще разтърсят земята, морето, планините и хълмовете; небето силно ще се разлюлее...

Тогава ще се покаже знакът на Сина человечески... После ще бъдат доведени всички народи, разтреперани, ще застанат пред съдния престол...

Тогава Син Божий ще изведе своите избраници измежду грешниците и ще им рече: „Елате, благословени от моя Отец, да наследите приготвеното за нас царство още от сътворението на света!".

А на грешниците ще каже: „Махнете се от мене, проклети, идете във вечния огън!". И те ще бъдат отлъчени и хвърлени в пъкъла. И ако някой човек, който е на трийсет години, вдигне камък и го хвърли долу, камъкът би стигнал до дъното след три години - толкова е дълбочината на огненото езеро, дето ще обитават грешниците!

Тогава сатаната ще бъде вързан, както и всички негови войнства и ще бъдат хвърлени в огненото езеро.

Син Божий пък ще излезе да се разходи със своите избраници по небесната твърд. Тогава праведниците ще засияят като слънце в царството на техния Отец...

Син Божий ще седне вдясно от Отца и Отец ще заповяда праведниците да бъдат причислени в хора на ангелите, па ще ги облече в одежди неразрушими, ще им наложи неувяхващи венци...

И не ще имат вече ни глад, ни жажда, нито ще ги жари слънчев пек или друга горещина. Бог ще изтрие всички сълзи от очите им и Син Божий ще царува със своя Отец во веки веков. Амин".

1185-1197ГЛАВА III

Първото възкресение

Цар Петър & цар Асен

Народът беше вече готов - богомилите бяха посели в душата му бунта - и само чакаше знак, чакаше някой да го позове... А през това време по света ставаха странни събития.

В началото на Х век, по времето на нашия цар Симеон Велики, откъм сърцето на Азия, пресичайки пустинята Каракум, се задали ордите на един нов народ, който след няколко века щеше да промени съдбата на Европа; предвождани били те от вожда си Селджук и по неговото име другите народи ги наричали селджукски турци; докато Василий II Българоубиец

155

поробвал България, селджукските турци тихо се прокрадвали зад гърба на Византийската империя и през 1055 година превзели Багдад; докато в Константинопол се боричкали кой да се качи на престола, турците превзели Армения, после Кесария, после Никея, Киликия и през 1080 година натопили краката си в Дарданелите, а 10 години по-късно уговорили печенегите да преплуват Дунава и заедно с тях да нападнат Константинопол - печенегите по суша от запад, турците по море от изток.

Изплашеният император Алексий I Комнин (оня, дето изгори Василий Врач, изпреварвайки с цял век Инквизицията!) се обърнал за помощ към римския папа. Горкият император не подозирал какво ще последва.

Папа Урбан III само това чакал - да се осъществи отдавнашната мечта на римската църква да протегне дългата си ръка над Изтока. Свикал голям църковен събор в Клермон, където държал пламенна реч:

- Синове на църквата и верни чеда на християнската вяра! Грабнете оръжие и се притечете на помощ на вашите братя, които живеят на изток. Върху тях се нахвърлят турци и араби, мнозина убиха, други взеха в плен, разрушиха църквите - помогнете им да изгонят от пределите на християнския свят тази негодна порода хора. На всички, които отидат там, в случай на смърт по суша или по море, или в бой с нечестивците - нека още отсега да им бъдат простени греховете. Който тук е печален и беден, там ще стане радостен и богат, който тук е омразен на Бога, там ще му стане мил. Аз давам това обе-щание на тези, които отидат, като упълномощен от Бога. Грабнете оръжие, за да изтръгнем от неверниците Гроба Господен! Ето това заповядва Христос.1

Многохилядната тълпа от клирици, сеньори, рицари и селяни изпаднала в делириум, започнали да шият върху дрехите си кръстове - затова се нарекли кръстоносци. Пълно-мощникът на Бога освен греховете опростил на кръстоносците и дълговете, на крепостните селяни обещал земя в светите места - така че първи на изток потеглили бедняците и длъжниците (начело с Петър Пустинника и Валтер Голтака), след тях грешниците и авантюристите, и последни - феодалите и кралете, жадни за богатства, власт и слава.

Събрало се безчислено множество хора от Италия, Франция, Белгия, Германия, Британия и се отправили към изток едни по море, други по Дунав, трети по суша - повече от 600 000 души! По пътя си кръстоносците плячкосвали всичко. Като навлезли в пределите на България - пише скръбно Блазиус Клайнер2, - разярените българи избили голяма част от тях.

Както и да е, прехвърлили се те през Босфора и на 15 юли 1099 година успели да завладеят Йерусалим, последвало масово клане на турци и евреи - мъже, жени, деца, всички. Основано било Йерусалимското кралство. Почти след век, през 1187 година, вождът на мюсюлманите Салах ад Дин, наричан от европейците Саладин, разрушил стените на свещения град и го превзел.

Но да не изпреварваме събитията - да се върнем 2 години назад и да видим какво става на Балканския полуостров през фаталната за нас 1185 година.

През януари цъфнали ябълките и черешите - това предвещавало, че ще се случи нещо необикновено - и народът притихнал в очакване...

През юни норманите (скандинавски викинги, които участвали в тези кръстоносни походи и пътьом си били основали държава на топло в Сицилия) дебаркирали на адриатическия бряг, превзели Драч и Солун, избили мъжете, изнасилили жените и се отправили към Константинопол; маджарите по същото време нахлули откъм север, пре-взели Белград, Ниш и София, Сърбия отхвърлила върховенството на византийския император и се обявила за независима; отгоре на всичко дъртият император Исак Ангел, за да умилостиви маджарите, решил да се ожени за 10-годишната дъщеря на Бела III и, скъперникът му със скъперник, за да не се охарчи на сватбата, издал заповед нужните за всенародните гуляи агнета, овце, свине и волове да се изземат от българско-то население - това преляло чашата на търпението.

Народът се оглеждал - няма ли да се яви най-сетне човек от царски род, за да го поведе?

Но Киевският княз Светослав бе избил преславските боляри, а покрай тях и

1 Из „Деянията на франките" от Фулхерий Шартърски.2 Блазиус Клайнер (XVIII в.), францискански монах, автор на „История на България", публикувана през 1761 г.

156

царските издънки (спомнете си онези 300 видни българи боляри и военачалници, на които Светослав заповядал да отсекат главите пред очите на всички в Дръстьр); императорът Цимисхий нали отведе в плен цар Борис II заедно с жена му и децата му в Константинопол - какво е станало с тези царски деца след бягството на Борис ІІ, не се ни чуло, ни видяло, а Роман бил предвидливо скопен, за да няма царски потомци;

Василий II пък, както видяхме, ликвидира царския род на комитопулите по един още по-сигурен начин: подкупи ги и ги направи по византийци от византийците.

И тогава се случило нещо наглед незначително, което решило по-нататъшната ни съдба.

Двамата родни братя Петър и Асен се явиха при императора - пише в своята „История" императорският секретар Никита Хониат1 - и го помолиха да ги приеме в ромейската войска и с императорска грамота да им даде някакво си село в Хем [Стара планина]; тяхната молба обаче не бе удовлетворена, тогава те започнаха да викат, че са пренебрегнати, като изричаха настрана и по-дръзки думи, заплашвайки, че като се завърнат в отечеството си, ще вдигнат въстание; особено дързък и смел бе Асен, та севастократор Йоан дори заповяда да бъде напляскан по лицето поради своето безсрамие. Така те си тръгнаха много обидени.

Братята Петър и Асен не са били случайни хора, за да бъдат приети от византийския император. Но кои са били те? Дали са били видни български боляри васали, или професионални главатари на наемници кумани и власи, и са се разбун-тували, понеже не им заплатили, колкото искат?

Тъй или иначе, братята Петър и Асен, особено Асен, си тръгнали не обидени, а бесни - ако съдим по по-нататъшните вопли на императорския секретар:

Но каква ли реч ще бъде в състояние да разкаже какво направиха след това на ромеите тези нечестивци и престъпници или какъв ли разказ ще може да обхване такава Илиада от нещастия?

Двамата еднородни братя, за да освободят своите сънародници от страха, построили храм на името на великомъченик Димитрий, в който събрали много и различни луди (а между тях и много, които се правели на луди) с кръвясали и разкривени очи, с разпуснати коси и внушили на тези бесновати люде, обхванати от зли духове, да викат с висок глас, че Бог е съблаговолил да подари свободата на българския и влашкия народ и да смъкне от тях дълговременния робски ярем, и че поради това Христовият мъченик Димитрий напуснал главния град Солун и тамошния си храм, като се отказал да пребъдва между ромеите и дошъл при тях, за да им бъде помощник и сътрудник в тяхното дело.

Тези безумци, като си дали за малко време отдих, из един път, като че ли в нов припадък на болестта, почнали да викат в още по-голямо изстъпление и с пронизителни крясъци, че не трябва да се противопоставят на Божията воля, но всички да грабват оръжие в ръце и дружно да нападнат ромеите, заловените по време на война да не оставят живи, а безмилостно да ги изколват и изгарят, да не ги освобождават срещу откуп, да не се трогват от никакви молби и молитви, но подобно на твърд елмаз да бъдат непреклонни, понеже Бог покровителства тяхната свобода.

Въодушевен от тези лъжепророчества, целият народ грабнал оръжието.Станало това навръх Димитровден, 26 октомври 1185 година, в град Търново.Театърът обаче не свършил дотук. За да осветят църквата и уж избягалата от

Солун икона на свети Димитър, много вежливо били поканени да дойдат двама византийски епископи (български епископи отдавна сме нямали) и митрополитът на Видин (той също бил византиец), но като се развихрила гореописаната сценка в храма,

1 Никвта Акоминат Хониат (1150-1210 г.), роден във Фригия, от императорски секретар стига до велик логотет (пръв министър); автор на „История" - достоверни описания на събития от 1118 до 1206 г.

157

въодушевеният народ като завикал: „На оръжие! На оръжие!", братята обнажили мечовете си и накарали тримата разтреперани византийски архиереи да ръкоположат в сан архиепископ един наш поп на име Васил (най-малко трима епископи са нужни, за да ръкоположат архиепископ - канонът бил спазен), след което българският архиепископ Василий пред целия насъбрал се народ тържествено коронясал по-големия брат Теодор, давайки му ново име: цар Петър.

Единият от братята, Петър - пише Никита Хониат - поставил на главата си златна корона, а на нозете си обул пурпурни ботуши...

Символиката е повече от ясна: все едно, че робство не е имало, последният цар Петър от преди два века се прераждал в новия цар Петър - България продължава да съществува!

Тук възниква въпросът: дали братята Петър и Асен наистина произхождат от рода на предишните царе, както пише по-късно папа Инокентий III, или това е измислица на третия им брат Калоян, който нарича Симеон, Петър и Самуил „пра-родители мои"?

Не знам. А и по-важно е, дори ако не си, да накараш да ти повярват, че си - и да тръгнат след тебе.

Още се спори дали тези загадъчни братя са от българо-кумански, или от руско-кумански произход, дали са кумани или власи - или пък са чисти българи?

Оставям тези въпроси за занимавка на бъдещите ни историци, а ний, драги читателю, да побързаме нататък, защото ни чакат тежки битки.

И така, само в един ден сме се сдобили с цар и с глава на българската църква. Новият български архиепископ благословил въстаниците, новият български цар яхнал белия си кон и ги повел на изток, пред него на черния си кон препускал Асен и свирепо размахвал меч, навсякъде ги посрещали с възторг, вратите на крепостите се отваряли доброволно, византийските гарнизони побягнали и само след седмица цяла Северна България пеела одата на свободата.

(Това, естествено, никак не се харесало на византийския император и той съжалил, че не дал на проклетите братя онова загубено село в Стара планина, още повече щял да съжали по-сетне за шамарите.)

Възторжените въстаници прехвърлили Стара планина - обаче долу в Тракия ги чакала византийската армия, предвождана от слепия кесар Йоан Кантакузин (ослепен бил той от предишния император Андроник, въобще ослепяването било на мода в ония времена).

Възторгът на въстаниците за миг угаснал: те били въоръжени кой с меч, кой с тояга или брадва, а долу ги чакали железните византийски легиони - и българите се притаили в дъбравите по склоновете на планината.

Като му казали, че варварите не слизат от планините, понеже били страхливи - пише същият летописец1, - кесарят Йоан се разположил сред равнината на лагер, без да постави стража, нито да насипе окоп.

През нощта обаче варварите го нападнали, едни от ромеите били заловени както си лежали в шатрите, други били избити, трети побягнали, а кесарят едва се спасил, яхвайки арабския си кон, и препуснал без да види и да знае къде отива и какво става в лагера му.

(Тук другият летописец, Блазиус Клайнер, добавя злъчно: Какво друго би могло да се очаква от сляп предводител, освен главоломно падане в пропастта?)

След като победили по този начин и обърнали в бягство ромеите, въстаналите българи заловили всичките им шатри, ромейските знамена и шатрата на кесаря, намерили там направените от златна материя кесарски дрехи, които се отличаваха с тъмносин цвят, Петър и Асен се облекли в тия трофеи и триумфирали с тях пред 1 Никита Хониат.

158

войската си.След това поражение кесарят бил лишен от кесарството, императорът Исак Ангел

извикал при себе си най-прославения свой пълководец Алексий Врана, мъж много нисък на ръст, който току-що успял да разбие норманите, дето бяха превзели Солун, дал му най-прославената си войска и го изпратил против българите.

Но прославеният Алексий Врана, като стигнал до прославения си роден град Одрин, възбуден от прославящите го акламации на съгражданите си (славата, скъпи читателю, както ще видим и нататък, най-лесно прави от хората предатели), обул червени ботуши, провъзгласил се за император и потеглил с всичката си войска обратно към Константинопол да сваля Исак Ангел от трона.

Обаче кръстоносецът Конрад маркиз дьо Монфера, който току-що се бил оженил за сестрата на императора и бил провъзгласен за кесар, излязъл извън стените на Константинопол да защити честта на шурея си и предизвикал Алексий Врана на двубой. Още при първия сблъсък на двамата конника рицарят нанизал на копието си прославения кандидатимператор.

Най-сетне император Исак II Ангел трябвало сам да поведе войската против българите. Непрогледна мъгла покривала Стара планина. Братята причаквали византийците в едни проходи, а те минали през други и когато слънцето внезапно блеснало, ромеите се оказали на крачка зад гърба на българите, отблясъците по ризниците и шлемовете преувеличили числото на ромеите и зле въоръжените наши въстаници се изплашили и побягнали.

Е, и ний сме бягали, няма как... Но за да не излезе, че не съм патриот, веднага ще кажа, че това било стратегическо бягство. Асен и Петър бягали толкова стремително, че прелетели Дунава и спрели конете си чак като се озовали в страната на куманите.

Като разбрал това, Исак Ангел си рекъл: край на въстанието, справих се с проклетите братя, пошетал из Дунавската равнина, запалил тук-там струпаните по нивите снопи и, както пише секретарят му Никита Хониат: бързо се запътил към столицата, където присъствал на конни състезания и се наслаждавал на театрални представления.

Красотата на Пропонтида, нейните приятни дворци, ходенето на лов и ездата като с вериги привързваха към себе си нашите императори и не им позволяваха да останат дълго на бойното поле, но като страхливци ги заставяха да дезертират при тях.

А през това време братята събрали колкото могли повече кумански наемници (при всякогашното и единствено тяхно условие - да им се даде възможност да се награбят из ромейските земи) и още същата есен преплували Дунава.

Варварите се нахвърлиха в Мизия с такъв голям шум, като да водеха със себе си от Скития цели легиони от демони. Сега те не се задоволяваха с това да запазят свободата си и да задържат господството си само над Мизия, а искаха да съединят под своя власт мизийци и българи, както това било някога, в старо време - пише Никита.

В старите хроники се употребяват някои понятия, които днес могат да ни объркат.Според военноадминистративното деление на Византийската империя Дунавската

равнина между Стара планина и Дунава се е наричала Мизия (по името на тракийското племе мизи, които някога живеели там), а земите от Дунава до Карпатите се наричали Влахия;

Както вече стана дума, България се наричала областта около днешна Македония, а Македония се наричала византийската тема (област) в югоизточна Тракия около Одрин.

Често древните летописци назовават народите не според тяхната етническа принадлежност, а според земите, където живеят. Така че като говорят за мизийци - става дума за българите, живеещи в Мизия, а българи наричат българите, живеещи около Средец и днешна Македония, затова Самуил е царят, който най-категорично нарича себе си цар на българите, също и Иван-Владислав, който в Битолския надпис се назовава самодържец

159

български, а и император Василий II неслучайно е кръстен Българоубиец - убивал е българи, (ако гражданите на днешна Македония не са потомци на тези българи, а считат Самуил и синовете му за свои царе, това най-малкото ще означава, че на техния трон е стояла българска династия); когато стане дума за власи - това не са непременно романизираните потомци на даките (днешните румънци), а са и славяни и българи, които са живели тогава отвъд Дунава във Влахия; македонци наричали живеещите тогава край Одрин (читателят може би си спомня за Василий, арменчето от Македония, на което хан Крум подари една чудно голяма ябълка и после то взе, че стана император на Византия и макар че е бил арменец, носи прозвището Македонец - Василий I Македонец, понеже бил родом от Одрин, и цялата му династия се нарича македонска, без да има нищо общо с днешна Македония); когато Асен се пише цар на мизи, българи и власи - това означава цар на живеещите в Мизия, България и Влахия (в това, че румънците считат Асен и Петър и за свои царе, няма нищо лошо - те са били и техни царе, стига да не изкарват, че България е била провинция на Влахия, защото е било обратното), а когато срещнете в нечия титла цар на българи и гърци (ромеи) - това не означава, че въпросният наш цар се е смятал за цар на Византия, а на живеещите на ромейска (гръцка) територия, включена тогава в пределите на България - в тези територии (Южна Тракия, Беломорието, Тесалия) са живеели не толкова гърци (ромеи), а преди всичко славяни.

И наистина, след като прогонили византийците от Северна България, Асен и Петър преминали Стара планина и нахлули в Тракия, други дружини заминали на югозапад към Средец.

Като му съобщили това, Исак II Ангел напуснал амфитеатъра по средата на първото действие на „Едип цар" и потеглил от столицата на север, като заповядал на зетя си кесаря Конрад Монфератски да се присъедини към него с рицарската си дружина около Одрин, но маркизът като видял отдалече черните планини на северния хоризонт, които се издигали като градоносен облак, направил кръгом и отпратил през Босфора към Палестина.

Исак се опитал да мине Стара планина през източните проходи, но този път там неустрашимо го чакали българите1. За да им вдъхне още повече смелост, Петър викнал с все сила:

- Сега е време, неустрашими мои бойци, да си възвърнем свободата, честта и загубената слава! Сега трябва да покажете на ромеите, че сте синове и потомци на ония, пред които трепереха и на които са плащали дан!2

След тия думи българите полетели срещу ромеите с диви викове и още преди да се сблъскат първите редици, ромеите побягнали, изоставяйки императора си.

Побягнал и той, препускал, без да се обърне назад, препускал, докато стигнал Адрианопол (Одрин). Събрал там каквото било останало от войската му и отново се отправил срещу българите, при Верея (Стара Загора) се завързала страшна битка, но ромеите отново били разбити.

Трети път се опитал императорът да срази българите при Агатопол, но и там претърпял поражение и се върнал в Константинопол „душевно угнетен".

На следващата година решил да мине по друг път - отправил се към Средец, оттам преминал Стара планина и обсадил крепостта Ловеч. Обсадата се проточила три дълги празни месеца, нито Асен можел да разбие ромеите, нито Исак можел да превземе крепостта и все поглеждал на юг към Константинопол, защото усещал, че докато се мотае тук, там се плетяло заговорче.

По някаква случайност няколко ромеи, бродещи край Търново, пленили Асеновата жена Елена-Евгения и, любовта си е любов, Асен бил принуден да влезе в преговори с Исак, Исак се съгласил да му върне жената, но срещу това поискал от Асен да даде малкия си брат Йоаница за заложник. Така бъдещият наш велик цар-император Калоян тръгнал към Константинопол като пленник.

През това време откъм запад се чули звуковете на военни тръби и изпод прашните

1 Никита Хониат.2 Никита Хониат.

160

облаци засвяткали шлемовете и ризниците на кръстоносците, предвождани лично от германския император Фридрих I Барбароса.

От преминаването на река Сава до преминаването ни в Азия се наброяват 39 седмици, които ние прекарахме в България и Византия в голямо благополучие - пише техният летописец Ансберт, но, както се досещаш, драги читателю, това тяхно голямо благополучие ще е означавало за нас пълно опустошаване - откъдето минели кръстоносците, дълго трева не пониквала.

Цар Петър не отворил война с тях, защото се мъчел да склони германския император да разгромят заедно византийците, дори му предложил 40-хилядна войска, но работата не станала и след като кръстоносците си заминали, Византия решила да отмъсти на България за този заговор с алеманите.

И през пролетта на 1190 година, за да унищожи веднъж завинаги българите, Исак II Ангел събрал цялата ромейска войска1, сухопътната била прекарана на кораби до Анхиало и оттам се отправила по суша на север, возейки със себе си приготвените от известния Архимед метателни машини и тарани и всичко, което може да разрушава кули, а другата флота продължила към устието на Дунава, за да нападне в гръб българите, но като минал през източните проходи на Стара планина, императорът с изненада видял, че тамошните укрепления и градове били защитени много по-силно отпреди и обиколени с новоиздигнати стени и кули, минал край крепостите Овеч и Преслав, без да ги нападне, и се запътил направо към Търново и го обсадил, понеже там се бил затворил цар Асен.

Една заран при византийците дотичал ранен и окъсан българин, казал, че е беглец от Асеновата армия и че трябвало да съобщи нещо важно на императора.

Византийците много обичат предателите, затова императорът много се зарадвал на този беглец, приел го на драго сърце, а предателят му с предател, кланяйки се и лазейки в нозете на византиеца, казал, че Асен очаквал днес да пристигнат 30 000 кумани, които вече били преминали Дунава и щели да ударят византийците в гръб; смутен от тая вест, императорът заповядал веднага да вдигнат обсадата и помолил предателя българин да го преведе през планината по най-прекия път на юг към Верея (Стара Загора), българинът се съгласил.

Този българин, както се досещаш, мой читателю, бил изпратен от цар Асен. И ето какво се случило:

Вместо да тръгне по широк път, който позволил би на конницата да се разгърне, императорът вмъкна себе си и войската в дупката на непроходими теснини и планински долове, а по този дол течеше и буен поток.

Напред вървеше протостратор Мануш Камица и Исак Комнин, женен за дъщерята на Алексий, който после стана император, в последния отряд вървеше севастократор Йоан Дука, чичо на императора, а средата на фалангата ръководеха сам императорът и родният му брат Алексий.

Изведнъж варварите се появиха от двете страни на тесния проход и се разбра, че ще се случи нещо страшно.

Авангардните части минаха без да бъдат нападнати, нямаше съмнение, че варварите изчакваха да нападнат средата на фалангата, където бяха императорът и другите знатни - и така излезе.

Щом императорът навлезе вътре в тясното усое, което не даваше никаква възможност за бягане, варварите нападнаха с цялото си множество.

Отстъпвайки под страшния град от търкалящи се от върховете камъни, цялата войска се скупчи в дола, варварите се нахвърлиха от всички страни, настана страшна суматоха, всеки се грижеше само за своето спасение, враговете колеха всички като затворен в обор добитък. Нямаше кой да ги защити, а и никой не би 1 Тук и нататък Никита Хониат.

161

могъл да ги защити. Сам императорът, заловен като в мрежа, не можеше да направи нищо, дори загуби шлема от главата си и ако Господ не беше с него, би се преселил още тогава в ада.

Около него се събраха всички знатни, които пожертваха много животни и много ромейски войници, струпвайки ги един връз друг, за да задръстят с телата им прохода, по този начин императорът се спаси чрез смъртта на мнозина.

Тъй описва Никита Хониат, секретарят на императора, тази трагедия, разиграла се в Тревненския Балкан. Нататък следва фарс:

Когато императорът стигнал до Верея, узнал, че се били разпространили най-лоши слухове - че сам той бил загинал заедно с войската си в боя.

Поради това, за да се унищожи опасната мълва, императорът пуснал като птица из градовете друга вест, която да го прославя като победител.

Но той се наслаждава твърде кратко на победната си слава, понеже многобройната загуба на убити много скоро изпълни градовете с плач и накара жителите на селата да пеят тъжни песни...

Покрай другата плячка, в ръцете на българите попаднал сакрален трофей - императорският кръст, който съпровождал винаги византийските императори като отивали на война - той бил намерен захвърлен в реката.

Кръстът бил от чисто злато, съдържал вътре част от светото дърво, на което висял Господ Христос, направено във форма на кръст и имало множество малки влагалища, в които се пазели останки от прославени мъченици и светци, мляко от Божията майка, част от пояса й и много други неща, които се отнасят до светинята.1

След тази победа Асен нахлул в Тракия, българи и кумани буйствали от Странджа до Струма, превземайки крепост след крепост и опустошавайки всичко;

Исак Ангел изпратил срещу Асеня своите най-добри пълководци Алексий Гид и Василий Батаци, но при Аркадиопол Асен разбил ромейската армия, единият пълководец бил пленен, другият едва успял да избяга.

Тогава императорът решил за последен път сам да тръгне срещу българите.Започнало свикването на ромейските войски, а била събрана и силна наемна

войска, императорът изпратил за помощ и при своя тъст, маджарския крал Бела III, последният с охота се съгласил да нападне българите през Видин.

И така, като събрал достатъчно войска и като взел със себе си 15 центенария [750 кг] злато и повече от 60 центенария [3 тона] сребро и като се запасил с всичко, което е необходимо, императорът тръгнал през месец март [1195] от столицата, твърдо решен да се справи с варварите и да не слага оръжие, преди да ги довърши докрай...

Очите на владетеля бяха насочени срещу причиняващите ни скръб бунтовници и пред неговия взор се очертаваха далечните събития на бъдещето, но неговите очи не виждаха, че враговете му са много близо, в неговия дом...

Зад последната красива фраза на Никита Хониат се крие нещо страшно и грозно: по време на похода, една вечер Исак Ангел бил поканен на братска вечеря от родния си брат Алексий и като хапнали, пийнали, Алексий скочил и ослепил брат си.

Слава Богу, нашите братя се разбирали - и двамата носели едновременно титлата цар (дори не се знае точно кога и Асен е бил коронясан), не поделили царството, както обикновено се прави в такива случаи, а управлявали България заедно (като с това опровергали Петър Делян, че „в царуването съпружество няма") - буйният и храбър цар Асен водел сраженията, а мъдрият и спокоен цар Петър ръководел дипломацията.

1 Тъй описва светата реликва друг хронист - Георги Акрополит (1217-1282), близък на императорите Йоан III Батаци и сина му Теодор II Ласкарис, участвал в походите им; автор на „История" за събития между 1203 и 1261 г.

162

Новият император на Византия Алексий III Ангел свил знамената (свил също така среброто и златото, дето го носел брат му) и се върнал в Константинопол, за да се короняса и проводил при Асен и Петър пратеници, да сключат мир.

Но братята не щели мир. Мир означавало да сложат точка на възстановяването на България - такава, „каквато е била някога, в старо време" -

Асен не сложил дори запетайка на своите действия, а веднага се устремил на запад...

Тук ще спрем за малко устрема на историята, за да чуем една прелюбопитна реч на цар Асен. Носела се била мълва, че новият император на Византия бил човек храбър и опитен във военното дело, та казали на Асен да внимава, да не влиза самонадеяно в сражения с него. На което той отвърнал:

- Не винаги трябва да се вярва на мълвата, когато говори за някого, че е храбър и да се страхуваме от него, нито пък, когато говори за някого, че е страхливец, да го пренебрегваме. Но и мълвата не трябва да се пренебрегва, понеже не винаги е лъжлива, особено тази, която се носи в устата на голяма част от народа. Тези неща трябва да се оставят на съда на очите, защото ушите не виждат нищо, а поемат казаното от други езици. Окото е най-сигурният и искрен съдник, затова по-добре е да се осланяме на един, който е видял, отколкото на десет, които са чули. Видял ли е някой този император да се бие и да побеждава? Нека да видим.1

Асен завладял крепостта Средец, после се спуснал по долината на Струма, превзел Мелник и Струмица и всички други крепости наоколо, обсадил крепостта Серес, но не можал да я превземе, опустошил земята и селата край крепостта, охраняващият крепостта Исак Комнин, зет на императора, излязъл от крепостта да срази българите, но бил разбит и пленен; сред пленените имало един свещеник, който, макар и ромей, на чист български език се обърнал към цар Асен с молба да го освободи, на което цар Асен му отговорил, че се бил заклел да праща всички ромеи на оня свят. Свещеникът въздъхнал дълбоко, заплакал и рекъл на Асеня:

- Както ти, царю, не искаш да направиш милост на един беден човек, близък до Бога, така и Бог няма да ти окаже милост и знай, че близко е краят на живота ти, но тоя край няма да е като в тих сън от естествена смърт, а както умират людете, които изваждат меч за погибел на другите.

Тъй и станало.Един човек, който много приличал на Асеня по вид и нрав и се ползвал от

неговата голяма благосклонност на име Иванко, имал тайно сношение със сестрата на неговата жена.

Като се научил за това сношение, Асен първо разпитал жена си, като я заплашил със смърт, ако премълчи. Тя му рекла, че напразно се сърди на нея, защото той сам би могъл да узнае за тези сношения.

Тогава Асен пренесъл гнева си върху Иванко и пратил да го повикат късно през нощта. Иванко си рекъл, че не току така без причина и без вина го вика царят посред нощ, посъветвал се със своите приятели какво да прави, те му казали да отиде, но за всеки случай да препаше дългия си меч и да го скрие под плаща си, и ако Асен се опита да извади срещу него меча си, той да го превари и да нанесе смърт на кръвожадния и безпощаден човек и да го изпрати в ада.

Така той и направил. И понеже варваринът още при първия поглед станал див като звяр и протегнал ръка към своето убийствено копие, то Иванко, като го преварил, промушил го в слабините и го убил.

Тъй разказва историята византийският летописец2, но май не ще да е било тъй. Друго ще да е научил Асен, заради друго ще да се е разгневил, заради друго е извикал

1 Пак според Никита Хониат.2 Никита Хониат.

163

Иванко посред нощ, а не заради любовната му авантюра.Същият византийски летописец вдига леко завесата в продължението на разказа

си:След това Иванко побягнал, явил се при своите съмишленици и решил заедно с

тях да вдигне въстание. В случай че успеят, те щели да управляват държавата справедливо, а не със силата на меча и по внушение на гнева, както правел убитият.

В случай, че техните кроежи се провалят, решили да се преместят в друга лодка и да се доверят на ония, които управляват ромейската империя.

В същата нощ те успели да възбудят мнозина към пламенно участие в тяхното намерение, завладели Търново и се обявили против привържениците на Петра.

Щом пукнала зората, слухът за смъртта на Асеня прогърмял не само по стените търновски, но и далеч зад тях. Но понеже Петър не се надявал лесно да потъпче въстанието на Иванко, а Иванко сам не можел да отблъсне Петра, то Петър решил да протака обсадата, а Иванко стигнал до съзнанието, че трябва да потърси помощта на ромейския император.

И може би от всичко това наистина би излязло нещо добро за ромеите, ако императорът беше се отзовал след първото известие и сам бе се заел с делото, защото ако да беше завзел Търново, то вече лесно и без труд завладял би цяла Мизия.

Но той в своята разпусната изнеженост се бе затворил пак в двореца като някой охлюв в черупката си, а проводи вместо себе си протостратор Мануила Камица, комуто връчи командването на войската.

И тъй, Мануил Камица повел императорската войска, но като наближил Балкана, между войниците избухнал бунт.

- Къде ни водиш? - викали те. - И с кого трябва да се сражаваме? Не са ли това планините, които и друг път сме искали да преминем, а винаги сме бивали позорно разбити и едва не загинахме всички. Върни се, върни се, води ни назад, иначе дълго няма да живееш!

Отгоре на всичко разнесъл се слух, че Асен е жив и ето - спуска се като облак с дружината си от планината! - и войниците ударили на бяг, погнати от най-обикновен облак...

Накрая императорът бил принуден сам да поведе много по-голяма войска, но и тя като наближила Балкана, се разбунтувала. Асен бил мъртъв, но споменът за него бил жив и страшен.

Никой не искаше да влезе в бой с варварите и да се сражава с тях - пише в дневника си секретарят на византийския император. - Вече изтощен и отчаян от хода на събитията около Търново, понеже привържениците на Петър се множели и прииждали все нови негови войски, Иванко тайно избягал оттам и дойде при императора.

Избягал, значи, човекът при този, който му е поръчал убийството... Най-лесното е човек да се досети, че след като не могли да победят Асеня със сила, византийците са решили да го премахнат чрез подлост, по византийски - както подкупиха навремето Арон против брат му Самуил, както подбудиха Иван-Владислав да убие Гаврил-Радомир, както чрез измама ослепиха Ивац и заклаха Сермон - така вероятно са подбудили и Иванко против Асеня?

Ако Иванко действаше сам, бихме могли да се усъмним в това предположение, бихме повярвали дори на любовната история, която ни пробутва летописецът Никита...

Но Иванко вече го нямало, избягал бил в далечния Константинопол, а по съшия начин след три месеца в Търново ще бъде убит и Петър – значи съзаклятниците на Иванко продължавали да действат и без него.

Кои са те?Кои са ония негови „ съмишленици", които го посъветвали да скрие меча под

164

плаща си, с които „решил заедно да вдигне въстание" и с които обсъждал как „щели да управляват държавата"?

Ако са били борци против тиранията на „кръвожадния и безпощаден" Асен - защо ще убият кроткия и добър Петър?

По внушение на Византия ли са действали наистина - а може би самостоятелно? Чужди агенти ли са били - или патриоти? Борци за свобода - или властолюбци, стремящи се към престола?

Остава да видим кой ще убие Калоян - и тогава ще ни стане ясно...

1197-1207

ГЛАВА IV

Страшният добър Иван

Император Калоян

В оня далечен септемврийски ден на 1197 година, като чу, че и брат му Петър е убит, Калоян знаеше, че убийците ще дойдат да убият и него - и не се излъга.

Кръвта още изтичаше от раните на цар Петър, който лежеше бездиханен под големия дъб в градината на Царевец, където го настигна смъртта, и убийците му се втурнаха към двореца, обикаляха стая след стая, но търсената жертва я нямаше. Когато блъснаха вратата на тронната зала, те се втрещиха на прага:

На трона седеше Иваница, най-малкият от братята, който след убийството на Асен избяга от Констатинопол и се завърна в Търново; малцина го бяха виждали: бе мъж огромен на ръст, с лице продълговато и скулесто, изсечено сякаш от резбар; седеше на златния трон целият в разкошно царско одеяние, със златен венец на главата, в обшита с бисери мантия, под която се подаваха върховете на червените ботуши, със златна огърлица на шията и гривни на ръцете, с пурпурен пояс и препасана на бедрото златна ножница, но мечът не беше в ножницата -

Иваница държеше тежките си ръце върху дръжката на голия меч, забит пред коленете му; от двете му страни стояха прави, също в царски одежди, с малки коронки на главите и с малки мечове в ръцете, двете деца на стария Асен - 5-годишния Иван и 3-годишния Александър.

Калоян гледаше неподвижно пред себе си с черните си като нощ очи и мълчеше, а съзаклятниците стояха като заковани на прага, сякаш омагьосани от неочакваната гледка, и оголените мечове не трепваха в ръцете им.

Калоян също бе изненадан: той мислеше, че съзаклятниците на Иванко са българи, подкупени от византийците - с тях щеше да се справи лесно.

Но пред него с оголени мечове стояха вождовете на куманите. Братята му бяха повикали тези кумани, за да освободят с тяхна помощ отечеството си, с годините те станаха част от това отечество - и вече посягаха към короната.

Калоян гледаше неподвижно пред себе си и съобразяваше със скоростта на

165

светкавица: ако убиеше куманските вождове (а можеше - зад кадифяната завеса стражата чакаше знак) - разярените кумански орди щяха да опустошат България, Византия като лешояд това и чакаше - за два дни щеше да завладее отново току-що възкръсналото му отечество.

Калоян мълча дълго, прекалено дълго, докато един след друг съзаклятниците започнаха да подвиват колене под тежкия му поглед и свеждаха глави, очаквайки върху вратовете им да се стовари мечът на Калоян.

Вместо това, те чуха Калоян да казва:- Добре дошъл, Манастре. Ще ми дадеш ли сестра си за жена?Да бяха чули свистенето на меча, който след миг ще отдели главите им от

раменете, убийците на Петър не биха били така ужасени.Луд ли бе този човек?Но това не беше всичко. След седмица като лисица в Търново се промъкна и

друга коварна вест: Калоян се бил побратимил с Иванко - с убиеца на другия си брат Асен!

Продължител на делото на братята си ли бе Калоян - или предател?Иванко бил посрещнат в Константинопол с почести, императорът Алексий III го

дарил не само с ценни имоти, но решил да го ожени за своята четиригодишна внучка Теодора, на което нашият дивак, като гледал засуканата майка на невестата си, рекъл:

- Защо ми е яре, което още суче, когато козелът се нуждае от напращялата коза...Какво е правил козелът с козата, не е записано в аналите, но императорът

побързал да отдалечи Иванко от столицата - направил го управител на град Пловдив и ръководен от древната максима, че няма по-ревностен враг на родината си от предателя, го назначил за главнокомандващ на всички войски, които трябвало да действат против България.

По това време именно Калоян пратил при него свой човек да му напомни, че е българин и че било, каквото било, протяга му ръка в името на отечеството.

Иванко не посмял обаче да поеме ръката, защото се страхувал от мъстта на Калоян, но все пак българското сърце в него проплакало и той се отметнал от Византия - обявил се за независим владетел. Това за Калоян било достатъчно.

Същото направил и Добромир Хриз. Този Добромир Хриз се отмятал поне пет пъти. Той бил изпратен навремето от Асен и Петър с отряд от 500 души да овладее Струмската област, овладял я, но се отметнал от България и се обявил за независим деспот, после се подчинил на Византия, но се отметнал и от Византия, пак й се подчинил, после пак се отметнал и се съюзил с България, после се отметнал от България и т.н.

По това време въстанал и управителят на Смолянска област Йоан Спиридонаки, така че на юг от Балкана, подкокоросвани от Калоян, възникнали три независими княжества.

Докато Византия воювала срещу тях с оръжие или с хитрост...

Толкова ли са били хитри тези византийци или нашите хора са били толкова прости, та по един и същ начин са били изловени: след като не могъл да победи с оръжие Иванко, императорът се заклел най-тържествено, че го признава за независим и велик владетел на Пловдивска област и пратил при него един свещеник със Светото и Божествено Евангелие като гаранция за светостта на своята клетва и поканил глупавия Иванко да дойде в Константинопол, за да благословял женитбата му със своята внучка, но щом Иванко дошъл, подлият Алексий III заповядал да го оковат пред очите му, след което го хвърлил в цариград-ския дранголник и повече от Иванко ни вест, ни кост; тази своя внучка Алексий изглежда използвал като стръв - след като хванал Иванко, предложил я на Хриз, сватосали се уж, след което принудил към робство този змей, който не остави подире си никакви дири1 и т.н.

1 Според Никита Хониат.

166

...през това време Калоян обсадил крепостта Варна, която единствено в Северна България все още била в ръцете на византийците, и без да се побои и засрами нито от светостта на деня - това бе на страстната събота [1201], нито от Христовото име, което този варварин произнасял с устата си, но подстрекаван от кръвожадните демони, всички взети в плен погребал живи в рова, като го изравнил със земята, после разрушил стените на града и ознаменувал най-царствения ден на годината Великден с кървави помани и адски жертвоприношения - пише ужасен колегата Никита Хониат; след това Калоян се отправил на запад и прогонил маджарите от Моравско, Браничево, Белград и Ниш, които те тихомълком били завладели.

През 1202 година откъм запад се задали легионите на Четвъртия кръстоносен поход.

Императорът на Византия Алексий III бил обхванат от лоши предчувствия, особено след като синът на ослепения от него негов роден брат Исак II Ангел побягнал при кръстоносците и ги водел насам, та Алексий предложил на Калояна мир, признавайки щедро за български територии земите на днешна Македония, на Косово с Прищина и Призрен и част от Северна Тракия, обаче отказал да признае царското достойнство на Калояна.

Читателят може би се пита: защо нашите царе така упорито са напирали да ги признаят за царе, след като са били царе?

Това не е било въпрос само на суета, било е въпрос с много важно международно значение: ако не е признато царското достойнство на българския владетел от някоя велика тогавашна сила, или от Римската, или от Цариградската църква, всеки съседен владетел считал владенията на този наш непризнат цар за незаконни и можел всеки момент безнаказано да ги присвои.

Симеон Велики не бил признат от никого - той, както знаем, сам се самопровъзгласил за цар, но великите изглежда нямат нужда от чуждо признание. Това се отнася не само за царете...

На папския престол в Рим по това време седял зловещият Инокентий III, страшният гонител на богомилите, основателят на Светата инквизиция.

Този Инокентий III организирал Четвъртия кръстоносен поход с тайната мисъл да сложи най-сетне ръка върху източните територии на Старата Римска империя и за да не би „разярените българи" пак да избият голяма част от кръстоносците, пратил писмо „до благородния мъж Йоаниций", с което искал „да укрепи предаността му към апостолическия престол".

И започнал няколкогодишен пазарлък, който в учебниците по история се нарича сключване на уния, сиреч присъединяване на православната ни църква към католическата и признаването на папската власт. Че Калоян малко се е вълнувал от църковните въпроси, а повече от нещо друго, става ясно от кореспонденцията му с папа Инокентий III.

Още в първото си писмо „до уважавания и пресвети отец" през 1202 година Калоян поставя въпроса ребром:

Аз, Калоян, император на българите и власите, като любим син искам от нашата майка Римската църква царска корона и достойнство, както са ги имали нашите стари императори.

През следващата 1203 година Калоян изпраща до папата още две писма - дали блъфира в тях, или казва истината, е трудно да се каже, но условията му стават категорични:

Откак аз веднъж, дважди и трижди изпращах пратеници при вас и след като гърците узнаха, изпратиха ми патриарха си, на когото императорът казал да ми каже:

„Дойди при нас, ще те коронясаме за цар и ще ти дадем патриарх", но аз не

167

пожелах, а напротив - аз моля твоя велика светлост да изпълни желанието на моето царство, съгласно обичая на моите предшественици, царете Симеон, Петър и Самуил, прародителите мои, да изпратиш пастирски жезъл, който е обичайно да притежава патриархът и да проводиш кардинали при моето царство, като им дадеш корона и скиптър и привилегиум, подпечатан със злато.

След този твърд намек, че ако не му изпрати корона и скиптър, Калоян ще ги получи от Цариград, Инокентий III отговаря бързо:

Ние, желаейки да се грижим с отеческа грижа за духовните и земни работи на народите българи и власи, които от много време са били откъснати от гърдите на своята майка Римската църква, поставяме те за цар над тях и ти изпращаме царски скиптър и царска диадема, която ще ти бъде възложена, след като дадеш клетвено уверение, че ще останеш предан на Римската църква...

И наистина, това станало, както свидетелства сам Калоян:Нека бъде известно на ваша светлост, господине папа, че господин Лъв, посланик

на апостолическия престол, пристигна при моето царство и ми донесе корона, и като я благослови, постави я на главата на моето царство и в моите ръце ми даде скиптър и знаме и благослови пресветия патриарх на моето царство и на цяла България.

Тук трябва да се признае нещо, скъпи читателю, за да не бъдем упрекнати в невежество. В тези писма, при превода от български на гръцки, от гръцки на латински и обратно, понятията губели своята точност, а и всеки влагал в тях каквото му се искало съдържание, така че не е много ясно каква точно корона е получил Калоян: според папа Инокентий III това е кралска диадема, а Калоян я обявява за царска корона, та дори за корона императорска (той, и преди да получи короната, както видяхме, се нарича Аз, Калоян, император на българите).

В монархическата йерархия отдолу нагоре титлите се подреждат: княз, крал, цар, император (василевс). Цар е българско съкращение на ц[ез]ар, което уж било равно на император и василевс, но май не е, защото кесар, което е гръцко прочитане също на caesar, е била във Византия титла по-ниска от император, а и Инокентий казва, че титлата император може да носи само владетелят на Свещената Римска империя. Цар преминава по-късно от нас в Русия, където наистина се употребява равностойно с император.

Подобна мъгла витае и около главата на българската църква: Инокентий III посвещава първосвещеника ни в примас (което ще рече първи епископ), а Калоян му благодари, че е благословил „пресветия патриарх на цяла България".

Докато вървял този пазарлък между Калоян и папата, кръстоносците пък във Венеция се пазарели с великия дож Енрико Дандоло да ги превози по море до свещените евангелски брегове, дожът им поискал огромна сума и тъй като те нямали толкова пари, за компенсация ги принудил да нападнат Византия, съблазнявайки ги като същински Луцифер с огромната плячка, която щели били да награбят от златния Византион; същевременно във Венеция се явил и синът на ослепения Исак II Ангел, който успял да избяга от затвора, отишъл той при водача на кръстоносците Бонифаций маркиз дьо Монфера и му обещал половината от императорското съкровище на Константинопол, ако го върне на бащиния му престол - и така, вместо към Гроба Господен, безкористните Христови воини поели срещу Константинопол.

Когато корабите им навлезли в Босфора, изплашеният Алексий III пратил патриарха си при българския цар Калоян да моли за помощ.

(Тогаз именно той кандисал да даде на Калоян и царска корона, и патриарх, но било късно.)

Калоян отказал и в суматохата отишъл, та завзел териториите на юг от Средец до Тесалия - градовете Скопие, Призрен, Охрид...

През това време кръстоносците се прехвърлили на европейския бряг и започнали да обсаждат Константинопол и откъм сушата, тогава Алексий III ограбил императорското съкровище, измъкнал се някак си посред нощ от столицата си и побягнал към Пловдив, жителите на Пловдив обаче го прогонили и той се скрил зад

168

стените на Солун.Кръстоносците влезли в Константинопол и провъзгласили сина на Исака II Ангел

за император на Византия, но тъй като хазната била ограбена от чичо му Алексий III, той - новият император на Византия Алексий IV - нямал с какво да плати на кръстоносците и те започнали да оплячкосват древния град.

Тогава патриотът Алексий Дука Мурзуфл удушил предателя Алексий IV, провъзгласил се за император под името Алексий V и прогонил кръстоносците от столицата.

Кръстоносците обаче се ядосали, обсадили отново Константинопол и на 13 април 1204 година превзели столицата на източните императори, слагайки край на Византийската империя.

И започнала в Константинопол страшна сеч и още по-страшен грабеж.От векове не е виждано да се вземе толкова голяма плячка в един град! -

възкликнал удивено рицарят Жофроа дьо Вилардуен1.Божиите воини не се посвенили да оплячкосат и Божия храм „Света София", а

дожът Енрико Дандоло задигнал златните коне на древногръцкия ваятел Лизип, които Константин Велики донесъл от Рим да украсяват хиподрума в Константинопол, сега Дандало ги отнесъл да украсяват катедралата „Сан Марко" във Венеция.

Вечният град бил обявен за столица на Латинската империя. Пръв неин император станал Балдуин I Фландърски.

Византийската империя била разфасована: император Балдуин получил една трета от империята, а другите две трети били поделени по равно между кръстоносците и Венеция.

На маркиза Бонифаций дьо Монфера се паднал град Солун, основал си той там своя държава, наречена Солунско кралство.

Калоян, след като бил, както видяхме, в приятелски отношения с римския папа Инокентий III, си мислел, че такова ще бъде към него и отношението на кръстоносците му, затова изпратил при колегата си император Балдуин посланици с предложение за мир и дружба.

Обаче надменният Балдуин, граф Фландърски, му отговорил следното:- Кой си ти, че си позволяваш да ми говориш като равен с равен, като император с

император, а не като роб с господар? Веднага свали от мръсната си глава короната, хвърли меча си и ми предай мизерното си царство, в противен случай още утре ще вдигна войската си срещу тебе, ще превърна в пепел царството ти, а ти ще имаш честта да те направя роб, какъвто си бил и преди това!

Тези думи събудили у Калояна звяра.При него по това време пристигнали пратеници от всички ромейски градове в

Тракия. Зверствата на кръстоносците били толкова големи и невиждани (те не щадяха никого, насичаха всички с мечовете си и напоиха земята с кръв - пише Никита Хониат, насила отвличаха стадата и чардите на българите - свидетелства и роденият в Йерусалим Вилхелм Тирски, избиваха тези, които се съпротивляваха или ги бесеха по клоните на дърветата от двете страни на пътя, а цялата войска грабеше безнаказано, държейки се към българите и към гърците като към безбожници - признава и баварският епископ Ото Фрайзингски), че това накарало ромеите да отидат при цар Калоян, когото до вчера наричали презрян роб и Кучеиван, и да му се молят да ги спаси от франките, като му казали:

- Ще те направим император и ще ти се закълнем да ти се подчиняваме като на господар, ако и ти се закълнеш да се отнасяш към нас като към свои.

Заклели се. И в този миг онази мисъл, онази същата подлудяваща душата мисъл,

1 Жофроа дьо Вилардуен - един от водачите на IV кръстоносен поход, автор на „Завладяването на Константинопол", описва достоверно събитията между 1197 до 1207 г.

169

помниш ли я, читателю, която преди пет века се бе измътила в главата на хан Тервел, в момента когато Юстиниан Носоотрязания го венчавал в Константинопол с короната на кесар, тази мисъл - да стане император на Византия - не умряла заедно с Тервел, а като черен лъжепророкуващ гарван бе прелетяла през вековете от неговата глава в главите на по-сетнешните наши владетели, тя бе чукала хищно с клюна си по черепа на Крум и на Симеон - същата тази мисъл сега кълвяла мозъка на Калоян: прогониш ли Балдуин от Константинопол, тронът на източните императори е твой, ромеите сами ти го предлагат!

И Калоян веднага наредил на ромейските пратеници да се върнат по градовете си и по даден от него знак да въстанат, а той ще нахлуе с войските си от север.

Въстанала първо Димотика. Жителите й нападнали кръстоносците и ги избили, малцина успели да избягат в Одрин; но Одрин също се разбунтувал и венецианците, в чието владение бил, панически побягнали към Аркадиопол, но като чули, че натам идвали български и кумански войски, побягнали към Цурул, но и оттам били прогонени и търтили към Константинопол; въстанал и Пловдив, въстанала цяла Тракия.

Страх обхванал Константинопол.Балдуин събрал цялото си рицарско войнство, последвал го граф Луи дьо Блуа, а

след него и великият дож на Венеция Енрико Дандоло, всеки със своите полкове, и потеглили на север, колейки всичко с меч по пътя си (както бе казал вече Никита Хониат), и така приближили до Адрианопол, сиреч до Одрин.

Върху стените и върху кулите видяхме бойните знамена на Йоанис, краля на България - пише участникът в тези събития граф Жофроа дьо Вилардуен, маршалът на Шампания. - Градът бе твърде укрепен и твърде богат, и препълнен с хора. Кръстоносците го обсадиха. Бе вторник след Връбница. Така останахме три дни пред града.

Докато кръстоносците обсаждат Одрин, ще прекъсна за малко разказа на граф Жофроа дьо Вилардуен, за да обърна внимание на любопитния си читател върху „бойните знамена на Йоанис".

Още от читанките знаем, че бойното знаме на прабългарите е било конска опашка, окачена върху копие - така пише и папа Николай I до княз Борис: „Вие заявявате, че когато сте влизали в сражение, досега сте носили като военно знаме конска опашка ".

Дали папа Николай I е дал друго знаме на княз Борис и какво е било то - не е известно, но след покръстването едва ли конската опашка е била знаме на нашата държава. Какво ни е било знамето при Борис и Симеон - също не знам, но какви са били „бойните знамена на Йоанис" може да разберем от едно писмо на папа Инокентий III „до светлия цар на българи и власи":

За да се прославиш заедно с апостола в кръста на нашия Господ Исус Христос и за да приписваш своите бъдещи победи не на себе си, а на този, пред когото се скланя всяко коляно, който научава ръката за война и движи пръстите в битка, и за да чувстваш, че си защитаван от застъпничеството на този, комуто Господ е дал ключовете на небесното царство и властта да връзва и да развързва, ние решихме да ти изпратим освен знаците на царско достойнство още и знаме - то представлява знака на кръста и двоен ключ, единият за разграничаване, другият за власт, та когато разграничаваш доброто от лошото, светлината от тъмнината, а също така светото от безбожното, да си послужиш с поверения ти материален меч.

(В свое писмо до папата, което цитирахме по-горе, цар Калоян потвърждава, че господин Лъв, посланик на апостолическия престол, ми даде скиптър и знаме.)

След като на 28 октомври 312 година Константин Велики видял на небето над Понте Милвио светещия кръст с огнените букви: In hoc signo vinces! (С този знак ще победиш!), кръстът станал знаме на почти всички средновековни християнски крале, а и до ден днешен кръстът в различни цветове и модификации е знаме на Финландия, Швеция, Норвегия, Дания, Исландия, Великобритания, Швейцария, Малта, Гърция - подобно ще да е било и нашето знаме по времето на Калоян, а вероятно и след това.

Докато всеки си размишлява смутено наум - а на кого ще подари победата Исус Христос, „който научава ръката за война и движи пръстите в битка", когато се срещнат две

170

армии, носещи с еднакво упование знака на неговия кръст? - нека видим какво ще стане след малко край Одрин:

Тогава дойде новината, че Йоанис, кралят на България, идваше, за да подпомогне обсадения град, водейки голяма войска от българи и власи и четиринадесет хиляди кумани.

Така стояхме до срядата на Великденските празници. А Йоанис бе толкова близо, бе се настанил на пет левги от нас.

И той прати своите кумани да препускат пред лагера, и се дава тревожният сигнал и кръстоносците излизат в безредие и твърде безразсъдно се впускат да преследват куманите...

Това стана в четвъртък след Великден - пише друг френски неизвестен автор1, - когато граф Луи дьо Блуа беше седнал да обядва и ядеше. Както си ядяха, дойдоха българите и куманите, крещейки откъм оградата. Когато граф Луи ги чу, беше много разгневен и ядосан и каза:

- Кълна се в Бога, Сина и Светия Дух! Тези простаци няма да ни оставят да ядем на мира. Иди - каза той на един рицар - и ми доведи коня.

Поиска ризница, постави я на гърба си, качи се на своя кон и излезе отвън оградата, и неговите рицари излязоха след него. Когато българите и куманите видяха, че те излязоха навън и че се отправят срещу тях, побягнаха, а графът ги последва.

Да дадем сега думата на нашия бивш неприятел и от немай-къде сегашен приятел Никита Хониат:

Щом латинците видели скитите [куманите], въодушевили се за нападение, грабнали копията си и яхнали конете. Те се нахвърлили върху скитите с всичките си сили, а после скитите отстъпили назад, като хвърляли стрели зад гърба си срещу неприятелите, без да забравят да бягат напред.

Латинците ги преследвали и гонели. А Йоан се бил разположил с войските си в недостъпни места и долини, скрил се между хълмовете и гледал враговете му да не го забележат.

Понеже скитите били лековъоръжени и бързо бягали назад върху дребните си коне, то латинците не забелязали колко надалеч отишли в преследването и достигнали до местата, дето били устроени засади, примки и измами.

Впрочем самите латинци били изтощени от усиленото преследване и когато и конете им били уморени, като гъст черен облак скитите ги нападнали от всички страни, обградили ги като в кръг, като не им давали възможност нито да разгънат конницата, нито да избягат, били сваляни от конете с примки и избивани с коси или удуишвани с примките.

Загинала най-добрата част от латинската войска. Загинал и граф Луи дьо Блуа. А Балдуин бил пленен и изпратен в Търново, където го затворили в тъмница, окован в окови до шията.

Маршалът на Шампания, граф Жофроа дьо Вилардуен, допълва тъжния списък:Там бяха погубени още епископът Пиер дьо Бетлеем и Етиен дю Перш, моя

брат, и Рево дьо Монмирай, брат на граф дьо Невер, и Матийо дьо Валикур, и Роберт дьо Ронсуа, Жан дьо Фриез, Готие дьо Нъойи, Фери д 'Иер, брат му Жан, Йосташ дьо Йомон, брат му Жан, Бодуен дьо Ньовил и много други, които книгата ми не може да побере.

А другите, които можаха да се спасят, побягнаха. Хората бяха много изплашени и никак не бе чудно, защото те бяха загубили всичката земя извън Цариград, а цялата земя - и градовете, и замъците - я държеше Йоанис, кралят на България, и правеше всичко по своя воля на земята.

1 „Анонимна старофренска хроника" от XIII век.

171

След този разгром на латинците Калоян напуснал Тракия (и това било голямата му грешка!), втурнал се на запад - към Солун, пътьом превзел крепостта на Серес и, както пише маршалът на Шампания: бедните и незначителни хорица, които не стрували нищо, той пуснал да си ходят в Унгария, а другите, които стрували нещо, накарал да им отрежат главите; когато стигнал до Солун, оказало се, че градът вече е превзет от българина Чъсмен, владетел на Просек, Калоян отминал нататък и започнал да превзема един след друг всички градове и крепости в земите на днешна Македония...

През това време Хенрих Фландърски, който заместил на престола пленения си брат Балдуин, понеже бил по-умен от него, проумял, че Латинската империя може да оцелее само ако успее да разруши съюза между българи и ромеи, затова набързо сключил мир с Теодор Ласкарис, оставяйки на спокойствие основаната от него в Мала Азия тъй наречена Никейска византийска империя, а с прехвърлените от Мала Азия войски се отправил срещу България, като започнал щедро да възнаграждава с пожизнени имения присъединилите се към него византийски аристократи, а сурово наказвал съюзниците на българите.

Като мина край Аркадиопол [Люлебургаз] - пише нашият Никита, - където бе останал да живее един само вятър, той навлезе в Айри, изтребвайки безпощадно жителите му като стадо овце или волове, а не като християнско общество, понеже те бяха минали на страната на българите.

Пръв се отметнал Пловдив. Ромеите в града избрали за властелин на града Алексий Аспиет, този Алексий Аспиет бил пленен навремето от цар Асен като превземал крепостта на Серес, как после е избягал от България, не е ясно, но надъхан със стара омраза против българите, той обявил гласно, че не признавал Калояна за император, погнал тамошните павликяни и богомилите, те се оплакали на българския цар и само като чул името на Алексий Аспиет, Калоян побеснял и се устремил с войската си към предателския Пловдив. Градът се предал без бой.

Той накара да убият най-напред архиепископа на града - пише маршалът на Шампания граф Жофроа дьо Вилардуен, - а благородниците заповяда някои да одерат живи, а на други да отрежат главите, а града заповяда целия да сринат - и кулите, и стените, а високите дворци и богатите къщи да опожарят.

Така бе разрушен благородният град Пловдив, който бе един от трите най-хубави града на Византийската империя...

А Никита допълва саркастично:Над обширното поле от развалини само едно нещо веселеше очите на

пътниците: висока греда, на която с главата надолу висеше Аспиет, обесен за краката с въже, прекарано през мускулите на прасеца.

А маршалът продължава:Когато ромеите, които бяха във войската на Йоанис, краля на българите,

видели това и че той им събаряше кулите и градовете, те се счетоха за погубени и измамени, и говореха помежду си като казваха, че той ще постъпи също така и с Одрин, и с Димотика, и Романия ще загине завинаги.

Тогава те си избраха пратеници и тайно ги изпратиха в Цариград, като молеха милост от Хенриха, брата на императора Балдуин, и от венецианците, и ако Хенрих сключел мир с тях, те щели да му предадат Одрин и Димотика и всички ромеи щели да преминат на негова страна.

По тоя начин бе сключен договорът между ромеи и франки.Не стигало, че ромеите му изменили, от Търново долетяла вест, че там кроят

заговор против него и Калоян веднага препуснал натам, наказал изменниците със страшни наказания и с нови начини на убиване - съобщава ни всезнаещият Никита, - и гневен, жесток и безмилостен, решил да започне война с ромеите, казвайки, че не бил вече в състояние да понася тяхното коварство, вероломство и непостоянство.

172

В заговора вероятно са участвали и ромеи заедно с пленените латинци, откарани в Търново с Балдуин, а може би и самият Балдуин, към когото дотогава Калоян се отнасял „с подобаваща почтителност", и сигурно не без причина точно когато потушавал заговора, разпалвайки се в злобата си все повече и повече, той стигнал най-после почти до лудост и в такова състояние заповядал да изведат Балдуина от тъмницата, накарал палача да отсече със секира нозете му до колената и ръцете му от китката до рамената, след което го захвърлили надолу с главата в една помийна яма за храна на птиците небесни...

Има и друга версия, която разказва абат Алберик от манастира „Три извора" край Шалон на Марна:

За смъртта на Балдуина не може да се каже нищо друго положително, освен това, което се разправя простичко от един фландърски свещеник, който пътувал за Цариград през Търново за отечеството си, а именно: докато Калоян бил зает с други работи, жена му пра-тила на Балдуин в тъмницата любовно писмо, в което му казвала, че ако той я вземе за жена и я отведе със себе си в Цариград, тя веднага ще го освободи от тъмницата.

Когато императорът отхвърлил и презрял тия обещания, тя се оплакала на съпруга си, казвайки, че императорът й обещал да я заведе със себе си в Цариград и да я короняса за императрица, ако тя го освободи от пленството.

И тъй, когато веднъж бил пиян, Калоян заповядал да доведат Балдуина и в негово присъствие да го убият. И тъй, по негова заповед императорът бил съсечен със секира и хвърлен на псетата.

Над Царевец и до днес витае тази мълва - и песен дори се пее: „Балдуине, ти презря ми любовта"...

Това е много наивно, но не е невъзможно, ако имаме предвид бъдещата любовна авантюра на въпросната куманка и ако си спомним, че два века преди това и двете почтени дъщери на цар Самуил се влюбили по подобен начин в пленници и то толкова фатално, че благородният Самуил освободил пленниците от тъмницата и омъжил дъщерите си за тях.

Е, Калоян е нямало как да прояви подобно благородство...

Обхванат от гняв, той изпратил в Тракия рояци от скитски войски, които били по-бързи от мълвата и по брой съперничели на пролетните цветя - дописва Никита с поетическото си перо.

А Жофроа, маршалът на Шампания, продължава прозаически:Тогава Йоанис призова по цялата своя земя всички хора, които могат да носят

оръжие и с голяма войска влезе в Романия. И повечето от градовете минаха на негова страна и всички замъци.

Когато венецианците чуха да се говори, че той идва, изоставиха Аркадиопол и побягнаха.

А Йоанис язди, докато стигна града Напл, накара да атакуват града и го превзе със сила...

На 12 левги път оттам бе градът Родосто, разположен на морето, твърде богат и укрепен и с многоброен венециански гарнизон и още две хиляди конници.

Когато се чу, че Йоанис е превзел Напл със сила и бе заповядал да избият хората, настъпи такъв ужас, че венецианците скочиха на корабите си, кой от кой по-напред и кой от кой по-бързо, така че се давеха един друг.

А конниците, които бяха от Франция и Фландрия и от други земи, побягнаха по суша...

Там наблизо имаше друг един град, който се наричаше Панедор, който му се предаде; после той язди към Арлекуа, нападна го, превзе го със сила и накара да го сринат като другите; оттам язди към града Даин, жителите му не посмяха да се отбраняват, той накара да сринат и него; после язди към града Чорлу, който също му се предаде, той заповяда и него да го сринат... После Йоанис язди към града Димотика, превзе го със сила и го разруши и срина стените му до земята...

Тогава куманите и власите се понесоха до пред вратите на Цариград, плениха

173

земните блага и мъжете, и жените, и децата, и срутиха градовете и замъците, и направиха такова голямо опустошение, за каквото никой човек не бе чувал...

После нападнаха един град на 12 левги от Цариград, който се казваше Натура, там стана едно такова голямо клане на хора, каквото не бе имало в никой град...

На пет дни от Цариград не остана нищо за опустошаване.Паднали съвършено духом, при такъв успех на неприятелите, латинците се

наврели в Цариград като в някоя пещера - апострофира язвително поетът Никита и добавя:

А куманите си тръгнали назад към своята страна като карали пред себе си пленници на цели стада като някакви животни, а коне и друг добитък в такова безбройно множество, както са безбройни и звездите небесни.

По това време Бонифаций Монфератски и Хенрих Фландърски тайно се срещнали в крепостта Кипсела край река Марица и се договорили заедно да нападнат и да завладеят най-сетне тази дива България. Обаче на връщане към Солун

Бонифаций маркиз дьо Монфера направи един конен набег в мосинополската планина [край днешна Гюмюрджина] и когато той бе в тази местност и се готвеше да си тръгва, българите, като го видели, нападнаха го от всички страни.

Там маркиз Бонифаций дьо Монфера бе смъртно ранен в плешката под рамото, загуби много кръв и почна да агонизира, и когато хората му видяха, че няма да имат никаква помощ от него, се уплашиха и го изоставиха, а онези, които останаха с него, бяха избити.

И отрязаха главата на маркиз Бонифаций дьо Монфера. И изпратиха главата му на Йоанис, краля на България; и това бе една от най-големите радости, които той някога бе имал...

Дали свидетелят на това събитие - рицарят хронист, маршалът на Шампания граф Жофроа дьо Вилардуен - е бил сред тези, които изоставили ранения маркиз и побягнали, или сред онези, които останали с маркиза и били убити, не става ясно, но случило се това на 4 септември 1207 година.

И тъй, Калоян сринал до основите му не само Филипопол и Родосто, но и всички други градове: Ираклия, Панион, Хариопол, Траянопол, Мокри, Клавдиопол, Мосинопол, Перитеорион и много други, които не е нужно да изброяваме... - пише византийският летописец Георги Акрополит и внезапно ни съобщава нещо много важно за Калоян:

Той отмъщавал, прочее, както казвал, за злините, които император Василий II извършил спрямо българите; и като казвал, че Василий се наричал Българоубиец, себе си назовавал Ромеоубиец...

И тъй, той дошъл чак до самия Солун.И тъй, Калоян, „по-бърз от мълвата", се приближавал неудържимо към своята

заветна цел, към мечтата на древните велики царе на България.Византийската империя била разсипана от братята му и доунищожена от

латинците, Латинската империя била разсипана от него и била пред сгромолясване:изпратил бил вече на оня свят и двамата водачи на кръстоносците - Балдуин

Фландърски и Бонифаций Монфератски, мъртъв бил и дожът на Венеция Енрико Дандоло (умрял той с отекли полови органи, поради многото парасанги1, които преминал на кон през време на бягството си от Одрин до Родосто - както ни съобщава поетът Никита Хониат); да превземе Солун след смъртта на краля му маркиз Бонифаций Монфератски, за Калоян било детска игра, а след Солун лесно щял да падне и Константинонол...

Но не бързай да се радваш, читателю.И тъй, било 1207 година, залязвал 26-ят ден на месец октомврий. Тогава

владетелят на българите Йоан, известен повече с името Йоаница или Калоян, с 1 Парасанга - персийска мярка за дължина, равна на 5'/2км.

174

неудържим устрем се отправил срещу Солун като водел войнство по-многочислено от морския пясък: българи, кумани, татари, хазари, гърци, алани, руси - потомци на всички родове, които е откърмила северната страна, подобно на многогласна хидра, както би казал някой, или стоглав тифон, сторък исполин или някакви други свирепи зверове.

Там имало стрелци, копиеносци, шлемоносци, щитоносци, прашкари и всички други видове войници.

Пред Йоаница вървял воеводата на неговите войски Манастър, човек твърде опитен във военното дело.

И така, стекли се войски отвсякъде и заградили този велик град Солун, околностите му се изпълнили с полкове, хълмовете се изравнили, земята долу се тресяла от въоръжените конници, а горе въздухът ечал от цвиленето на конете.

И след като владетелят на това безчислено войнство пристигнал откъм по-северните високи хълмове, отдето му се разкривал целият град, той почнал да го разглежда от височината и с голяма бързина изпратил съгледвачи около целия град, преброил всички кули и всички разстояния между кулите по стените и всички зъбери.

След това военачалниците му се събрали на съвет и съветът решил как да се води войната: към всяка крепостна кула да настъпи по един полк, всеки полк да донесе по две стълби, та цялото войнство да обкръжи града едновременно и да го нападне вкупом...

След като подготвил от вечерта войската си и всички бойни съоръжения и обсадни машини1, та на другия ден още с настъпването на утрото, при изгрев слънце, да щурмува града, българският цар Йоан си легнал да спи.

И през нощта той не си представял и не сънувал нищо друго, освен как неговите полкове обсаждат града, как с помощта на стълбите се възкачват по стените, виждал кръвопролития, слушал викове и се виждал как влиза в града с голяма гордост.

Това траяло чак до полунощ, а след това той се пробудил. В нощната тъмнина мъждукали свещите в палатката, а вън пред нея според обичая бдели на стража млади войници.

Тогава именно в дълбоката нощ се появил пред българския цар конник, яхнал бял кон, и в миг нанесъл с копието си смъртна рана на нещастника.

А той изведнъж изохкал и започнал да вика, че това бил върховният му военачалник Манастър, че го видял да влиза в шатрата, яхнал чистокръвния си бял кон и забил в сърцето му копието, което носел.

И пак отново, и много пъти викал, че това е Манастър, та самият Манастър, стреснат от виковете, защото неговата шатра била наблизо, дотичал в шатрата и видял и чул наяве:

- Ти преди малко влезе тук на белия си кон и ме прониза с копието си!А Манастър се уплашил и казал:- Не, царю, помилуй и пощади ме, не съм аз, не съм! Видение ти се е явило, не

съм аз!А царят, ранен дълбоко със смъртна рана, страшно се превивал, викал и стенел,

защото бил прободен направо в утробата и потекла чиста алена кръв под него.Виждайки това, върховният военачалник на неговата войска Манастър го

положил възнак и побягнал презглава, търсейки спасение, така заминал тайно и с най-голяма бързина, а след него се оттеглило и цялото онова многохилядно войнство – така бързо, сякаш някакви северни вихри, както се казва, ги гонели.

А Калоян не живял дълго след това, но още същия ден към залез слънце умрял.Верните му воеводи не искали да оставят своя цар на поругание и за ядене на

зверове и птици, а като показваха последната си обич, понесоха мъртвия си цар със 1 Виж подробното описание на обсадните машини на с. 140.

175

себе си; а понеже се бояха от дългия път, те разрязаха корема му и като извадиха всичките му вътрешности, осолиха тялото му и го отнесоха в своята страна.

Така е описано убийството на Калоян в „Деянията на свети Димитър Солунски" и в „Житието на свети Сава".

Според житиеписците белият конник, който пронизал с копието си Калояна, не бил никой друг, а самият свети Димитър Солунски, от което излиза, че солунският свети Димитър хич не бил избягал от Солун, както лъжел цар Асен преди 22 години, ами си пазел светецът града1.

Към Търново препускал другият - куманският свети Димитър...

Притурка към глава IV

Победните паметници

Четиво за таен размисъл

Ще си позволя, скъпи мой читателю, да препиша тук някой друг откъс от стари хроники, които не смея да коментирам, понеже утробният патриотизъм ни кара да считаме своите царе за велики, дори да са злодеи, а чуждите, ако са велики, считаме за злодеи. Така че това е четиво за домашен и по възможност таен размисъл, защото твърде често публично ние се гордеем с онова, от което, останали насаме, се срамуваме...

Никога окото не е виждало, ухото не е чувало и никога не е дохождало до човешкото сърце това, което извършиха куманите и българите през времето на тия свои нашествия.

Обширните, знаменити и многолюдни дотогава градове, красивите около градовете села, обработените полета и ливади, цветущите градини, които изобилстваха с плодородие от напоението на непресъхващи рекички, високите дворци, великолепните живописно иззидани и разписани с разноцветни багри палати, баните с всички удобства, обвисналите с гроздове лозя, обилните с жетва нивя и хиляди други неща, които произвеждат различните времена, които радват земята и правят нашия живот на нея приятен, сладък и многожелан - всичко това, след изтребването на населението, стана живелище на едните само таралешеци и диви животни.

Ако да можеше някой да хвърли само един поглед върху това, то той, обхванат, разбира се, от най-голяма скръб и удряйки се в гърдите, със сълзи на очи би казал, че вижда разрушението на вселената или поне възобновението на онова състояние на света, когато Бог заповядал да израстат из недрата на земята зеленина, трева и всякакви растения, които посяват от своя род и по подобие, а човекът не съществуваше още, за да се ползва от всичко това.

Де ще намеря за своя език такова богатство от изрази, които да бъдат 1 Според друга легенда свети Димитър убил Калояна по съвсем друга причина: понеже Балдуин Фландърски бил последен потомък на династията на Меровингите, управлявали Франкската държава от V до средата на VIII век, а те се смятали за потомци на Исус и Мария Магдалена (още тогава се носел слух, че Исус не е умрял на кръста и че след „възкресението" си избягал с Мария Магдалена в Марсилия), та свети Димитър убил убиеца на последния Исусов потомък...

176

достатъчни за подробно и пълно изброяване на толкова много злини? Или отде да взема достатъчно силен и висок глас, за да бъда чут от далечните потомци?

Колко е нещастен писателят, който, подобно на мене, е принуден да говори за толкова безбройни злополуки и да препълни речта си с описания на своите и на съотечествениците си страдания!

В състояние ли е някой с пълно равнодушие да гледа победни паметници, подобни на тия, които са въздигнали нашите неприятели?

В старо време победителите от чувство за хуманност и от нежелание да запазят спомен за враждата навеки, издигали са победни паметници от дърво или от неголеми камъни, щото те, като престоят няколко време, да изчезнат, понеже са свидетелства и залози не за приятелство, а на вражда и кръвопролитие.

А варварите, на които сега Бог ни е предал за наказание, оставиха като дири на победите си над нас развалини на градове и навсякъдешно запустение.

Но кой има толкова сили за скръб и ридание, за да може достатъчно да оплаче всичко това и да го измие със сълзи?

Това е плачът на ромееца Никита Хониат. Може да си речем, че е пресилен, лицемерен плач, че това са крокодилски сълзи - но няма да е съвсем вярно. Може да кажем, че тези жестокости са ги извършвали варварите, сиреч куманите - но това не е оправдание, защото те са били наши наемници; а това, че кръстоносците „далеч ги надминавали по жестокост", както казва друг хронист, не е утеха.

Има една друга хипотеза, която иска да оправдае жестокостта на Калоян. Когато през 1972 година разкопали църквата „Св. 40 мъченици" в Търново, намерен бил там гробът на Калоян, скелетът бил дълъг 188 сантиметра, значи Калоян е бил двуметров исполин! В тилната част на черепа му имало следа от стара рана, нанесена от меч или брадва, след зарастването на раната от вътрешната страна на черепа се образувала остра издутина, която е притискала мозъка, причинявайки силни болки, които вероятно понякога са предизвиквали у Калояна умопомрачителни припадъци на ярост и агресия.

Тъй твърдят учените антрополози, хирурзи и психолози1. Че Калоян е бил личност с рязко противоречиви качества, се е отразило и на имената му: той по рождение е Йоан, но го наричали галено Йоаница, после го нарекли Калойоан, съкратено Калоян - „добрият Йоан", а ромеите субективно, но сигурно не без основание, преиначили името му на Скилойоан - „Кучеиван"...

Но едва ли е честно да се оправдаваме само с Калоян. В главата ми отеква един друг, много по-отдавнашен вопъл на един арменец, Аристакес Ластиверци2:

А пък той [Василий II Българоубиец] чрез измама събрал българските войски на едно място, преструвайки се, че ще ги възнагради, а след това заповядал да ги изпратят на Изток по пътища, от които няма връщане.

Те дошли тук, в Армения, и разорили цялата страна. О, какво бедствие бе тяхното идване на Изток, колко нещастни са местата, през които те минаха! Както казва пророкът Иоил: „Земята бе като райска градина пред тях, а подир тях - пустиня пуста ".

Що за злобен и безжалостен народ, жестокосърдечен и склонен към насилие!Но достатъчно за това.

Дано да е достатъчно.

1 Според Йордан Андреев „Българските ханове и царе VІІ – ХІV век”, 1988 г.2 Аристакес Ластиверци (XI в.), автор на „Повествование", описващо събитията между 1000 и 1071 г.

177

1207-1218ГЛАВА V

Зловещата марионетка

Цар Борил

В Търново побързали да извършат преврата преди да е пристигнал трупът на Калоян, защото и мъртъв - Калоян бил страшен.

Заговорът бил скалъпен още преди похода към Солун. Да се качи сам на престола - Манастьр не смеел. Това открито узурпаторство на куманина би възбудило яростта на българските боляри, а и българският народ (той, казват, не бил като сегашния) сигурно щял да се разбунтува.

Затова трябвало да се пипа по-хитро - за маскировка на трона да се постави българин, който хем да има някакви законни наследствени права, т.е. да е от рода на Асеневци, хем да става за марионетка.

Кой можел да бъде той?Петър нямал деца. Калоян имал дъщеря, но тя засега не влизала в сметката.

Синовете на стария Асен - Иван и Александър - били малолетни, но като истински наследници на трона те трудно щели да се подчинят на чужда воля, на тях по им отивало да бъдат удушени на бърза ръка.

Тримата братя имали две сестри, едната от тях имала един син - Алексий Слав, другата - двама: Стрез и Борил. Слав и Стрез били прочути с храбростта си бабаити, до смърт верни на Калоян, с тях сговор не можело да има.

Оставал по-малкият брат на Стрез - белязаният от Бога, гърбавият Борил.И преди да тръгнат към Солун, Манастьр подшушнал на сестра си - жената на

Калоян, да прелъсти този гърбушко, дето не жена - крава не го поглеждала и докато Калоян превземал „Ираклея, Панион, Хариопол, Траянопол, Макри, Клавдиопол, Мосинопол, Перитерион и много други, които не е нужно да изброяваме...", куманката го примамила в царското ложе и след като го зашеметила с дивата си скитска страст, на сутринта му рекла:

- Ако Калоян научи, а в двореца, както знаеш, тайни няма, ще убие и мен, и теб. Избирай: да бъдеш мъртвец или цар?

Капанът щракнал. Манастър, както видяхме, изиграл ролята на свети Димитър край Солун, след което препуснал към Търново „така бързо, сякаш някакви северни вихри го гонели", тутакси венчал Борил за вуйна му и тържествено го провъзгласил за цар - хем българин е на българския престол, хем ще си го командват куманите, както щат, защото от всички наследници на трона Борил имал най-малко право да седне на него и нямало начин срещу му да не въстанат другите наследници -

Борилчо нямало да има на кого да се опре, освен на куманите. Е, как няма да слуша?

Манастър предвидил всичко много точно: пръв срещу Борил въстанал брат му Стрез, а след него и братовчед му Алексий Слав.

Като добър пълководец, куманинът предпочитал да изпреварва действията на противника, затова още същата нощ обкръжил заговорниците в дома на Стрез и

178

устроил там едно класическо нощно куманско клане, но за голямо негово съжаление Стрез успял да избяга.

Вбесеният куманин тутакси се промъкнал в покоите на Асеневите деца, но за негова още по-неприятна изненада Иван и Александър били изчезнали - още преди да падне нощта, хора, верни на Калоян, били извели децата от двореца и вече препускали отвъд Дунава към далечните руски степи.

Стрез потърсил убежище при сръбския жупан Стефан Първовенчани, Борил ту подкупвал жупана, ту го заплашвал:

- Предай ми брат ми - да изгоря на огън тялото му или да го разсека на четири части и да украся с тях градските стъгди!1

Жупанът обаче на инат се побратимил със Стреза и му помогнал да завладее цялата област от Охрид до Струма, обявявайки я за независимо българско княжество; а Слав, който бил назначен още от Калоян за управител на Родопска област, се провъзгласил за независим владетел на независимо деспотство - и тутакси обявил война на Борил; през това време, научавайки за смъртта на Калоян, маджарите завзели Браничевската и Белградската област, сърбите пък - областта около Ниш, от север куманската държава Кумания бавно премествала границите си на юг към Дунава, а от юг настъпвал латинският император Хенрих, който решил най-сетне да отмъсти за брата си Балдуина и да ликвидира България окончателно.

При това положение на Борил не му оставало нищо друго, освен да се направи на храбър. Гърбав, не гърбав, яхнал бял кон и повел войската си, прехвърлил Стара планина и още отдалече съзрял долу в полето край Пловдив проблясващите ризници на рицарите и червената палатка на императора Хенрих.

Денят бе хубав и ясен, а полето така равно, че неприятелите се виждаха съвсем наблизо, по дължината на една обрасла поляна. И Борил, който бе сред тях, бе подредил в боен ред своите военни части и те започнаха да се приближават. Тропотът и цвиленето на конете бяха толкова силни, че не би се чуло дори ако Бог бе гърмял...

Какво повече може да се каже? Ето - латинците слизат от парадните си коне и се качват на бойните. Двете войски яздят в добър ред и се приближават една към друга толкова близо, че се различава лицето на всеки войник.

Като се има предвид безбройния брой на Бориловите войници, днес, както ще видите, битката ще бъде ужасна и жестока. Както чухте, денят е хубав, българите надуват своите тръби...

Всеки наш войник с наведено пред себе си копие пришпорва коня си, споменавайки Божия гроб с голямо смирение. И сблъскват се с българите и с куманите и всеки много яростно събаря своя противник.

И знайте, че там, при това сражение, паднаха много убити и ранени. А за тези, които бяха паднали, нямаше вече никаква възможност да станат, защото докато едни ги събаряха, други ги убиваха...

Какво повече да кажа? Преследването на Борил и неговите войници беше много голямо. Те бягаха като хора, които не смееха да се спрат; нашите пък ги преследваха, докато имаше следа от тях.

Тук Бог извърши едно доказано чудо: Борил ни нападна с 33 000 души, образуващи 36 отряда по 900 войника, а ние имахме само 15 отряда и три от прости гърци, като във всеки наш отряд имаше само по 20 рицаря, освен отряда на императора, дето бяха 50.

При това положение битката щеше да е неравна, ако не ни помогна Бог, но той го стори, защото нашите хора са праведни, а хората на Борил - дяволи.

1 Из „Zivot sv. Symeona".

179

Е, то бива, бива, но тука хронистът Анри дьо Валансиен1 прекалява! Излиза, че 33-хилядната армия на Борил е била разгромена след „безкрайно избиване" от 350 рицари (15 отряда по 20 рицари прави 300, плюс 50 от отряда на Хенрих), дори всеки рицар да е имал по 10 оръженосеца - какъвто и да е Борил, но чак пък толкова...

Както и да е. След като разгромил Борила и придобил от царството му „земя на 15 деня път", сиреч цяла Тракия от Черно море до Струма, Хенрих решил да се справи и с родопското деспотство на Слав, но Слав го преварил.

Слав влезе в палатката и падна на колене пред императора, който седеше, заобиколен от своите най-велики барони, целуна краката му, след това ръката му и каза:

- Господарю, казаха ми, че имате дъщеря, моля ви, ако желаете, да ми я дадете за жена. Аз съм човек доста богат със земя и съкровища от злато и сребро и в моята страна мепочитат доста за благородник. И тъй, аз ви моля, ако обичате, да ми я дадете...

И всички благородници, които бяха там, посъветваха императора да му я даде, за да му служи българинът на драго сърце и с удоволствие. Тогава императорът каза:

- Добре. Слав, аз ви давам дъщеря си, а заедно с нея и цялото завоевание, което направихме тук, при условие, че ще бъдете мой човек и ще ми служите. Освен това ви обещавам да ви направя господар на иглата Голяма Влахия.2

Дали императорът обещал на Слав да го направи цар на България, след като с общи усилия свалят Борил от трона, или под Голяма Влахия се разбирала местността Северна Тесалия, не е много ясно, но е без значение, защото тъй или иначе обещанието на Хенрих било толкова истинско, колкото и дъщеря му -

Слав много късно разбрал, че развратният латинец му пробутал една от многото си незаконни дъщери и по този начин го купил, така да се каже, с фалшива банкнота.

И тъй, врагове обградили Борила отвсякъде, след войната следвала война, след поражението - поражение и съседите ни като гладни кучета късали живи меса от снагата на майка България, както би се изразил един мой колега - поет свръхпатриот.

Но без майтап, две трети от територията на България била разграбена.Това не стигало, но и както винаги, щом над отечеството надвиснели черните

облаци на бедите, така и сега богомилите нахлупили черните качулки над очите си, зашетали из обрулената ни държава, зашепнали опасните си слова и като някакви свирепи вълци започнали безпощадно да разхищават Христовото стадо - както не по-малко поетично се изразява един от тогавашните български придворни летописци3.

Малцина от нашите царе са имали летописци, било им е, изглежда, все едно какво ще пишат за тях писарите. Борил обаче, поради това, че бил гърбав и не ставал ни за воин, ни за мъж, преди да стане цар бил загърбен от всички и от самота се отдал на четене, четял за подвизите на наши и чужди велики царе, за Александър Велики и за нашия Симеон Велики, възхищавал им се, но веднъж си задал въпроса: а всъщност наистина ли са били велики те - или всичко зависи от написаното?

Защото може да си бил велик, но ако не е било написано, че си велик - откъде ще знаят потомците, че си бил велик?

Оттук гърбавият му ум стигнал и до обратното заключение: че щом всичко зависи от написаното, може да не си бил велик, но ако се напише, че си велик, потомците ще вярват на написаното (къде ще идат, като няма други източници?).

Повикал тогава Борил своя писар и му заповядал навсякъде, където се споменава името му, да пише пред него великият, мъдрият, благочестивият и т.н., който повярва - повярва...

1 Анри дьо Валансиен (XIII в.) - продължител на хрониката на Вилардуен за годините 1208-1209.2 Същият Анри дьо Валансиен.3 Из Синодика на цар Борил.

180

Колегата писар се престарал, нямало как иначе: след предателския сговор на Борил с убиеца на чичо си, след кръвосмешението с родната си стринка, след посегателството да убие престолонаследниците - децата на Стария Асен, след узурпирането на трона - благочестив било най-абсурдното, което можело да се каже за този подлец и мръсник, затова писарят, за по-голяма достоверност, преувеличил епитета и писал:

Благочестивейшият наш цар Борил се разпали от божествено желание, изпрати да съберат богомилите по цялото негово царство подобно на някакви плевели в снопи и повели да се събере събор.

Когато прочее се събраха всички епископи, свещеници и иноци, а също така и всички боляри и голямо множество избран народ, и когато царят узна, че всички те са се събрали, веднага излезе със светла багреница, седна в една от тогавашните големи църкви, а съборът насяда оттук и оттам. Той заповяда да доведат сеятелите на безчестието, но не ги отрече изведнъж, а ги улови с голяма хитрина...1

Борил явно бил вече чел съчинението на Анна Комнина, в което тя описвала как баща й Алексий I Комнин подмамил преди 100 години Василий Врач да изкаже учението си (виж Притурката към Глава I) и решил да разиграе същата сценка:

- Почтени отци - рекъл той на богомилите, - аз се удивлявам на вашата добродетел и искам да позная проповядваното от ваша почтеност учение, понеже нашите дела от само себе си са негодни и не водят към никаква добродетел...

Богомилите си рекли: „Абе този може да е като вуйчовците си Петър, Асен и Калоян, може и той да иска да му помогнем, както и на тях помагахме" - и един през друг се надпреварвали да спечелят царя за свещената кауза, излагайки най-подробно тайното си учение.

След като били изслушани сред гробно мълчание, последвали гръмове и мълнии - започнало такова свирепо разобличаване, че богомилите стояли якоже риби безгласни, а преблагочестивият цар Борил радости изплъни ся и тържествуващо присъдил на всекиго различна смърт, жигосване или изгнание.

Случило се това 11 февруари 1211 година.И започнало жестоко гонение из цялото царство, кладите били в разгара си и

съперничели на кладите, които разпалвал по същото време в Южна Франция зловещият папа Инокентий III, който, както видяхме, горял по 500 еретика на ден - по колко богомили на ден е горял Борил, нямаме сведения, но горите наоколо били изсечени, баирите оголели...

Това като вятър раздухало огъня на ереста. Колкото повече преследвали богомилите, колкото повече ги избивали, вместо да намаляват, те ставали все повече и повече, превръщали се в герои, мъченици и светци, и дори ония, които били преди това против тях, тръгнали подире им.

Случило се обаче нещо още по-страшно: вдигнел ли някой глас против Борил - обявявали го за богомил! След всеки, който говорел, пускали двама, които слушат, след тях пускали подслушвачи, които подслушвали подслушвачите, след тях пък - подслушвачи, които да подслушват подслушвачите на подслушвачите и т.н.

Промърморел ли някой нещо, кажел ли нещо против, бил обявяван за еретик - и хайде на кладата! Покрай еретиците Борил изтрепал и прочието свои противници.

Настанал страх и терор. Борил изградил първата полицейска и доносническа държава в нашата история, портретът му би трябвало да виси в кабинетите на всяка по-сетнешна наша Държавна сигурност...

Но това не помогнало.Отгоре на всичко откъм север все по-дръзко напирали куманите, от северозапад -

маджарите, от запад - сърбите, от юг - латинците и Алексий Слав, от югозапад - Стрез, 1 Из същия Синодик.

181

отгоре на всичко други някакви „четирима родственици" вдигнали въстание във Видин и стигнали до Огоста.

Положението на Хенрих не било по-розово. Той сам се оплаквал на папата:Знайте от нас, ваша светлост, че досега срещу нашата империя имаше четири

най-могъщи врагове. От тях най-големият бе Ласкарис, който владееше цялата земя отвъд ръкава свети Георги [Босфора] чак до Турция и ни нападаше многократно от тази страна; от другата пък страна Борил ни мореше с много нашествия; от трета страна в солунското кралство безчинстваше Михаил Комнин, най-големият предател, от четвърта - Стрез, внукът на Йоаница, някогашният опустошител на империята.

Накрая в писмото си Хенрих лъже мъжки папата, че и четиримата споменати врагове, именно Борил и Ласкарис, Михаил и Стрез, бяха напълно разгромени, но себе си не можел да излъже:

Теодор Ласкарис, никейският император, жънел победа след победа и вече обсаждал откъм морето Константинопол, Михаил Комнин разширявал най-нахално територията на своята Епирска държавица и протягал ръка към Солун, сърбите нападали откъм Ниш, Алексий Слав никому от околните нему владетели не се подчинявал1 и чакал само да падне Борил, за да се нахвърли срещу свата си Хенриха;

Стрез пък бил готов дори да прости на брат си Борил, ако нападнат заедно латинците. Годините на латинската империя били преброени.

Кой от двамата е бил по-изплашен - Хенрих или Борил, не се знае, но общият страх хвърлил смъртните врагове в братска прегръдка. Немският летописец Е. Герланд в историята си на латинските императори твърди, че пръв Борил бил предложил дъщеря си на Хенриха, но ний, водени от неугасващия си патриотизъм, ще предпочетем, разбира се, разказа на бедния френски рицар Роберт дьо Клари:

Император Хенрих направи съвещание с бароните какво би могъл да направи с тези българи, с тези власи и с тези кумани, които толкова често нападаха империята и които бяха причинили смъртта на неговия брат Балдуин.

Тогава бароните го посъветваха да изпрати пратеник при Борил, който имал много красива дъщеря, и да поиска да му я даде за жена. Императорът отговори:

- Аз никога не ще взема жена от толкова долен произход!Но бароните казаха:- Господарю, съветваме ви да направите така, защото те са най-силният народ

и са най-опасни за империята.Тогава императорът изпрати двама рицари, знатни мъже, като ги накара да се

стъкмят хубаво. Те отидоха с голям страх в тази дива страна и като стигнаха там, онези искаха да ги убият. Но пратениците говориха толкова много на този Борил, че той им отговори:

- На драго сърце ще изпратя дъщеря си на императора.И тогава Борил накара да стъкмят дъщеря му като много богато и като много

знатно момиче и я изпрати на императора заедно с шестдесет коня, натоварени с богатство, злато и сребро, с копринени платове и разкошни накити; нямаше кон, който да не беше покрит с червен копринен плат, който беше толкова дълъг, че се влачеше седем или осем стъпки зад всеки кон.

И макар че пътуваха през кал и по лоши пътища, никой от копринените платове не беше скъсан - всичко бе запазено в изящество и благородство.

Когато императорът узна, че княгинята пристига, отиде да я посрещне заедно с бароните си, устрои голямо тържество на нея и на нейните хора и след това се венча за нея.

Горкият Хенрих, той не подозирал, че се венчавал за смъртта!Тази венчавка била не само последното предателство на Борил спрямо делото на

1 Георги Акрополит.

182

Калоян, но това било и отмъстителната му гавра с кръвта на великия наш цар, защото въпросната дъщеря не била никаква Борилова дъщеря, а била дъщеря на Калоян - и тя, както ще видим след малко, довършила делото на баща си...

Борил решил да заздрави още повече съюза си с латинците чрез двойно сродяване - още същата година зарязал вуйна си куманката и се оженил за дъщерята на сестрата на Хенрих, и двамата двойни роднини се прегърнали и тръгнали дружно да воюват срещу сърбите и прочието свои общи врагове.

За тези войни аз няма да разказвам, защото за поражения говорих достатъчно. А истинските летописци патриоти описват само победите на своя народ и пораженията на враговете си. Вярно, не вярно - след време в историята остава написаното, ненаписаното се забравя. Затова аз ще отмина с мълчание по-нататъшните поражения на Борил (какъвто ще да е, наш си е!) и потапям перото си в мастилото на възторга, за да изпиша с тържествени букви следващите наши победи.

На 11 юни 1216 година се случило нещо неочаквано и страшно: дъщерята на Калоян, императрицата на Латинската империя, отровила мъжа си - императора Хенрих Фландърски, брата на Балдуин I, който пък бе погубен от татко й.

Гърбицата на Борил се изправила от ужас.

1218-1241

ГЛАВА VI

Завоевателят на души

Цар Иван Асен II

Когато слухът, че дъщерята на Калоян отровила мъжа си - императора на Латинската империя Хенрих Фландърски, стигнал до руските степи на север - там вече веели снежни виелици.

Иван, синът на стария Асен, който преди десет години бе избягал тук заедно с брата си Александър, за да се спасят от меча на Борил, изпаднал в неудържима радост: благочестивейшият мръсник, кръвосмесителят, узурпаторът Борил загубил единствения си съюзник!

Събрал Иван Асен още през зимата 1000 волни славянски мъже от кол и въже и през ранната пролет на 1217 година се явил на бял кон в Северна България, придружаван от брат си Александър; посрещнали го с радостни викове като освободител (на нашия народ му дай да посреща освободители!), окичвали го с венци от цветя и върбови клонки и напредвал той към Търново безпрепятствено и победоносно.

А Борил, изоставен от всички, дори от куманите, които не му простили, че зарязал царицата им - куманката, се затворил в непристъпната крепост на Царевец, както погнатият звяр се завира в хралупата си; треперил там седем дни и седем нощи, които му се сторили седем години, на осмата нощ собствената му стража отворила вратата на

183

крепостта;Борил успял да се преоблече в женски дрехи и се опитал да се измъкне като плъх

от капана, но стражниците го разпознали, хванали го и го завели при Иван Асен ІІ.Борил паднал пред него на колене, залазил към краката му и започнал да му

целува червените ботуши:- Милост, братовчеде!Иван Асен гнусливо го подритнал:- Стани, не искам да виждам позора ти.- И аз не искам да го виждам! - извикал Борил.- Добре, така да е - рекъл Иван Асен ІІ.И заповядал да избодат очите на Борил - за да не вижда позора си...Станало това през пролетта на 1218 година. Не било обаче голяма радост да

станеш цар след цар Борил.България била загубила повече от половината си територия: както казахме,

Белградска и Браничевска област били заграбени от маджарите, сърбите завзели Нишка област, Епирската държава на Теодор Комнин завзела цяла днешна Македония, Албанон, Солунското кралство и Западна Тракия, Латинската империя владеела Пловдивска област, Одрин, Димотика - цялата Източна Тракия.

България кажи-речи се побирала между Стара планина и Дунава, от Черно море докъм реката Искър.

Първото нещо, което научаваме за Иван Асен ІІ, е от архидякона Тома, който пише в своята "История", че като се връщал от светите места след плачевния си кръстоносен поход унгарският крал Андрей ІІ, като преминал границите на Гърция, достигнал България, гдето бил задържан от царя на българите Асен, който не му позволил да премине дотогава, докато напълно и със сигурност не му се заклел, че ще му даде за жена своята дъщеря.

Гледай го ти, женкаря му с женкар! - би рекъл някой, особено ако знае, че Иван Асен II вече бил женен (за рускинята Анна, която той пратил в манастир), но работата дори не е чисто женкарска, ами е и сметкаджийска: като зестра той поискал от маджарския крал да върне на България Белградска и Браничевска област. Което и станало.

След което Иван Асен II се заел с вътрешните дела на държавата си.Какво е било положението на държавата му, какъв е бил халът на народа - може

само да се досещаме. За съжаление, ние нямаме свои летописи от онова време, ние съдим за своята история по летописите на чужденци, чиито държави са воювали с България, от тях - от враговете си узнаваме за сраженията на бойното поле и понякога трябва да четем техните хроники, както дяволът чете Евангелието, т.е. наопаки: където пише „поражение" - да четем „победа", и обратното, понеже на въпросните летописци им се е налагало твърде често патриотично да лъжат, но, дето се казва, мерси и за това; какво е ставало вътре в България, как е живеел нашият народ - това тях не ги интересувало, а не са и знаели, затова и ние не знаем нищо.

Прави му чест на Отец Паисий като пише, че сме имали били летописни книги, които са били пространно написани за нашия народ и за българските царе и че когато турците заели българската земя ненадейно... в това люто време загинали ония царски истории, но дали това е вярно, дали въобще сме имали свои летописци, или - както казва Блазиус Клайнер: Този извънредно войнствен народ е бил склонен повече да върши славни и достойни за споменаване дела, отколкото да ги описва.

Един приятел ми пошушна, че причината да не са достигнали до нас почти никакви летописи може да е съвсем друга и странна: нашите царе може би са имали нетърпимост към истината (затова са нямали и шутове, виж притурката!) и ако някой летописец се осмелял да напише нещо обективно, не дай боже и критично, царете или царските цензури са викали (както и сега някои ще викат): това не е патриотично, това не е оптимистично, това ли ще

184

завещаем на поколенията? - и като имаме предвид, че тогава книгите са се писали на ръка в един екземпляр, унищожаването им е било лесно.

И наистина, за почуда, до нас са достигнали само похвали и възхвали: похвала на великия между царете Симеон, всемогъщият повелител и владетел1, похвала на Божия угодник, благоверният и достопочтим цар Петър, възвестител на благочестието2, възхвала на благочестивейшия цар Борил3, възхвала на цар Иван Асен II (виж на стр. 372 надписа, издълбан върху една от колоните на църквата „Св. четиридесет мъченици" в Търново), а към края на тази книга милият ми читател ще бъде шашардисан от главозамайващата „Възхвала на цар Иван Александър "!

Изглежда, похвалите и възхвалите огън не ги гори, меч не ги сече, червей не ги яде...(Така че, колеги, ако искате нещо да остане след вас - сещате се какво трябва да

пишете?)Паисий не назовава нито един друг източник за своята история, освен „една кратка

история за българските царе от някой си Маврубир " (става дума за Мавро Орбини), макар че използва и „Аналите" на Цезар Бароний (оттам е взето предисловието „Ползата от историята", чийто автор всъщност е полският преводач П. Скарга) и фактите в „История славянобългарска" не надвишават фактите, описани в посочените две съчинения, с изключение на няколко дребни подробности, почерпани вероятно от грамоти за дарения от наши царе на светогорските манастири.

Има един друг по-автентичен свидетел, че може би наистина сме имали „царски истории" - това е цар Калоян. В писмо до папа Инокентий Ш (1213 или 1214 г.) той пише:

Издирих в писанията и книгите на нашите предци, блаженопочившите царе на българите и наши предшественици, прародителите мои Симеон, Петър и Самуил, и като изследвахме грижливо, намерихме в техните писания отде те са получили българско царство и царско утвърждение, корона за главите си и патриаршеско благословение.

Калоян не би могъл да знае подобни подробности за Симеон, Петър и Самуил - минали са 2-3 века! - ако не е прочел някъде за тях. Остава, разбира се, подлото съмнение, че може би е чел за тях не в „книгите на нашите предци", а в достигналите и до нас византийски хроники, които е могъл да намери в библиотеките на Цариград, докато е бил заложник там...

Както и да е. Имали ли сме летописи, нямали ли сме - до нас не е достигнало нищо, почти нищо.

А събитие, което не е записано, все едно, че не се е случило.Или както казва Пиндар: Делата умират, думите остават (което римлянинът

уточнява: Verba volant, skripta manent, сиреч: Думите отлитат, написаното остава) - и кой знае колко наши дела са умрели и колко думи са отлетели, след като не са били записани; няма нито дума и за това, какво е правил цар Иван Асен II от 1218 до 1230 година, как за 12 години е възкресил нашата разсипана тогавашна държава - ако можехме някъде да го прочетем, може би щяхме да се поучим как да възкресим и днешната си разсипана държава.

Все пак имаме един косвен индикатор, по който може да съдим какво е било положението и настроението на народа - това е богомилството.

Тежко ли е положението - богомилското движение се разгаря, разгарят се и кладите - както е било при Борил; утихне ли богомилството, изгаснат ли кладите - значи народът е добре.

При Иван Асен II в България царял странен религиозен плурализъм - тихо и мирно си живеели православни, католици и богомили.

Това дотолкова възмутило папа Григорий IX, свирепия гонител на катарите и албигойците, че той пише поредица от заплашителни писма до маджарския крал Бела IV - да предприеме кръстоносен поход срещу България:

„Страстно молим Твое Величество и настоятелно изискваме от теб, като те заклеваме в Отца, Сина и Светия Дух и в пролятата кръв на Разпятия - да се вдигнеш

1 Из Първия Симеонов сборник.2 Из „Книга на светиите".3 Из Синодика на цар Борил.

185

за унищожението на лошия и зъл народ, като предлагаме на теб и на другите католици да бъде завзета земята на споменатия Асен, който приема и защитава в земята си еретиците, от които, казват, била заразена и пълна цялата тази земя."

Но нито Бела IV посмял да нападне България, нито Иван Асен II се уплашил от папата.

Един ден царят се сетил за братовчеда си Борил, дето го ослепи преди време, дожаляло му, отворил тъмницата и му рекъл:

- Искаш ли, братовчеде, да се поразходим из царството?- Искам, Иване - отвърнал Борил.И тръгнали. Жътва било, над полето се носели песни, като минавали край жътварите, те

радостно приветствали царя:- Живей, царю честити! - викали.Ослушвал се слепият Борил, ослушвал се, денят вече превалял, прохладният вечерник

галел слепите му очи, ослушвал се, но отвсякъде чувал само тези радостни викове:- Живей, царю честити!Най-сетне не се стърпял, попитал:- А къде са богомилите, Иване, не им чувам попръжните?- Няма вече богомили - отвърнал му цар Иван Асен ІІ.- В тъмница ли ги натика всичките, мамицата им мръсна?- Не - отвърнал царят.- Не? - почудил се Борил. - Прогонил си ги от България?- Не.- Не? Да не би църквата да ги е обърнала в правата вяра?- Църквата ли? - изсумтял Иван Асен ІІ. - Я не ми говори за тези дембели...- Изтрепа ли ги? - възкликнал радостно Борил. - Изклали ги? Изгори ли ги? Избеси ли

ги? На кол ли ги набучи?-Не.- Не? - втрещил се Борил. - Тогава какво ги направи?- Има едно по-страшно оръжие против еретиците, братовчеде - рекъл цар Иван Асен ІІ.- Какво е това страшно оръжие, Иване?Цар Иван Асен II помълчал, помълчал, па рекъл:- Свободата. Дадох им пълна свобода.

И тъй, с едното си око цар Иван Асен II наглеждал държавата си, с другото око гледал какво става около държавата му. А ставали твърде интересни неща.

На Балканския полуостров по това време имало „четири империи"1: Латинската империя, Никейската империя, Епирската държава и България;

Латинската империя била на издъхване и владетелите на другите три държави се дебнели като чакали: кой ще захапе пръв спорната мърша - Константинопол.

Откъм изток, откъм Никея, дебнел императорът Йоан Батаци, превзел тихомълком приморските градове на Хелеспонт (Дарданелите), преминал даже отсам Хелеспонта и без да срещне никаква съпротива завзел Одрин.

През това време обаче епирският деспот Теодор Комнин се промъквал към Вечния град откъм запад, превземайки крепост след крепост; превзел Солун, провъзгласил се там за император, после завладял Серес, Мосинопол, Ксанти, Грациана и като стигнал до Марица, отправил се на север, Димотика сама се предала, тук спрял за малко, огледал се, ослушал се и преди да тръгне към Одрин, решил да сключи договор с българския цар - да не би тоя да го удари в гръб - и оженил брата си Мануила за една от дъщерите на Иван Асен ІІ; после обсадил Одрин, завзет от никейците, успял да ги прогони чак отвъд Хелеспонта и стигнал до стените на заветната си цел: Константинопол; към заветната си цел обаче откъм морето се приближил и Йоан Батаци - корабите му навлезли в Босфора и Златния рог.

И двамата ромейски императори знаели, че който пръв успее да влезе в древния Византион, той ще седне върху трона на Византийската империя. Сблъсъкът между тях 1 Г. Острогорски.

186

бил неизбежен.По това време на трона в Константинопол седял последният император на

Латинската империя, 9-годишният Балдуин ІІ, треперел от страх и се оглеждал кой откъде ще му забие ножа.

Френските барони били обезпокоени, те се видели заобиколени отвън от чужди владетели, отвътре от свои принцове, които жадно се стремели към престола на империята.

За да закрепят по някакъв начин разклатената империя и да подкрепят невръстния император, бароните се видели принудени да потърсят помощта на българския крал Йоан Асен, войнствен и силен владетел, като му предложили брак между младия Балдуин и дъщеря му.

Българинът приел с много радост и задоволство това предложение.1

Е, как няма да го приеме с радост! Това, за което мечтаел Тервел, за което проливали кръв Крум, Симеон и Калоян - съдбата му поднасяла на тепсия: ожени ли се Балдуин II за дъщеря му, стане ли той, Иван Асен ІІ, василеопатор (баща на императора) или съимператор на малолетния си зет, фактически става император на Византия.

И в този миг онази мисъл, онази същата подлудяваща душата мисъл, помниш ли я, читателю, която преди пет века се бе измътила в главата на хан Тервел, в момента когато Юстиниан Носоотрязания го венчавал в Константинопол с короната на кесар, тази мисъл - да стане император на Византия - не умряла заедно с Тервел, а като черен лъжепророкуващ гарван бе прелетяла през вековете от неговата глава в главите на по-сетнешните наши владетели, тя бе чукала хищно с клюна си по черепа на Крум, по черепа на Симеон и по черепа на Калоян - същата тази мисъл сега кълвяла мозъка на Иван Асен ІІ: тронът на източните императори е твой, латинците сами ти го предлагат!

Договорът бил уточнен и подписан.Като научил това, Теодор Комнин побеснял от ярост: на пътя му към трона на

източните императори се изпречвал още един съперник: българинът!И понеже Теодор Комнин бе дързък и се държеше своеволно не само в царските,

но и във всички държавни работи, престъпвайки постоянно клетвите и нарушавайки споразуменията със съседите, скъса договорите с Иван Асен и тръгна срещу бълга-рите, като събра голяма войска, съставена от ромеи и италийци.

Той мина край Адрианопол и вървеше по горното течение на Еврос [Марица], търсейки сражение с българите. А всъщност търсеше собствената си гибел.

Защото той смяташе, че българите ще се уплашат и не ще издържат изобщо дори първото нападение на войската му.

Но българите не мислеха така. Иван Асен, уповавайки се повече на нарушението на клетвите и договорите от страна на Теодор Комнин, отколкото на войската си, взел малка помощ от скитите, която не наброяваше [дори] хиляди, и се понесе смело в сражението, като закачи като знаме на върха на копието си писмената клетва на Теодор. Войските се сблъскаха някъде около едно място край река Еврос, което наричат Клокотница.

И за да ви изложа накратко всичко, Теодор бе съкрушително победен от българите. Бе пленен самият той и роднините му, висшите длъжностни лица и знатните...2

Тук спри, читателю, поеми си дъх, а госпожиците да извадят копринените си

1 Така описва нещата Шарл Дюканж (1610-1688) след 4 века в своята „Визатийска история" (1680), научил бил той тази история от венецианеца Марино Сануто, който пък я бил описал преди да се роди Дюканж, но откъде пък я бил научил Сануто, остава неизвестно, но ние можем да се доверим на Дюканж, след като Волтер казва за него: „ Човек се плаши от огромните му познания ".2 Георги Акрополит.

187

кърпички, за да избършат бликналите след миг сълзи на умиление, защото следва нещо, което не се било случвало дотогава в човешката история, а и, доколкото знам, не се е случило и след това:

Иван Асен се отнесе към плененото множество човеколюбиво, освободи повечето от войниците, а най-вече простите и сбирщината, и ги отпрати по селата и градовете им.

Да освободиш ей така враговете си, нахлули в отечеството ти с оръжие в ръка, рушейки, палейки, грабейки и избивайки безпощадно жени, деца и войници, без да им отмъстиш за всичко това като им отрежеш ушите или носовете, без да им извадиш очите, без да ги заровиш живи, без да ги заробиш или да ги преселиш в някоя пустош на другия край на света, без да поискаш дори откуп за тях - наистина, това е било нещо невиждано и нечувано в онова кръвожадно средновековие!

Достатъчно е да си припомним какво е правил не само Василий Българоубиец или пък великият наш цар Калоян Ромеоубиецът, не само Христовите кръстоносци, които били по-жестоки от варварите, но и светите отци папи и патриарси, които не се свенели срещу всеки свой противник да изрекат „анатема и смърт!", да не говорим какво е правил светецът наш княз Борис... - и ние не можем да не бъдем учудени и възторгнати като летописеца Георги Акрополит, който, макар и византиец, не може да премълчи добрите си думи за българския цар:

Той бе превъзходен човек не само за своите, но и за чуждите. Всички му се учудваха и го превъзнасяха, защото той никога не бе вдигнал меч срещу своите поданици и не се опетняваше с убийства на ромеи, както владетелите на България преди него.

Затова той бе обичан не само от българите, но и от ромеите и от другите народи.

С това той проявяваше може би човеколюбив, а може би търсеше да извлече и полза. В това успя напълно, защото когато потегли после срещу тях, всички му се подчиняваха без кръвопролития и под негова власт паднаха Адрианопол [Одрин], скоро след това Димотика, после целия Волерон, Серес, Пелагония [полето около Битоля] и Прилеп и земите около тях, и Велика Влахия [Северна Тесалия], и Албинон, и чак до Илирик.

Човеколюбиво постъпил Иван Асен и с пленения император Теодор Комнин - не го оковал във вериги, не го натикал в тъмница, нито го ослепил, какъвто бил тогава обичаят, а го настанил заедно със семейството му в една богата търновска къща, както се казва днес - под домашен арест.

(Ще го ослепи по-късно - когато византиецът, видял се на воля, опитал да му организира превратче.)

Така той печелел по-благородна победа първом над душите, а после над телата - казва по-късно съвременникът на Отец Паисий Блазиус Клайнер.

И наистина, само за няколко месеца без бой и без кръв Иван Асен II възвърнал на България всички територии, за които Симеон Велики бе воювал в продължение на цели 14 кървави години.

И справедлива е била гордостта му, когато заповядал да издълбаят върху една от колоните на църквата „Св. четиридесет мъченици" в Търново следните негови думи:

В лято 6738 [1230] индикт 3, аз, Иван Асен, в Христа Бога верен цар и самодържец на българите, син на стария цар Асен, издигнах из основа и с живопис украсих докрай пречестната тази църква в името на светите 40 мъченици, с помощта на които в дванадесетата година от царуването си, в която година се изписваше този храм, излязох на война в Романия и разбих ромейската войска, а самия цар кир Тодор Комнин взех в плен с всичките му боляри. И цялата му земя от Одрин до Драч превзех, гръцка и още арбанашка и сръбска; а пък градовете, които се намират

188

около Цариград, и самия този град владееха фръзите [франките], но и те се покоряваха под скиптъра на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мене прекарваха дните си...

Възгорделият се цар Иван Асен II не подозирал през това време какъв номер му кроят франките.

Това, че Иван Асен II с един удар унищожил Епирската държава - най-свирепия враг на Латинската империя, било блага вест за бароните в Константинопол.

От друга страна, обаче, след тази победа Иван Асен II станал толкова могъщ, че бароните имали основание да се страхуват от него: под претекст, че иска да помогне на зет си Балдуин II, влезе ли веднъж в Константинопол, ще остане там господар завинаги1, тогава те взели коварното решение, а именно: Балдуин II да не вземе дъщерята на българския цар Иван Асен за жена, макар че тя бе твърде красива, а дъщерята на господин Йоан дьо Бриен, тогава крал на Йерусалим. И така споменатият Йоан дьо Бриен бил венчан от същите тези барони за Цариградската империя.2

Така с помощта на коварните барони споменатият Йоан-Жан дьо Бриен измъкнал изпод носа на Иван Асен II короната на източните императори.

Добрият, кроткият, човеколюбивият, благородният Иван Асен II изпаднал в нокдаун след този коварен удар, причерняло му - птичката, която му чуруликала, че скоро ще седне на престола в Константинопол, млъкнала и отлетяла в гори галилейски, после царят наш избухнал в неудържим припадък на гняв и без да мисли много известил императора на Никея Йоана Батаци, че му предлага заедно да погубят Латинската империя, срещу което му дава 9-годишната си дъщеря Елена - същата, „твърде красива" годеница на Балдуин II - за жена на неговия 11-годишен син Теодор.

Речено - сторено. През пролетта на 1235 година Йоан Асен ІІ, придружен от царица Анна-Мария и дъщеря си Елена, и Йоан Батаци, придружен от императрица Ирина и сина си Теодор, се срещнали в Калиопол, крепост на отсамния бряг на Дарданелите.

Тук дошли също източните патриарси Герман Цариградски (пребиваващ в Никея), Анастасий Йерусалимски, Симеон Антиохийски и Николай Александрийски, които провъзгласили българския архиепископ Йоаким за патриарх, след което патриарх Герман венчал малолетните годеници, императрица Ирина заминала с младоженците в Никея, а двамата владетели адаши Йоан Асен II и Йоан Батаци седнали на брега на Мраморно море, начертали върху пясъка картата на Балканския полуостров, забили мечовете си в точката, наречена Константинопол, и като Сталин, Чърчил и Рузвелт през 1945 година в Ялта започнали да си делят земите, които предстояло да завоюват от третия си адаш Йоан дьо Бриен.

За Константинопол дума не станало - всеки мислел, че по право той се пада на него и затова другият си мълчи...

След това станали, отърсили пясъка от мантиите си, съединили войските си и ги повели към Константинопол - никейците се качили на корабите и заплавали към Босфора, българите спрели под стените на вечния град.

Зад стените на Константинопол настъпил безмълвен ужас. Йоан дьо Бриен се качи на стената, отиде към източната страна - корабите на никейците вече навлизаха в Босфора, отиде към западната страна - българските полкове прииждаха откъм север, никейските легиони прииждаха откъм юг, краят им се губеше зад линията на хоризонта, пред войските си, яхнали бели коне, развели червени плащове, яздеха Йоан Асен и Йоан Батаци; Йоан дьо Бриен следеше ту единия, ту другия, от време навреме пъхаше нервно ръка под ризницата си и опипваше скритата там бяла булчинска рокля

1 Шарл Дюканж.2 Марино Сануто.

189

на дъщеря си.Долу към стените на крепостта вече се прокрадваха костенурките със скритите

под тях железни овни, които скоро щяха да започнат да разбиват основните камъни; приближаваха се бавно и високите бойни кули, чиито върхове стигаха до зъберите на стените, върху кулите се виждаха триболите, тетраболите и прочието стрелометни, каменометни и огнеметни машини, които след малко ще забълват облаци от стрели, градушка от камъни и горящи мълнии...

Йоан дьо Бриен следеше всяко движение на император Йоан Батаци и на цар Иван Асен. Когато приближиха съвсем до стената, те препуснаха един срещу друг, приближиха белите си коне и дълго време разговаряха за нещо помежду си.

Тихият вятър развяваше червените им мантии, златните им корони проблясваха на есенното слънце, многохилядните полкове бяха притихнали, главите на всички войници бяха обърнати към тях и чакаха знак за атака.

Удряше последният час на Константинопол, течаха последните часове на Латинската империя, камбаните на католическите катедрали в цяла Европа биеха на умряло.

Йоан дьо Бриен измъкна бялата булчинска рокля на дъщеря си изпод ризницата си, набучи я на копието си като бяло знаме - защо да се пролива излишна кръв, съпротивата срещу тези две огромни армии би била смешна, и тъкмо посегна да вдигне копието и да развее бялото знаме от крепостната стена, видя как долу под стената двамата владетели се разделиха и пришпорвайки белите си коне, единият препусна на юг, другият - на север, войските им се засуетиха известно време, после подпалиха обсадните машини и тихо поеха подир владетелите си.

След час под стените на Константинопол нямаше никой. Димейки, догаряха обсадните машини.

Иван Асен се върна оклюмал в Търново. Няма по-лошо от това - човек сам да измами себе си. И той, и Йоан Батаци бяха твърде умни мъже и дори не се скараха - всеки от тях разбираше, че другият е прав: помогнеше ли Иван Асен на Йоан Батаци да завладее Константинопол - той му помагаше да възкреси могъщата Византийска империя, която рано или късно ще покори България; ако пък Йоан Батаци разреши на Иван Асен да влезе в Константинопол - българинът ще се провъзгласи за император на Българо-византийската империя и нищо не ще му попречи да унищожи Никейската империя, както преди 5 години унищожи Епирската държава; всеки един от двамата, помагайки на другия да превземе Константинопол, предаваше отечеството си.

Казусът бе неразрешим. Така Константинопол - ябълката на раздора - оцеля и този път. И този път заветната мечта на древните български царе повехна, този път - тихо, като препикано мушкато.

Повехна и Иван Асен.Не щеш ли обаче през това време Йоан дьо Бриен взел, че предал Богу дух и

подплашеният 18-годишен император на Византия Балдуин ІІ, нападнат от Йоан Батаци, отново изпратил свои хора да молят Иван Асен за помощ.

Отначало Иван Асен изръмжал и изпсувал, но онази Тервелова птичка отново кацнала на рамото му и запяла в ухото му старата съблазнителна песен за трона в Константинопол...

И без да му мисли много, Иван Асен II изпратил свой човек да каже на Йоан Батаци, че понеже били близо до Одрин, той и съпругата му искали да видят малката си дъщеря и да я прегърнат родителски, след което щели веднага да я върнат при свекъра и съпруга й1; дали е усетил хитрината или не, но Йоан Батаци изпратил снахичката си в Одрин, Иван Асен я метнал на коня си и препуснал към Търново, въпреки че детето проливало реки от сълзи по своя малък съпруг.1 Георги Акрополит.

190

Още същата есен Иван Асен и Балдуин II нападнали Ватаци, обсадили го в крепостта Цурул, тогава Йоан Батаци окачил над крепостните стени венчалните венци на сина си Теодор и на Елена, Асеневата дъщеря, както навремето Иван Асен бе окачил на копието си договора на Теодор Комнин, това боднало съвестта на нашия цар, но той продължил обсадата.

Не щеш ли обаче на другия ден пристигнал вестоносец от Търново и му съобщил страшната вест: че царица Анна-Мария и новороденият му син починали скоропостижно от неизвестна болест, същия ден същото постигнало и патриарха, който бил разтрогнал брака между Елена и Теодор Батаци.

Това вече било знак Божий - наказание за клетвопрестъпника!Иван Асен заповядал да изгорят обсадните машини и повел тихомълком войската

си обратно към Търново. После изпратил отново дъщеричката си при Йоан Батаци, молейки го за прошка. Оня му простил и отново между българи и ромеи настъпил мир1.

Самотен и проклет от Бога, царят наш съвсем посърнал. А бил той в разцвета на възрастта си - едва 40-годишен.

И тогава една сутрин се случило чудото. Стражата му известила, че дъщерята на Теодор Комнин моли да го види. Когато преди 7 години разби епирския император при Клокотница, заедно с него той бе пленил и цялото му семейство, имаше там едно 8-9-годишно момиченце...

Когато това момиченце, вече 16-годишна девойка, влязла в тронната зала, Иван Асен занемял, той не чул какво му казала тя, чувал само сърцето си, което запяло Соломоновата „Песен на песните":

О, колко си хубава, дъще царствена,колко си хубава!Колко хубави са нозете тив златни сандали!И заоблените ти бедра са толкова хубави -като изваяни от изкусен майстор,а нощта между бедрата тиухае на кринове.Тялото ти е стройно като финикова палма,гърдите ти се полюшват като гроздове.И шията ти е хубавапод наниза от перли,устата ти е като разрязан нар,дъхът ти е с аромат на ябълка,косите ти искрят като пурпур,под къдрите очите ти ме гледатнежно като гълъби...Рекох си: що не се кача на палмата,да разкърша клоните й,да вкуся от гроздовете,да изпия виното упойващо на нараи да потъна в нощта между бедрата ти,ухаеща на кринове...

Изглежда, Ирина му е отвърнала като Суламит:

Ела, възлюблений мой,да излезем в полето,да осъмнем в лозята,там под уханието на магнолиятавърху ложето от зелени листа

1 Същият Георги Акрополит.

191

ще ти дам любовта си:гроздовете, нара, ябълките,всичките си цветя и плодове,и нощта между бедрата си, ухаеща на кринове -всичко за тебе съм скрила,ела, възлюблений мой...

Дали са осъмнали в лозята върху ложето от зелени листа под уханието на магнолията или в царската спалня - не е известно, но още на другия ден Иван Асен II се венчал за Ирина Комнина.

Любовта му била толкова голяма, че се разчуло не само из цялото царство, но из целия Балкански полуостров и по целия свят.

Всички хронисти по онова време, и дълго след това, повтарят възторжено думите на Георги Акрополит:

Той премного обичаше жена си Ирина - не по-малко, отколкото Антоний обичаше Клеопатра!

Дали това сравнение е било тайнствен намек за по-нататъшната съдба на Иван Асен II - че и той като Антоний е заплатил с живота си тази своя голяма любов - не знам, но само четири години след щастливата венчавка с красивата Ирина Иван Асен II умира безмълвно - в никаква хроника не се споменава какво е причинило смъртта на този 45-годишен могъщ мъж.

Дали Ирина не е отмъстила за победения си и ослепей баща (както Калояновата дъщеря Мария отмъсти за баща си на Хенрих Фландърски), остава въпрос открит, особено ако си припомним съдбата на предишните Асеневци (убити са всичките) и ако проследим внимателно по-нататъшните събития...

Притурка към глава VI

Защо нашите царе са нямали шутове?

Образованият български читател знае от съчиненията на Шекспир, Юго и други чужди автори, че кралете едно време в ония държави са имали шутове (обикновено хора недъгави, гърбави, джуджета и пр., със звънчета по шапката и по обувките), които са разсмивали краля и придворните.

Но ако ролята им е била само тази - да разсмиват царя и царедворците, въобще нямаше да се занимавам с тях. Работата е много по-сериозна.

Кралете едно време, за наша изненада, не били чак толкова глупави и някои от тях далече преди Паскал стигнали до прозрението, че колкото по-високо се издига един човек в йерархията, толкова повече се отдалечава от истината, или казано направо: царят най-малко знае какво става в царството му.

Царските съветници казват на царя само това, което му е приятно да чуе, защото казването на истината е полезно за човека, на когото я казват, но е неизгодно за хората, които я казват, понеже стават омразни,1 а царедворците гледат повече личното си благо, отколкото благото на царя. (Все още не е учреден орден за казване на истината.)

Казано по-просто: царедворците нямат сметка да казват на царя истината и те си го лъжат най-съзнателно и користно.

1 Блез Паскал.

192

Умните крале навремето, като разбрали, че не могат да разчитат да научат истината от своите царедворци, решили да си назначат шутове - хора, които нямат перспектива да се издигнат по-високо от поста на шут и чието най-важно задължение е било да говорят на краля голата истина: кой крои заговор срещу краля, кой краде от държавната хазна, кой спи с кралицата и пр., и пр. Не само това.

Шутът единствен в кралството имал право да каже в очите на краля: „Глупак! Как можа да направиш това?" - като по този начин предпазвал краля от погрешни стъпки.

За подобна дързост, кралят понякога отсичал главата на шута си, но веднага си назначавал друг шут - със същите права и задължения: да му говори истината, с риск за главата си.

Този риск все пак е бил по-малък: не каже ли истината, излъже ли - шутът непременно се наказвал със смърт!

Всичко това е известно на нашия читател, но едва ли той си е задавал въпроса: а защо българските царе са нямали шутове?

И то не само българските - в нито една славянска държава кралете и царете не са имали шутове. Защо?

Само руският цар Петър Велики, като се върнал от Европа, подражавайки на европейските си колеги, си взел шут, но още на втория месец го пратил в Сибир да разсмива белите мечки...

Някаква генетична непоносимост ли е това на славяните към истината, към критиката? И същевременно - някаква непреодолима и пагубна страст към ласкателствата и хвалебствията? Случайно ли в славянските държави тъй неудържимо избуяват култовете?

(Защо се чудим тогава, че сме нямали и летописци - нали те са длъжни да пишат истината!)

Не знам, но си мисля, че ако нашите царе бяха имали шутове, може би много грешни ходове в историята ни щяха да бъдат избегнати: ако Симеон имаше шут, сигурно щеше да чуе: „Симеоне, с меча си копаеш гроба на България!"; може би Калоян, ако имаше шут, щеше навреме да узнае за заговора на Манастьр и Борил и нямаше да бъде убит край Солун;

Ивайло също нямаше да бъде убит, ако имаше шут да му извика: „Свинарьо глупав, не отивай при Ногай!".

Въобще, ако имахме шутове, сигурно щяхме да отървем някой и друг век робство...

Било, каквото било, но днес, как мислиш, скъпи читателю - дали нашите демократични царчета нямат нужда от шутове?

(И, познай, след колко дена ще им отсекат главите?)

193

1241-1277ГЛАВА VII

Многоцарствие

Цар Коломан Асен, цар Михаил II Асен, царица Ирина, rex Bulgarirae Бела IV, цар Калоян II Асен,

imperator Bulgarorum Ростислав Михайлович,цар Константин Асен Тих, цар Мицо Асен,

imperator Bulgariae Яков Светослав, княз Дърмани княз Куделин, цар Михаил III, царица Мария

Тези 4-5 години, докато Иван Асен II се любел с Ирина върху ложето от зелени листа под сянката на магнолията и на бял свят едно след друго се появили три нови деца - Михаил, Мария и Теодора-Анна, тези 4-5 години били най-щастливите не само за влюбения Иван Асен II - щастливи са били те и за българския народ, били са може би най-щастливите му години през цялата ни хилядолетна история. (Ех, защо държавниците ни не се влюбват по-често!)

Както вече споменахме, мирно и дружно си живеели в държавата наша православни, католици, богомили, павликяни, мохамедани, евреи и всякакви поклонници на всякакви други богове; мирно и тихо битували край границите ни куманите, печенегите, маджарите, сърбите, хърватите, епирците, латинците и никейците, а обичните и всеверни гости от Дубровнишката република шетали със стоките си из цяла България - от Бъдин, Браничево и Белград до Търново и Преслав и по цялото Загорие, из Карвунската [днешна Балчишка] област до Крънската [Казанлъшката] и до Боруйската [Старозагорската], до Одрин и Димотика, из Скопската област, из Прилепската и в Деволската, по Арбанашката [Албанската] земя и в Солун1; строели се църкви и дворци, издигали се крепости и градове, цъфтели ябълките в градините, златеели житата по нивите, пишели се може би и книги...

Въобще положението било от добро по-добро и всеки читател може спокойно да си донарисува картинката на ония времена от красива по-красива - никой не би могъл да опровергае нашата фантазия, понеже, както вече казахме, писмени свидетелства за живота на нашия народ по онова време нямаме...

Но това прекалено добро не било за добро.След ранната и неясна смърт на цар Иван Асен II на трона се качил 7-годишният

му син Коломан Асен - от маджарката Анна-Мария и кръстен на нейния брат Коломан.На тоя Коломанчо не му било съдено да царува дълго - след 4-5 години той бил

отровен от мащехата си Ирина и на престола тя качила своя 9-годишен син Михаил Асен и зацарувала заедно с него.

На този Мишо му провървяло повече - той бил заклан след 10 години от братовчед си Калоян, син на Александър, брата на Иван Асен ІІ.

Този пък Калоян II дали е царувал въобще - не е ясно, защото бил убит незнайно от кого месец след като убил братовчеда си.

1 Из грамотата на цар Иван Асен ІІ, дадена на република Дубровник през 1230 година.

194

Обикновено древните хронисти споменават анонимно този наш мимолетен цар, наричайки го братовчед на Михаил Асен, което значи, че е бил наистина син на Александър, брата на Иван Асен II, или пък го назовават колебливо ту Коломан, ту Каломан или Калиман, но както пише и професор Златарски - ако Иван Асен от любов към жена си маджарката Анна-Мария е кръстил сина си на името на брат й Коломан, то Александър е нямал никакви основания да кръсти и своя син на името на брата на жената на брат си, по-логично е да го е нарекъл на името на великия си чичо Калоян, а хронистите при транскрипцията от български на гръцки да са объркали името му поради близките по звучене Калиман, Каломан или Коломан с Калоян (това обърква и Отец Паисий - той твърди, че великият ни цар Калоян се казвал Калиман).

Но това всъщност не си заслужава спора, поради нищожната роля на този Коломан, Каломан, Калиман или Калоян II в историята ни...

През първите 5 години сянката на Иван Асен II все още като щит пазела България, но щом се чуло, че синът му Коломан е убит, че в България започват цареубийства и метежи, пръв маджарският крал Бела IV, засегнат от убийството на племенника си Коломан, нападнал България, завзел Браничевско и Белградско и започнал да се титулува rex Bulgariae; сърбите не останали назад - и те отхапали тихомълком парчета от пограничните западни земи; по същото време Йоан Батаци нахлул в южна Тракия и без усилие превзел Серес, Мелник, Станимака, Цепина и цялата Родопска област до Марица, после и цяла днешна Македония с крепостите Стоб, Хотов, Велес, Прилеп, Во-ден, Острово, Костур, Охрид, Битоля, Прилеп, Просек и Велбъжд, цяла Албания, а също и цялото Беломорие от Солун до Одрин - за два месеца България загубила три четвърти от територията си.

Това не стигало. Севастократор Калоян, братовчед на бъдещия цар Константин Тих, се провъзгласил за независим владетел на Средецка област, окопавайки се в крепостта Бояна, а Константин Тих отцепил от България областта около Скопие; избягалият от Русия княз Ростислав Михайлович пък си основал държавица върху българските земи между реките Сава и Дрина, а след като се оженил за дъщерята на Бела IV, получил като зестра Браничево и Белград - на този руски княз, както ще видим по-нататък, rex му било малко, титулувал се той imperator Bulgarorum; друг беглец от Русия, княз Яков Светослав, който още през 1240 година бил назначен от Иван Асен II за управител на областта между Скопие и Западна Стара планина, сега, след убийството на Коломан, се обявил за независим деспот.

Така останалата жалка четвъртинка от България се разделила на пет части. Но и това било малко.

Откъм изток се задал страшният облак на монголските орди - те именно прогонили от Русия този Яков Светослав и онзи Ростислав Михайлович.

Монголите, или както ги наричаме още татарите, излазили из тъмната утроба на Азия в началото на XIII век и водени от легендарния Чингиз хан нападнали Китай, превзели Пекин през 1214 година и само за десетина години завладели почти цяла Азия, Близкия Изток, Багдад, Персия, Самарканд, а през 1222 година нахлули в Русия, на следващата година нападнали Волжка България, там Чингиз хан претърпял първото си поражение и скоро след това умрял от яд, после цели 13 години били необходими на непобедимите му монголски орди да разгромят съпротивата на Сребърна България, направили столицата Велики Болгар своя столица, след което продължили на запад; през 1241 година се срещнали с тевтонските рицари при Лигниц в Силезия и тук се случило нещо страшно: монголите насочили срещу рицарите бамбукови пръчки и из цевите им с гръм и огън полетели оловни топчета, които с трясък пробивали тенекиените брони, рицарите помислили, че Бог ги наказва с нов Содом и Гомор и побягнали.

Освен огнестрелното оръжие, което откраднали от китайците, монголите донесли със себе си в Европа още едно наказание Божие - черните плъхове. И наред с човешката война започнала подземната световна война между черните азиатски плъхове и европейските им сиви събратя.

Тази война между плъховете, както и войната между човеците, продължава до ден днешен - не знам кой на кого подражава...

195

След като опустошили западна Европа, на връщане към Азия монголските орди, предвождани от внука на Чингиз хан - Бату, нахлули в Северна България през 1242 година, ограбили, каквото сварили и заставили детето цар Коломан да плаща ежегоден данък на Златната орда, която се настанила за дълго в южноруските степи край Долна Волга - там, където някога била Велика България на хан Кубрат.

От тази година насетне татарите започнали да дърпат юздите на българските царе.Плащал данък на Златната орда и малолетният цар Михаил Асен, тоест майка му -

царица Ирина, която всъщност управлявала България.Като поотраснал, като станал 17-18-годишен, Михаил решил да се направи на

храбър като баща си и да възвърне на България поне някои от земите, завладени от Йоан Батаци.

Разгеле по това време Батаци умрял и на трона в Никея се качил синът му Теодор Ласкарис. Този Теодор е онова 11-годишно момче, дето се ожени преди 20 години за 9-годишната дъщеря на Иван Асен II - хубавата Елена, сиреч за родната сестра на Михаил Асен.

Теодор бил вече 30-годишен мъж, но за негово нещастие (и за щастие на Михаил Асен) бил болнав човек, страдал от черна меланхолия и чести епилептични припадъци, това вдъхнало кураж на нашия цар и той повел войските си на юг.

(Какво нещо са царските съдби, а, простосмъртний мой читателю - тръгвайки на война срещу Никея, българският цар Михаил Асен всъщност тръгвал срещу родната си сестра, никейската императрица, изправяли се, значи, брат срещу сестра - ц-ц-ц, каква трагедия!)

Прехвърлил Михаил Стара планина и като прекосил Еврос [Марица], за кратко време подчинил под своя власт обширни земи и завзел много градове без никакъв труд, понеже жителите им бяха българи и на драго сърце преминавали на страната на своите съплеменници, отървавайки се от ярема на чуждоплеменнщите.1

Като научил това, император Теодор Ласкарис - болен, не болен - прекосил Хелеспонта и тръгнал да търси из Тракия българите. Тук ги търси, там ги търси - няма ги, но една тъмна нощ предните му отряди без да щат, блуждаейки из мрака, навлезли в лагера на Михаил Асен; настанала страшна паника, всички българи, начело с царя им, някои без горните си дрехи, се хвърлили на конете и препуснали да бягат в мрака, лицата им били разкървавени от голите клончета на дърветата, които ги драскали при бягането през гората - и сам владетелят им бил с надраскано лице.

На сутринта императорът пристигнал на мястото и като видял, че българската войска е избягала, много се наскърбил.2

Какво е станало по-нататьк - няма да те наскърбявам с повече печални подробности, читателю, като истински патриот ще премълча.

Ще кажа само, че болнавият български зет (не го е срам!) превзел не само Одрин, превзел Верея (Стара Загора), превзел Родопите, Станимака, Перущица, Кричим, превзел Серес и Мелник, преминал Вардар, ударил крепостите Воден, Прилеп и Велес... абе върнал си всичко византиецът.

На българския цар не му оставало нищо друго, освен да моли за мир. При сключването на този мир без бой на никейците били харизани скопската област и областта на Враня (и двете, впрочем, били владение на Константин Тих), а също така и непревзетите от Теодор крепости в Родопите.

Отвъд Стара планина в територията на България оставали само Средец и Пловдив.

Такова унижение България не била преживявала от Самуилово време, робството отново чукало на вратата. Това решило съдбата на Михаил Асен.

1 Георги Акрополит.2 Пак Георги Акрополит.

196

Братовчед му Калоян, синът на Александър, го причакал извън Търново, предложил му миром да слезе от трона, скарали се, сбили се и Калоян наръгал с меча си Михаила.

За да узакони възцаряването си, по примера на чичо си Борил, Калоян II побързал да се венчае за вдовицата на Михаил, която била дъщеря на руския княз Ростислав Михайлович.

Тя не ще да е приела с възторг втория си сватбен венец, защото немедленно позовала на помощ своя отец и той спешно се явил с голямо войнство под стените на Търново, провъзгласявайки се за imperator Bulgarorum.

Царица Ирина, майката на Михаил, избягала в Месемврия при дъщеря си Мария, която била омъжена за управителя на този град, някой си Мицо, мъж ленив и изнежен1, и го подкокоросала, като зет на Иван Асен ІІ, да се провъзгласи за цар на България.

Болярите пък се събрали в Царевец и избрали за цар владетеля на Скопска област Константин Тих, който по произход бил наполовина сърбин2, но надминавал другите по дълбокото си благоразумие и телесната си сила.3

Така България осъмнала с четирима царе, а ако си припомним, че и маджарският крал се наричал rex Bulgarirae - стават петима, дебнели се те като чакали около оглозганата мърша на България.

Пръв паднал от коня Калоян II - бягал той, крил се, но убийците, изпратени от Ирина, го настигнали някъде извън Търново и го съсекли на парчета; така Мицо останал единствен законен претендент за престола по женска линия. Но не за дълго.

Константин Тих изпратил сватовници в Никея, които поискали от император Теодор Ласкарис и императрица Елена да дадат дъщеря си Ирина за жена на българския цар;

Теодор и Ирина се съгласили на драго сърце, Константин Тих се венчал за тази Ирина, която се падала внучка на Иван Асен II и той взел фамилното й име - нарекъл се Константин Асен, сиреч и той станал законен наследник на Асеневци.

При това положение на руския княз Ростислав Михайлович не му останало нищо друго, освен да пие една студена вода от Янтра, да прибере дъщеря си - двойната вдовица, и да се върне назад, като пътьом за утеха присъединил към държавицата си и град Видин.

Мицо се опитал на няколко пъти да вдигне бунт против Константин Асеня и да му задигне короната, но въобще не успял да влезе в Търново и поне за ден да седне върху трона, за да може да разказва някой ден на внуците си, че е бил цар, обаче за заблуда на историците и наивните поколения отсякъл монета със своя образ - с корона и на кон, на монетата написал Цар Мицо Асен, който повярва - повярва... след което изиграл сполучливо ролята на троянски кон - отворил отвътре портите на крепостта Месемврия, никейският император влязъл победоносно в крепостта и възнаградил предателството му с едно именийце нейде край древния град Троя, където до края на живота си наш Мицо сричал „Илиадата"...

Междувременно никейският император - българският зет Теодор Ласкарис, се поболял съвсем и през август на 1258 година починал, като оставил на трона 8-годишния си син Йоан IV Ласкарис; пълководецът Михаил Комнин Палеолог му станал настойник и съимператор, като се заклел пред Бога и пред народа, че като порасне Йоан, ще му отстъпи напълно трона, но след 3 години, през август 1261 година, когато най-сетне (след 57-годишни усилия на предшествениците си) успял да превземе с

1 Никифор Григора (1295-1360), историк от дворцовия византийски кръг, автор на „Ромейска история", описваща събития от 1204 до 1359 г.2 Георги Пахимер (1242-1319), заемал висши държавни длъжности, автор на „История", в която описва събитията между 1255 и 1308 г.3 Никифор Григора.

197

измама Константинопол и докато в църквата „Света София" тържествено го коронясвали за император на Византия и камбаните на всички църкви звънели радостно над Балканския полуостров, 11-годишният Йоан IV, затворен в крепостта Дикивица, плачел с кървави сълзи - наистина кървави, защото изпратените от Михаил Палеолог палачи изболи с нажежени мечове очите му...

Това взривило отношенията между България и новата Византия, защото Йоан IV Ласкарис бил роден брат на нашата царица Ирина и тя насъсквала мъжа си Константин Асен Тих да отмъсти на Михаил Палеолог за брат й.

На Константин не му било до мъст - маджарите нахлули отново в Северна България и стигнали до стените на Търново, добре че баджанакът му руският княз Яков Светослав (той междувременно се бил оженил за сестрата на нашата царица Ирина) ги ударил в гръб, та те побягнали обратно.

Тогава Константин вдигнал войската си и прескочил Балкана, нахлул в източна Тракия, но хитрият Михаил Палеолог, знаейки силата на братската омраза, изпратил срещу него не друг някой свой пълководец, а българинът на византийска служба Михаил Глава, който, въодушевен от неудържими патриотични чувства, разгромил българските войски и превзел всички градове и земи на юг от Стара планина, цялото Загорие, Созопол и всички черноморски градове, а след това и Пловдив.

Като видял накъде отиват нещата, Яков Светослав превзел с помощта на маджарите земите чак до към Плевен (присвоил навярно и земите на починалия Ростислав Михайлович) и се обявил за imperator Bulgariae не на шега - като зет на Иван Асен II той имал наравно с Константин еднакви права над българския престол.

Подплашеният Константин сключил съюз с татарите и ги повикал на помощ - заедно да нападнат Византия.

Татарите втора покана не чакали, яхнали конете, преплували върху надути мехове Дунава, прекосили Северна България и присвитите им татарски очички оглеждали любопитно богатите села и тучните ниви, прехвърлили Балкана и се спуснали като черна лавина в Тракия.

Тъй като по време на лов, преследвайки една сърна, Константин паднал от коня и си счупил крака в бедрото и не можел вече ни да ходи, ни да язди, понесли го на ръце, качили го на бойната му колесница и той препуснал подир татарските орди, те бързо обхванали цялата страна подобно свирепствуващ огън1;

Палеолог се връщал с малък отряд откъм Солун - да се сражава с татарите и българите било немислимо и той побягнал, изоставяйки отряда си; криел се денем из храсталаците, а нощем се промъквал към морето, качил се на една рибарска лодка и без всякакви императорски регалии - без корона, без скиптър и прочее, като опърпан просяк се завърнал в Константинопол.

Би си помислил човек, че Константин ще да си е отвоювал всичко загубено - не бързай да се радваш, читателю.

Татарите, като оплячкосали, каквото могли да мъкнат, подгонили на север стада от пленници и добитък и се върнали отвъд Дунава, зарязвайки нашия цар насред пътя и той, останал самичък и безпомощен с няколко хиляди клети български войничета, нямало какво друго да прави - върнал се с празни ръце обратно в Търново.

Не бих разказвал за тази безсмислена война, драги читателю, ако тя не беше начало на нещо страшно: поканените от Константин татари, както на идване, така и на връщане захласнато гледали този богат край, който за разлика от северните земи дълго време не бил опустошаван от войни и нашествия, с още по-голяма почуда видели татарчетата, че тези богатства не се охраняват от никого - това било все едно да поканиш на гости крадци, да им покажеш къде са ти скрити парите и да им кажеш, че не си заключваш вратите...1 Георги Пахимер.

198

И татарите започнали често-често да преминават отсам Дунава и да грабят до насита.

По това време българската царица Ирина, смъртният враг на Михаил Палеолог, починала и византийският император решил да използва момента - предложил на овдовелия Константин да се ожени за неговата племенница Мария, също вдовица - по този начин хем си осигурявал мир (от България повече нямало какво да се граби), хем набутвал свой човек в сърцето на Българското царство, чрез който ще може да дърпа конците на сакатия и безпомощен български цар.

Като зестра обещал да върне на България крепостите Месемврия и Анхиало, но, както откровено пише неговият секретар Пахимер, това беше открита подигравка, той нямаше намерение да даде дори сянката на някоя крепост.

Обаче напук на поговорката, че гарван гарвану око не вади, византийката Мария, като се видяла българска царица и като родила набързо наследник на българския престол, вирнала нос и се опълчила срещу византийския си вуйчо император, заплашвайки го с нова война.

Тогава Михаил Палеолог изпратил на татарския хан Ногай, главатаря на Златната орда, жив армаган - незаконородената си дъщеря Ефросина, жена с невиждано бяла и неотразимо еротична плът, владееща до съвършенство тънкостите на любовното изкуство, съпроводена с 15 центенария злато1 - срещу дребната услуга: да напада по-честичко България и да я ограбва на воля, без притеснение. И хан Ногай с еднаква стръв връхлитал върху бялото тяло на Ефросина и върху зелените полета на България...

Този тъй наречен хан Ногай ще играе голяма роля в понататъшната наша история, затова трябва да кажем няколко думи за него. Той не бил никакъв хан, в него не течала синя татарска кръв, бил прост, но храбър воин, израснал до главен хански военачалник и след като умрял Чингиз хан и неговите синове и внуци се изпокарали кой да води бащината дружина, Ногай чрез коварства и интриги ги насъсквал един срещу друг, отстранявал ги един подир друг, убивал ги един подир друг; обединявайки около себе си татарските орди, могъществото на Ногай растяло неудържимо, а след сродяването си с византийския император той нямал равен по сила и станал фактическият владетел на татарите, затова всички чужди владетели го смятали за истинския хан на Златната орда.

От рода на Чингиз хан оцелял само един - хан Токту, но той засега се крие из азиатските степи...

А България продължавала да се разпада. Освен imperator Bulgariae Яков Светослав, нейде на запад край Браничево и Видин двама братя кумани Дърман и Куделин основали ново българско княжество и България се сдобила с още двама царе - и те, и Яков само чакали Константин да предаде Богу дух, за да се втурнат към престола в Търново.

В Търново пък болярите вече открито заговорничели да свалят преждевременно от трона болния Константин и да прогонят Мария и синчето й от България.

Не познавали те обаче ромейката. Извикала тя патриарха, облякла багренородния си тригодишен син Михаил в пурпур и злато и в църквата „Св. 40 мъченици" най-тържествено го коронясала за цар, все едно, че Константин бил вече умрял, а тя като регентка на невръстния си син поела официално властта в ръцете си.

И започнала кървава разправа. Първо трябвало да отстрани от хоризонта Яков Светослав, законния претендент за престола, чиято царска титла била призната и от унгарците, и от византийците.

Тя проводила пратеници и с клетви, че не злоумишлява против него, убедила Светослава да дойде при нея. А той, уповавайки се на клетвите й, дошъл в Търново и макар че бил в напреднала възраст, бил тържествено осиновен в църквата от Мария.

След молитвите на йерея, при светлината на свещите тя разтворила

1 750 кг или повече от 100 000 жълтици.

199

пурпурната си мантия и загърнала от двете си страни двамата - сина си Михаила и Светослава.

Наречен син на владетелката на българите, той си отишъл радостно у дома. Не изминали обаче и два дни и Светослав умрял, понеже коварно бил отровен от мнимата си майка.1

Освен отрова, срещу разбунените боляри царица Мария използвала друго едно оръжие, чиито последствия били по-опасни от смъртта: подкупвала ги. Който устоявал на подкупите - отравяла го.

През това време татарите свободно шетали из цяла България - убивали, палели, грабели. Предсмъртни викове и плач безнадежден огласяли опожарените села и отеквали над пустите полета.

Народът се притаил - от нийде не виждал защита, нито спасение. Сакатият цар се заключил в покоите си и треперел Мария да не отрови и него. Болярите залостили вратите на своите крепости и през зъберите на стените наблюдавали безчинствата на татарските орди.

Като призраци из опустошената страна бродели черните сенки на богомилите и тихият им шепот раздухвал в опустялата душа на народа въглените на негодуванието.

Народът мълчал. Няма нищо по-страшно от мълчанието на един народ. То е като нож, скрит в пазва. Мария усещаше с кожата си острието на този невидим нож. Но тя нямаше толкова злато да подкупи цял един народ. И отровата й нямаше да стигне...

А народът чакаше само знак, чакаше само някой да го позове.

1277-1280

ГЛАВА VIII

Великият плебей

Цар Ивайло, цар Иван Асен ІІІ, цар Георги Тертер, Льжеивайловците

Всичко започнало като приказка:Имало там нейде един селянин, който пасял свине срещу заплащане, наречен

Бърдоква, или на гръцки Лахана2. Той се грижел за свинете повече, отколкото за себе си, не мислел нито за храна, нито за дрехи, а се хранел с един само хляб, с диви плодове и зеленчуци, въобще живеел скромно и бедно.

Но в разговора си с други такива пак бедняци той говорел за странни свои мечти, на които те се надсмивали. Като се въодушевявал от някакви си не зная откъде взели се блянове, той все повече се съсредоточавал в себе си и започнал да се моли на Бога навсякъде.1 Пак Георги Пахимер.2 Бърдоква означава маруля, а лахана - градински зеленчук, зеле; но в тази дума гърците влагали презрение, унижение за личността, преносно означавала нехранимайко, разбойник, бандит, хайдутин.

200

Откъде обаче той е знаел божествените слова наизуст, след като бил прост и живеел постоянно сред същите такива диви хора, каквито са били и пасените от него свине?

Като се опивал от подобни мисли, той наистина си втълпил в главата, че промисълът го е избрал за някаква си власт, говорел все по-често за това на селяните и свинепасите, като твърдял, че му се явявали светии и го подбуждали да вдигне народа на бунт.

И понеже той продължавал да говори тези неща, накрая хората започнали да му вярват и другояче започнали да гледат на него, защото „близко е, казвал им той, определеното време за бунта ".

И така един ден съобщил, че е получил дългоочаквания знак за действие и подканил своите слушатели да му съдействат, и те го послушали, опиянени сякаш от надеждата, че ще извършат нещо велико.

И ето, те тръгват из страната и навсякъде разгласят името на свинепаса, твърдейки, че Бог му е повелил да поведе народа и да стане негов цар.

Техните думи произвеждали силно впечатление и всеки ден към тях прииждали все повече хора.

А Бърдоква се пременил, облякъл тънки дрехи, препасал меч, възседнал кон и смело ги повел.

И тъй като татарите извършвали в страната набези и грабежи всеки ден, Лахана се сблъскал с една татарска фаланга, нападнал я заедно с хората си и я изтребил. На следния ден победил друга фаланга и така за кратко време се прославил.

И понеже не минавал ден да не извърши нещо по-голямо от предишния ден, той бил все по-гръмко прославян навсякъде и цели области започнали да се присъединяват към него.

Изглеждаше сякаш самата вселена и земята са в движение. Тези, които не разбираха нищо друго, освен от земеделие, копан или само знаеха да карат волове, хора овчари и селяни, напускаха селата и нивите си и, въоръжени само с криваци, се стичаха самоволно - войници без оръжие, те образуваха безпорядъчни дружини, за които само името на Лахана бе достатъчно, за да спечелят победата, където и да се явят.

Така в късо време около него се събраха несметно число войници, те като че ли не отиваха на война, а на веселба...

Така пише летописецът Георги Пахимер, съвременник на тези събития. Той, като византиец, естествено, не би могъл да се възхищава от Ивайло, но все пак прави му чест, че не облепва името му с ругателства, както правят другите хронисти (Мануил Фил, Никифор Григора, Блазиус Клайнер, Мавро Орбини, Константин Иречек), наричайки го сатрап, хайдук, узурпатор, тиран, авантюрист, хитрец, разбойник, нищо и никакъв незначителен човек, без добро име между българите, варварин, събрал равни на себе си другари - мръсни роби и престъпни люде, сдружил се с крадци и други пропаднали хора, с които се отдал на грабеж, човек склонен към всякакво зло, причиняващ злини на България...

И само французинът Шарл Дюканж1, предшественикът на Волтер, казва за Ивайло, че макар да бил от долен произход, компенсирал недостатъка на произхода си с величието на своя дух.

Ние тъй и нямаше да знаем как се е казвал всъщност този Лахана, този цар с име Маруля, тази изключителна личност, която преобръща историята на България, защото го няма споменат нито в допълненията към Синодика на цар Борил - и това е ясно, „тъй като не се позволявало името му да се произнася в неделята на православието наред с имената на ония, които са били праведни и са умрели със заслуги към църквата"; странното е, че народът ни не

1 Автор на „Historia Bizantina", 1680 г.

201

е съхранил името на своя герой в нито една своя песен, нито в едно свое предание - и това ще си остане вечна загадка, която ще хвърля смут в нашите съвести; тъй тази велика личност щеше да си остане навеки безименна, ако случайно наш един учен не бе попаднал в биб-лиотеката на Сръбската академия на науките и не бе разлистил случайно тъй нареченото Свърлижко евангелие и не бе забелялязал в белите полета на евангелието една приписка, където пишело:

Аз, раб Божий Константин четец, назован Войсил Граматик, написах тази книга е дните на цар Ивайло в 6787 [1278/9] година, когато гърците обсаждаха Търново.

Преди да продължим нататък, скъпи читателю, нека обърнем внимание на единствената въпросителна фраза в горния разказ на Пахимер: Откъде обаче той е знаел божествените слова наизуст, след като бил прост и живеел постоянно сред същите такива диви хора, каквито са били и пасените от него свине?

Отглас на това недоумение е незнайно откъде промъкналото се в „Историята" на Паисий, че Ивайло е бил барон на Константин, който после въстанал срещу него.

Същият феномен занимава и биографите на Жанна д'Арк - тази неграмотна девойка, която не можела ни да чете, ни да пише, откъде е знаела тънкостите на теологията, правото и философията, та в диспутите на процеса спори и оборва учените теолози, магистри и бакалаври от Сорбоната?

Първото сравнение, което може да хрумне на всекиго, разбира се, е сравнението на Ивайло с Жанна д'Арк. Само че Жанна д'Арк я знае целият свят, светът знае и Вилхелм Тел, и Робин Худ, и Ян Жижка, и Стенка Разин, и Дракула дори знае светът, но за Ивайло не е чувал.

Просто Ивайло е сбъркал къде да се роди.Ако беше се родил във Франция - щеше да е станал национален герой и светия

още преди седем века, името му щеше да влезе във всички световни истории, поетите от цял свят щяха да се надпреварват да пишат за него - както за Жанна д'Арк.

Какво е всъщност еднаквото и какво е различното между Жанна д'Арк и Ивайло?Глас небесен призовава Жанна да спаси Франция, тя препасва меч и яхва коня,

разбива в няколко битки англичаните, прогонва ги от Орлеан, от Южна Франция...Ивайло, както видяхме, също е призован от небесен глас да спаси България, също

препасва меч и яхва коня, разбива в няколко битки татарите, прогонва ги отвъд Дунава...

Дотук е същото. А нататък?Жанна коронясва дофина Карл VII, опитва се да превземе столицата Париж, не

успява, раняват я, залавят я, след година я изгарят. Толкоз.Нататък Ивайло извършва нещо, което никой вожд на народно въстание по света

не е извършвал.С всеки изминал ден Лахана ставаше все по-силен и все по-прославян, все повече

хора се присъединяваха към него и той нападаше все по-смело; вече здраво държеше в ръцете си цялата страна, завладяваше градове и не преставаше да ги превзема, като навсякъде бе провъзгласяван за цар.

Това неочаквано появило се зло, за което никой никога не бе помислял, твърде много изплашило Константина.

Близките му хора били унищожени от лукавата Мария [и Светослав бил вече мъртъв], а колкото били останали живи, заговорничели против него - останал сам, той се отправил на поход срещу Лахана.

Наредил войската и тръгнал с колесница. Лахана също тръгнал срещу него и още щом се появил, веднага го нападнал, победил го и го заклал като жертвено животно.

След като убил цар Константин Асен Тих, Ивайло повел армията си към Търново и обсадил българската столица.

Император Михаил бе силно опечален от това неочаквано събитие - заключава съчувствено Пахимер.

202

А Никифор Григора добавя: Той [императорът] се боеше не само за настоящето, но и за бъдещето и казваше: малко по малко той [Ивайло] ще достигне такава голяма сила, че на самите ромеи ще бъде мъчно да го надвият. Трябва още сега от корен да се изтръгне растението, което току-що начева да расте, а не да се чака, докато стане голямо.

И Михаил Палеолог не чакал, продължава Пахимер, а се опитал да направи тези неща безопасни за себе си, възнамерявайки да направи Лахана свой зет като го ожени за дъщеря си.

И проводил пратеници в Търново мирно да убедят българите да му предадат Мария, за да не би тя да осуети намеренията на императора; търновци охотно биха му я предали, тъй като злините й спрямо тях не бяха така малки, та да ги забравят...

Но тук се случило нещо неочаквано:Мария, като разбрала, че се намира между две злини: от една страна

новопоявилото се зло Лахана, който обсаждал вече Търново, а от друга страна войските на императора, които приближавали - решила да се помири с единия от двамата.

Тя искала да запази властта за себе си и за сина си Михаил, а тъй като императорът и насън не би поискал това - би било безсмислено да го моли да сключат мир, защото невъзможно е този, който се стреми към властта, да сключи мир с тази, която държи същата власт.

И така тя решила да пренебрегне законното си задължение да не влиза в общение с убиеца на мъжа си и да не обръща внимание на хорското негодувание, а да се предаде на онзи Лахана, да се предостави напълно на свинепаса, да му отвори вратата на престолния град и да се омъжи за него, стига да запази властта за себе си и за сина си и да продължи да живее като царица с цар.

И тя веднага изпратила пратеници при варварина.Лахана казал, че не ще подарък това, което може да спечели с меча си.Все пак накрая той приел предложението за брак, макар доста трудно и

неохотно, като казвал, че приема предложението заради мира и от желание да не се пролива кръв в междуособни войни - и че той в случая дава милост, а не получава подаяние.

След като от двете страни били дадени клетвени обещания, Мария му отворила вратите, приела го в покоите си и се омъжила за него, като двамата заедно взели знаците на царското достойнство.

Било пролетта на 1278 година - година след като Ивайло вдигнал народа на бунт.Никое друго народно въстание през средните векове - а и по-рано, че и по-късно -

не се е овенчавало с възцаряването на въстаническия вожд: нито Жанна д'Арк, нито Томас Мюнцер, нито Вилхелм Тел, нито Ян Жижка, нито Стенка Разин, нито Пугачов - никой.

Ние, разбира се, като вечни рицари на отрицанието, не забравихме да наречем този нечуван подвиг подлост, да обвиним Ивайло скрито или открито, че, ставайки цар, той е изменил на народа.

А какво друго трябваше да направи? Да обяви република в ония времена? Да короняса някой аристократ за цар - както прави Жанна? По-добра ли щеше да бъде тогава съдбата на България, повече ли щеше това да зарадва народа?

Но ако ние дори днес, в началото на XXI век, се подмамихме от илюзията, че някой си цар, макар и чужд нам по кръв и по нрав, ще ни спаси от бедите, какво може да се каже за хората от ония времена, когато царят - лош или добър - е бил олицетворение на Бога и на съдбата и в случая народът е тържествувал, че царят е човек от неговата черга и е вярвал, че с това за него настъпват щастливи времена.

Ама защо Ивайло се оженил за подлата византийка, приемайки трона като

203

подарък, а не го завоювал с меча си? -възкликват други наши революционери.На тях ще отговоря с думите на Ивайло, повторени от Пахимер: Той приел

предложението за брак, макар доста трудно и неохотно, като казвал, че приема предложението заради мира и от желание да не се пролива кръв в междуособни войни - и че в случая той дава милост, а не получава подаяние.

Тези горди и благородни думи са достойни и за днешните времена, те ще да са направили още по-поразяващо впечатление на Пахимер в оня далечен кръвожаден XIII век, иначе византиецът не би украсил с тях челото на презирания от него плебей Лахана.

Че се е оженил за Мария не от съблазън по царствена плът, свидетелства тогавашната жълта преса: той намразил нежностите на жена си, карал се с нея и я биел.

Но ще излъжем твърде пуритански, ако твърдим, че само я е биел, защото много скоро коремът на царица Мария се издул, а той не се издува от бой...

Но още преди да се издуе коремът на Мария, цялата тази история вбесила императора на Византия - съобщава Пахимер и продължава:

Той събра приближените си на съвет и предложи вместо Лахана, да направи свой зет Йоан, сина на Мицо (на оня Мицо, дето побягна от България и срещу преда-телството си бе възнаграден с едно именийце нейде край древния град Троя).

И той извика при себе си този Йоан от троянските владения край реката Скамандър, провъзгласи го за зет и цар на българите, даде му името на дядо му Иван Асен, повика онези от българите, които бяха склонни да се присъединят към него, облагодетелства ги веднага, а другите, които се колебаеха, привличаше към себе си с подаръци, надежди и демагогия.

Сватбата на дъщеря му Ирина с провъзгласения български цар Иван Асен III бе отпразнувана твърде тържествено. Беше сключено споразумение този Иван Асен III да влезе в Търново заедно с войските на императора.

Той го изпращаше с голяма войска - добавя Никифор Григора, - за да освободи българското царство от тиранията на Лахана.

Е, тука не мога да се въздържа да не извикам: аман от освободители! Тръгне ли една държава да завладява друга държава, тя непременно обявява, че отива да я освобождава.

Така Александър Велики освободи почти целия свят, римляните освободиха траките така, че помен от тях не остана, Наполеон освободи цяла Европа, Хитлер тръгна да осво-бождава Съветския съюз от комунизма, Сталин пък освободи Германия от фашизма, византийците ни освободиха от руснаците през 971 година и два века влачихме ярема на тази свобода, руснаците пък ни освободиха незнайно от кого през 1944 година и то така хубаво ни освободиха, че едвам се освободихме от свободата им...

Напоследък пък американците тръгнаха да освобождават света - освободиха Виетнам, съвсем наскоро - в края на миналия век - освободиха Югославия и тя, горката, още не може да се съвземе от това освобождение; сега освобождават Ирак, горко му!...

Въобще, прав се оказва Дяконът Левски като казва: „Който ни освободи, ще ни пороби, казвам ви!" - тези думи ние, българите, дето все чакаме някой да ни освободи, трябва да си ги запишем с нож на челото...

Затова - тръгне ли някой да те освобождава, народе мой, грабвай оръжието и се защитавай до последна капка кръв!

Нещо подобно ще да е рекъл Ивайло на българския народ...Михаил Палеолог вдигнал на крак цялата войска на Византийската империя -

трябвало да изтръгне из корен опасното растение, наречено Лахана (сиреч маруля)!И тъй, Иван Асен III тръгнал с 50 000 тежко въоръжени конника по суша през

Одрин към Верея (Стара Загора), а други 30 000 конника били натоварени на 2600 кораба и отплавали към Варна, за да ударят въстаниците в гръб.

Да не би обаче някой да си помисли, че Византия се намесва във вътрешните

204

работи на България, Михаил Палеолог назначил за протостратор, сиреч главнокомандващ сухопътните войски, покръстения татарин Касим бег, а корабите предвождал пълководецът от български произход Михаил Глава; самият Михаил Палеолог останал в Одрин, качил се на една висока крепостна кула и оттам направлявал сраженията. Нашият Михаил Глава си имал свой частен песнопоец -придворният поет Мануил Фил, който го възпял в поемата си „За военните подвизи на чутовния пълководец":

Тъй като острието на меча му бе рожба на отмъщението, той колеше и сечеше злодеите, тези ненавистни и зли метежници, разбойници и разрушители на държавата, плъзнали и отдали се на битки, подобни на някакви дракони, излезли от глъбините на земята, когато настане лятната жега -узнаха те какво е страдание,когато благородният наш зареносецподобно на мълния ги срази,къпейки меча си в кръвта на българите.

След този лиричен изблик поетът прилежно описва подвизите на Михаил Глава: направил той десант край Галата, превзел Проват (Провадия) и крайморските крепости Вича и Емине, завладял равнината южно от устието на Голяма Камчия, след което навлязъл навътре в страната, срещайки там съпротивата на Ивайловите воеводи Куман, Кънчо, Момчил, Стан и Дамян; после ударил крепостите Овчата на Луда Камчия, Козяк близо до Котел, Диавена край Котленския проход, Грамени и Ичера - южно от Котел, Гологлед и Тича при горното течение на Голяма Камчия, Белград западно от Преслав, Студена и Пиргицион между Сливен и Карнобат, където Глава се е сражавал с Ивайло, после превзел крепостта Камена край Сливен, превзел и Айтос, навлязъл в долината на горна Тунджа, дошъл до Твърдица, после превзел крепостта Мъглиж и Крън край Казанлък, оттам се спуснал към Верея (Стара Загора) - тук трябвало да се срещне с войската, която водел Касим бег и минавайки през разчистените проходи, да заведат безпрепятствено Иван Асен III до Търново.

...И щеше да го превземебързият наш великан зареносец,ако не бе го нападнала тежкаболест подобно на облак от буряи го принуди да се завърне във Византида.Неумолимата буря от насрещни облацизавлече веднага войската на запад.Понеже отсъстваше стратегът-слънце,друг стратег-звезда поведе войските —поведе ги в бездната на погрома,изведнъж войската се парализираи отстъпи градовете на враговете...

Колкото и непреодолима любов да е изпитвал поетът Мануил Фил към българите, не е могъл да премълчи истината - че са разгромили византийската войска; колкото и да го е било яд, не премълчава истината и Пахимер:

Нападан всекидневно отвън, Лахана беше принуден да се сражава по неволя, защото, макар и варварин, той знаеше, че който не воюва, когато може, ще бъде заставен да воюва, когато не желае.

Поради това смелите му битки излизаха сполучливи и тия, които се

205

противопоставяха на неговия безреден устрем, не бяха в състояние да го удържат, така че и добрите войници се страхуваха да се срещнат с него, защото знаеха, че да попаднеш в ръцете на Лахана жив беше равносилно на смърт поради жестокостта му, защото никой не бе видял сърцето му да се смекчи и да пожали някого.

Затова смелостта на нашите войници често се изпаряваше от представата за ужасите, които ги очакват.

Цялото лято на 1278 година преминало в безмилостни сражения, но да си пробие път до Търново патриотът Иван Асен III не успял. Не можал да му помогне, както видяхме, и другият наш патриот - стратегът-слънце Михаил Глава.

Като разбрал, че византийската армия не ще се справи с Ивайло, Михаил Палеолог позовал на помощ зетя си хан Ногай. И този път не случайни орди, не някакъв башибозук, жаден за грабеж, а редовна татарска войска, водена от най-добрите си пълководци, преминала в началото на декември по заледения Дунав и нахлула в Северна България.

Ивайло се втурнал натам. Дива виелица върлувала из Добруджа. Войниците му замръзвали, но мълчали и препускали след него.

Като видели, че никой не охранява проходите, византийците преминали Стара планина, част от полковете обсадили Търново, другите тръгнали по снежните дири на Лахана.

Някъде край Дръстър Ивайло пресрещнал татарите, започнало страшно сражение, снегът почервенял от кръв, татарите вече дърпали юздите на конете си да се връщат назад, но в този момент Ивайло чул зад гърба си звук на бойни тръби, обърнал се - като железен мравуняк по белия сняг търчели към него византийските легиони; като видели легионите, татарите с нова сила се нахвърлили върху българите.

Притиснат като в менгеме, Ивайло нямал друг изход - побягнал към Дръстър и се затворил с войската си в крепостта.

Там останал през трите зимни месеца, обсаден от татарите, от византийците и от снежните виелици.

През снежните полета препуснал на юг самотен конник, било януари на 1279 година; прехвърлил конникът заледените хребети на Стара планина и с посиняло лице и измръзнали крайници се довлякъл някак си до Одрин, паднал ничком пред императора и му съобщил, че Лахана е затворен в крепостта на Дръстър.

- Жив ли? - попитал императорът.- Жив - отговорил вестоносецът.- Отрежете езика му! - заповядал императорът и стражата изтръгнала езика на

клетия вестоносец.Михаил Палеолог изпратил към Търново друг вестоносец - да извести на всички,

че Ивайло е паднал убит в сражението край Дръстър.Византийците, които обсаждали Търново, посрещнали с радостни викове вестта

за смъртта на страшния Лахана. Като повей на чума тази вест покосила стражниците, охраняващи крепостните стени. Ужас обхванал Мария - не я чакало нищо друго, освен позорен плен.

Само болярите заподскачали от радост - нямало го вече царят свинар; който ще да идва на трона, само не този омразен свинар!

И тези наши патриоти отворили широко вратите на Търновската крепост и на 12 февруари 1279 година византийските войски влезли победоносно в Царевец, следвани от Иван Асен III, който се возел на колесница, но преди да го качат на трона, трябвало да свалят оттам царица Мария;

Касим бег я арестувал и я изпратил на императора в Одрин заедно със сина й Михаил от Константин Тих и с детето й от Ивайло, дето било още в корема й; императорът я заключил веднага в тъмница - както казват древните: след големите ра-

206

дости често следват големи скърби1.(Какво е станало с това дете на Ивайло - историята мълчи, а и ние не сме я

питали...)А болярите посрещнали Иван Асеня III тържествено, с викове ура и с голяма

радост, понесли го на ръце и го курдисали върху трона. Най-много се радвал един от болярите, куманин, наричали го Георги Тертер.

Като научил за тая небивала радост на Тертер, император Михаил Палеолог си спомнил как и той се бе радвал по същия начин като коронясвали за император на Византия безпомощния 8-годишен Йоан IV Ласкарис и как после със същата радост заповядал да му избодат очите и заел трона му, та за да не стане и тук същото, наредил на зетя си Иван Асен III да ожени Тертер за своята сестра - хем да го обвърже роднински, хем да изпрати сегашната жена на Тертер и сина му Светослав във Византия като заложници (в случай на измяна заложниците бивали екзекутирани).

Тертер не пожалил ни жена, ни син - оженил се веднага за сестрата на цар Иван Асен III, за грозната като чума Кера-Мария, само и само да стане протостратор, сиреч главнокомандващ (какви жертви не прави човек в името на властта!), а бившият протостратор Касим бег бил разжалван и той така се обидил, че избягал и отишъл при Ивайло.

С негова помощ Ивайло разкъсал обсадата на Дръстър, събрал из Добруджа нова войска, разбил ромейските войски и в началото на 1280 година неочаквано се явил под стените на Търново.

Иван Асен III, да ме извини читателят, се насрал от страх. Михаил Палеолог побързал да изпрати към Търново нова 10-хилядна армия начело с пълководеца Мурин, но Ивайло причакал византийците в Котленския проход и ги унищожил до крак, убивайки и пълководеца Мурин.

Михаил Палеолог изпратил друг пълководец - Априн - начело на 5-хилядна армия, но и тя била унищожена, загинал и пълководецът Априн, посечен лично от меча на Ивайло.

Тогава Иван Асен III слязъл в подземието на двореца, където била царската хазна, там се пазели всички съкровища още от времето на цар Асен Стария, натъпкал каквото можал в две бохчи, преоблякъл се в женски дрехи и през нощта, да ме извини пак читателят, се изнизал като пръдня от Царевец, стигнал на бегом до Месемврия, там се качил на един византийски кораб и отплавал към Цариград.

Михаил Палеолог отказал да приеме страхливеца, но прибрал съкровището...А в Търново протостраторът Георги Тертер това и чакал - обявил се за цар.Така България осъмнала с трима царе.Не знам дали читателят си дава сметка за изминалото време. Като сравнявахме

Ивайло с Жанна д'Арк, трябва да напомним, че Жанна е действала точно една година: откакто препасва меча и яхва коня - докато я пленяват край Париж; а откакто Ивайло вдигна въстанието в началото на 1277 година - до началото на 1280, когато се яви за втори път под стените на Търново, изминаха цели три години. И до края на 1280 година той ще продължава да воюва - този път с войските на Георги Тертер.

Цели четири години този велик плебей воювал срещу три противника: срещу татари, византийци и предатели. Византийците и татарите той победи, предателите - не можа.

Въстаниците, онези овчари и селяни, които бяха напуснали селата и нивите си и въоръжени само с криваци, за които само името на Лахана бе достатъчно, за да спечелят победата, където и да се явят, вече не само се бяха уморили да воюват четири безкрайни години - имаше нещо по-страшно: сега те, българите, трябваше да воюват срещу българи.1 Никифор Григора.

207

Братоубийството е спонтанно и жестоко, но то не може да трае дълго - кръвта проговаря, заглушавайки яростта.

А и земята ги викаше - тези овчари и селяни, ръцете им искаха да въртят сърп, а не меч...

И редиците на въстаниците започнали да оредяват, особено нощем - изчезвали като сенки в тъмното...

Една заран Ивайло се събуди сред равната като празна синия Добруджа, под короната на прегърбен от северните ветрове дъб, огледа се - бе същото онова място, където преди четири години получи от небето дългоочаквания знак, че е дошло оп-ределеното време за бунта.

И както тогава - беше сам. Но небето мълчеше - не му даваше никакъв знак.Погледна нагоре - сред клоните на дъба видя Касим бег: присвил татарските си

очички, той оглеждаше равнината околовръст.- Няма никой - рече, - всички избягаха през нощта.Ивайло не каза нищо, метна се на коня си и препусна на север, след него препусна

и Касим бег.Бе късна есен, нямаше живо листо, нямаше птиче, всичко бе пусто и черно, само

северният вятър гонеше тръне из мъртвото поле.Двамата самотни конника препускаха срещу северния вятър...Когато известиха хан Ногай за нечаканите гости - не повярва на ушите си. Не

повярва и на очите си, когато видя Ивайло. И се зарадва - за изненада на самия себе си той наистина се зарадва. Протегна ръце към Ивайло и го прегърна.

В него той видя себе си - защото и той бе тръгнал от най-мизерните низини и бе стигнал до трона. Е, не с меч в ръка като Ивайло, а с кама в пазвата, но това няма значение...

И започна пир.Но Ефросина, незаконородената дъщеря на Михаил Палеолог, жената с

невиждано бяла и неотразимо еротична плът, владееща до съвършенство тънкостите на любовното изкуство, не бе възторгната като Ногай.

Жените в ония времена бяха употребявани като разменни монети в дипломацията; едни плачеха, други убиваха, трети се самоубиваха, но на византийките ние не можем да отречем самоотверженото чувство за дълг към империята -

Ефросина помнеше, че бе изпратена в харема на Ногай, за да го настьрви срещу Ивайло - и тя трябваше да довърши мисията на своето унижение.

И, докато Ногай пирувал с Ивайло, бърз конник препуснал към Херсон, а от Херсон бърз кораб се понесъл по вълните на Черно море на юг, към Константинопол; корабът носел писмо на Ефросина до татко й Михаил Палеолог.

След седмица корабът се върнал с писмо на Палеолог до хан Ногай. Според източник, пожелал анонимност, в писмото пишело:

Как е владателят на Златната орда великият хан Ногай, синът на от Бога поставения император на Византия? Как е владетелката на сърцето му Ефросина - любимата дъщеря на твоя баща1 императора?

Любими мой сине, нашите два велики народа винаги са живели в мир и разбирателство. Аз, от Бога поставения император на Византия, бих се радвал, ако това продължи и занапред и нашите отношения не бъдат помрачени заради някакъв си варварин Лахана, който, според добре осведомени източници, е потърсил при Вас убежище и иска от Вас военна помощ, за да превземе отново Търново, което ще рече да воювате заедно с него против Византия, тъй като България, както е известно на Ваше Величество, винаги е била част от Византийската империя с изключение на

1 Византийските императори по стар народен обичай са се наричали бащи на зетьовете си и на снахите си, а на кръстените от тях — духовни бащи (б.а.).

208

последните няколко века.Настойчиво Ви моля, Ваше Величество, направете си съответните изводи,

които за улеснение ще Ви подскажа: убийте българина Лахана!Желая Ви приятно хануване и щастливи любовни мигове с моята любима дъщеря

Ефросина!На другия ден на разсъмване бързият конник препуснал към Херсон, оттам

бързият кораб се понесъл по вълните на Черно море на юг към Константинопол; корабът носел писмо от хан Ногай до императора. Според същия източник, в писмото пишело:

Как е богоувенчаният император, как е моят баща от Бога поставеният владетел на Византия?

Ваше Величество, въпреки своето уважение към Вас, аз не мога да посрещна Вашето послание иначе, освен като груба намеса във вътрешните работи на Златната орда. Много съжалявам, че ще Ви огорча, но Ивайло, когото наричате Ла-хана, ми е симпатичен.

Желая Ви приятно императруване и весело прекарване на коледните празници!След седмица корабът се върнал с писмо на Палеолог до хан Ногай, в писмото

пишело:Мой сине,Ние бяхме изненадани от твоя отговор. Знаеш ли ти кой е Лахана, когото

наричаш Ивайло? Един бунтовник, който смее да вдигне ръка срещу от Бога поставените монарси и от Бога установения ред на земята,

Лахана е мой враг и твой враг, не се заслепявай от личните му качества - утре той ще вдигне меч и срещу тебе!

Прочее, ако не го убиеш, ние ще те считаме за негов съучастник и ще бъдем принудени да вземем крути мерки срещу теб, за да защитим собствената си безопасност!

Изпращам ти моя зет и твой баджанак, истинския цар на България Иван Асен III, на когото настоявам да окажеш военна помощ, за да си върне трона в Търново.

На другия ден на разсъмване бързият конник препуснал към Херсон, оттам бързият кораб се понесъл по вълните на Черно море на юг към Константинопол; корабът носел писмо на хан Ногай до императора, в писмото пишело:

Мили тате, много се радвам, че ми изпращаш още един български цар, но още повече щях да се зарадвам, ако ми го изпратиш заедно със съкровището, което той задигна като бягаше от Търново.

Иначе Ивайло ще продължи да ми е все така симпатичен.След седмица корабът се върнал с писмо на Палеолог до хан Ногай; в писмото

пишело: Изпращам ти половината съкровище.Последвала размяна на кратки писма.Ногай до Палеолог: Цялото съкровище и Търново.Палеолог до Ногай: Без Търново.Ногай до Палеолог: С Търново!Палеолог до Ногай: Без!Ногай до Палеолог: Със! Иначе: да живей Ивайло!Едномесечно мълчание. След което Ногай получил от Палеолог следното писмо:Никакво Търново, негодяй, никакво съкровище! Ако до седмица не получа главата

на Лахана, следното писмо ще отпътува, докъдето е адресирано:„До законния наследник на Златната орда хан Токту.Скъпи Токту, ние, от Бога поставеният император на Византия, с прискърбие

следяхме през последните 30 години как чрез хитрости и коварство Вашият враг Ногай узурпира трона на Златната орда, избивайки потомците на великия Чингиз хан,

209

а Вас - последния законен наследник, прогони далеч от родината.Колко години още ще гледаме как този узурпатор и тиранин възсяда нещастния

татарски народ и докато бедният татарски народ тъне в мизерия, този развратен тиранин пирува с развратни жени и бандити от рода на българския бунтовник Лахана - докога прочее?

Не е ли време да освободим братския татарски народ от този сатрап и вие да заемете от Бога отредения Ви престол?

Изпращам Ви като знак на братство безценното съкровище на търновските царе и заедно с него уверението си, че при първия звън на Вашия меч ще Ви изпратя 60-хилядна елитна византийска армия, за да сразите с нейна помощ узурпатора Ногай."

Още същата нощ, в разгара на поредния пир, сочейки към Ивайло, Ногай извикал:- Този човек е враг на моя баща, императора на Византия, и е достоен не да живее,

а да бъде заклан!И стражниците се нахвърлили върху Ивайло, извили му назад ръцете и всеки

забил ножа си в гърлото на Ивайло.1

Щях да напиша: „Така свършил животът на Ивайло" - щеше да е вярно, но нямаше да е истина. Не става дума за баналната метафора, че „той е жив до днес" в паметта ни и т.н. - т.е. не е легенда, съчинена от историците в по-сетнешните времена, за да събудят в апатичните поколения гордост или, недай боже, патриотични чувства; не е и лицемерен лозунг на политиците - не, става дума за реална слава в реално време.

Феноменът Ивайло ще да е бил толкова необичаен, извършеното от него ще да е било толкова смайващо, обаянието на неговата личност ще да е било толкова поразяващо, величието на неговия дух - толкова неотразимо, че в ония времена, когато е нямало ни вестници, ни телевизия, ни други средства за бърза и масова информация, слухът за Ивайло, носен от уста на ухо, от уста на ухо, преодолявал пространствата и времето, призракът на Ивайло бродел из земите на двата континента и не давал покой ни на царе, ни на роби; и не след година-две, не някъде наблизо - а 20 години по-късно в далечна Анадола се появил някакъв човек, който твърдял, че е живият Ивайло, този Лъжеивайло отишъл при императора на Византия и му казал, че може да прогони турците, които вече наближавали Константинопол, императорът извикал бившата наша царица Мария, тя казала, че това не е нейният мъж цар Ивайло, а измамник, императорът хвърлил измамника в тъмницата, но слухът, че Ивайло е жив вдигнал на бунт гражданите на Константинопол и императорът бил принуден да го пусне - и тогава, както пише Пахимер: изглеждаше сякаш самата вселена и земята са в движение, тези, които не разбираха нищо друго, освен от земеделие, копан или само знаеха да карат волове, хора овчари и селяни, напускаха селата и нивите си и въоръжени само с криваци, се стичаха самоволно, несметно число войници без оръ-жие, те като че ли не отиваха на война, а на веселба и само името на Лахана бе достатъчно, за да спечелят победата, където и да се явят - това изплашило турците и те побягнали, но още повече се подплашил императорът - спомнил си той какво се било случило преди време в България, този нов Ивайло можел да поведе тази страшна армия срещу него; и повикал той опасния Лъжеивайло уж да го награди за подвизите му, а го хвърлил отново в тъмницата, където още същата нощ бил удушен.

Но не минали пет години и в Мала Азия се явил нов Лъжеивайло, бивш свинар като истинския; императорът подмамил и него, хвърлил го в тъмницата, но той успял да избяга и отново изглеждаше сякаш самата вселена и земята са в движение, хора овчари и селяни напускаха селата и нивите си и въоръжени само с криваци, се стичаха самоволно, несметно число войници без оръжие като че ли не отиваха на война, а на веселба и само името на Ивайло бе достатъчно, за да спечелят победата, където и да се явят - и наистина този Лъжеивайло разбил в няколко битки турците, но като 1 Така описва края на Ивайло Георги Пахимер.

210

освобождавал някакъв град край река Скамандър бил пленен, турците поискали от града откуп, но на освободените граждани им досвидяло да платят откупа за своя освободител и турците го заклали пред портите на града...

Не минало обаче много време и някъде далече в Епир, или в Тесалия, или в Албанон се явил нов Лъжеивайло и отново изглеждаше сякаш самата вселена и земята са в движение, несметно число войници без оръжие се стичаха самоволно и като че ли не отиваха на война, а на веселба и само името на Ивайло бе достатъчно...

И така век след век, ту наблизо, ту надалеч, щом се явял някой, който казвал, че е Ивайло - несметно число войници без оръжие се стичали самоволно и само името на Ивайло било достатъчно...

И днес народът наш се ослушва - няма ли да се яви отново някъде някой Ивайло, но уви...

1280-1322

ГЛАВА IX

Куманската династия

Цар Георги Тертер, цар Смилец,царица Смилица, цар Чака,

цар Теодор Светослав Тертер,цар Георги Тертер ІІ

Ивайло още се гърчел в локвата на собствената си кръв, когато Ногай заповядал да бъде убит и гледащият тези неща Касим бег - и стражниците веднага го убили, забивайки мечовете си в гърлото му - пише Пахимер, - а Асен [става дума за цар Иван Асен III], гледайки страшната гледка, цял се вцепенил от ужас за себе си, защото и той щял да загине по същия начин, ако не го запазила Ефросина - тя го скрила под полата си в буквалния смисъл на думата и стражниците не посмели да го измъкнат оттам.

След няколко дни Ефросина натоварила зетчето си Иван Асен III на едно корабче, отплавал той за Константинопол и повече за корона и за трон не помислил, но изглежда страхливостта дава повече плодове от храбростта, защото този наш Иван Асен III, синът на Мицо, след като се върнал при жена си, оплодил я седем пъти - с петима синове и с две дъщери, от които се народил огромен българо-византийски род - повече от 300 негови потомци, сред които много кралици, севастократори и деспоти, се разпръснали от Трапезунд и Константинопол до Неапол, Венеция и Милано, и от Пелопонес и остров Кефалония - до Крим и Молдова.

Така Георги Тертер останал сам на българския трон.

Тертер си бил жив куманин. След него, както ще видим по-нататък, до края на Второто

211

българско царство следва куманска династия, тук-там гарнирана с разредена Асенева кръв.В началото на тези хроники стана дума за това, че ние, които днес се наричаме българи,

сме смесица главно от три племена: траки, славяни и прабългари.Минавали са, разбира се, през нашите земи и други племена и са оставяли тук семето си:

илири, римляни, хуни, готи, келти, узи, алани, хазари, авари, гърци, арменци, власи, руси, маджари, татари, нормани, кръстоносци (коктейл от всички европейски нации) и печенеги (само през 1048 година в България нахлули 800 000 печенеги и се заселили около тогавашния град Средец и кой знай колко печенегчета щъкат сега из милата ни столица), но приносът на всички тези племена за усъвършенстването на нашия ген е незначителен, сравнен с гена, наследен от куманите.

Куманите, според утешението на Петър Мутафчиев, нямали нищо общо с печенегите, макар че говорели на подобен език, те били потомци на старо индоевропейско племе, появило се от Средна Азия.

За разлика от печенегите и другите тюркски племена, куманите били снажни и светлоруси, по храброст и войнственост надминавали аварите и монголите, а по културна въприемчивост съперничели на прабългарите - те бързо възприели и езика, и вярата ни.

Спорен е въпросът дали Петър, Асен и Калоян са кумани или българокумани, но безспорен е фактът, че те освободили България, деликатно казано, с помощта на кумански наемници и че куманите, веднъж дошли, не си отишли, а се заселили в Северна България и се сживели с българското население - спокойно можем да го наречем вече българско, защото византийското робство, като всяко робство, изравнило всички роби и за два века заличило разликата между славяни и прабългари, колкото да е парадоксално - робството ги обединило и сплотило в един народ и тяхното съперничество за властта, на което бяхме свидетели по време на Първото българско царство, угаснало - по време на Второто българско царство от това съперничество няма и помен; сега пламнало ново съперничество - между българската и куманската аристокрация.

(Бъдещото турско робство обаче ще заличи и тази разлика и в края на XIX век ще осъмнем като един хомогенен народ, съчетал в себе си всичко добро и всичко лошо от траки, славяни, прабългари, кумани, печенеги, авари, гърци, всякакви кръстоносци и прочие етноси.

Затова може би като видим арменец - и по лице, и по характер си личи, че е арменец; като видим руснак - не може да сбъркаме, че е руснак; а български тип няма - нито по характер, нито по външен вид; ние, тъй наречените българи, сме всякакви и непредсказуеми.

Това се отразило и на езика ни - сред всички славянски езици българският език е с неславянска граматика.

Извинявам се за това лирично отклонение...)Че куманите бързо се добрали до върховете на йерархията и вземали енергично участие

в битката за властта, свидетелства не само фактът, че жената на цар Калоян е куманка, но и върховният му военачалник бил куманинът Манастър, който е и негов убиец. (От това по-дейно участие - здраве му кажи!)

Така полека-лека, само след един век, куманите завладели трона на България.

Не му било леко и весело на цар Георги Тертер. Народът го мразел поради това, че именно той потушил въстанието на техния Ивайло; болярите не го уважавали, понеже те били благоволили да го изберат за цар, поради което не го считали за по-горе от себе си и започнали да се обявяват за самостоятелни владетели:

Шишман, също куманин, се обявил за деспот на Видинското княжество, което се простирало от Горна Морава до Огоста и Враца; братята Дърман и Куделин, и те кумани, както вече споменахме, се обявили за князе на друга държава между Долна Морава и Тимок; боляринът Смилец владеел трета държава в Средногорието - от Сопот до Сливен; по същото това време на север от Варна се отцепило и Добруджанското княжество;

Пловдив и цялата долина на Марица били завзети отдавна от византийците; сърбите пък, като видели, че никой не го е грижа за земите около Вардара, тихомълком ги завладели - така, без да загуби нито една битка, Георги Тертер загубил две трети от земите на българското царство и му останало да царува на една нищожна територийка - от Дунава до Стара планина и от Преслав до Плевен. Това била официалната, а всъщност петата България.

И за това мерси, дето се казва, ако не го заплашваха византийците от юг и

212

татарите от север:Михаил Палеолог смятал Тертер за свой смъртен враг, понеже прогонил родната

му дъщеря и зетя му Иван Асен III от българския престол, а хан Ногай само от мързел все още не бил завладял България...

Разгеле, след година и нещо Михаил Палеолог умрял и на престола в Константинопол се качил неговият син Андроник II, който, за разлика от войнствения си баща, бил човек тих и набожен.

Георги Тертер веднага изпратил при него делегация с предложение за мир срещу малка трампа: от Бога поставеният император на Византия да върне на Тертер първата му съпруга и сина му Светослав, взети преди три години за заложници в Никея, а от Бога поставеният цар на България да натири обратно в Константинопол втората си, леко употребена, съпруга, сестрата на Иван Асен III.

Тази трампа била най-успешното действие на Георги Тертер през 12-годишното му царуване. Нататък следват унижения и падения.

През 1285 година хан Ногай нахлул в България. Тертер бил безсилен пред безчислените му орди и го ударил на молба: не стигало, че се признал за покорен васал на татарина, но като гаранция за своята покорност му пратил сина си Светослав за заложник (не му вървяло на момчето - току-що се било завърнало от заложничеството си в Никея), а дъщеря си Тертер обрекъл на още по-унизителна и печална участ - изпратил я в харема на Чака, Ногаевия син.

Всичко това обаче не му помогнало. Татаринът се отвратил от безгръбначието на куманина (а може би не можел да му прости, че изменил на Ивайло?), нахлул отново в България през 1292 година и прогонил Георги Тертер от търновския престол, Тертер побягнал към Константинопол, но колегата му Андроник II не го приел - дали и той поради отвращение, или от страх да не разсърди могъщия татарски вожд Ногай? - и горкият наш цар, преоблечен като просяк, дълго се скитал немил-недраг, криейки се из лозята край Одрин; най-сетне Андроник се смилил - арестувал го и го пратил на заточение в Анадола.

А хан Ногай курдисал на българския трон съвсем свой и никакъв човек - болярина Смилец.

Царувал Смилец цели 5-6 години, а все едно, че такъв цар не е имало. Той превърнал България в татарска провинция. Важното за него било само едно - да не ядоса някак си с нещо си господаря си хан Ногай!

Единственото свястно нещо, което направил, било това, че омъжил дъщеря си Теодора за сръбския престолонаследник Стефан Дечански, от когото тя родила бъдещия велик сръбски цар Стефан Душан.

Как е умрял Смилец, от какво е умрял и защо е умрял - ни кост, ни вест, смъртта му била безлична като живота му.

Тук, драги читателю, следва нещо прелюбопитно. След като Смилец изчезва1, жезъла на властта поела жена му. Тя била племенница на предишния византийски император Михаил Палеолог (била дъщеря на брат му Константин) и първа братовчедка на сегашния император Андроник II.

За съжаление, името й е неизвестно, затова ще я нарека Смилица (както народът често нарича жените по името на мъжете им: Дамяница, Неновица, Петровица).

И какво мислите направила тази наша царица Смилица?Предложила на сръбския крал Стефан Милутин да се ожени за нея, като вместо

зестра щяла да му подари Българското царство!Ей така, на майтап, историята на България щеше да приключи в началото на 1299

година, в края на фаталния XIII век.Странно обаче - сърбинът не се съгласил. Защо ли? Но като се поразрових в

1 Според израза на Пахимер.

213

паметта си, сетих се, че и други наши държавници от по-ново време се опитваха да харижат България на друга някоя държава, ама никоя не ни рачи. Не ни искат бе! И сигурно това не е случайно, защото и тия, дето насила ни завладяха, добро не видяха...

А може би това е било твърде хитър ход на византийката - ако условието й е било нейният син да наследи трона на Българо-сръбската държава, тогава твърде скоро след смъртта на престарелия сръбски крал Сръбското кралство щяло да се присъедини към България. За съжаление, сърбинът не се оказал толкова глупав...

Както и да е, нямало време за продължителни пазарлъци. Защото през това време на север станали преломни събития: законният наследник на татарския трон, потомъкът на Чингиз хан - хан Токту, нападнал самозванеца хан Ногай и след двегодишна кървава война успял да го убие, а синът на Ногай - Чака, се спасил с героическо бягство.

Побягнал той с 2-хилядна дружина верни другари татари заедно с жена си, дъщерята на Георги Тертер, и със сина му Светослав - по време на 14-годишното си заложничество при Ногай Светослав и Чака се били сприятелили.

Тук следва една страница, която читателите с по-слаби нерви или с по-голяма родолюбива чувствителност моля да не четат.

Чака не бягал без посока - той чул, че тронът в Търново е празен и не случайно повел със себе си дъщерята и сина на Георги Тертер - като зет на бившия цар той имал право да наследи българския трон.

И през есента на 1299 година той се явил с дружината си пред стените на Търново. Като видели татарската орда, болярите залостили яко портата на крепостта. Но Светослав почукал с меча си по портата и извикал:

- Аз съм Светослав, синът на цар Георги Тертер, отворете!Отворили те първо малкото четвъртито прозорче на портата, Светослав наврял

главата си в отвора, те хубаво го огледали, познали го и се зарадвали: идел си законният наследник на престола!

Напразно се били изплашили от татарската орда - както Старият Асен навремето си превзел Търново с помощта на кумански наемници, както по-късно сторил това и Иван Асен II с помощта на руски наемници, така, рекли си те, и Светослав е наел сега за всеки случай тези татари - и отворили широко и радостно портата на крепостта, след Светослав вътре се шмугнал Чака, след него - ордата му...

А на другия ден, за ужас на събралите се в патриаршеската черква радостни граждани, Светослав сам положил Асеневата корона върху главата на Чака и за срам и позор на българския род върху престола на великите български царе Калоян и Иван Асен II се качил един никакъв татарин, който отгоре на всичко - за подигравка на вярата ни - бил мюсюлманин!

Защо Светослав е извършил това позорно дело? Щедра дан ли е било това на едно истинско приятелство, скъпа отплата ли - че някога Чака спасил живота му от гнева на пияния Ногай?

Или страхът от мечовете на татарите се е оказал по-страшен от позора? Или си е било чисто предателство (ако някое предателство може да бъде наречено чисто)?

След това за малко Светослав остана спокоен - пише Пахимер - и когато реши, че е много по-близък на българите от Чака, защото по майка бе българин, а баща му беше от куманите, нахвърли се върху зетя си и като го нападна коварно, предаде го на сигурни стражи, по-късно го удуши в затвора с помощта на еврейски палачи, които използваше за такива цели.

Той хвърли в пропастта и тамошния патриарх Йоаким, подозиран отдавна, че иска да ги предаде на татарите.

Остава си загадка - защо Светослав Тертер, наричан още Теодор Светослав, е хвърлил патриарха от Лобната скала като последен злодей1!1 Петър Мутафчиев.

214

Какво значат думите на Пахимер: подозиран отдавна, че иска да ги предаде на татарите!

Ако някой въобще се е осмелил да протестира срещу Светослав, че е възцарил на българския престол татарина Чака, това ще да е бил патриархът - той може би като другите да не е посмял да обвини Светослав в предателство пред отечеството, но като глава на християнската ни църква е нямало начин да не възроптае, че е кощунство пред Бога върху престола на християнските ни царе да седи мюсюлманин.

И вероятно е заплашил Светослав, че ще „ги предаде [него и Чака] на татарите".На кои татари обаче? В момента хан на Златната орда е Токту, който е убил Ногай

и търси под дърво и камък сина му Чака. Дали патриархът е известил хан Токту за възцаряването на Чака в Търново, или друг някой, но когато вестта стигнала до Токту, той скочил от гняв и повел безбройните си орди към Търново - нямало да има милост ни за Чака, ни за Светослав, нито за България.

Тогава Светослав е нямал друг изход, освен да се нахвърли върху зетя си и да го удуши с помощта на еврейски палачи.

После отрязал главата му, набучил я на кол и забучил кола над портата на Търновската крепост - та идващият насам хан Токту отдалече да види отрязаната глава на Чака.

Дали от предпазливост (че патриархът може да го изобличи пред Токту, че е приятел на Чака), или от гняв (че той е причина да убие приятеля си и зетя си Чака), или от гузност (предателят вика: дръжте предателя!) -

Светослав обвинил патриарх Йоаким в предателство и заповядал на евреите палачи да го хвърлят от Лобната скала като последен злодей.

Зловещото зрелище било наблюдавано от цялото население на Търново, скупчило се долу по околните баири и поляни.

Лобната скала се намира в източния край на хълма Царевец, надвесила се е като козирка над бездънна пропаст -тя и досега всява хладен ужас във всеки, който застане на ръба й; затаиш ли дъх, чуваш отдолу примамливия ромон на Янтра, огледаш ли се наоколо - все едно си птица: далече долу в маранята се мержелеят поляните и хълмовете - и ти се иска да полетиш...

След патриарха и други полетели от Лобната скала.И така вследствие на толкова големи престъпления Светослав стана господар

на всички - заключава ехидно Пахимер.А че Токту е смятал Чака за свой първостепенен враг - доказателство е високата

цена, която платил за главата му: като я видял набучена на кол над портата на Търновската крепост, в знак на благодарност хан Токту подарил на Светослав земята от делтата на Дунав до Днестър.

След като се справил с враговете си в двореца, Светослав се огледал по-далече около себе си. Тъкмо била пукнала пролетта на 1300 година, всички дръвчета били обсипани с цветове.

България обаче не била в никакъв разцвет, била разпокъсана на 6 парчета: освен Видинското княжество на Шишман, княжеството на братята Дърман и Куделин, Добруджанското княжество и Смилецовото владение в Средногорието, което сега владеели братята му Радослав и Войсил, появило се и Крънското деспотство на Светославовия чичо Елтимир, подарено му от царица Смилица като зестра, понеже се оженил за една от дъщерите й.

Този Елтимир, като брат на цар Георги Тертер и зет на цар Смилец, считал, че той трябвало да стане цар; царица Смилица избягала от Търново, но хич не се била отказала от короната; претенденти за короната били и братята на Смилец - Радослав и Войсил, те двамата отишли в Константинопол да молят за помощ императора Андроник ІІ; явил се

215

и пети претендент за престола - от Константинопол към Търново се запътил и Михаил, синът на Константин Тих и Мария.

Този Михаил малко тревожел Светослава - скитал се той извън Търново и водел живот не по-добър от живота на частно лице и съвсем неподобаващ на живота на цар1, обикаляло момчето из търновските лозя, агитирало, когото срещнело, но никой не тръгнал след него.

Час по-скоро трябвало да се сдобри с чичо си Елтимир, защото към Стара планина начело на византийската армия напредвал другият претендент за престола - Радослав, брата на Смилец, обявен от византийския император за севастократор; дето се вика „кръвта вода не става" - подарил Светослав на чичо си две крепости, сдобрили се.

И излязъл Елтимир срещу византийския севастократор и българския патриот Радослав, разбил го, пленил го, ослепил го, обърнал го с лице на юг и го пуснал да върви при жена си в Константинопол.

В боя пленил още 13 византийски архонти - тях ги пратил армаган на Светослав. Светослав ги трампил за баща си: върнал архонтите на император Андроник ІІ, а императорът освободил цар Георги Тертер, който бил изпратен в изгнание нейде далече към Армения; завърнал се Георги Тертер след десетгодишното си изгнание, посегнал бил към короната, но синът му Славчо го пернал през ръцете и го пратил в родната му крепост Червен да живее в разкош и уединение2; разхождал се бившият цар из крепостта, пазен от зорка стража - да не излезе, овчарите му носели прясно мляко и по-дигравателно му викали цар Герги.

А истинският цар Теодор Светослав Тертер решил да отмъсти на византийците, издебнал момента, когато турците ги нападнали откъм изток (междувпрочем, към 1300 година турците вече владеели почти цяла Мала Азия!), и през пролетта на 1304 година заедно с чича си Елтимира нападнали Византийската империя откъм север, нахлули в Тракия и градовете Копсис, Крън, Мъглиж, Верея, Диавена, Ичера, Мокрен, Сливен, Сотир, Пиргицион, Диампол, Ктения, Девелт, Русокастро, Лардея, Маркели, Аетос, Месемврия, Анхиало, Пиргос, Аполония и Ахтопол сами отваряли вратите на крепостите си; тогава императорът на Византия извикал другия брат на цар Смилец - Войсил, дал му двайсетхилядна армия и го пратил срещу Светослава.

Двете армии се сблъскали в Странджа, край река Скафида, която днес наричаме Факийска река. Да видим как описва сражението Пахимер:

Българинът Войсил нападна бързо и обърна в бягство настъпващите българи, но преследвайки ги, като преминаваха безредно през реката Скафида, сполетя ги нещастие: мостът се срути.

И така реката и мечът си поделиха нещастниците, защото настъпи обикновено избиване.

Войсил трябва да е бил много неопитен, за да не знае този стар български номер: уж бягаш, увличаш след себе си противника и го нахакваш в предварително устроената клопка - в случая това е бил подготвеният да се срути мост.

Да видим какво става нататък:Понеже нашите претърпяха поражение поради променливата съдба и

непостоянството на Марс, българите настъпиха срещу Адрианопол [Одрин], грабеха плячка, присвояваха си крепостите като отдавна принадлежащи на българите и не се поколебаха да избият мнозина. От това императорът се много наскърби.

Където е слабо оръжието, влиза в действие хитростта. Наскърбеният император на Византия решил да приложи старата римска тактика „Разделяй и владей!" - трябвало да раздели Елтимира и Светослава.

Троянският кон бил налице: вдовицата на Смилец все още живеела при зетя си

1 Из „История" на Георги Пахимер.2 Пак Пахимер.

216

Елтимир. Започнала сложна игра: ексцарицата започнала да навива Елтимира, че Светослав е узурпатор, че се е съюзил с татарите, за да завладее българския трон, ето и сега, нали е жив брат ти, цар Георги Тертер - защо не му отстъпи трона? - а ти, нали Георги ти е роден брат - защо не му подадеш ръка да си върне короната, Византия ще ти помогне...

И понеже братът е по-мил от племенника - Елтимир отишъл в Константинопол и сключил договор с Андроник II - да му помогне да върне Георги Тертер на престола.

Тогава Светослав нахлул неочаквано в земите на Елтимир, заловил го и - в борбата за власт милост няма - отсякъл му главата.

Сега бил най-сгодният момент да нападне Византия и да си върне земите и градовете като отдавна принадлежащи на българите, както преди малко бе казал Пахимер, защото Византия била в окаяно положение: турците завладели Мала Азия - житницата на Византия, и напирали към Константинопол; мощните флотилии на Генуа и на Венеция владеели Егейско, Средиземно и Черно море; ка-таланите - испанските наемници, дошли уж да се бият с турците - вилнеели вътре в империята и разорили до такава степен полята и градините, че през зимата на 1306/1307 година в Константинопол настъпил страшен глад и като по времето на Тервел гражданите на златния Византион търсели дребни камъни, изяждали ги, за да утолят глада си... но вместо да нападне изпадналата в колапс Византийска империя, Светослав внезапно предложил на Андроник II мир, нещо повече - той изпратил огромни количества жито, за да спаси Константинопол от гладна смърт, срещу това съимператорът на Византия Михаил IX, син на императора Андроник ІІ, да даде дъщеря си Теодора за жена на българския цар Светослав Тертер.

Било пролетта на 1307 година. Настъпил 15-годишен мир, нещо много рядко на Балканите.

Къде е запратил предишната си грозна и стара жена Енкона - осиновената дъщеря на богатия италиански търговец Пантелеоне, за която Светослав се бил оженил заради парите й, докато мизерствал по време на татарския си плен при Ногай, умряла ли е, сама ли е умряла или някой й е помогнал, както често се случвало в ония времена - не е известно.

Нека оставим сега българския цар Светослав Тертер да се наслаждава на младата и красива византийска принцеса - царицата на България Теодора, а ние да се огледаме какво е ставало в същото това време по белия свят наоколо...

Не е лошо, скъпи читателю, сегиз-тогиз да надигаме главите си, затънали в нашите проблеми, да се оглеждаме и като се сравняваме със събитията по света, да се замисляме - дали нашите проблеми и нашите истории не са твърде дребни, сравнени със световните събития?

Вече споменахме, че преди половин век китайците изобретили огнестрелното оръжие, с помощта на което татарите завладяваха тогава Европа, с това оръжие ще се водят още много, много, все „справедливи" войни и ще бъдат избити милиони хора; изобретено било и стъкленото огледало, което предизвикало революция в женската суета; изобретени били и очилата - това дребно нещо извадило от мрака на полуслепотата хиляди хора и дало мощен тласък на просвещението; през 1280 година, когато Ногай заклал Ивайло, венецианецът Марко Поло се разхождал по улиците на китайския град Хангжоу, наречен после от европейците Кантон, в този град още тогава живеели - нещо немислимо за Европа! - повече от един милион души и в него имало толкова много удоволствия, че човек би си помислил, че е попаднал врая1; двайсет години по-късно, през 1300 година, флорентинецът Данте тръгнал на съвсем друго пътешествие - из ада, чистилището и рая, да търси там своята умряла Беатриче и през 1307 година - през същата година, когато нашият цар Светослав Тертер празнувал сватбата си с принцеса Теодора - Данте публикувал гениалната си „Божествена комедия"; по същото това време най-великият композитор на изтока, българинът Йоан Кукузел, наречен тогава Ангелогласният, а по-късно „византийският Бах" (изпреварил обаче Бах с четири века),

1 Из „Книга" (1298) на Марко Поло.

217

написва своята „Прослава на българката" (оказва се, че и тогава талантливите българчета бяга-ли от родината си!); по същото това време започнало гонението срещу тамплиерите — духовно-рицарски орден, „пазители на Соломоновия храм", създаден в Йерусалим след Първия кръстоносен поход през 1119 година; след прогонването им от светите места те се установили в Кипър, после във Франция и станали могъща финансово-банкерска сила, от страх пред нея френският крал Филип IV Хубави започнал преследването им, завършило с обвинения, че са служители на Сатаната; за да се спасят от кладите на Инквизицията повечето от тях избягали в Англия и тайните им общества положили началото на масонството; през есента на 1321 година на 56-годишна възраст умрял великият поет Данте1.

Същата есен на същата 1321 година, на същата възраст умрял и нашият цар Светослав Тертер.

Наследил го синът му от италианката Енкона - двайсетгодишният Георги Тертер ІІ.

Младежът бил твърде буен. Още на погребението на баща си той произнесъл пламенна реч, че е време България да възвърне старото си величие и че единственият път към това величие е войната.

През зимата събирал войници, провеждал военни упражнения и щом пукнала пролетта на 1322 година, повел армията си на юг, прехвърлил Стара планина и превземал крепост след крепост, накрая завзе Филипопол, голям, многолюден град, защитен с пехота и конница, разположен на много удобно място, най-самозадоволяващ се от другите градове на континента - пише в своята „История" Йоан Кантакузин2, след това Тертер изпрати войска и опустоши градовете около Одрин.

Георги Тертер II улучил много сгоден момент - по това време във Византия избухнала гражданска война: след смъртта на баща си, Михаил IX, през 1320 година внукът на император Андроник II - Андроник III въстанал срещу дядо си: искал чо-векът короната на империята; войските им взаимно се избивали из Тракия, но тъкмо да нападне пак разпокъсаната Византия, неочаквана и скоропостижна смърт покосила младия български цар.

Тронът в Търново останал празен.

1 Из „История на света в дати" от Rodney Castleden.2 Йоан Кантакузин (XIV в.), от 1347 до 1354 император на Византия, умира като монах през 1383 г.; автор на „История", описваща събития от 1320 до 1362 г.

218

1323-1331

ГЛАВА Х

Последните илюзии

Цар Михаил ІІІ Шишман Асен,цар Иван Стефан

Като научил за смъртта на Георги Тертер II и че тронът в Търново останал празен - Войсил, най-малкият брат на цар Смилец, който живеел във Византия, поискал от Андроник II войска и потеглил срещу България; между Войсил и Андроник II бил подписан договор, според който Войсил поставял себе си, войската си и областите, които ще превземе, под византийска власт, а Андроник II удостоявал Войсил с титлата деспот на България, което ще рече, че патриотът Войсил нямал дори амбицията да стане цар на България, а тръгнал да завладее отечеството си, за да го превърне - ей тъй, за единия позор - във византийска провинция.

Тук, драги читателю, докато в Търново болярите се чудят какво да правят, искам да ти обърна внимание на една психологическа подробност, която по-късно ще се окаже съдбоносна за България.

Като чули, че българският цар е умрял и че византийска армия е тръгнала към България, всичките градове-крепости на юг от Стара планина - Ахтопол, Аполония, Пиргос (Бургас), Анхиало, Месемврия, Аетос, Маркели, Лардея, Русокастро, Девелт, Ктения, Диампол, Пиргицион, Сотир, Сливен, Мокрен, Ичера, Диавена, Верея, Мъглиж, Крън, Копсис и прочие, и прочие, с изключение само на Пловдив, където гарнизонът, оставен там от Георги Тертер II, героично се сражавал - всички други градове отворили широко вратите на крепостите си и се предали доброволно на византийците.

Преди да произнесем обаче думичката „предателство", нека се върнем шест странички назад и там ще прочетем, че когато Светослав Тертер през пролетта на 1304 година заедно с чича си Елтимира нападнали Византийската империя откъм север, нахлули в Тракия и градовете Копсис, Крън, Мъглиж, Верея, Диавена, Ичера, Мокрен, Сливен, Сотир, Пиргицион, Диампол, Ктения, Девелт, Русокастро, Лардея, Маркели, Аетос, Месемврия, Анхиало, Пиргос, Аполония и Ахтопол сами отваряли вратите на крепостите си - същите градове-крепости, само че в обратен ред!

В по-минали времена там се водели кървави сражения - като започнем от битката между Тервел и Юстиниан II край Анхиало, на Телец с Константин V край същото Анхиало, битката между Кардам и Константин VI край Маркели, боят при Версиникия между Крум и Михаил Рангаве, битката край Ахелой между Симеон и Зоя, битката на Калоян с латините край Одрин, битката на Иван Асен II с Теодор Комнин край Клокотница; само по времето на Георги и Светослав Тертер тези земи 10 пъти се превръщали в полесражения, хората по тези земи били освобождавани-завладявани, завладявани-освобожда-вани ту от българите, ту от византийците, ту от латините, ту от татарите, ту от каталаните (колко пъти, например, Месемврия е минавала от едни ръце в други - може ли някой да изчисли, това е тема, достойна за дисертация!); и при всяко освобождаване и при всяко завладяване градовете били разрушавани, населението избивано или отвеждано в плен.

Накрая на народа му писнало, станало му все едно кой ще го завладява, кой ще го освобождава, защото и при освобождението и при завладяването резултатът за народа бил един и същ: смърт и разорение; и тъй, полека-лека народът стигнал до житейската мъдрост, че по-добре е да се предава, а не да се сражава - и щом видели на хоризонта да се задава някаква войска, не питали чия е: българска ли е, византийска ли, латинска ли, каталонска ли, куманска ли, татарска ли - веднага отваряли вратите на крепостта и се предавали доброволно, оцелявайки.

219

Така ще постъпят те, скъпи мой читателю, и когато на хоризонта се зададе турският аскер.

И може би затова сме оцелели. Не е героично, но е практично.

За ужас на Войсил не били минали два месеца на безцарствие и болярите избрали за цар на България деспота на Видинското княжество Михаил Шишман. Избрали го те за цар, понеже бил кръвно свързан с два царски рода, а се забавили с избора, защото два месеца им били нужни да изследват родословието на Михаил.

Моля читателя за търпение, на нас, да се надяваме, това ще ни отнеме по-малко време.

И тъй, както вече бе казано, Иван Асен II имал от Ирина Комнина две дъщери: Мария, която стана жена на Мицо и майка на Иван Асен III, и Теодора-Анна, чиято безименна дъщеря се омъжила за владетеля на Видин куманина Шишман, така че майката на Михаил Шишман била внучка на Иван Асен ІІ, а Михаил се явявал правнук на същия велик наш цар.

От друга страна, ако читателят си спомня, Георги Тертер, като заряза първата си жена, се ожени за сестрата на Иван Асен III, която също се явява внучка на Иван Асен ІІ, а дъщерята на тази внучка от Тертер - Анна Тертер, се пада, значи, правнучка на Иван Асен ІІ.

Обаче, както видяхме, и Михаил Шишман е правнук на Иван Асен II, следователно се пада братовчед на Анна Тертер, а тъй като тя е сестра на Светослав, макар от друга майка - то и Михаил, и Светослав минавали за братовчеди.

Така Михаил Шишман се оказал кръвно свързан и с двата български царски рода - с Асеневците и с Тертерите. (Макар че мен ако ме питат, връзката му с Тертерите няма що да се доказва - всички кумани са братовчеди...)

Отгоре на всичко Михаил Шишман бил свързан и с трети царски род - женен бил за Анна-Неда, дъщеря на сръбския крал Стефан Милутин.

След като българските велможи извикаха и обявиха за свой цар Михаил и му предадоха Търново, където бяха техните дворци и цялата останала власт - пише в своята „История" споменатият вече Йоан Кантакузин, който след 14 години ще стане император на Византия -

Михаил събра своята войска и немалко съюзна войска от угровласи, като взе и скитска войска, и потегли срещу градовете, които след смъртта на Тертер минаха на страната на ромеите (оп-па, за кой път?).

Михаил подчини по споразумение обсадените градове (сиреч, пак са се предали доброволно!), понеже те не получиха подкрепа от императора на ромеите...

След това Михаил, царят на българите, изпрати войска срещу Войсил и като го обсади здраво, притисна го в Копсис и в четирите други крепости, които владееше.

След като видя, че подчинените му проявяват симпатии към Михаил, Войсил ги изостави и дойде при императора, а те заедно с крепостите се предадоха на Михаил.

След като завладя и тези градове, Михаил с цялата си войска се втурна в ромейската земя и оплячкоса всички по-горни области на Тракия чак до Вира, като ги преброди най-много за двадесет дни.

Младият император Андроник ІІІ, който се намираше в Димотика, не се противопостави на българите, понеже нямаше достатъчно събрана боеспособна войска. Обхвана го голяма мъка.

Удряйки с крак в земята, обхванат от гняв и като си облече ризницата, съобщи на Михаила:

- Ти събра подвластната си войска, нахлу в нашата земя и я опустоши, колкото можа. Понеже аз не мога да се сражавам сега с тебе в редовен бой, предлагам ти да се сражаваме в единоборство.

А Михаил отговори:

220

- Няма ум ковачът, който може да вземе нажеженото желязо с клещи, а го хваща с гола ръка. Така и аз ще стана за смях, ако не се бия с цялата си войска, а рискувам собственото си тяло.

Императорът заплака от гняв, понеже Михаил го беше надхитрил в играта.- А след време ние с теб ще станем приятели и ще се сражаваме заедно срещу

друг неприятел - добави Михаил и се върна в Мизия.Така и станало. Михаил прогонил съпругата си Анна-Неда, сестрата на сръбския

крал Стефан Дечански, заедно със сина си от нея - престолонаследника Иван Стефан, и се оженил за увяхващата вече вдовица на Светослав Тертер - Теодора, която, ако си спомняте, беше дъщеря на Михаил IX, сиреч - внучка на Андроник Стари и сестра на Андроник Млади.

И двамата Андрониковци се зарадвали, без да подозират, че това е първото действие от гениалния сценарий на цар Михаил III Шишман Асен за превземането на Константинопол.

Защото онази подлудяваща душата мисъл, помниш ли я, читателю, която преди пет века се бе измътила в главата на хан Тервел, в момента, когато Юстиниан Носотрязания го венчавал в Константинопол с короната на кесар, тази мисъл - да стане император на Византия - не умряла заедно с Тервел, а като черен лъжепророкуващ гарван бе прелетяла през вековете от неговата глава в главите на по-сетнешните наши владетели, тя бе чукала хищно с клюна си по черепа на Крум, по черепа на Симеон и по черепа на Калоян, тя бе кълвала и благородния мозък на Иван Асен II - сега бе забила клюн в главата на неговия далечен правнук Михаил III Шишман Асен и пиеше мозъка му: не с оръжие, с хитрост ще превзема Константинопол!

И последвало второ действие: Андроник Млади и майка му се срещнали с Михаил Шишман и жена му Теодора в Черномен, Теодора не била виждала майка си 23 години, то били прегръдки и сълзи, сълзи и прегръдки, после осем дни яли, пили и се веселили, и уж между другото Андроник Млади и Михаил сключили договор:

Михаил да помогне на Андроник да свали дядо си от престола, а Андроник да помогне на Михаил да превземе Сърбия.

Трето действие: Михаил Шишман изпратил тайно при Андроник Стари свой верен човек, чрез който предложил на стария император да му изпрати войска, с чиято помощ да разбие внука си, който вече се приближавал към Константинопол, и най-важното - ще му изпрати вярна стража да го охранява в двореца.

Старият император, било от омраза към своя внук, било от страх да не би ромеите, подкупени от него, да му устроят заговор1, си рекъл, че това е дар небесен2

и се съгласил да приеме в дворците си българска стража, смятайки, че като чужденци-съюзници ще му бъдат по-верни3.

Четвърто действие: Михаил скрил 12-хилядната своя войска из горичките около Ямбол и 3000 татарски наемници около Русокастро, уж, ако стане нужда, да помогнат на Андроник Млади да превземе Константинопол, а тайно изпратил Иван Русина с малък отряд към византийската столица.

Пето действие: През уречената нощ на 23 срещу 24 май стражата на Константинопол щяла да остави вратите на крепостта открехнати, през които да влезе отрядът на Иван Русина, уж да охранява стария император, а щом влезел в Константинопол и намерел столицата без достатъчно войска и измъчена от глад4, да превземе двореца5 и да убие императора Андроник Стари6", след това и сам Михаил 1 Йоан Кантакузин.2 Мавро Орбини.3 Пак Кантакузин.4 Григора.5 Кантакузин.6 Григора.

221

Шишман щял да пристигне с цялата си войска, щял да си подчини Константинопол и така да завладее цялата власт над ромеите1, ставайки владетел на една държава от Византион до Истър2.

За това свидетелстват, както виждате, в един глас и двамата византийски летописци - Йоан Кантакузин, който бил приятел и съучастник на Андроник Млади, а Никифор Григора пък бил писар в двореца при Андроник Стари.

Всичко било замислено гениално, но както винаги и сега се намерил предател, който препуснал към Андроник Млади и му съобщил какво е намислил зет му Михаил Шишман и че около три хиляди конници, предвождани от Иван Русина, вече приближавали към Константинопол. Това смути не малко младия император - пише присъстващият там Йоан Кантакузин - и макар че вече падала нощта, Андроник Млади веднага се метнал на коня си и препуснал към Константинопол.

През същото това време наистина от север към стените на византийската столица тихо се промъквал отрядът на Иван Русина.

Било въпрос на минути - кой ще стигне пръв до вратите на крепостта.Както било уречено, щом паднала нощта, стражата открехнала портите на

крепостта, но в полунощ през тях вместо Иван Русина връхлетял Андроник Млади, следван от желязната си гвардия, втурнал се в двореца, свалил дяда си от трона и го пратил в манастир.

Епилог: А на наш Михал не му оставало нищо друго, освен да гони Михаля.Умряла за шести път химерата да завладеем Константинопол и български цар да

седне върху трона на източните императори. Този път цар Михаил Шишман поне не воювал, не дал напразни жертви.

Повърлувал той след това от яд из Тракия, освободил отново онези градове и крепости (виж на стр. 432), които пъшкали под византийско иго, и си заминал на север в Търново.

След няколко дни Андроник Млади освободил въпросните градове и крепости, които пъшкали под българско иго.

След два месеца Михаил отново нахлул в Тракия и пак освободил въпросните градове и крепости.

След всички тези освобождения из Тракия не се мяркал жив човек...Като оплакал и погребал илюзията си за превземането на Константинопол, цар

Михаил III Шишман Асен решил да си отмъсти - на кого, на кого... на сърбите, разбира се.

Сърбия по това време ставала все по-мощна, бавно и полека завладявала българските западни територии - от Браничево и Белград до Ниш и Скопие.

Замисълът на Михаил бил - ни по-малко, ни повече - да ликвидира веднъж завинаги Сръбската държава. За тази работа му бил необходим не само мир с Андроник Млади, но и потвърждаване на договора от Черномен - да нападнат заедно Сърбия, затова двамата се срещнали в крепостта Кримни край Аполония (Созопол) и договорът бил подновен.

Освен това Михаил си осигурил подкрепата на своя брат - видинския деспот Белаур, и на племенника си - ловешкия деспот Иван Александър; това не стигало - той сключил договори за съвместно нападение с влашкия воевода Иванко Бесараб, с Черна Татария и с Яшкото (Молдовското) княжество - както се хвалят сърбите: българският цар тръгнал срещу тях с помощта на още четирима царе.

Андроник потеглил на запад и разположил войските си в Битолското поле. Михаил се запътил към Видин, за да се съедини там с войските на брат си и с наемните отряди на власите, татарите и ясите, после се спуснал на юг, минал през Сердика и

1 Кантакузин.2 Григора.

222

привечер на 27 юли 1330 година стигнал до околностите на древния град Велбъжд, днешния Кюстендил.

Там, отвъд реката Каменча, на високото, откъдето се виждала цялата равнина, се били разположили сръбските войски. Според византийците Михаил водел 12 000 българи и 3000 наемници власи, татари и яси, но понеже на страха очите са големи, на сърбите им се привидели повече от 80 000.

Сръбският крал Стефан Дечански наистина се уплашил -той разполагал с 15 000 свои войници и 1000 каталани, онези страшни испански рицари, целите в желязо, дето опустошиха Византия - и проводил пратеници при цар Михаил да моли за мир, на което нашият цар отвърнал:

- Ако вашият крал не дойде тук до утре сутринта, когато слънцето се появи, и не падне пред мен на колене, за да стъпя на врата му с краката на нашата непобедима държава, ще изпратя да го доведат позорно свързан, а аз ще поставя престола си сред сръбската земя!

Не мога да си спомня какво беше казал един народ - куманският ли, българският ли - за големия залък и за голямата дума... но сръбският крал помолил за един ден отсрочка. Михаил се съгласил - войниците му били уморени от дългия поход, провизиите били на свършване, разгеле ще си починат и ще съберат храна от околните села.

И тъй, битката била насрочена за 29 юли, утрешният 28 юли бил обявен за почивен ден. Не се учудвай, драги читателю, войната е древна мъжка игра и в ония по-честни времена битките са били насрочвани и регламентирани, както сега се насрочват футболните мачове, имало си правила, които джентълменски се спазвали.

Е, да, но не винаги. Имало например свещено правило, че през Страстната седмица и на Великден боеве не се водели, кръв не се проливала. Но ако си спомняте, християнинът Калоян нападна крепостта Варна през 1201 година навръх Великден и не се побоя от Христа да изколи ромеите, докато ония пеели „Христос возкресе".

Но така си е - когато ние нарушаваме правилата, се възхищаваме от хитростта си, а когато други ги нарушават, се възмущаваме от подлостта им.

Така - хитро или подло? - постъпил и сръбският крал Стефан Дечански. Сутринта на другия ден, обявен за примирие, повикал сина си Стефан, наречен после Душан (ще видим защо), и му казал:

- Седи до мене, сине, и казуй ми ща видиш доле код бугара? Стефан Дечански бил полусляп, виждал само тъмно ли е, светло ли е. По едно

време синът му рекъл:- Бугари търче у околна села, да плячкаю.- То е добро, нека плячкаю - рекъл кралят.Минало, що минало време, към обяд кралят попитал:- А ща ради бугарски цар?- Спава изпод великог дуба, оче.- То е добро, нека спава... А колико люди има око нега?- Има само стотинак татара, оче.- Нападай, сине! - рекъл слепият крал.- Ами договора бе, тате, нали утре?- Майната му на договора, нападай веднага!Сражение всъщност нямало. Цар Михаил не смогнал да си облече дори

ризницата, не успял да построи в боен ред и стотината татари, които били останали около него. Започнало клане.

Каталаните се заели с татарите. Другите, дето тръгнали да плячкосват из околните села, били без оръжие - изклали ги като пилета. Река Струма течала кървава чак до Бяло море. Цар Михаил бил ранен и пленен, завели го при крал Стефан Дечански.

223

- А сега падни ти пред мене да стъпя на врата ти с краката на нашата непобедима държава! - казал сръбският крал.

Михаил едва се държал на краката си, кръвта изтичала от прободения му корем, но отказал да падне на колене.

- Тогаз на Михаила, царя български, с меч му отсякох главата1 - хвали се по-късно синът на краля, бъдещият велик цар на Сърбия Стефан Душан, който бе наполовина българин, защото майка му е Теодора, дъщерята на цар Смилец.

Някакво проклятие тегне над Второто българско царство - разрови ли някой историята на тогавашните царе, те си отмъщават като мумиите на египетските пирамиди: великият наш историк Васил Златарски успя да стигне до Ивайло и умря заедно с него; Петър Мутафчиев стигна до смъртта на Георги Тертер II, написа заглавието на следващата глава „МИХАИЛ ШИШМАН", но успя да запише само: „ Тъй ефимерни се оказаха през тази епоха постиженията на българи и византийци... " - и умря, недописал изречението.

Е, аз прекрачих Михаил Шишман и продължавам нататък, дано да стигна до края.

Сгромолясването на България бе страховито. Българите не помнеха друг такъв случай - царят им да загине на бойното поле, ако не смятаме Аспарух, но неговата смърт край Днестьр бе далечна, легендарна, митическа; убийства на царе в нашата история - дал Бог, но, дето се казва, ние сами сме си ги убивали или са падали от предателска ръка, а в смъртта на цар Михаил Шишман нямаше нищо героическо, за утеха нямаше и предателство - гибелта му бе съпроводена с позорен погром.

Не знам дали е вярно, че брат му Белаур с още няколко боляри отишли при сръбския крал2, целунали му били ботушите и му предложили да стане крал и на България, срещу дребния реванш - да си запазят те владенийцата; не се учудвам, че сръбският крал бил отказал - наистина, няма ум ковачът, който може да вземе нажеженото желязо с клещи, а го хваща с гола ръка - и той, вместо да рискува своя задник, курдисал върху нажежения български трон сина на своята сестра Анна-Неда, може би най-безличният, най-мижитурестият, не знам дали да го нарека цар и то български, когото византийските хронисти не са удостоили дори с честта да му споменат името, но ние, няма как, ще го споменем: казвал се той Иван Стефан. (Язък за хубавото име!)

Царувал той цели осем месеца - толкова издържали търновските боляри, но и те не го ослепили, както се полагало в такива случаи, нито го удостоили със смърт (това било сигурен знак, че ще умре завинаги), а една ранна сутрин през пролетта на 1331 година пазителят на държавното съкровище - великият болярин Раксин, влязъл при него и му рекъл:

- Иванчо, хайде, мойто момче, слез от трона, пред двореца два коня са впрегнати в една каручка, вземи милата си майчица, качете се в каручката, ей ви по пет жълтици за из път и носи много здраве на вуйча си Стефан Дечански!

И, друс-друс, поел цар Иванчо с каручката по каменистия път към другата си родина - Сърбия. Какво е станало с него по-нататьк - никой не знае...

1 Законник Стефана Душана.2 Така твърди сръбският хронист Продължителят на архиепископ Данило.

224

1331-1371

ГЛАВА XI

Към пропаст

Цар Иван Александър, Момчил

Прав е бил изглежда византийският лепописец Михаил Псел като писал преди 3 века: Българите открай време имали обичай да повикват начело на народа си само лица от царски род.

Така постъпили и сега. Избрали за цар ловешкия деспот Иван Александър.

В нашата история само Ивайло прави изключение, но него никой не го е избирал, той сам си станал цар. Ние и след освобождението си от турско не посмяхме да сложим начело на държавата си някой свестен българин, ами тръгнахме да търсим из европейските бардаци някоя изостанала чуждестранна отрепка от царски род и си опропастихме отечеството...

Но затова ще говорим като стигнем до там, дай боже...

Иван Александър от всички посоки е от царско потекло. Първо, бил племенник на цар Михаил Шишман, тъй като майка му Кера Петрица е сестра на Михаил Шишман, а тъй като Михаил Шишман се явява правнук на нашия велик цар Иван Асен II, то значи и Кера Петрица е била правнучка на нашия велик цар Иван Асен ІІ, следователно синът й Иван Александър се падал праправнук на нашия велик цар Иван Асен ІІ.

Колкото и да е разредена у него Асеневата кръв, той си прикачил името - наричал се Иван Александър Асен.

От друга страна, ако читателят си спомня, Михаил Шишман се падаше втори братовчед на Анна Тертер (виж стр. 433), която се явяваше правнучка на Иван Асен ІІ, следователно и Кера Петрица като сестра на Михаил Шишман се пада втора братовчедка на Анна Тертер, и разбира се - втора братовчедка и на брат й Светослав Тертер, от което излиза, че Иван Александър се пада племенник и на цар Светослав Тертер.

Това не стига, ами той се явявал далечен потомък и на цар Иван-Владислав, племенника на цар Самуил; имал родствени връзки с византийските императори Йоан VI Кантакузин и с Йоан V Палеолог, да не говорим, че бил зет на влашкия воевода Иванко Бесараб, а след малко ще се сроди и с великия сръбски цар Стефан Душан. Абе всички царе на Балканите са били роднини...

Пазителят на държавното съкровище, великият болярин Раксин, отишъл в Ловеч, свил едно коляно пред Иван Александър и рекъл:

- За добро или за лошо, за радост или печал короната на българските царе избра твоята глава.

Първата работа на новия цар бе да се прочуе с някоя битка, иначе какъв цар ще бъде? И понеже Андроник Млади, съюзникът на Михаил Шишман, като видял, че Стефан Душан му отсякъл главата, да не си помисли наивният ми читател, че ви-зантиецът се е втурнал да отмъщава на сърбите и да помага на българите - напротив, дал заден ход към Константинопол и пътьом си рекъл: българите останаха без цар, я да взема да завзема в суматохата каквото мога - и кои градове, мислите, завзел?

225

Пак онези нещастни Анхиало, Месемврия, Аетос, Ктения, Русокастро, Диампол (Ямбол) и тъй нататък. Това не било никак трудно, защото тези градове, както вече писахме, отдавна прилагали тактиката на отворените врати: който почука - отварят вратите и се предават. Предали се и този път.

Та Иван Александър решил пак да ги освободи. Щом видели българската войска, въпросните градове се предали без бой. За да не помисли читателят, че си правя майтап с това доброволно предаване, ще разгърна сега старата „История" на Йоан Кантакузин (който между другото съвсем скоро ще стане император на Византия), да видим какво пише този не само съвременник, но и участник в тези събития:

Щом заел властта, Александър взел колкото имал войска и се отправил срещу доброволно предалите се преди това на императора градове. И освен Месемврия, другите му се предали доброволно.

Императорът, като научи това, нареди да се събира войска, вдигна се от Цариград и отново доброволно си подчини градовете, които преди това притежаваше.

Както виждаш, няма майтап, читателю. Но да видим какво става нататък:Александър, като узнал това, бързо се притекъл с цялата си войска и се

разположил на лагер край Аетос, отстоящ недалече от императора, който се бе разположил край Русокастро.

Като узна това, императорът заповяда войската да се въоръжи. Като се въоръжи, той я пое наредена за сражение, дойде близо до прохода, който се пазеше от Александър, и го подканяше към сражение.

Като прекара деня там в бойна готовност, понеже никой не излезе срещу него, върна се, като уплаши варварите със смелостта си. И много дни след това отново пристигаше с въоръжената си войска да се срази, но българите не се осмелиха да излязат да се сражават с императора.

През това време Александър мислеше. Битката при Велбъжд не излизаше от главата му. Вярно, той закъсня, защото трябваше да пристигне на другия ден, за когато беше насрочена битката, но се чудеше: възможно ли е човек да е толкова наивен като чичо му Михаил Шишман, или толкова подъл като сърбина Стефан Дечански?

И реши да опита:Александър проводи пратеничество да преговаря за мир. Императорът прие

пратеничеството и договорите станаха при тия условия: ромеи и българи да сключат мир и никога да не се онеправдават взаимно.

Беше 17 юли 1331 година. На следващия ден, на 18 юли, двамата владетели трябвало да се срещнат и да положат клетва. Вместо това, рано сутринта на 18 юли, преди да изгрее слънцето, Александър изненадващо повел войската си срещу ромеите.

Макар да бил уплашен от идването на българите, императорът не загубил самообладание. Затова свикал на едно място всичките си хора и им заговорил така1:

- Ето сега, братя мои непобедими войници, налага ни се да се бием на чужда земя. (Признавал, значи, че е чужда!) И понеже се намираме далеч от родината, не можем да се надяваме на каквато и да е помощ. Затова нека се сражаваме така, като че ли следва веднага да умрем и да залезем като това слънце; нека очите на онези врагове, които ще останат живи след нас, да свидетелстват за нашата храб-рост.

Предавам блестящата реч на Андроник Млади със съкращения, защото нямаме време - българите бързо напредват, надавайки викове и надувайки тръби:

Варварите (това сме ние, читателю) нападнаха тила, който след малка съпротива бе обърнат в бягство и бе преследван чак до Русокастро. Императорът с предните шест отреди ни най-малко не отстъпи, но веднага потегли срещу българите 1 Мавро Орбини. Нататък цитира речта от „История" на Кантакузин.

226

и се сблъскаха малцина с мнозина.Когато сражението стана твърде тежко и продължително и ромеите показаха

голяма храброст и мъжество, накрая те бяха надвити от българите и, изпаднали в тежко положение, като се пръснаха кой както можа, отстъпиха. Повечето или всички бяха пленени или погинаха.

Около обяд същия ден Александър, царят на българите, изпрати Иван, един от своите знатни, като пратеник при императора и помоли сключените предния ден договори да останат нерушими и за по-голямо приятелство и сигурност на договорите да сгоди дъщеря си за неговия син.

Императорът отговори, че сключените договори харесвали и нему и мирът бе сключен не по принуда, но заради изгода.

На следния ден, като се събраха на същото място, царете положиха клетва, ядоха заедно и разговаряха през целия ден за случилото се предния ден по време на сражението.1

Сигурно Александър е разказал на Андроник, че му е приложил хватката на сръбския крал.

- Не е честно! - рекъл Андроник.- Не е честно, но те победих - засмял се Александър.- После иди, че се прави на честен! - засмял се и Андроник.И двамата се смели, ама много се смели! Ами, че то войната си е един голям

майтап, ха-ха-ха...За какво всъщност е била тази война - е трудно да се каже, тъй като Александър

забравил да превземе градовете, за които бил тръгнал да се бие; единствената полза от войната била сгодяването на престолонаследника Михаил Асен за дъщерята на Андроник III.

(А може би Иван Александър също като Симеон Велики, който искаше навремето да ожени дъщеря си за престолонаследника на Византия, е имал същата тайна мисъл: да се докопа по този начин до престола на източните императори?)

Тъй или иначе, още на другия ден Александър си заминал отвъд Стара планина, защото чичо му Белаур въстанал срещу него и като му отнел част от царството, бил безпощаден и жестоко опустошавал страната.2

Как се е справил Александър с Белаур, историята мълчи, но ехо от тези събития е останало в една песен за Александър:

И той завзе много укрепени градове... така също и Бдин, и цялото Подунавие, даже и до Морава...3

Там именно върлувал Белаур. Какво е станало нататък с него - няма и помен...През това време Стефан, синът на крал Стефан Дечански, въстанал против баща

си и го свалил от трона. Стефан Дечански, както видяхме, бил полусляп, понеже и той навремето вдигнал бунт против баща си крал Стефан Милутин и баща му го ослепил.

Синът на Дечански обаче не си играел на сляпа баба, а за по-сигурно удушил баща си, откъдето му произлязло и прозвището Душан - великият сръбски цар Стефан Душан.

Както виждаш, читателю, велик не се става лесно...Иван Александър побързал да се срещне с новия крал на Сърбия и му предложил

сестра си Елена за жена. Елена станала достойна кралица на Сърбия, а цар Иван

1 Йоан Кантакузин.2 Пак Йоан Кантакузин.3 Софийски песнивец от 1337 г.

227

Александър, след като се оградил от всички страни с роднини, решил да си живее в мир.

Траело това почти десет години - до 1341 година, когато умрял император Андроник III Палеолог. Ако си забелязал, скъпи мой читателю, умре ли царят на някоя държава, съседите клекват по границите да дебнат като чакали около мърша.

Отгоре на всичко във Византия започнала пак гражданска война. Регентите на малолетния Йоан V Палеолог - Йоан Кантакузин, най-верният приятел на покойния му баща, и майката на Йоанчо - Анна Савойска, се скарали кой да управлява Византия. Войната между тях прераснала във всенародно въстание, обхванало то цяла Тракия и Македония (областта около Одрин), въстанали и големите градове Солун, Одрин и Серес.

Цялото население се раздели на две части - пише Никифор Григора - на едната страна бяха мъдрите, на другата - безразсъдните, на едната страна - тези, които се отличаваха с богатство и известност, на другата - онези, които нямаха нищо.

Бедният наивен народ застанал на страната на онеправдания малолетен Йоан V Палеолог и майка му Анна Савойска срещу узурпатора Кантакузин и богатите феодали, които искали да отнемат короната на бедното малолетно императорче.

Кантакузин бил принуден да бяга от столицата и се укрепил в Димотика, обявил се там за император на Византия и тогава именно този император Йоан VI Кантакузин повикал на помощ турците, които отдавна клечали и чакали отвъд Босфора, викнали те „юруш!" и за пръв път стъпили на Балканския полуостров (било 1345 година), огледали се - харесало им: машала!

Анна Савойска повикала на помощ срещу Кантакузин зетя си Иван Александър, като обещала срещу това да му подари девет града: Цепина, Кричим, Перущица, Света Юстина, Пловдив, Станимака, Аетос, Беаднос и Косник.

Цар Иван Александър обаче не бил от царете, които обичали да се сражават с меч в ръка. Като изключим онова негово не много рицарско сражение с Андроник Млади, той още 6 пъти тръгвал на война, но и шестте пъти, като видел врага, се връщал, без да влезе в сражение.

За разлика от чичо си Михаил Шишман, бил враг на смелите и решителни постъпки1, бил предпазлив до страхливост и пресметлив до нечестност.

Така постъпил той и сега: завзел градовете, които му подарила Анна Савойска, но на помощ не й се притекъл - уговорката беше, рекъл, да се бия срещу Кантакузин, а не срещу турците, така че ще дойда, когато те си отидат.

Турците обаче не си отишли.С тяхна помощ през нощта на 8 февруари 1347 година Йоан Кантакузин влязъл в

Константинопол и за втори път се коронясал за василевс.От гражданските войни Византия била докарана до просешка тояга и коронацията

на Кантакузин била твърде печална - вместо златна диадема и пурпурни дрехи, украсени със скъпоценни камъни, както било обичайно, новият император бил облечен в дрехи от проста кожа, на главата си носел фалшива корона, а на угощението, вместо от златни и сребърни бокали, пиели от калаени и глинени чаши.

Необичайна била и постъпката му - той не убил, нито ослепил младия император Йоан V Палеолог, както бил тогава обичаят, а му измислил по-страшно наказание: оженил го за дъщеря си.

Казал Кантакузин благодаря и сбогом на турците, но те не му отвърнали нито благодаря (понеже нямал пари да им плати), нито сбогом, ами плъзнали из цяла Тракия, грабели и палели, сеели ужас и смърт без да подбират ромеи ли колят, сърби ли, българи ли...

Европа се стреснала, стреснал се и Кантакузин.1 Васил Златарски.

228

Изпрати тогава Кантакузин пратеници в Търново при българския цар Александър да му помогне. Българите обаче като чуха, надсмяха се и поругаха пратениците, като не само ги обидиха, но ги напсуваха на жена и майка и ги отпратиха празни.

Когато чу това, Кантакузин се нажали много и прати пратеници при сръбските господари цар Урош, деспот Углеша и крал Вълкашин да му помогнат. И тези като чуха това, се надсмяха и поругаха пратениците, като не само ги обидиха, но ги напсуваха на жена и майка и ги отпратиха празни.

Когато чу това, Кантакузин се нажали и недоумяваше що да стори. Тогава отиде Кантакузин при българските царе и при сръбските господари и рече им:

- Не пожелахте да ми помогнете, обаче после ще се каете.Те обаче никак не обърнаха внимание на тези думи, а отговориха:- Оправяй се сам. Когато турците дойдат против нас, ние ще се браним от

тях.1

В Европа се опитали да създадат антитурска коалиция с участието на Венеция, Генуа, Византия, България, Сърбия, Трапезунд и Кипър, но нищо не излязло, Европа била нападната от черната смърт - чумата, а нашите хора тук на Балканите още си разчиствали сметките: сръбският цар Стефан Душан бързал в суматохата да заграби земите на днешна Македония, Епир и Тесалия, присвоявайки си през 1346 година титлата цар на всички сърби и гърци и на земите български2; във Византия отново пламнала гражданска война - този път младият Йоан V Палеолог въстанал срещу опекуна си Йоан Кантакузин и го изгонил от Константинопол, Кантакузин отишъл в манастир, загърнал се в черно расо и по цели нощи се молел с горчиви сълзи на Христос да му прости, че докарал неверниците на Балканския полуостров, а денем пишел своята „История", в която пишел обратното...

По това време на Балканите се прочул Момчил юнак. Повел той своята дружина от бедняци и тръгнали да обират богатите. Като го погнали в България, минал във Византия и постъпил в армията на императора, но изглежда че пак е разбойничел, защото и там го погнали и той избягал при сръбския крал Стефан Душан; като избухнала гражданската война във Византия, той се присъединил към Кантакузин, после го напуснал и минал към императрицата Анна Савойска, но зарязал и нея; макар че бил българин, Момчил само с българския цар нямал нищо общо.

Омръзнало му на Момчил да служи на тоя и на оня, оттеглил се в Родопите с дружината си от 2000 души и основал там свое княжество.

И оттук нататък започва легендата, която живее в народната памет и до днес. Може да се каже, че Момчил бил първият български хайдутин, крило за сираци и сиромаси. Но това е малко.

Момчил бил първият човек на Балканите, а може би и в цяла Европа, който осъзнал каква напаст са турците и пръв тръгнал да воюва срещу тях.

Унищожил турския флот край Абдера, избивал турските банди, които върлували из Тракия, разгромил и турския авер Кантакузин. Не му простили това нито турците, нито византийците, които ги използвали като наемници - нападнали го дружно край беломорската крепост Перитеорион, разбили дружината му и го убили на 7 юли 1345 година.

А нашият цар Иван Александър по това време взел, че се влюбил, ама страшно се влюбил човекът - видял на пазара една красива еврейка Сара и огламавял, изгонил старата си сприхава жена влахинята Теодора, покръстил набързо Сара в християнската вяра, като я кръстил пак Теодора - Теодора ІІ, оженил се за нея и дигнал сватба за чудо и приказ, със свирни и богати трапези; и като си легнал вечерта нашият 50 и кусур годишен цар на царското ложе със знойно красивата 16-годишна еврейка (дай, Боже, всекиму - и мен не ме забравяй! - както казва в такива случаи, прекръствайки се, моят

1 Из безименната „Българска хроника", съставена в началото на XV век.2 Законник Стефана Душана.

229

приятел д-р Камен Плочев) - хич не му било в този момент на Александър ни до сърби („Халал да им е Прилеп и Скопие!"), ни до византийци („Да си се трепят там за престола в Цариград!”), ни до турци („Аз турци не виждам наоколо!").

Стреснал се за малко царят наш, когато му съобщили, че Мурад, сина Орханов, премина с турците и се отправиха към Средец, българските войски се събраха под началството на Михаил, сина на Александър, но и него убиха турците като плениха много народ и го отведоха през Галиполи1 - и от мъка се хвърлил пак в обятията на чаровната Сара...

Така казано, звучи даже весело. Но всъщност тази сватба бе проклятието, което вкара България в пропастта: имал цар Иван Александър от старата Теодора трима сина: Михаил Асен, Иван Срацимир и Иван Асен (за дъщерите сега няма да говорим); цар Иван Александър бил щедър човек - на всичките си синове дал титлата цар; когато младата Теодора, сиреч Сара, му родила първия свой син Иван Шишман, а след него още един, когото после нарекли Иван Асен, царят и на тях дал титлата цар; една нощ обаче Сара поставила ребром въпроса: кой от тези петима царе ще е престолонаследникът?

Бог помогнал на Сара - обявеният преди нея за престолонаследник Михаил Асен, както видяхме, загинал в бой срещу турците. Не щеш ли, незнайна смърт покосила и другия син на старата Теодора - Иван Асен. Голяма скръб покосила царския дом.

Тогава се понесла страшната мълва:За да осигури на синовете си българския трон, майка им Теодора II ловко уредила

да бъде отровен един от двамата й заварени синове.Като видял това баща му Александър, понеже не можел да знае със сигурност

дали тя е причина за неговата смърт, за да запази Срацимира, брата на отровения, изпратил го заедно с майка му Теодора I във Видин, като му дал да управлява този град.

Още щом взел управлението на тази земя, Срацимир се показал непокорен към баща си, който изпитвал към него най-нежна обич и затова никога не тръгнал срещу него, а го оставил да прави каквото иска, дори да се нарича император.2

На оплакването на отровения Иван Асен най-много плакала Сара и в негова памет нарекла малкия си син Иван Асен, но като стихнал плачът, Сара пак задала на Александър въпроса: кой ще е престолонаследникът - Иван Срацимир или нейният Иван Шишман?

Най-сетне покрусеният от скръб и влюбен до безумие цар Иван Александър провъзгласил сина си от Сара Иван Шишман за багрянороден (роден под царска багреница, сиреч - когато Александър е бил вече цар), Срацимир бил роден преди това и отпаднал от играта, по този начин Иван Шишман станал законният престолонаследник.

Изпълнен с омраза към Сара и към синчето й, Срацимир се обявил за независим владетел на Видинското княжество, което означавало официално отцепване от Търновското царство и до смъртта си не подал ръка ни на баща си, ни на брат си Иван Шишман.

Така приживе цар Иван Александър извършил непростимото: сам разделил България на две.

Това не стигало - куманинът Балик се обявил пък за независим владетел на Добруджанското княжество, което обхващало земите от Варна на север до делтата на Дунава.

И тъй, като минал из нашите земи по онова време, немският рицар Ханс

1 Из безименната „Българска хроника".2 Мавро Орбини - откъде го знае, обаче, не казва.

230

Шилтбергер1 бил много удивен и писал: Минах през три страни - и трите се казваха България.

Разделението било не само външно. Женитбата на цар Иван Александър за еврейката Сара била посрещната от болярите и от народа като светотатство, като проклятие, като прокоба.

Не трябва да забравяме за кой век става дума и какво е било влиянието на религията по онова време. Римският гражданин Савел, прекръстил се после на Павел, заложил в основата на християнството смъртната вина на евреите: те са предали, те са съдили и те са убили Христос, пред тях римлянинът Пилат Понтийски е светец невинен.

След като през 70 година след разпятието на Христа Йерусалим бил разрушен и от Соломоновия храм останала само „Стената на плача" (какъв трагичен символ!), евреите били разгонени по света, тяхното гонение продължило през цялото Средновековие; те били „прокълнатата причина за всички бедствия": земетресения, суши и наводнения, пожари и болести, скакалци и плъхове, слънчеви и лунни затъмнения... а когато „черната смърт" - чумата - прекрачила през 1343 година границите на Европа и за по-малко от 10 години плам-нал целият континент - от Москва до Англия (в Англия черната смърт покосила една трета от населението) - започнали масови погроми и гонения на евреите („те заразявали кладенците"): във Франция били задължени да носят на гърдите и на гърба си червени кръгове, в които всеки можел да се цели, по-късно ги прогонили поголовно, от Англия били изселени повече от 100 000 евреи, гонели ги от Германия, през 1391 г. всички евреи били изгонени и от Испания - намирали убежище в Полша и Русия...

(Между другото, тъй като земята се е считала за свещена, владеели са я само благородниците и църквата, на евреите не разрешавали да притежават земя, затова евреин селянин няма; на тях предоставили най-позорното, най-презряното, най-гнусното, най-греховното занятие - лихварството, поради което банките по света днес са в ръцете на евреите.)

Въпреки прословутата българска верска и етническа толерантност, антиеврейската психоза през XIV век обхванала и България - тук „прокълнатата причина за всички бедствия" седяла на трона, от дясната страна на царя!

В любовното си заслепение Александър не знаел милост - всеки, който кажел дума против Сара, бил хвърлян от Лобната скала - това още повече разпалвало омразата. Старият болярин Раксин, който прогонил Иван Стефан и дал короната на Александър, преди да полети от Лобната скала, му извикал:

- Александре, знай, че пропастта, в която ще ида аз, не е тъй дълбока, както пропастта, в която ти тласкаш България!2

Последвало нещо още по-страшно. Според обичайното (че и гражданско) еврейско право при смесен брак за евреин се счита роденият от майка еврейка, бащата няма значение, следователно синът на Сара и Александър - Иван Шишман, бъдещият цар на България, е бил считан за евреин и е нямало как българите християни да не се отнасят към него като към прокълнат цар - това е скъсало и последната нишка между народ и власт и не е никак случайно, че когато турците обсаждали Търново, цар Шишман се скитал немил-недраг, изоставен от народа, а може би е бил прокуден от Търново, затова защитата на българската столица срещу „неверниците", ще ръководи, както ще видим след малко, не царят евреин, а патриархът на християните Евтимий.

Но за това по-нататък.В старанието си да покажат, че и двамата са примерни християни, Теодора,

благочестивата царица на великия цар Иван Александър, която бе от еврейски произход, приела след това светото кръщение и запазила цяла благочестивата си вяра, обновила много църкви и въздигнала различни манастири3, а по заръка на благоверния, христолюбивия, превисокия и боговенчания самодържец цар Иван

1 Рицарят Ханс Шилтбергер участвал в кръстоносния поход на Сигизмунд през 1396 година.2 Иван Вазов, финалът на трагедията „Към пропаст".3 Из Синодика на цар Борил, добавки от XIII и XIV век.

231

Александър1 краснописци преписвали Евангелията и старите хроники на Манасий, а живописци ги украсявали с шарени миниатюри, изобразяващи бойни сцени и ликове на светци и на царе - та вечер, уморени от любовната игра, да си четат със Сара Божиите слова и да се любуват на изрисуваните сред светците свои ликове...

Александър искал поколенията да запомнят неговото царуване като втори Златен век - по-бляскав от Златния век на Симеон Велики.

Уви, това било само златна сянка!Византия по онова време наистина е била държавата с най-бляскава култура на света и

това неизбежно привличало образованите хора и блазнело властващите. Но докато при Симеон Велики това привличане е подбуждало към надпревара, към съперничество: да създадеш нещо по-голямо, ново, по-различно, по-хубаво - то при Иван Александър възхищението от византийската култура не надминавало буквалното подражание: дрехите, книгите, песнопението, рисуването - копирало се е всичко, нашата култура при Александър е златна сянка на византийската.

Дори в държавната администрация всички прабългарски и славянски названия на длъжностите били заменени с гръцки: няма вече кавхан и воевода, няма велик и малък болярин, няма ковчежник, столник или чашник - има севаст, примикюр, кефалия, стратор, кодморек, перпирак, катепан, аподолазор, прахтор и т.н,

(Най-ревностна в подражанието била нашата църква и като удивително консервативна е запазила до ден днешен не само тогавашния ни език, запазила е непокътнати и византийските одежди - златошитите мантии и златните тиари, обсипани със скъпоценни камъни, чийто средновековен блясък е в абсурден асинхрон с днешното време и с днешната наша бедност - това допълнително отдалечава народа от църквата днес, както го е отдалечавало и по онова време.)

Всичко това не ни е нещо далечно и непознато. Заменяли сме си ние думичките и дрешките с турски, после с руски, а сега с американски. Ако някой утре слезе от небето и тръгне по градските ни, че и по селските ни улици, ще си помисли, че е попаднал в американска или английска провинция - всички витрини (с нищожни изключения) са написани на английски език.

Подражанието е следствие на политическа зависимост и е свидетелство за ниска култура. Колкото по-ниска е културата на един човек, толкова повече той подражава на някой друг. Но най-страшното е, че подражанието говори за липсата на национална гордост, а липсата на национална гордост е прелюдия към самопредателство и доброволно робство. За това ще стане дума след малко.

За да се покаже още по-благоверен и още по-христолюбив, Иван Александър погнал еретиците.

Никога ересите не са били подлагани на такова гонение; Борил проведе един събор, Александър провел два, че май и три антиеретични църковни събора, на които осъдил на бичуване и жигосване, на анатема и на смърт както богомилите, така и адамитите, варлаамитите и, забележете, жидовствуващите.

(Ако читателят е много любопитен, може да се запознае набързо с тези учения в Притурката към тази глава.)

И през това време, докато от Лобната скала хвърляли еретиците или режели хулните им езици, или непослушните им уши, или жигосвали лицата им с нажежени железа, докато унгарците превземали Видин и отвеждали в плен цар Иван Срацимир, докато тръгналият уж да се бие с турците савойски граф Амадей VI превземал прословутите ония наши градове Ахтопол, Аполония, Анхиало, Месемврия и Емона, и те, по стара традиция, сами му се предавали (само някакво си там Колокастро не се предало, а се сражавало, тогава графът завзел крепостта с пристъп и нарязал на парчета жителите й2); докато Тоган бей сочел на север към Търново и викал на аскера си: Върви, нападай, коли, разрушавай, пали и разграбвай, а жените и децата зароби!3 - през същото това време в това същото Търново, откъм новоиздигнатия от царя 1 Из „Възхвала на цар Иван Александър" от 1356 г.2 Из „Савойска хроника" на Йохан Сервион.3 Из „Книга за описанието на света" от Мехмед Нешри (XV в.).

232

Александър палат4 (царството му рухвало, той нов палат си издигнал!) се чувало нежно пеене, като че ли пеели ангели небесни, и към палата бавно и тържествено пристъпяли хора, облечени в пищни златотъкани одежди, по които проблясвали разноцветни скъпоценни камъчета - а в тронната зала на новоиздигнатия палат, седнал върху златен трон ги чакал цар Иван Александър със златна корона на главата, в обшита с бисери мантия, със златна огърлица на шията и гривни на ръцете, с пурпурен пояс и препасан на бедрото златен меч, в дясната си ръка стискал скиптъра на царството, а с лявата си ръка държал нежната ръка на царицата, чудно красивата Сара, и тя седяла върху златен трон, и тя в обшита с бисери мантия и на главата със златна диадема, приличаща на лотос, от двете им страни върху златни трончета седели двамата малки Иванчовци - Иван Шишман и Иван Асен, и те със златни коронки на главичките и с малки жезълчета в ръчичките; от двете страни на щастливото царско семейство били наредени 77 пет-шестгодишни дечица, облечени в бяло - като ангелчета, и като ангелчета пеели:

Пристъпете, патриарси и светители, монаси и иноци, съдии и боляри, прости роби и свободни велможи, целият църковен притч и цялото войнство –погледнете сега, малки и големи, победоносния български цар!

Нека с истинна песен прославим Бога,който ни е дал велик воеводаи цар на царете - великия Иван Александър,най-прославения между всички,любезен и благоприветлив, и мощен в битки,румен, доброзрачен и красив на вид -със свити колена или правоходец,гледащ сладко с очи на всички,неизречения праведен съдияза сироти и вдовици.

Никой от първите ни царе не ни се струва такъв като този велик цар Иван Александър, по своята военна мощ той ни изглежда на втори древен Александър Велики, а по вяра и благочестие той е втори свети Константин; той хвана така всички свои врагове, подложи ги под коленете си и установи крепка тишина във Вселената.

Кой, прочее, като е видял царя, ще се върне скръбен в своя дом?

А ние пък, като му изплитаме венци от радост, казваме: Радвай се, български царю! Радвай се, царю на царете! Радвай се, от Бога избраний! Радвай се, милостивий! Радвай се, от Бога венчаний! Радвай се, вишний! Радвай се, от Бога пазений! Радвай се, войноводче! Радвай се, застъпнико на верните! Радвай се, българска славо и похвало!

4 Из Житието на Теодосий Търновски.

233

Радвай се, царю Александре! Радвай се, Иване! Радвай се, граде Търнове! Радвайте се негови градове и земи, радвайте се и пак се сърадвайте, тъй като имате такъв цар! 1

А нейде далеч от новопостроения златен палат, далеч от бляскавия Търновград, отвъд навъсения Балкан, в порутена някаква Божа обител, монах един незнаен, наречен Исая, над плаха свещичка наведен, от студ и от страх треперейки, скрибуцал с пачето перо върху белите полета на Евангелието:

Никога ухо не е слушало и око не е виждало неволите и злочестините, що се изсипаха над всички ни.

Турците полетяха по цялата земя подобно на птици по въздуха. Едни от християните бяха изклани, други отвлечени е плен, а онези, които останаха, и тях смърт несретна ги покоси, защото погинаха от глад. Такъв глад настана, какъвто никога от създаването на света не е бивал и какъвто, Христе милостиви, да не настава никога вече.

Които пък се спасиха от тая напаст, те биваха изпояждани от вълци. Дене и ноще те нападаха и разкъсваха хората.

Уви! Какво прескръбно зрелище бе настанало! Опустя земята, лиши се от всичките си блага, погинаха людете, изчезна добитък и плодове.

Не остана княз или вожд, или наставник някой между людете, нямаше кой да ги избави и спаси.

И наистина живите облажаваха по-рано умрелите.2

Какво повече мога да кажа?

Притурка към глава XI

Как да постигнем единение с Бога

Ересите през XIV век

Богомилството, както вече знаем, е най-прекият индикатор на народното недоволство, а по времето на цар Иван Александър народът ни е имал от какво да бъде недоволен и черните сенки на богомилите зашетали из цялата държава, тихият им шепот като тиха вода подкопавал и без това разклатените основи на царството.

По времето на Иван Александър обаче се появили и други, съвсем нови ереси, затова той бил принуден да свика два църковни антиеретични събора: през 1350 и през 1360 година.

Ересите се появяват обикновено като реакция на официалните религии. През XIV век в православните църкви, у нас и във Византия, властвал исихазмът.

Зародило се било това религиозно-философско учение още през XI век във Византия, негов основател бил някой си Дионисий Ареопагит, негов последовател бил Симеон Нови, но разпространител на исихазма през XIII век бил Григорий Синаит, негов български последовател бил Теодосий Търновски, а патриарх Евтимий бил пък ученик на Теодосий.1 „Възхвала на цар Иван Александър" от неизвестен мой колега.2 Приписка на монах Исая от 1371 г.

234

Исихастите се стремели към единение с Бога чрез възстановяването на Адамовото първобитно съвършенство - това се постигало чрез праксис и теория.

Въздържане, постене, смирение, усмиряване на плътта, пълно отричане от всичко земно - в това се състоял праксисът. Теорията се постигала чрез пълно откъсване от хората, пустинно уединение и пълно безмълвие в течение на месеци и години, съпроводено със самовглъбяване, докато съзерцанието премине в екстаз - тогава съвършените исихасти виждали божествената таворска светлина, която били видели апостолите при възнасянето на Исус от планината Тавор - чрез тази светлина се осъ-ществявало единението с Бога.

Като реакция срещу исихазма се появило варлаамитството на Варлаам, който проповядвал, че единението с Бога може да се постигне не чрез самовглъбяване, а чрез опознаване на Бога, а опознаването може да се постигне чрез силогизмите на Аристотел, на Питагор и Платон, тъй като само чрез философията на древните гърци може да се постигне истината и ако Бог е истина, то незнанието на истината е незнание и на Бога.

Постигането на Бога чрез философията на древните гърци намирисвало на езичество и особено дразнело исихастите, понеже те считали невежеството за райско състояние на човека и за по-пряк път към Бога, тъй като именно знанието е накарало Адам да съгреши.

В Константинопол бил свикан църковен събор, между исихастите и варлаамитите се развихрил свиреп диспут, за малко да победят варлаамитите и да обявят исихазма за ерес, но победили исихастите и анатемосали варлаамитите.

Появило се обаче едно още по-радикално учение - адамитството. Според адамитите най-лесно е да се постигне единение с Бога, ако се върнем към първичното си състояние на райско блаженство и заживеем както са живели Адам и Ева - без всякакви дрехи и без всякакви задръжки.

Адамитите ходели голи по улиците, скандализирайки средновековното общество, събирали се на потайни места и го ударили на такъв сладък райски живот, на такъв групов секс, че цар Иван Александър ги погнал не заради друго, ами защото им завидял старият сластолюбец, понеже той можел да адамитства само със Сара...

Друга опасна ерес била ереста на жидовствуващите. Тя се появила след като Иван Александър се оженил за еврейката Сара. Тогава евреите, които живеели в махалата под самия Царевец, си рекли, че щом царицата е тяхна, могат открито да изразят своето отношение към Исус Христос, който за тях не е никакъв Бог, а шарлатанин и копеле на някоя си Мария, която не е никаква девица, а прелюбодейка.

Те тъпчеха иконата на пречистата Богородица, нападаха с различни хули архиереите и иноците, оскверниха свещените църкви и животворящия кръст1.

Тази ерес била особено опасна за светото царско семейство, защото хвърляла камъни в царската спалня и Иван Александър свикал втория църковен събор през 1360 година, за да бъде осъдена на него именно тази ерес и да докаже, че любимата му Сара няма нищо общо с жидовствуващите.

Прочее по царска заповед съборът се събра. Тогава царят зае първо място заедно със синовете си, казвам - със Шишман и Асен, в новоиздигнатия от него палат...

Съгласно закона, благоверният цар Иван Александър разследва гореказаните хулители евреи и след като намери виновните, заповяда да ги предадат на смърт.

Ала поради своето човеколюбие той отмени смъртната присъда и отсъди да бъдат наказани с мъчение.

Като се стече с голям вик, народът преби единия и така той изригна мръсната си душа; а другият бе отведен, отрязаха му хулния език и лъжливите му устни, а 1 Синодик на цар Борил.

235

освен това и ушите, които не са се вслушвали добре в Божия закон.2

Не се шегувал Иван Александър. Но колкото по-силен е вятърът, толкова по-силно се разгаря огънят - така е и с ересите. Иван Александър се пишел потомък на Иван Асен ІІ, но изглежда не знаел за неговото страшно оръжие против ересите.

Ако тази книга попадне случайно в ръцете на някой държавник, което е малко вероятно, и ако по негово време се появят опасни ереси и иска да се справи с тях, както се е справял Иван Асен II - нека разгърне книгата на страница 367-368.

1371-1395

ГЛАВА XII

Прокълнатият цар

Цар Иван Шишман

И така, в един студен февруарски ден на 1371 година, там - в новоиздигнатия царски палат, зад непристъпните стени на крепостта Царевец, издигаща се като призрачен остров над дълбоките отвесни пропасти; далеч от кървавите сражения на полуострова, глух за стенанията на народа, сляп за бъдещето на държавата си - цар Иван Александър Асен издъхнал в обятията на Сара, оставяйки България надвесена над пропастта.

Не знам друга любов с такива трагически последици - не само за цял един народ, но и за целия Балкански полуостров, а може би за Европа и за света, защото българите (според свидетелствата на Флавио Биондо, Марк Антоний Сабелик и Платина) били най-могъщия народ, който можел да победи турската сила и докато те живеели в съгласие, нито само един техен враг, но дори и всичките им врагове заедно не успявали да ги надвият.

Но след като по вина на техните царе се разделили, царството им, което някога било тъй процъфтяващо, напълно се разпаднало - пише тъжно Мавро Орбини в книгата си „Царството на славяните".

Ний пак сме били по-добре - България била разделена на три Българин, още по-зла съдба сполетяла обаче другото могъщо славянско царство на Балканите - след смъртта на Стефан Душан през 1355 година Сърбия се разпаднала на 10-15 Сърбии: освен Сърбията на сина му цар Стефан VII Урош, брат му Симеон Урош управлявал съвсем самостоятелно Тесалия, Епир и Етолия; Вълкашин се обявил за крал на земите между Прилеп, Скопие и Призрен, брат му Иван Углеша властвал около Сяр, тъстът на Иван - в Драма; братята Иван и Константин Делян владеели земите между Велбъжд, Щип, Кратово, Куманово и Злетово, а Лазар владеел Срем и Мачва на Дунава; Радослав Хлапен царувал в Бер, Костур и Воден, Андрей Гропа - в Охрид, а на юг от Сяр до Вардар - Богдан; около Горни Вардар господствал деспот Твърдко, в Зета около

2 Из Житието на Теодосий Търновски.

236

Шкодренското езеро - Балти, в Херцеговина - княз Воислав Войхнович, в Албания - Андрей Мусаки и синът му Карл Топия, в Босна - бан Стефан Котроманович.

Византия и тя не останала назад - младият Андроник IV въстанал срещу баща си Йоан V Палеолог и империята се разпаднала на 4:

Йоан царувал в Константинопол, Андроник IV - в Южна Тракия, брат му Мануил - в Солун, другото му братче - в Пелопонес.

Върху една италианска карта от онова време са отбелязани повече от 40 държавици на Балканския полуостров!

Кьорав да си, сакат да си, гламав да си - няма как да не ги завладееш.И град след град, град след град - като започнали от Цимпе на Галиполския

полуостров, турците влизали все по-навътре в Южна и Източна Тракия, превзели Димотика, Цурулум, Аркадиопол, Адрианопол (Одрин), Пловдив, Верея...

Никой не смеел да излезе насреща им.Най-сетне деспот Углеш дигна всички сръбски и гръцки войски и брата си крал

Вълкашин, и други мнозина велможи, а също и от Далмация и от Требине, нещо около 60 000 избрана войска, която тръгна да изгони турците.

Тогава дойдоха и множество турци заедно с Мурад, разрази се голям бой и настана страшно кръвопролитие край река Марица. Турците зовяха силно и тъй като сърбите се обърнаха на бяг, те убиха при река Марица Углеша и краля Вълкашин.

Тогава слънцето помръкна по обяд, така че се виждаха звездите. Беше 26-тия ден от месец септември през 1371 година, костите и на двамата останаха там непогребани; други, множество голямо, погинаха от острието на меча или бяха закарани в плен, турците ги преведоха през Галиполи, малцина бяха сполучили да се спасят и да се върнат.

Така описват битката при Черномен познатият ни монах Исая, друг един монах от Влашко, наречен Михаил Мокса, и безименният летописец на старата „Българска хроника".

След победата си турците се втурнали на запад и превзели Самоков и Ихтиман, после Битоля, Прилеп, Дебър, Скопие и Призрен, Костур, Бер, Воден, Велес и Мелник; нахлули в Родопите - бастисали Раковица, Цепина, Станимака, Баткун, Зареница, Заград, Градище и Момина вода (там станало голямо сражение), спуснали се към морето и превзели Бурли, Ксанти, Кавала, Караферия, после Перперек и Диампол - и този град се сражавал, а другите се предавали, тъй като християнските държави бяха немощни и нямаше кой да им се съпротивлява.1

Шишман, един от най-видните невернишки царе, като чул, че султан Мурад ще дойде срещу него, събрал на едно място първенците на държавата си и след като се съвещавали, всички се съгласили да дадат джизие2 и изпратили предварително хараджа3 за три години.

Било направено изложение за подчинението им с условие Шишман да се намира в услуга, да бъде готов да участва с цялата си войска във всеки поход. Като приел условието, била му оставена властта и страната и му била връчена султанска грамота.4

Мурад изпрати при него да му даде сестра си за жена и той, ако и да не желаеше, даде сестра си царицата госпожа Тамара.5

Както виждаш, читателю, Шишман май въобще не се опитал да се съпротивлява и да воюва с турците - за да си осигури мира с тях, той доброволно се признал за васал

1 Из споменатата безименна „Българска хроника".2 Верски поголовен данък, плащан от всеки мъж немюсюлманин, навършил 15 г.3 Васален данък.4 Из „ Удивителни събития " на Хюсеин (XVII в.), висш османски сановник.5 Из безименната „Българска хроника".

237

(ще рече: подвластен, зависим, слуга - сиреч: полуроб) и насила пратил сестра си в харема на султан Мурад.

Изглежда, за такива случаи Тацит е казал, че най-жалкото робство наричат мир.Случило се това скоро след смъртта на Иван Александър, вероятно през 1373

година. И същата година царят наш Иван Шишман тръгнал до воюва - срещу кого, мислите?

Срещу брата си Срацимир, естествено, защото му бил отнел любимата София, та сега двамата братя, понеже нямали други кахъри, взели, та се сбили, и Шишман бил горд, че победил брат си и си върнал пак София.

Порадвал се обаче Шишман на София само няколко годинки - зет му султан Мурад взел, че я завзел през 1382 година. За братската омраза стана дума и по-рано, читателю, няма нищо по-страшно от братската омраза. Разгневеният Срацимир, понеже бил внук на влашкия воевода Иванко Бесараб и бил женен за дъщерята на Николае Александру Бесараб, насъскал внук му Дан I да нападне милото му братче Шишман, но, както свидетелстват румънските хроники: В това време се случи, че Шишман, българският господар, уби воеводата Дан, господаря на румъните.

Тогава Иван Срацимир решил да скъса окончателно всички връзки и нишки с Търновското царство и понеже видинският митрополит бил назначен от търновския патриарх, той го изгонил от Видин и помолил цариградския патриарх да му ръкоположи друг митрополит, сиреч Срацимир духовно преминал към Цариградската патриаршия.

Да не остане по-назад, същото направил и приятелят му Добротица, владетелят на третата България - Добруджанското княжество.

Докато нашите двама братя се карали и биели, кралят на богомилската Босна Твърдко I сключил военен съюз със сръбския княз Лазар, към тях се присъединил и албанският владетел Балша II, а също и някои войводи на Хърватско.

Твърдко бил женен за дъщеря на Срацимир, Шишман пък бил женен за дъщеря на Лазар, но дали тъстът на Твърдко (Срацимир) и зетят на Лазар (Шишман) са участвали поне духом в коалицията, не е известно, най-вероятно е да не са участвали не заради друго, а защото всеки от тях е мислел, че брат му ще участва, а да бъдат двамата братя заедно било невъзможно.

И тъй, сърби и босненци събрали 30-хилядна войска и потеглили против ордите на Мурад. Сражението се развихрило при Плочник край река Топлица и завършило с пълен погром на турците.

Радостната вест прелетяла като бяла лястовица над целия Балкански полуостров. Разбитият Мурад поискал помощ от шурея си Иван Шишман - нали според договора за васалство, той трябвало да участва с цялата си войска във всеки поход на турците, но Иван Шишман, окрилен от радостната вест, показал среден пръст на пратеника му.

Султан Мурад бил учуден от бунтарството и вероломството на безчестния Шишман, който дал на пратеника му такъв нахален, противен на споразуменията отговор; и когато в нарушение на договора Шишман наистина не пристигнал, след пълното изясняване на неговото лицемерие, султанът от бързо по-бързо изпратил Али паша с тридесет хиляди конници, като му дал заповед, казвайки:

- Извърши колкото са предопределените набези в царството на Шишман и завладей колкото е възможно крепости!

Али паша изпратил напред пет хиляди конници, те бързо като светкавица в нощната тъма слезли срещу крепостта Провадия, един храбрец на име Хюсеин с помощта на въжена примка бързо и безшумно се изкачил горе на крепостта, след което изтеглил горе и други, те изрязали главите на защитниците на крепостта, които безгрижно спели.

С пълен блясък Али паша се отправил да завладее крепостта Шумен, но

238

населението го посрещнало, поискало милост и му предало крепостта. После съгласно височайшата заповед той потеглил нататък и с божията подкрепа всеки ден завладявал по един район.1

И така Али паша превзел градовете Овеч, Мадара, Червен, Русе, Тутракан, Свищов, после Силистра, накрая обсадил Никопол.

Безчестният Шишман потънал в морето на колебанията.Той се бил затворил в Никополската крепост. Виждайки, че от ръцете му се

изплъзва повечето от царството му и като разбрал ясно, че крепостта ще бъде завладяна, излязъл със семейството си и с близките си, надянал на врата си савана на покаянието и паднал в краката на Али паша, молейки прошка за престъпленията си, като направил себе си равен със земята.

Али паша довел Шишмана в столицата [Одрин] при падишаха. Срещу джизието за няколко минали и предстоящи години, заедно с предопределения размер на подаръка и приношението на изобилни богатства,

Шишман дошъл при султанската армия със сабя на уста и облечен в саван, извънредно смутен от позора си, тялото му се свлякло треперещо.

Обаче великодушният султан отминал кръвта и престъпленията на този нещастник и полека-лека дал да се успокои пълното му с ужас и страх сърце.

Той благоволил да му остави областите на царството му, обаче назначил из средата на правоверния народ управители на цялата област.2

След като нанесъл този нокаут на България, Мурад решил да отмъсти на Сърбия за поражението, което бе претърпял преди две години при Плочник.

Турците прочее се отправиха към сръбската земя и там се разрази бран, в която от тях бе погубено преголямо множество - безчислено войнство - и настана кръвопролитие.

Тогава прочее един от воините на име Милош, бидейки много храбър, прониза нечестивия Мурад, изхвърли с копието си всичките му вътрешности и неговата всескверна душа.

Турците пък убиха сръбския княз Лазар в годината 6897, месец юни.Баязид завзе царството на своя баща Мурад, покори под властта си и сръбската

земя.3

Така описва накратко битката на Косово поле нашият анонимен летописец.Косово поле е на север от планината Шар и обхваща едно пространство с дължина

10 часа път и ширина 4 часа. Княз Лазар бил събрал колкото се може по-голяма войска, защото знаел, че тук ще се реши съдбата не само на Сърбия, но и на целия Балкански полуостров.

Към сърбите се присъединила босненската армия на крал Твърдко под командването на Владко Хранич, хърватски дружини, предвождани от Иван Хорват, Мирчо Стария довел на бойното поле няколко хиляди власи, притекли се на помощ и мнозина владетели от Албания, имало дори маджари, имало и самоволно присъединили се българи - според старите хроники християнската армия наброявала 200 000 души, а още по-голям бил броят на турската войска.

Когато на 15 юни 1389 година слънцето изгряло над Църна гора (като знамение било Видовден!), цялото поле засияло от блясъка на шлемовете, ризниците и сабите.

Още преди да започне сражението при турците дотичал един сръбски дезертьор, поискал да съобщи нещо важно на Мурад, пуснали го в палатката на султана и тогава този Милош Обилич, който бил преди това обвинен от сърбите в измяна, за да измие позора от лицето си, се нахвърлил върху Мурад и го промушил с камата си, намазана с

1 Из „Удивителни събития" от Хюсеин.2 Също из „Удивителните събития".3 Из безименната „Българска хроника".

239

отрова - Мурад се сгърчил и издъхнал; присъстващият там Баязид насякъл на парчета убиеца на баща си и поел командването на турската армия.

Християните били сигурни в победата си и с песни влизали в боя, турците обаче, вместо да се отчаят от убийството на султана си, изпаднали във фанатична ярост - двете армии се сражавали с нечувана ожесточеност, победата клоняла ту на едната страна, ту на другата, Косово поле се затрупало със стотици хиляди трупове, река Лаб преляла от кръв...

Из Европа се разнесъл слухът, че турците са разгромени - в Париж, в църквата „Notre Dame" бил отслужен тържествен благодарствен молебен, на който присъствал и сам кралят Карл VI с придворните си.1

А на Косово поле боят не стихвал. Окървавеното слънце паднало като отсечена глава зад западните чукари, а сечта на глави на Косово поле продължавала.

Страшен се оказал за християните този Видовден!Когато високо на пребледнялото лятно небе изгрял тънкият полумесец, при

Баязид довели пленения княз Лазар, с един удар на меча си Баязид отсякъл главата на стария княз върху трупа на баща си и в този миг съзрял отражението на белия полумесец в червената локва кръв - и това станало знаме на империята.

Първата работа на победителя Баязид била да убие брат си Якуб, за да няма съперник за престола и понеже султанска кръв не бивало да се пролива, Якуб бил удушен.

С това Баязид сложил началото на една печална и страшна традиция в турската история - братоубийствата: умре ли султанът, престолонаследникът убивал своите братя. (Мехмед III, възцарявайки се през 1566 година, убил своите 19 братчета!)

След като заклал стария княз Лазар върху трупа на баща си и довели при него сина му Стефан Лазаревич и дъщеря му Оливера, преди да замахне отново с меча, Баязид бил улучен в сърцето - този суров мъж се влюбил на мига в Оливера и я поискал за жена, срещу което подарил живота на брат й, дори го оставил да си царува.

Оливера, известна от песните като Милева, а според други източници се казвала Деспина, станала любима жена на Баязид2, но красивата сръбкиня отмъстила за своя народ, като научила Баязид да пие вино и въпреки забраната на Корана, султанът всяка вечер търсел истината във виното - така бавно и сигурно затъвал в лъжата на удоволствията; той пръв от турските монарси отстъпил от простотата и строгостта на нравите и от аскетичния живот, с който се славели първите султани, впиянчил се и започнал да води разгулен и развратен живот, карал пленени момчета и момичета да танцуват голи пред него, а той пиел и блудствал с тях по цели нощи.

Както биха казали древните, победата победила победителя. И само след десетина години Баязид довел империята си до пълна разруха, но за това ще стане дума по-нататък. А сега:

Варварският цар Баязид, който се беше възгордял с победите си и със завладяването на много народи, реши да разори града Търново, понеже бил слушал, че той е много голям, красив и укрепен със стени, че има големи богатства и многобройно население, че е прочут както с църквите си, така и с царските си дворци.

Затова, като вдигна всичките източни войски, начевайки от персийските земи, Ликаония и Азия, премина Дарданелите. И след като намери всички западни войски събрани, както бе заповядал (за да надмине с тях не само Дария, царя на персите и на мидийците, но дори и Александра Македонски), неочаквано нападна града.

Тъй пише ученикът на патриарх Евтимий и очевидец на тези събития Григорий

1 Константин Иречек „История на българите".2 По този начин Баязид станал баджанак на нашия Шишман, който бил женен за другата дъщеря на княз Лазар - Мара.

240

Цамблак1.Цар Шишман, като видял да се задава безбройната армия на Баязид, взел една

главня от царското огнище, забил я в земята и рекъл:- Когато тази главня се раззелени и пусне клони, тогава отново българите ще имат

царство.След което заповядал да отковат подковите на коня му и да ги подковат наопаки,

така че по дирите на подковите да се мисли, че конникът не е бягал нататък, а че уж е препускал насам - и тъй:

Цар Шишман и търновските господари избягали от Търново, дошли в град Средец, или София, и тук се спрели в някои тесни места покрай река Искър и по Витоша планина; и седем години стоял цар Шишман покрай Искър, имал манастир Урвич със силна крепост, наоколо го ограждала вода...

Тъй пък пише Паисий Хилендарски, прочел го бил в препис или стар превод на някаква Шишманова грамота.

Странен е този наш цар Иван Шишман. Седи си, значи, той в крепостта Урвич край Искъра и се ослушва да не би отнейде да го сполетят турците, или пък, както разказват преданията, се лутал немил-недраг някъде по планините, а през това време, както разказва Цамблак,

Баязид обсади Търновград отвсякъде с войска, а не само откъм една или две страни, гледаше този чуден град и недоумяваше как да го превземе, защото видя твърдостта на мястото, заградено с планински стръмнини и високи хълмове и укрепено с високи стени, поради това варваринът щеше да се върне.

Той беснееше: заплашваше, че с огън ще изгори жителите, заканваше се да ги насече на дребни парчета, ако тъй продължават да са непокорни.

И нямало кой да спаси народа, понеже, както бе писал монахът Исая, не останал княз или вожд, или наставник някой между людете.

Все пак останал бил един наставник между людете - старият патриарх Евтимий, съвършеният исихаст, отрекъл се от всичко земно, който считаше за отечество само рая небесен2, но от народа си, изглежда, този мъж не се бил отрекъл и не бил забравил земното си отечество.

И се изправил старецът върху стените на Търновската крепост като някакво митично видение, вятърът развявал черното му расо и белите му коси и както някой доблестен воевода, така и той не даваше гръб на вразите, дори когато го надвиват, а, събрал сетни сили, пазеше народа от изтребление, повдигаше падащите, подаваше ръка на препъващите се, поддържаше слабите, похваляваше и насърчаваше към мъжество борещите се - свидетелства присъстващият там Григорий Цамблак.

И тъй, о, скръбна повест, когато грехът надделя, изведнъж в ръцете на турския цар дойде онова, което му се струваше, че никога няма да получи - той завзе града, но не чрез силата си, а след като замлъкна Божието предопределение.

Пред какво е замлъкнало Божието предопределение? Как така изведнъж и тъй неочаквано - дори за Баязид! - е паднала Търновската крепост? Не със сила е била завзета, а когато грехът надделя!

Този грях, за който Цамблак премълчава от срам, може да бъде само един - предателство.

Преди да продължа нататък, читателю, мимоходом само ще спомена, че нашият народ е изрекъл една мъдрост, която е урочасала съдбата му: Каквото сам си направиш, никой друг не може да ти го направи, защото и Баязид Светкавицата - султанът, който покорил Българското царство, си е наш човек, наполовина българин - знам, че историците ще се изсмеят, но тъй се

1 Григорий Цамблак (1364-1420), висш духовник, след падането на Търново Киевски митрополит от 1414 г.2 Из „Похвално слово за Евтимий" от Григорий Цамблак.

241

говори сред народа (тъй казва и отец Паисий: „Тоя Баязид, син на Мария, дъщеря на българския цар Александър"), понеже, както вече видяхме, цар Иван Шишман, за да си спаси кожата, даде насила сестра си Тамара за жена на турския султан Мурад (народът даже песен е съчинил:

Цар Мурад Мари думаше:— Маро ле, бяла българко...),

та тази наша почернена бяла Мара взела, че родила за отмъщение не само убиеца на брата си (което ще видим след малко), но и поробителя на окаяното ни отечество; не стига това, мълви народът, но когато този наш Баязидчо обсадил столицата ни Търново и безплодно атакувал три месеца поред отвесните стени на крепостта, високи по сто и кусур метра, и бил решил вече да се откаже и да си ходи отвъд Босфора, разгеле в този момент при него дошъл един наш човек -жид, естествено (евреите, както видяхме, са „прокълнатата причина за всички бедствия") и срещу не знам колко си хиляди жълтици този наш човек се спазарил да издаде тайните подземни тунели, по които бранниците на крепостта слизали нощем да гребат вода от реката, по тях още същата нощ турците влезли в непревземаемия Търновград, изклали там всичко живо, и жидът, като дошъл да си иска наградата от Баязид, султанът, ако да беше само турчин, щял е сигурно да му даде обещаната торба жълтици, но понеже бил наполовина българин и поради това разбирал от предателства, рекъл:

- Предателят утре и нас ще предаде.И заповядал да отсекат главата на предателя.Жидът грабнал с две ръце отсечената си глава и търтил да бяга, бягал - бягал, изкачил се

на Орлов баир край града и чак там паднал.Погребали го на това място, нарекли го Жидов гроб и от онзи печален юлски ден на

1393 година до ден днешен (6 века вече!), който българин мине покрай този гроб, хвърля камък върху му, придружен с проклятие, та грамадата от дребни камъни, всеки може днес да я види: стърчи върху баира като египетска пирамида.

А на другия ден Баязид повика при себе си Божиите люде, които превъзхождаха другите и по име, и по добродетел, и по произход - уж да обсъдят някои общополезни работи.

И те, вървейки след злия вестител, отиваха като глупавите овце, които вървят след онези, които ще ги колят, и бързаха да се доверят на убийствените десници, като всеки носеше своята кръв.

Когато ги видя в ръцете си, кръвожадният звяр ги изкла сред църквата, без да се засрами от белите коси, без да пощади младостта - гърлата им превърна в играчка на ножа, а труповете им остави за храна на небесните птици.

А чуйте и броя: бяха сто и десет, чиято кръв обагри църквата!1

Не забравил Баязид и патриарха воевода. Качили Евтимия високо на крепостните стени, та да се вижда екзекуцията от целия град, коленичил светият старец на същото онова място, откъдето предишния ден насърчаваше към мъжество борещите се, писнали зурните, задумкали тъпаните, подложил Евтимий кротко врат, замахнал палачът с брадвата, но - о, чудо! - ръката му се вкаменила във въздуха. Суеверен ужас обхванал турците, Баязид заповядал да пуснат светия старец.

Баязид действал безмилостно, но умно: той знаел, че за да заличиш в съзнанието на един народ спомена, че е бил народ, трябва да го обезглавиш, сиреч да избиеш първенците му и което е много по-важно - да унищожиш културата му.

Затова той първо поругал църквите, превръщайки ги в обори или в джамии, след тях разрушил дворците, натрошил на парчета всички статуи, насякъл всички икони на трески, накрая изгорил библиотеките; най-видните между първенците, както вече видяхме, изклал, а другите заточил далече някъде в Азия, на заточение бил осъден и патриарх Евтимий.

Деца се разделяха с бащите си и братя с братята си, защото не се отвеждаха всички заедно, а едни, които се отличаваха по род, по богатство или по красота на 1 Пак Григорий Цамблак, пак там.

242

лицето си се заточаваха, а други се оставяха.Ония дни бяха дни на плач! Защото има ли нещо по-горчиво от преселението и

от разлъката с родни и с родина? Ето защо те се прегръщаха един друг, целуваха се, прощаваха се, с риданието си огласяваха хълмовете. Гледката предизвикваше сълзи дори у камъните на града!

А всред тях, подпирайки се с жезъл, вървеше великият Евтимий, облян в сълзи, и не от болест страдаше той, и не от старост, а защото бе разкъсан от страданието на народа.

А когато дойдоха до мястото, където пастирът щеше да се отдели от тях против волята си - ах, кой би спомнил това без сълзи! - те паднаха пред краката му, обливаха ги с поройни сълзи, допираха устните и лицата си, едни от жените слагаха децата си пред него, други пък, които бяха наблизо, се удостояваха да целунат ръката му, а трети - дрехата му, други скубеха тревата, въз която стъпваше той, а ос-таналите, притиснати от тълпата и безсилни да се доближат до него, стенеха отдалече и молеха за последно благословение и за прошка - неговото отлъчване от тях бе раздяла с душата.1

А къде изчезна нашият цар? Изминаха две години, откакто турците завзеха столицата на царството му, а него го няма никакъв. Още ли се крие в крепостта Урвич край Искъра, както пише Паисий? Или се бие с турците в Софийското равно поле, както се пее в песните? Или превзема Шумен - както твърди проф. Овчаров2?

Или е паднал в неравен бой край Самоков, както разказват преданията? Или край Ихтиман? Или в Родопите? Или пък е загинал като един харамия, а не като цар - според проф. Златарски? Или, изоставен от народа и от болярите си, се е самоубил в Кайлъка край Плевен?

Не, скъпи читателю. Сега ще разкажа една история, която ще ни заведе при нашия храбър цар Иван Шишман.

И така, след като разгромил сърбите на Косово поле и след като превзел столицата на България, Баязид решил да покори и народа отвъд Дунава.

Като дойде в земите на Влахия, Баязид се опълчи срещу воеводата Мирчо. Битката продължи цяла една седмица край бреговете на река Арджеш.3

Сред турците паднаха мнозина избрани между силните, както и християнските владетели, между които бяха Константин Драгаш и крал Марко. Такова безбройно множество копия бе преломено, че настана мрак - нищо не се виждаше от множеството стрели.

Там протече кървава река от безбройните човешки трупове, така че и сам Баязид се изплаши и побягна, като искаше да премине Дунава.4

Тогава Никополската крепост се владееше от един господин на име Шишман (о, те вече за цар не са го смятали!), който плащаше харадж [васален данък] на нашия господар (хич не се сражавал, значи, господинът).

За да премине на отсамния бряг, Илдъръм хан поиска ладии от онзи - така и онзи му приготви. След като се озова на отсамния бряг, той накара да доведат гореспоменатия Шишман...5

Баязид беше не само бесен - това беше първото му поражение и то от някакъв си влах Мирчо! - Баязид беше и уплашен: той видя смъртта си - не, не смъртта си, а това, което щеше да му се случи след 7 години: видя позорния си плен - и затова избяга от полесражението; той, който си мислеше, че нищо вече не може да му попречи да 1 Пак Григорий Цамблак.2 Проф. Николай Овчаров „Исторически приноси към старобългарската и старославянската епиграфи-ка", 2006.3 Из турска летописна бележка от 1451 г.4 Из безименната „Българска хроника".5 Из турската летописна бележка от 1451 г.

243

завладее целия свят, се видя затворен в желязна клетка като диво животно и макар да съзнаваше, че това е видение, изкърти зъбите си, за да прегризе въображаемите решетки на клетката; изплашеният човек е най-жесток - и още щом му доведоха Шишмана край брега на Дунава, той посегна към ятагана си, но оня покри главата си с бял саван, падна в краката му и зави като жена.

- Що не дойде - попита свирепо Баязид баджанака си, - що не дойде на помощ с войската си, както повелява договорът ни? Как дойде Стефан Лазаревич и се би юнашки под знамето на Мохамеда, как дойдоха Константин Драгаш и Крали Марко и проляха християнската си кръв за правата вяра, ти що не дойде да сразим власите?

Шишман започнал да обяснява на баджанака си, че той всъщност няма никаква армия, че болярите са го изоставили, че народът бяга от него като от чумав, че всъщност са го прогонили от Търново, понеже бил прокълнат, защото бил от майка еврейка, сиреч от рода на палачите Христови.

- Ти, викат ми, жид мръсен, и нашата християнска държава ще разпнеш върху кръста на историята, затова, великий, се крия в Никопол - викал Шишман, - иначе щяха да ме убият в Търново, ти знаеш ли колко български царе са убити в това проклето Търново - повече от десетима, та мене ли ще пожалят? И как да се защитя? Ти чул ли си, великий, да съм провел поне една битка - как да я проведа, с какво, като нямам войници, те и сърбите ме врънкаха, и тъстът ми Лазар, помогни ни, вика, бе Шишмане! - с какво да им помогна, като нямам ни един войник, и на тебе как да помогна - повярвай ми, великий!

Но великият Баязид не му повярвал (както няма да повярват и нашите историци), Шишман пак надянал на врата си белия саван на покаянието, пак залазил на колене и пак зацелувал самоотвержено краката на падишаха, мигал на парцали и молел за милост, надявал се, милият, Баязид да се смили, „нали сме баджанаци, пък и вуйчо, казват, че съм му бил", но Баязид не бил милостив като баща си Мурад и както Шишман се бил проснал ничком по очи пред него, замахнал с ятагана си и...

И му отсякъл главата - както пише кратко във въпросната турска летописна бележка.

Но понеже очите на отсечената глава продължавали да мигат и да го гледат умоляващо, Баязид се ядосал и ритнал главата, тя се търкулнала надолу по стръмния бряг и пльоснала в мътните води на Дунава, течението я завъртяло насам-натам, после я понесло надолу, все по на изток, все по на север...

Било 3 юни 1395 година.Безславна смърт за един цар на една славна (някога) държава - ще рече всеки и ще

е прав да го рече с болка, и тази болка, причинена от унижението, ни кара да лъжем, скъпи мой читателю.

Защото патриотично е да се разказва, че българският народ героически се е съпротивлявал срещу поробителите, че царят му се е сражавал геройски - както се пее в песните:

Откак се е, мила моя майно ле, зора зазорила, оттогаз е, мила моя майно ле, войска провървяла, кон до коня, мила моя майно ле, юнак до юнака, войвода им, мила моя майно ле, сам цар Иван Шишман -

дори народният певец, мила моя майно ле, е бил принуден от мъка да лъже, да измисля царя си такъв, какъвто му се е искало да бъде, че и народа си, защото е нямало, мила моя майно ле, ни кон до коня, ни юнак до юнака...

В нашата история има един друг свръхпарадоксален случай. Кой не знае песните за Крали Марко, дето с единия си крак бил стъпил на Хемус, с другия на Пирина; Марко Кралевити, дето ден през ден убивал ту Муса Кеседжия (това, между другото, е единият от

244

синовете на Баязид), ту троица арапи, ту освобождава ден през ден по три синджира роби; Марко Вълкашинов, дето „одил ми йе вов Анадола да са бий с турци яничари" - стотици песни у нас и още толкова песни се пеят в Сръбско за този нечуван юнак, а истината е отчайващо друга: хич не ми йе одил Марко вов Анадола да са бий с турци яничари, ами ми йе одил да бий чело пред султана, защото му йе бил най-послушният васал и хич не погива Марко в бой с турци анадолци на Косово поле, ами загива, както видяхме, в полето Ровене край Крайова, помагайки на турците да завладеят Влашко.

Народът обаче го възпява, обезсмъртява този лъжегерой и предател, а истинските герои, онези, които наистина са се сражавали срещу турците анадолци и наистина са загинали на бойното поле - тях народът е захвърлил в тъмната бездна на своята памет.

Случаят е известен, умни хора са го обяснили на по-простите: това е отказ да се приеме неприятната действителност, желаното се приемало за действително и т.н., и т.н.

Друго ме тревожи мен обаче - тези странни исторически мистификации се повтарят и сега пред очите ни: бившите сатрапи взеха да се правят на светци, васалите им се провъзгласяват за жертви на диктатурата, блюдолизците се изкарват борци за демокрация, мижитурките пък били конспиратори, а доносниците - национални герои.

И нищо чудно някой ден народът да възпей по стар навик точно тези юнаци, нищо чудно някой ден да осъмнем с нов Крали Марко.

Така е, мили читателю, в историите пише само за царе и тук-там за предатели, останалите хора потъват в оня безименен кюп, наречен народ, споменаван сегиз-тогиз в исто-рията като: „тръгнала толкова хилядна армия", или: „на бойното поле лежали еди-колко си хиляди трупа".

Вярно е, че мъжки се е сражавал Ямбол, отбранявала се и София, сражавала се е Цепина, Раковица и Баткун, и Търново, както видяхме, отчаяно се отбранявало, и Ловеч, и Момина вода, казват, са се сражавали, сражавали са се навярно и много други градове, градчета и селца, вечная памятъ Семиру, Йончу, Добромиру, Иваному и вси с ними мужествовавше на безбожния турки и кровъ пролять по православной вере християнской!1, но всички те са се сражавали поотделно, поединично, всеки сам за себе си, нямало е общодържавна съпротива, всеки се мъчел да спаси сам своята кожа, а повечето доброволно са се предавали - като ония градчета, помниш ли ги, читателю: Аетос, Месемврия, Ахтопол, Анхиало, Пиргос, Аполония и прочие, и прочие, които, щом се зададял завоевател (или освободител), сами отваряли вратите на крепостите си и се предавали, следвайки максимата, че ако искаш да оцелееш, не трябва да се сражаваш, а да се предаваш, така май и целият наш народ, като се задали турците, е последвал тази подла мъдрост - и сме оцелели...

Е, не е героично, нямали сме славна битка, битка на живот и смърт, с която да се гордеят поколенията и да викат: паднали сме под робство, но геройски; нямаме Черномен и Плочник, нямаме Косово, нямаме Ровене; албанецът Скендербег в продължение на 24 години бранил отечеството си и 8 пъти разбивал турските армии; последният император на Византия Константин XI се сражавал като прост войник със сабя в ръка пред вратите на Константинопол - разпознали съсечения му труп по червените ботуши и султан Мехмед II Завоевателя заповядал да се погребе с царски почести близо до джамията Вефа под един камък без надпис, под сянката на една върба; просто кандило, масло за което се доставя от правителството, и сега се пали всяка вечер над гроба.2

Къде е нашето кандило? Пред кого да преклоним глава? На кого да се помолим? С какво да се утешим? С кого да се похвалим? Кого да дадем за пример на децата си - как се умира за отечеството?

Къде е нашият Константин? Къде е нашият Скендербег? Къде е нашият Лазар? Къде е нашият Мирчо или нашият Твърдко?

Отсечената глава на нашия последен български цар се носи надолу по течението

1 Из Синодика на цар Борил, добавки през XIV и XV век.2 Васил Златарски „България през ХІV и ХV век”, 1901 г.

245

на Дунава и уплашено мига срещу звездите, носи се все по на изток, все по на север към делтата на великата река - отива натам, откъдето преди 700 години бе дошъл хан Аспарух, Белият конник, който заби меча си сред мъртвото поле, там, където сега бездомни кучета препикават руините на Плиска, и рече:

- Тук ще бъде България!А България вече не съществуваше. Обезглавена, мигаше срещу звездите...

1395-1453ГЛАВА XIII

Залезът на надеждите

Цар Иван Срацимир,княз Константин Срацимир,

княз Владислав Фружин,княз Искендер бей

Както странникът се радва да види отечеството си и сполетеният от буря в морето да намери пристанище, така и пишещият се радва да види края на книгата си - е писал един незнаен наш летописец от онова време1, така и аз, читателю, вече виждам края на моята книга, но никак не се радвам, защото краят й потъва в мрака на истори-ята.

Затова сега ще се помъча да заключа сърцето си като птичка в кафез и ще изложа накратко и хладнокръвно по-нататъшните събития.

Като научили, че България е окончателно поробена, братята унгарци се разтревожили, но не само за себе си - че иде техният ред, а защото кръвта вода не става - нали оня унгарски професор, дето беше дошъл в началото на книгата да търси в България надгробната плоча на техния крал Йозеф Ракоци, беше казал, че ние, унгарците, вика, с вас сме от едно коляно и от една кръв; та щом чул, че България е паднала под робство, унгарският крал Сигизмунд решил да я освободи и още на другата година, през лятото на 1396-та, организирал истински кръстоносен поход - към маджарските войски се присъединила войската на Мирчо Стари, под знамената на Сигизмунд дошли още 10 000 весели френски рицаря и още много хиляди германски и бургундски рицари, целите в желязо, всички жадни за подвизи и слава - цялата кръстоносна армия наброявала повече от 60 000 души; повел крал Сигизмунд цялата тази пъстра армия, минали през Сръбско, като стигнали до Видин дойде господарят на града (сиреч цар Иван Срацимир) и се предаде на краля - казва, познатият ни вече Ханс Шилтбергер, участник в този поход.

Сигизмунд продължил нататък, стигнали до Оряхово, там се завързал голям бой, но българите, които били вътре, отворили вратите на крепостта и Сигизмунд заповядал всички заловени турци да бъдат изклани; на 12 септември християнската войска 1 Приписка към Добриянов миней, XIII в.

246

стигнала до Никопол, дето преди година бе обезглавен цар Шишман; цели две седмици Сигизмунд обсаждал града, но той не се предал като Оряхово.

Отдалече нещата може да изглеждат героически, другояче понякога изглеждат отблизо. Ето как описват битката при Никопол съвременниците - полякът Ян Длугош и унгарецът Йоан Туроци1:

Съобщено било внезапно, че турският султан Баязид Светкавицата със своите огромни войски, готови да започнат битка, се намира на разстояние едва две мили, но дори и това известие не накарало унгарския крал Сигизмунд да помисли за най-важните неща - за построяването на войската, а грижейки се за тялото си в шатра-та, отдаден на почивка и развлечения, се хвалел, че е ограден с такава голяма войска, че не само турският султан, но дори всички владетели на Изтока нямат смелост да го нападнат.

- От какво да се страхува човек? - казвал той. - Дори неизмеримата тежест на небесата да се стовари върху нас, ние можем да я задържим на копията си, които носим.

Докато той говорел на своите с такова високомерие, турският султан Баязид пристигнал и заварил католическата войска разпръсната и в пълен безпорядък, без оръжие, скитайки се наоколо като стадо овце.

Настанало такова голямо поражение на християнската войска, че липсват думи да бъде описано...

Загинали или били пленени французи, поляци, чехи, немци, испанци и унгарци, а крал Сигизмунд, виждайки цялата суматоха, боейки се да не би сам да попадне жив в ръцете на турците, изплашен и отчаян се пренасял заедно с най-известните рицари през реката и да не би лодката, претоварена, да потъне, отсичали ръцете на тези, които се опитвали да се качат на нея...

Вечерта на 26 септември 1396 година повече от 40 000 мъртъвци лежали на бойното поле и дълги години след това хората не можели да орат полето - добавя след 2 века влашкият монах Михаил Мокса.

Като научил сутринта за бягството на Сигизмунд, ядосаният Баязид заповядал да обезглавят пред шатрата му 3000 пленника.

Така печално завършил първият опит да бъде освободена България.Баязид продължил на запад и когато стигнал до Видин - внимание, читателю! -

цар Срацимир пак излязъл пред портите на крепостта, но този път се предал на Баязид; султанът не го убил, а го вързал като роб, отвел го в Анадола и повече от цар Иван Срацимир ни кост, ни вест...

Синът на Срацимир, Константин, избягал в Маджарско при крал Сигизмунд, заедно с него избягал и синът на Шишман - Владислав Фружин, който след убийството на баща си бил потърсил спасение при чичо си Срацимир във Видин.

Забравих да кажа в предишния разказ, че след като заклал Шишмана, Баязид пленил и големия му син Александър, който тутакси се потурчил и се прекръстил на Искендер, Баязид го възнаградил богато и го направил управител на Самсун, а после на Измир - този наш Искендер бей по-късно загива като Крали Марко за правата вяра.

Съдбата на нашия Искендер бей е кръстосана със съдбата на една странна личност. Мечтателният авантюрист Береклюдже Мустафа станал пламенен апостол на идеите за социален преврат на някой си Махмуд Бедредин, който съчетал раннохристиянския блян за равенство и мохамеданския фанатизъм в едно учение, проповядващо комунизъм във всичко, сиреч равенство и общност на имотите, с изключение на жените (изпреварвайки с цял век бащата на утопизма Томас Мор);

Береклюдже Мустафа излязъл в планината Стилария, на юг от Измир, било пролетта на 1417 година, излязъл с меч в ръка, решавайки да наложи идеите си с оръжие (за което Ленин ще се сети точно 500 години по-късно); край него започнали да се стичат хиляди екзалтирани

1 Съответно в „Хроники на славното Полско кралство" и „Унгарски хроники" от XV в.

247

християни и мохамедани, понеже той зовял за братство между тях, тогава султанът заповядал на нашия Искендер бей да унищожи еретика комунист, но нашият Александър бил разбит и убит от метежниците (може да се счита, че той е първата жертва на света, паднала в борбата срещу комунизма); същата участ постигнала и следващите султански пълководци и чак когато султанът изпратил цялата си войска срещу метежниците, те били разгромени и Мустафа бил заловен и обезглавен в древния град Ефес, но понеже за назидание оставили трупа му да се въргаля на площада пред Библиотеката, през нощта го прескочила черна котка и той вампирясъл (как става това - виж на стр. 81-82), заскитал се този призрак без глава из усоите на средновековното съзнание и четири века по-късно Карл Маркс го съзрял да се лута нейде из Германия и писал: Един призрак броди из Европа, призракът на комунизма..1?

По това време откъм Азия се задало друго страшилище: потомъкът на Чингиз хан - Тимур, „големият вълк", наречен от европейците Тамерлан, което ще рече „куцият Тимур"; той бил ненадминат по жестокост - след превземането на град Истахан в Персия обезглавил 70 000 души - не за друго, а защото искал да построи от черепите им пирамида, по-висока от Хеопсовата; същевременно Тамерлан бил страстен поклонник на науките и изкуствата и направил столицата си Самарканд рай за поетите, художниците, музикантите, лекарите, юристите и астролозите, а цяла Азия превърнал в ад; та този Тамерлан, след като покорил цяла Азия, най-накрая стигнал до източните граници на Османската империя.

Тамерлан и Баязид си разменили по няколко писма с нецензурно съдържание, което озверило съвсем потомъка на Чингиз хан и той нахлул в турските предели, превзел крепостта Сивас, пленил и обезглавил най-големия син на Баязид - Ертогрул, това пък разгневило Баязид, той събрал грамадна, неизчислима армия и страшната битка между двамата велики владетели се разразила около град Ангора (Анкара) на 20 юли 1402 година, турската войска била буквално унищожена, малцина се спасили живи, Баязид се сражавал с меч в ръка начело на гвардията си от еничари, но паднал в плен и когато го завели при Тимур, монголецът отмъстил на турчина за обидните писма по нечуван начин: по време на пира по случай победата Тимур седял на трона си, а Баязид стоял на колене и лакти пред него - вместо табуретка, върху която Тимур стъпвал с краката си, а любимата жена на Баязид - красивата сръбкиня Оливера-Деспина сервирала кафе на Тимур и на гостите му дибидюс гола, като от време на време ту един, ту друг я обладавал пред очите на Баязид; зрители на този театър били десетки турски пленници, които след пира Тимур пуснал да си ходят по живо, по здраво и да разказват навсякъде какво са видели; а по време на походите му, на десет крачки пред Тимур носели клетка, окачена на два кръстосани пръта (същата оная клетка, която бе видял Баязид в кошмара си преди 7 години във Влахия, след битката при река Арджеш, само че този път за подигравка клетката бе златна!) и в клетката като диво животно бил заключен Баязид и се мъчел, трошейки зъбите си, да прегризе решетките на клетката...

На 8 март 1403 година Баязид Светкавицата угаснал -причинителят на толкова мъки и нещастия умрял от най-страшната смърт: от унижение.

Тази вест била великденска песен за поробените народи на Балканите.Не стигало, че Турция била напълно разгромена от Тимур, но след смъртта на

Баязид започнала свирепа война между синовете му - нали всеки знаел, че стане ли някой от тях султан, другите ще бъдат удушени.

Баязид имал 5-6 сина, така че войната продължила дълго - 10 години, докато братята се изтрепят един друг.

Още през пролетта на 1403 година, веднага след вестта за смъртта на Баязид, сръбският деспот Стефан Лазаревич, влашкият воевода Мирчо Стари, босненският крал Остоя и - внимание! - императорът на България Константин Срацимир се съюзили против турците и войските им нахлули на изток по течението на Дунава.1 Това са началните думи на „Комунистическия манифест", 1847 г. (б.р.).

248

Константин влязъл победоносно във Видин, Мирчо Стария превзел Силистра, а някой си авантюрист Салагрузо ди Негро завладял крепостта Галата край Варна.

Няколко години по-късно Константин Срацимир и братовчед му княз Владислав Фружин вдигнали въстание (за разлика от бащите си те не враждували, а действали дружно), въстанието обхванало цяла Северна България, освободени били много български градове, но след като синът на Баязид - Мехмед, удушил с тетива от лък последния си жив брат Муса през 1413 година, въстанието било потушено.

Константин умрял през 1422 година, но Фружин продължил да участва във всички антиосмански походи. През 1425 година Стефан Лазаревич отново създал християнска коалиция, в която влезли влашкият воевода Дан II и българският княз Фружин.

Обединените християнски войски разбили турската армия, убити били повече от 25 000 турски войници, освободени били градовете около Дунав - Видин, Оряхово, Никопол, Силистра, но турците отново разбили въстаниците...

...след което през следващите 15-20 години Европа ни забравила, защото по това време си имала големи неприятности: архангел Михаил взел, че се явил на една девойка от Лотарингия, наречена Жанна д'Арк, и я призовал да освободи Франция от английските нашественици; тя се облякла в рицарска броня и размахала меч; французите, като видели, че едно нищо и никакво страхливо момиче не го е страх от англичаните, досрамяло ги (срамът е велика сила, досрамее ли го един народ, ама така - здравата като го досрамее, подсвирни му само и ще скочи като тигър) и французите скочили и прогонили англичаните от Орлеан, но като тръгнали да освобождават Париж, англичаните ранили Жанна д'Арк, пленили я и я предали не на някой друг, а на самите французи да я съдят, и те от благодарност, че тя им посочила пътя към свободата, я осъдили на смърт (казвам това, за да успокоим своите съвести, че не само ние предаваме и убиваме героите си); и тъй, с благословията на светата църква, на 30 май 1431 година Жанна д'Арк била изгорена на кладата като вещица, Европа се успокоила и...

...през 1443 година папа Евгений IV провъзгласил началото на нов кръстоносен поход за освобождаване на България. В Смедерево край Дунава отвъд Морава започнали да се събират рицари и войници от цяла Европа - унгарци, поляци, чехи, сърби; там се явил и новият влашки воевода Влад, наречен Дракула, с когото Румъния се прочу напоследък; начело на кръстоносната армия от 25 000 души застанали трансилванският воевода Янош Хунияди (по-късно станало ясно, че той се гласял да стане цар на България) и полско-унгарският крал Владислав III. Целта на похода била да се стигне до Константинопол.

За съжаление кръстоносците тръгнали чак през месец октомври, освободили Ниш и София, българското население ги приветствало радостно, кръстоносците водили едно-две сражения с турците и като стигнали до Ихтиманските възвишения, до знаменитата Траянова врата, ги нападнал друг страшен противник – зимата и премръзналите кръстоносци победоносно поели назад към Белград.

Хунияди и крал Владислав организирали през следващата, 1444 година нов кръстоносен поход. Този път в похода решили да участват флотите на Венеция, Генуа и Дубровник, те щели да блокират проливите Босфора и Дарданелите, за да не могат турците да прехвърлят войски от Азия в Европа, а кръстоноците по суша трябвало да стигнат до Варна и от там по брега, по брега - до Константинопол.

През септември кръстоносците тръгнали, този път били по-малко, но добре въоръжени - около 25 000 конници в пълни рицарски доспехи, с копия и дълги двуостри мечове; Фружин продал имението си в Унгария (сякаш знаел, че няма да се върне) и се присъединил към тях, по-късно се присъединил и Влад Дракула с 4000 конници.

Без особени трудности били превзети Никопол и Свищов, от Свищов кръстоносците тръгнали пряко към Варна, тогава крал Владислав разпратил пред себе

249

си пленници със следното послание: „Вас, които, не зачитайки християнската религия, сте завладели крепостите

Шумен, Мадара, Петреш, Варна, Каварна, Галата и други крепости и държите под иго и в робство християни... съветваме ви и ви заповядваме да върнете свободата на християните, да предадете на нашата и католическата власт гореспоменатите крепости и да се оттеглите в Азия, в древното ваше седалище Анадол... "

Като стигнали обаче до Шумен, крепостта отказала да се предаде.За всеобщо учудване в отбраната на крепостта, рамо до рамо с турците, участвали

и българи. Същото било и нататък.На българското население явно му било писнало да го освобождават, защото

освободителите го грабели по-безмилостно от поробителите.От деликатност досега премълчавах, че кръстоносците, понеже били католици, се

отнасяли към аборигените българи като към най-гадни еретици и схизматици, сиреч отстъпници от истинската (разбирай католическата) вяра, а към отстъпниците от вярата човек се държи по-безмилостно, отколкото към друговерците, така че кръстоносците ограбвали българите с чиста съвест и ги колели наред с турците.

Едва ли кръстоносците са се държали сега по-добре, отколкото по времето на Калоян, когато те не щадяха никого, посичаха всички с мечовете си и напоиха земята с кръв1, насила отвличаха стадата и чардите на българите2, избиваха тези, които се съпротивляваха или ги бесеха по клоните на дърветата от двете страни на пътя, а цялата войска грабеше безнаказано, държейки се към българите и към гърците като към безбожници3.

А може би за такъв подобен случай Плутарх е писал, че бедствията докарали страната до такова положение, че отчаяни от свободата, хората желаели някакво по-малко робство.

Простият народ не се интересува от политическата си свобода (простете ми, но народът тогава наистина е бил прост и необразован, с което не може да се извини днешният наш народ за политическата си апатия), свободата за него е нещо абстрактно, народът се вълнува за бита си - ще има ли какво да яде, ще осъмне ли жив, ще може ли да отгледа спокойно децата си.

И наистина, през последния век царството ни било разсипано от войни и нашествия, отдавна народът не бил живял в мир и сигурност, а сега турците го защитавали от външни врагове, нямало ги вече нашествията и грабежите на печенегите и на татарите, дето се казва: овчарят, колкото и да те дои и да те стриже, е по-добър от вълците, а и данъците били по-малки отколкото при свободата (да ти е драго да бъдеш роб!) - и народът бил доволен.

Тук може би е мястото да кажа нещо, което сигурно би било по-добре да премълча.- О, позор! - въздъхва Йоасаф Бдински през 1394 година, веднага след падането на

Търново: - Мнозина се прехвърлиха към непристойната Мохамедова вяра: едни като се изпоплашиха от страх, някои като омекнаха пред ласкателствата или като бяха победени от материалната изгода, други пък се присъединиха към враговете поради простотията си.

В същия Бдин, където Йоасаф е бил митрополит, трийсетина години преди падането на Търново, унгарският крал Людрвик Анжуйски превзел Видин, отвел в плен цар Иван Срацимир и го принудил да приеме католическото вероизповедание, след това във Видинското княжество били изпратени францискански монаси, които започнали масово да покатоличват населението - според списъците над 200 000 души.

За такива прекръствания от едната християнска вяра в другата говорихме твърде често, така че в този случай не би имало нищо особено, ако в едно писмо на генералния предстоятел на францисканския орден нямаше следните думи:

„Патарените и манихеите са разположени повече от всички към кръщение и към

1 Никита Хониат.2 Вилхелм Тирски.3 Баварският епископ Ото Фрайзингски.

250

обръщение към истинската светлина".Два века и половина по-късно, през 1624 година, папският визитатор Пиетро Мазарекио

в доклада си до папа Григорий XV ще съобщи, че край Чипровци францисканският мисионер фра Пиетро Солинат покръстил 10 000 павликяни.

Дотук е ясно - поради неистовата си вековна омраза към православната църква, богомилите (наричани там патарени) са били готови да приемат католицизма, ако щете, от инат.

Оттук нататък обаче започва странното: в Босна две трети от населението начело с болярите си било богомилско, затова са я наричали богомилска Босна; след завземането на Босна от турците богомилите там безследно изчезнали, а едновременно с това се появили голям брой (пак две трети от населението!) славяни, говорещи сръбски, а изповядващи исляма.

А къде изчезват нашите богомили и защо? Нали те досега бяха индикаторът на недоволството и колкото по-тежко ставаше положението на народа, толкова по-силно се раз-растваше богомилското движение - нали така беше и по времето на византийското робство, защо сега, при падането под турско робство, богомилите изчезват?

Може да има няколко причини: или народът не е бил недоволен, или сломяването на противника - православната църква, е обезсмислило ереста, или - което е най-неприятно, но и най-вероятното: богомилите в България са приели исляма като събратята си в Босна.

„Твърде много българи, особено богомилите, приели исляма до завоюването им и по-късно" - казва Златарски1, за същото говори преди това и Иречек2, споменават го срамежливо и други наши по-сетнешни историци.

Че имало насилствено потурчване - достатъчно доказателство е тъй нареченият кръвен данък: на всеки пет години турците отвличали всяко десето седемгодишно момче (по 20 000 момчета на всеки пет години!), избирали красивите и здравите, обрязвали ги, потурчвали ги, обучавали ги така, че за 12 години забравяли и род, и Бог - това били тъй наречените еничари, най-силната и най-свирепа османска армия, елитната гвардия на султана.

В останалите случаи турците предпочитали да действат не чрез насилие, а чрез съблазни, за които говори и Йоасаф Бдински.

С богомилите въпросът обаче е много по-страшен. Ако читателят си спомня - те живеели в общини, а общините се обединявали в църкви. На Балканския полуостров имало три големи богомилски църкви: Драговичка (Българска) - около Пловдив и на юг в Средните и Западните Родопи, Българска (Драговичка) - около Вардар, в Косово и Албания, и Босненска - в Босна.

В Босна видяхме какво е станало. А какво е станало там, където са били другите големи богомилски църкви? Аналогията май е пълна - и там богомилите изчезват и на тяхно място се появяват мохамедани (преобладаващо мнозинство от населението): в Средните и Западните Родопи, в Западна Македония, Косово и Албания.

(По дедукция можем да предполагаме, че навсякъде, където по това време се появяват помаци или католици в компактни маси, е имало богомилски общини - в павликянския и богомилски Пловдив, из селата наоколо, из Стара планина, из Мизия... край Свищов и Никопол...)

Да приемат католицизма - както и да е, но толкова силна ли е била омразата на богомилите към православната църква, която също не ги е жалела, та са приемали и религията на поробителите си? Вероятно е сработил коварният силогизъм: враговете на враговете ми не са мои врагове.

Освен това в догматиката на богомилите има много общи неща с догматиката на исляма: Бог няма образ и не може да бъде рисуван; и на едните, и на другите е противен кръстът; и едните, и другите смятат, че Исус привидно е разпнат и привидно умира, Исус е Словото, което не може да умре (виж с. 294 и глава II от Книга трета), от което следва, че отричат възкресението; може да се молиш под открито небе; няма сложна и натруфена йерархия, първосвещениците не се отличават от простосмъртните вярващи по дрехите си (различните дрехи говорят за неравенство, в никоя друга религия архиереите не се кичат с толкова сърма и злато, както нашите владици); забранено е виното; и едните, и другите постят не само за спасението на собствените си души, а от съпричастност към бедните; особено важни са представите за задгробния живот - християнството не е много наясно по този въпрос: душите отиват в рая или в ада - тази абстракция не е много вдъхновяваща, защото никому не е ясно какво е душата, видима ли е, осезаема ли е, има ли очи, има ли уши, чувства ли, усеща ли; ако не усеща - как ще я горят в ада, или грешниците отиват там с телата си (поне така рисуват ада по иконите), а в рая само човешки души ли има, дървета и птички няма ли, ако има - реални ли

1 Из Лекции, четени в Софийското висше училище през 1901-1902 г.2 „История на българите", 1876 г.

251

са, или са души на дървета и на птички; а какво ще стане с телата на мъртвите след Страшния съд, след всеобщото възкресение, когато се отворят гробовете: в еднакви тела ли ще възкръснем, или всяка душа в своето тяло, старците стари тела ли ще имат, сакатите - пак сакати ли, бебетата - бебешки ли, ще стареят ли, или ще си останат вечно същите?

Ислямът чертае по-конкретна и по-привлекателна перспектива: смъртта е само праг към задгробния живот, праведните прекрачват там заедно с телата си и както пише в Корана, те ще бъдат там украсени със златни гривни и ще бъдат облечени със зелени дрехи от чиста коприна и златотъкани платове, почивайки си на престоли; ще им бъде дадено да пият чисто, запечатано вино и да ядат плодове от разни видове, месо от птици и каквото поже-лаят; там ще ги приемат красиви девойки с големи черни очи, на които никой мъж не ще им е отнел невинността преди тях... (Да ти е кеф да умреш!)

Богомилите са близо до тази представа: като отидат праведните на небето, Бог ще ги облече в одежди неразрушими, ще им наложи неувяхващи венци; и не ще имат вече ни глад, ни жажда...1 (За жалост тук девойките липсват!)

Тези паралели тогава са имали, разбира се, много по-голямо значение, отколкото на нас ни се струва сега, но въпреки всичко, мисля, че това е един страшен пример как прекалената омраза води до предателство, защото днес ние можем да се отнасяме толерантно към избора на вероизповедание, но в ония времена да смениш вярата си с вярата на своите поробители, не е било нищо друго освен национално предателство.

Както и да е, Хунияди и крал Владислав стигнали до Варна и тъкмо да тръгнат на юг към Константинопол, оттам се задал турският султан Мурад II начело на огромна стохилядна армия. Оказало се, че генуезците и венецианците срещу добро заплащане не само не спрели турците, ами ги и превозили с корабите си през Дарданелите.

Султан Мурад нападнал кръстоносците рано сутринта, докъм обед кръстоносците го надвивали, но за зла участ младият крал Владислав бил ранен, паднал от коня и веднага един еничар му отрязал главата, занесъл я на Мурад, той я забил на дълъг прът, за да се вижда отдалече, и нашите рицари, като видели отрязаната глава на краля си да ги гледа с изцъклените си очи, от ужас се парализирали, започнали да отстъпват и да бягат, накъдето им видят очите из горите и планините...

В памет на смъртта му край Варна крал Владислав бил наречен нежно Варненчик. На полесражението между хилядите трупове лежал и трупът на последния български княз - Владислав Фружин, някъде край него сред труповете издъхвала и последната наша надежда за свобода...

Било 10 ноември 1444 година.Младият султан Мехмед ІІ, владеещ свободно латински, гръцки, арабски,

персийски и български език, образован и жесток човек, който въвел смъртните наказания чрез набиване на кол и одиране на живи хора, през есента на 1452 година наел маджарския майстор на камбани и топове Урбан, който му отлял един топ, тежък 20 тона, дълъг 8 метра, гърлото му било широко 1 метър, натъпквали го със 100 кила барут, който със страшен гръм изхвърлял 600-килограмово каменно гюле.

На 28 април 1453 година този топ пробил дебелите стени на Константинопол, които били издържали на всякакви удари 1129 години, и турската пехота нахлула през пробойната във Вечния град, а султанският флот, командван от потурчения българин Балтаоглу Сюлейман бей, атакувал града откъм морето.

(Понеже гърците били преградили входа на Златния рог с желязна верига и корабите не можели да минат, този наш Сюлейман прекарал за една нощ цели 42 кораба по суша, като постлал 8-километровия път през баирите с дървета, намазани с масло - и така обсадил града откъм морето.)

И както основателят на Рим се казвал Ромул - и последният римски император носел същото име: Ромул Августул; както първият император на Латинската империя се казвал Балдуин I - и последният също се казвал Балдуин II; така и последният император на Византия Константин XI носел името на основателя на империята Константин I Велики -

1 Из „Тайната книга на богомилите".

252

кармическият кръг се затварял. (Не дай боже, някой наш бъдещ държавник да се казва Аспарух!)

Храбрият Константин XI обаче не избягал от столицата си, а се сражавал с меч в ръка, както вече споменах, и паднал съсечен.

Отсечената му глава била кървавата точка на една хилядолетна цивилизация.В цяла Европа три дни камбаните биели траурно, а в Константинопол върлувало

тридневно клане.Камбаните като млъкнали, Европа ни забравила. Европа си имала своите кахъри:

Английският крал Хенри VI полудява, а кралят на Шотландия Джеймс II е убит от избухването на топ;

кралят на Дания, Норвегия и Швеция Ерик VII, погнат от селяни бунтовници, се скрива на остров Готланд и става пират;

свещеният римски император Венцеслав Бохемски, след като изтезавал свещеника Йоан Непомук, го удавя в река Вълтава, защото отказал да му разкрие интимните изповеди на императрицата;

поетът Франсоа Вийон убива с нож един свещеник в Париж; папа Инокентий VIII започва гонение срещу магьосници и вещици; убит е Ричард III, викайки: „Кон! Кон ми дайте! Разменям кралство срещу кон!";

Европа е потресена от новината, че в Централна Америка Великият храм на Теночтитлан е осветен с жертвоприношение на 20 000 души, вождът на аптеките Ауицотл соб-ственоръчно изтръгнал сърцата на стотици жертви; през 1482 година португалски изследователи откриват в Африка бананите;

в Арагон избухва епидемия от тиф, в Неапол - епидемия от сифилис, в Лондон, Прага, Австрия и Германия - епидемия от чума, Лисабон е разрушен от земетресение, виновни за всичко това, разбира се, са евреите - 4000 са избити в Лисабон, 150 000 са изгонени от Испания и т.н.;

през 1555 година Нострадамус вещае края на света;през 1650 година ирландският архиепископ Джеймс Ъшър изчислява въз основа на

Библията, че Земята е сътворена през октомври 4004 г. преди Христа;в Оксфорд е отворено първото кафене; във френския двор е въведен менуетьт; Денис

Папин изобретява тенджерата под налягане, а сър Джон Харингтьн - клозета с казанче; през 1673 г. Антонис ван Льовенхук пише трактата си за бълхите, доказвайки, че и те като кучетата и хората имат определен пол;

жените на Европа изпадат в истерия, научавайки, че 30-годишният Казанова след 14-годишни любовни авантюри е хвърлен в затвора на Венеция за богохулство;

на 5 юни 1717 г. в лондонската кръчма „Гъската и скарата" е запалена светлината на първата Велика масонска ложа....1

А през цялото това време над България царели мрак и неизвестност. Паметливият наш народ за 2-3 века забравил, че е имал царство и че е бил народ.

И добре, че в този вековен мрак там нейде из дебрите на Света гора Атонска, в една ки-лийка на Хилендарския манастир, през годината 1762 припламнала една плаха свещичка - там полуграмотният монах Паисий прочел в някаква си гръцка или руска книжица, че съществувала била някога на тази земя една велика държава България, стигаща на север до Киев, на юг до Пелопонес, на изток граничела с Черно море и Византия, а на запад с Адриатика и империята на франките; че както избягалите от Константинопол поети, художници и философи занесли в Италия книгите на древните гърци - и започнал там Ренесансът, така и книжовниците, които побягнали от Търново, разнесли светлината на българските книги из тъмните северни степи - и се родила там великата култура на славяните; та ако не беше този монах Паисий да ни извести, че сме имали някога царство и че сме били народ, и ако век по-късно не беше се явил дяконът Игнатий, наречен Лъвский, да ни каже, че на света имало нещо по-скъпо от хляба и от живота и че това нещо се нарича свобода, ний и до днес сигурно щяхме да си живеем блажено като роби.1 Из „История на света в дати" от Rodney Castleden.

253

Но за това - по-нататьк. Ако е рекъл Господ - ще допиша тази история до края, до наши дни, защото и ние сме история.

POST SCRIPTUM

А сега е време да се простим, търпеливи мой читателю. И както пишат старите книжници от онова време в края на своите книги, тъй да напиша и аз:

Моля ви се, всички, които четете тази книга1, ако съм сбъркал, простете2, поправяйте ме, помнете ме, а не кълнете.3

Ръцете на онзи, който пише, ще изгният и ще се стрият на прах - но написаното, ако и грубо, пребивава навеки. Амин.4

Февруари 2006 г.

1 Приписка към Хлудов паремейник, XIII в.2 Приписка към Станиславов миней, XIV в.3 Приписка към Добриянов миней, XIII в.4 Приписка към Осмогласник от времето на цар Иван Александър, XIV в.

254

Стефан ЦаневБЪЛГАРСКИ ХРОНИКИ

Редактор Никола Кицевски, Мирослава БенковскаХудожник Виктор ПауновТехнически редактор Стефка ИвановаКоректор София Несторова

Първо изданиеФормат 60х90 / 16. Печ. коли 31,75

КНИГОИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ТРУД”бул. „Дунав” № 15тел. 987-29-24разпространение – тел.: 846-75-29, 846-75-65e-mail: office@trud.bgwww.trud.ccwww.znam.bg

ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ЖАНЕТ 45” – Пловдивбул. „Ал. Стамболийски” № 9тел. 032 / 60-90-90e-mail: mail@janet45.com

ПОЛИГРАФИЧЕСКИ КОМПЛЕКС „ЖАНЕТ 45” – Пловдивбул. „Ал. Стамболийски” № 9тел. 032 / 60-90-90

КНИЖАРНИЦИ „ТРУД”София, бул. „Васил Левски” № 136София, бул. „Скобелев” № 63

Цена 14.99 лв.

255

Едва ли има друг народ, който така слабо да познава своята история.Ние имаме големи учени историци, издадени са монументални исторически трудове, но академичният им научен език е недостъпен за простосмъртните,А учебниците по история са написани толкова скучно, сякаш авторите им са имали едничката цел: да накарат българчетата, още едва проходили, да намразят историята на своя народ – и за съжаление, тази цел е вече почти постигната;От друга страна, това незнание се дължи и на многократното пренаписване на историята, нагаждайки я всеки път към интересите на властващата политическа сила, та човек не само ще се обърка, но може и да се побърка;а може би причината е по-отчайваща: старата наша история надвишава сегашното ни жалко самочувствие на народ, сравнението с миналото ни потиска и ние не искаме да си го спомняме...

256